Глава 14
Сутринта започна с няколко нецензурни думи от страна на Анет, която беше успяла да стане преди мен, въпреки че не беше в стаята, когато си бях легнала снощи. Все още се разсъмваше, помислих си аз, така че суетенето на момичето предизвика не само приглушено раздразнение, но и неразбиране. Отворих едното си око, за да видя какво толкова беше ядосало иризарката, че беше прибягнала до такива цветисти епитети.
Секундно осъзнаване и аз скочих от леглото като попарена, втурнах се към съквартирантката и насочих вълна от очистителна магия към вълната от пяна, която идваше към нас откъм вратата, поглъщайки мебелите, които беше успяла да достигне. Проклетият дроу реши да не чака дълго и да отмъсти за косата си по подобен начин, какъв задник! Чакат ме, две седмици практика, които ще ми се сторят като ад, както се казваше в тази ситуация! Ще ти подаря една незабравима почивка на опасно място, и то с огън. Ще я запомниш до края на живота си! Той дори не ме остави да спя както трябва, а аз не живея сама и съквартирантката ми не е най-безобидното същество. За какво и защо си мисли, е добър въпрос. Но отмъщението ми ще бъде ненадминато в отговор на подобна шега.
Достатъчно ми е досаждал ректорът, а сега ще ме глоби за разбитата стая и ще ме порицае, че не ми пука за процедурата. И всичко това, защото вече ме е вкарал в черния си списък и не ме харесва до такава степен, че всеки удобен момент да се отърве от мен се приветства активно, а след това има обвинение срещу аристократ, когато за мен нищо не се знае и е неясно, а аз няма да кажа нищо за себе си. Ооо!
Но добре, ще се справя с ръководителя на моята Алма Матер по някакъв начин, крайно време е да върна мозъка му на мястото и да му затворя устата, за да не ми досажда и да не създава излишни проблеми. Може дори да се наложи да разкрия истинската си самоличност, за да го уплаша, така че да не си мисли, че може да ме измами. Ако изтрия паметта му, това ще бъде твърде подозрително и ще има още едно въпроси от адептите и учителите, а след това и бога ще разбере какво става. Така че все пак трябва да помислим за отмъщение на един тъмнокож гадняр – ще оставим опашката за последното средство.
– Защо не ме събуди веднага? – Попитах Ан, изтривайки и последните следи от лудориите на аристократа. Откъде се е сдобил с тези неща?
Огледах стаята, за да преценя степента на щетите. За щастие единствените повредени мебели бяха два фотьойла и малка масичка, която сега приличаше на ябълка, а фотьойлите бяха превърнати в парчета плат и отломки. Тази пяна беше нанесла много щети… За какво ставаше дума? И защо беше необходимо да си отмъсти по този начин? Нима нямаше друга идея? Мислех си, че има голяма фантазия как да разнообразим войната си, без да се отегчаваме един друг. Предполагам, че съм грешала.
– Не исках отново да отидеш в лазарета заради липса на сън, особено по време на тренировките, и то с такъв партньор и наставник – отвърна честно момичето, като спокойно гледаше разрушените мебели. – Колко мислиш, че ще трябва да платим за имуществени вреди?
– Може би дори няма да ни се наложи да плащаме – отвърнах замислено, опитвайки се да измисля нещо, което да кажа на ректора.
Но имаше само едно нещо, за което се сетих, и то беше да му кажа, че не си струва да ме докосва и че е време да се заеме с това, което всъщност е неговата работа. Няма да му хареса… Няма да му хареса много, но засега не виждам друг начин да се отърва от един натрапчив смъртен, който използва безсрамно положението си и във всичко търси собствената си изгода. Очаквам, че ще таксува и двете ни за щетите в стаята, а след това и виновника.
– Защо би го направил? – Усмихна се блондинката. – Нашият ректор няма да пропусне подобна възможност да напълни собствения си джоб, а той винаги те тормози.
– Изглежда, че много хора не го харесват – отвърнах с усмивка. – Но все пак има голям шанс да замени това, което сме развалили, без да ни струва нищо. Разбира се, Алвасдин би могъл да плати за това, тъй като той е виновен, но на нас няма да ни се наложи да правим нищо.
– А ти така и не ме послуша – поклати глава блондинката и ме погледна. – Няма нужда да се забъркваш с този дроу, той вече си има годеница, а сватбата е само въпрос на време. Семейството му може да си помисли, че си съперница на момичето, избрано за ритуала, и тогава ще предизвикаш толкова много проблеми, които няма да успееш да разрешиш и през целия си живот.
– Ан, не аз започнах това, а той. И наскоро предложи да продължим войната си. Нямам претенции към сърцето му, така че семейството му от голямото величие може да спи спокойно – подсмръкнах насмешливо. – Не съм привлечена от него като мъж и не сме съвместими – казах малко лукаво.
Богинята може да избере своя избраник дори сред смъртните, а след това да избере един от начините: да се превърне в смъртна, което е невероятно трудно и дълго по човешките стандарти, или да направи смъртния безсмъртен. Но боговете рядко се забъркват с обикновени магове, предпочитайки своите видове. Разбира се, можем да се забавляваме няколко нощи с всяко същество, дори да е хилядократно по-човешко, но никой, доколкото си спомням, не е довеждал смъртен в нашата обител.
Възможно е истинският произход на много богове да е скрит, някой от тях някога да е бил човек и да е привлякъл вниманието на създателя на собствения си свят или на посетител от царството на боговете, но това не е записано никъде. Защото божествата не го записват. Има вероятност да е съхранено върху някой от артефактите, но никой не ги проверява, защото никой от нас не се интересува от миналото на нашите събратя.
Няма да се свържа с някой смъртен и да го доведа в Обителта на равновесието като мой избраник, нито пък ще му дам безсмъртие. Въпреки че Алвасдин Дагос Вазард е красив и привлекателен, той буквално привлече вниманието ми още от първата ни среща и се вписа в списъка ми с дразнещи фактори, а след това ме накара отчасти да променя мнението си за него, но не. – Но все пак… Повечето аристократи са се виждали в миналото и знаят всичко един за друг, а сега ти се появяваш, обвита в тайни, и привличаш вниманието и на учителите, и на адептите наведнъж… Съжалявам, просто не разбирам много неща за теб, затова казвам всичко това. В бъдеще може да имаш проблем, ако някой от аристократите изведнъж поиска да докаже на другите, че е по-добър от тях. Просто се притеснявам, макар да осъзнавам, че можеш да се защитиш, а хората, с които вече си се сприятелила, ще бъдат на твоя страна. Дори онзи върколак, който ти се подиграваше в класа на професор Валгордом. Сега я има и тази практика, а и си партнираш с обиграния Алвасдин Дагос Вазард.
Въздъхнах тежко, разбирайки към какво се стремеше съквартирантката ми. Не мислех, че за краткото време, през което се познавахме, тя се е привързала толкова много към мен, че да се притеснява за такива глупости. Но мога да погледна на цялата ситуация от нейна страна.
Странно момиче с невиждани досега способности се появява от нищото и веднага влиза в конфликти с всички. Дори с тези, които се опитват да я омаловажат и да ѝ посочат мястото, което се полага на едно бедно момиченце, което няма сили да се бори за себе си. Но след това моделът се нарушава: отвръщам на удара с достойнство, като често показвам лудата си страна и понякога отправям заплахи, които могат да бъдат изпълнени, като се има предвид как ме възприемат в академията. А сега имам брат с подобни таланти и заплетен в тайни като мен.
Те търсят информация за нас, вероятно възлагайки на опитни и вече доверени наемници, но дори те или остават с празни ръце, или с информация, която не съвпада с останалите събрани материали. Винаги искат да разгадаят и извадят на бял свят това, а ако не могат да го направят, сами ще измислят нещо. В академията вече се носят някакви истории за мен, но на мен не ми пука за тях.
Войната ни с Алвасдин забавлява хората, но също така поражда много въпроси и недоволство. Ако Анет е права и той наистина вече е сгоден, нашите препирни изглеждат все по-странни, защото се наслаждаваме на самия процес на злепоставяне един на друг и не обръщаме внимание на прелюдията. Мнозина започват да си мислят, че това скоро може да прерасне от омраза в любов, както често се случва в любовните връзки. Но това са книги, а това е жестоката реалност, в която аз съм върховното същество и създател на светове, както и на всички техни обитатели, а Алвасдин е само един от тях и само ме забавлява, докато се справям с проблема, който ми се е струпал на главата.
– Между нас не може да има нищо друго освен приятелство и сближаване като партньори в класовете – уверявам момичето без сянка на съмнение. – А войната ни рано или късно ще приключи и аз дори предполагам на каква основа. Не бива да се тревожиш за нищо, особено след като каза, че си има годеница, а дроу са верни на дълга си и не поглеждат към други момичета.
– Но той има някакъв дефект… – каза тя по някаква причина. – Не знам дали е вярно, или не, но това беше главната причина, поради която той така набързо беше сгоден за някакво момиче от съседния владетелски дом. Може би скоро дори ще го изключат от академията и няма да може да продължи повече обучението си, точно както и да бъде твой партньор. Но това са само слухове.
– Какви са те? – Вдигам вежда с интерес. – Искаш да му помогна да остане тук, нали така?
– Това трябва да решиш ти – погледна ме сериозно тя. – Виждам го… Може и да си ядосана заради дрънканиците днес и вчера вечерта, но ти харесва процесът на неразбираемата битка помежду ви. Сигурна съм, че с удоволствие щеше да видиш реакцията на лицето му, когато видя косата си. А той тичаше из академията, търсеше те и едва се сдържаше да не те удуши на място. Дори тичаше из полигона и правеше упражнения, докато не изгуби пулса си, за да се успокои и да не те нарани заради такава глупава шега. А после Луис не го пусна в стаята. Ако искаш да продължиш войната си с него, ще трябва да направиш нещо по проблема, който той има… Но това зависи от теб, повдигнах го само защото и двамата изпитвате тръпка от всяка гадост, която получавате един от друг. Не искам да избледняваш само защото най-доброто ти забавление е напуснало академията и няма да се върне. Дори не ми пука дали той ще избледнее след сватбата. Просто не мога да понасям да те виждам мрачна през цялото време. Защо си избрала само него за свое забавление…? – Попита тя недоволно, сякаш искаше да е на мястото на дроу. – Дроу винаги са неприятности, а ти ще ги посрещнеш с отворени обятия… Не знам защо изобщо го казвам. Щях да ти кажа да не правиш глупости и да не излизаш с Алвасдин – тя захвърли възглавницата раздразнено, стана и изхвръкна от стаята.
Можех само да се взирам във вратата, когато тя се затръшна зад нея, изненадана, защото всичко, което казваше, беше толкова противоречиво, че не можех да разбера какво иска от мен. Единственото, което ми хрумна, беше, че един ушат може да бъде изведен от академията против волята му и никога повече да не бъде пуснат на свобода, което ще го лиши от правото му на избор и ще го превърне в марионетка за плътски удоволствия. Жените от тази раса могат да имат харем от красиви мъже, но какво ще правят с тях, е по тяхно усмотрение, защото те стават тяхна собственост и нямат право да кажат и дума срещу тях. Ако им кажат да търпят болка, те ще го направят, независимо колко не им харесва.
Едва сега се замислих колко жестока бях направила расата на дроу и колко несправедлива бях към тях. Не можех да го поправя в кратък период от време. Трябва ми повече време, с което Алвасдин може би не разполага. Но разбирам, че той отива на стажа си и няма да изчезне от него. Именно там ще реша дали да му помогна, или не, защото в положителния случай целият свят ще знае, че богинята все пак е посетила света, а нашият натрапник ще бъде убеден в заключенията си и може да си помисли, че този дроу означава за мен нещо повече от временно забавление, с което да се отърва от скуката.
И макар че това е неизбежно – врагът вече се досеща, че съм на Антазел, но с действията си ще му дам подсказка къде да ме намери и кой може да му помогне за това. Струва ли си да рискувам само защото ми харесва да ядосвам дроу? В академията има и други кандидати за тази роля, а в краен случай е брат ми, от когото можеш да очакваш много, а после сериозно да се увлечеш и да не умреш от скука… И все пак се съмнявам, и то много. Не прилича на мен… Но и не изпитвам симпатия към аристократа, за да мога да обвиня за всички странности в поведението си едно глупаво влюбване.
Въздъхнах тежко и затворих очи. Опитах се да усвоя цялата информация, която бях получила, и дори противоречията, които трябваше да сложа, за да разбера себе си и да преценя ситуацията. От една страна, се оказваше, че като създател на този свят съм грешала за дроу заради неприязънта си към тях и дългогодишната неприязън към приятелката ми, която искрено ги обичаше. От друга страна, не беше подходящият момент да спасявам коронования блондин, който изглежда именно за този проблем искаше да ми разкаже. По някаква причина тези, които са в близък контакт с мен, разбират на интуитивно ниво, че съм способна на много неща и дори такъв на пръв поглед безнадежден проблем просто не е нищо сериозно и може да бъде решен буквално с едно щракване на пръстите. И те ще бъдат прави…
Проблемът обаче е в това, че аз съм вътре в света, а реорганизацията на отделните му части или нормите, заложени в главите им още от раждането, обикновено се извършва отвън. Това е, за да се запазят моите машинации дискретни, но така или иначе ще трябва да се разкрия. Освен това заради тази неочаквана практика губим почти две седмици, за да търсим отломки от артефакт, който се е разпаднал на малки частици. Вече изгубихме много възможности за търсене заради моята небрежност и невнимание към почти човешкото ми тяло, което непременно трябва да се храни и да си почива. Сега поправих този недостатък от моя страна, но не мога да променя случилото се, затова трябва да направя нещо различно.
От една страна, намесата ми в живота и обичаите на дроу може да изнерви врага, защото не е нещо, което трябва да правя точно сега, но може и да ми помогне в бъдеще. Натрапникът ще има подозрения и въпроси, от които не е ясно как може да се развият нещата в бъдеще. Това ще го накара още по-трудно да се съвземе и да не си губи времето. От друга страна, той просто ще се изсмее на факта, че необучената богиня не прави това, което трябва, и ще му даде възможност да се възползва от предимството при събирането на артефакта.
А ако не се разкрия и просто не правя нищо, оставяйки всичко да се разпилее, ще изгубя от поглед тъмния кон и обекта, върху който мога да излея всичките си емоции чрез шеги, пакости и сблъсъци в коридорите. Но на практика ще загубя време, защото с Луис сме в различни екипи и няма да можем да ходим заедно на издирвания, а и вече сме решили, че през следващите две седмици няма да ходим никъде, особено след като нямам добър ръководител. Ако феята следи всяка моя стъпка, мога да очаквам и по-лошо от това.
Така че ще трябва да рискувам и след като се върна в академията, ще отида да спася аристократа под претекст да променя установените норми на дроу, което за пореден път не ми хареса. В същото време ще си припомня всички нарушения, за които научих в първия ден от появата си на Антазел. Унижението на слабите, унижението на своите – какво не е повод за недоволство? И фактът, че аз съм виновна за тези правила, е без значение. Те няма да посмеят да ме престъпят и ще бъдат длъжни да изпълняват волята ми, дори и да ме мразят от цялото си сърце.
След като се спрях на това решение, станах от леглото и започнах да се обличам за двуседмичната практика. Проверих отново чантата, която бях опаковала, и това, което бях пъхнала в пространствения си джоб, за всеки случай. След като се уверих, че нищо не липсва и че неприятният сутрешен феномен не я е засегнал и не е унищожил нищо освен познатите мебели, затворих чантата и я поставих на леглото. Прибра косата си на висока конска опашка, за да не пречи. Можеше да се случи така, че да се наложи да бягам още в първите секунди на пренасянето до мястото на практиката.
В този случай единственото разочароващо нещо е, че трябва да се преструвам на слаб малък човек, който не знае как правилно да се бори срещу злото, което може да ни се изпречи на пътя. Не ни научиха на много бойни заклинания, а като се има предвид, че съм само първа година и знанията ми са на базово ниво, те няма да очакват много от мен, така че не бива да ги изненадвам в това отношение, освен ако не е абсолютно необходимо. Въпреки че съм прочела учебника по магия и нашият куратор дори не се съмнява в това след първия клас, по-добре е да не изтъквам знанията си излишно. Все пак трябва да отбия въпросите от мрачен тип и да не се проваля по време на практиката.
Сбогувах се с Анет, която се беше върнала в стаята, и отидох на определеното място, за да изчакам останалата част от групата ни за „пътуването“. Честно казано, това щеше да е полезно преживяване: най-сетне щях да разбера какво е това и какво влияние оказва върху моя свят и как се е появило без мое знание. Не мога да повярвам, че смъртните могат да създадат толкова сложни пространства само от една обикновена книга. Изобщо, колкото повече съм в собствения си свят, толкова повече въпроси и странни явления се появяват, на които не съм сложила ръка. Това е пълна бъркотия!
Изглежда, че само нашата група е решила да отиде в толкова ранно време, и то дори само заради куратора. Чернокосият магьосник вече ни чакаше до фонтана и ме зяпаше, докато останалите адепти спяха в леглата си и нямаха намерение да се събуждат. Алвасдин все още го нямаше, а до определения час оставаха трийсет-четирийсет минути, така че това не беше изненадващо. Но учителят ме гледаше така, сякаш закъснявах със същия брой минути и заради мен пропускахме нещо невероятно важно.
А и времето изобщо не беше радостно. Тъмното утринно небе беше покрито с огромни, могъщи черни облаци, които блокираха ярките лъчи на слънцето, пречейки му да надникне, за да се покаже на смъртните и да ги зарадва поне с появата си. Имаше студен вятър, който проникна под дрехите и смразяваше до кости. Короните на дърветата се разклатиха от неговата сила, заплашвайки да ги наклони към земята и да пречупи дебелите им стволове. Всичко сочеше, че наближава проливен дъжд.
– Добро утро, адетка Дарвадар – заговори първи мъжът, когато се приближих.
– Не е толкова добро – казах мрачно, очаквайки вълна от ненужни въпроси точно сега, докато нямаше свидетели, никой не ни прече и няма да бягам без основателна причина.
Той само изхърка и се обърна, като ме изненада. За щастие нито един мускул на лицето ми не показваше състоянието ми, затова обърнах гръб на мрачния мъж и зачаках партньора си. Предполагам, че този път съм се издънила, или пък през цялото време съм грешала… Но не, предвид разговора с непознатия през тялото на Алвасдин, професор Валгордом е знаел точно кого да попита и без съмнение е разбрал, че съм видяла нещо. Тогава защо е това мълчание сега? Или пък някой ни наблюдава и слуша…?
Съмнявам се, че това е грешното място. Не мога да се сетя за по-подходящо място, на което да не привлича внимание. Просто разговор с един от стажантите за практиката, на която ще отидем. Обяснява ни правилата за поведение, разказва ни какво може да срещнем по пътя си и ни обяснява същността на задачата ни. Имаше причина учебната програма да се промени толкова драстично и всички адепти да страдат от рано.
Стояхме така, обърнати един от друг, заети с мислите си, докато не се появи дроу. Тогава започнаха да ни разясняват подробностите за предстоящото пътуване и за нашето поведение. По някаква причина обаче изглеждаше, че става дума повече за мен, отколкото за аристократа. Трябваше да се преструвам, че не забелязвам нищо, и продължих да слушам, опитвайки се да запомня всяка подробност. Това можеше да ми е от полза по-късно. В такива ситуации по правило често дяволът се крие в детайлите. Така че дори най-незначителната на пръв поглед, случайно изпусната фраза може в бъдеще да се превърне в ключ към заветната врата.
След като ни даде инструкции и всичко, което се изискваше от куратора, мрачният тип направи преход във въздуха и в следващата секунда в ръката му се появи книга с режещо очите яркочервено петно насред черната и мрачна, като самия ни учител, гора. А иззад едно от кривите дървета с тъмна листна маса се показа страховитото лице на непознато за мен същество, а от другата страна имаше странна сянка. Тя ми напомни за книгата, от която богът беше излязъл с артефакта, който вече беше започнал да се разпада. Не бих могла да ви кажа какво ми костваше да не изпускам емоциите от лицето си, но забелязах колко внимателно ме наблюдаваше професорът.
– В тази реалност ли ще се пренесем? – Каза Алвас с някакви скрити опасения, взирайки се в книгата в ръцете на тъмнокосия мъж, сякаш беше най-уродливата и отровна змия.
– Да. Има ли възражения? – Отговори професор Валгордом с тон, който не търпеше възражения, и рязко вдигна ръка, подхвърляйки предмета на прехвърлянето.
Преди още да успея да мигна, бяхме заслепени от ярка червена светлина, която прободе очите ми и ме принуди да ги стисна. В следващата секунда пространството бе залято от дивия вой на гладни същества.
Назад към част 14 Напред към част 16
