Глава 7
Събуди ме неприятно бръмчене. Звучеше като шепот на хиляда чайки с ларингит, които шепнат над преобърнат камион, превозващ пресен хляб.
Странно специфично, знам, но аз бях само в полусъзнание. И бях гладен.
Главата ми се избистри и осъзнах, че шумът не е от чайки, а от половин дузина агенти на полицията, които се разхождаха из товарния отсек, в който Лиена и аз бяхме водили битка с Джеф и Джеф. Бях се подпрял на страничната част на смарт колата, а огърлицата от зъби на акула мистериозно се беше върнала на врата ми. От другата страна на товарния отсек видях, че белият микробус е изчезнал.
Лиена стоеше на няколко метра от мен и пишеше на клипборда.
Изстенах и седнах изправен.
– Какво, по дяволите, стана?
Тя вдигна поглед от документите си.
– О, ти си буден.
– Ти ли ме удари с едно от онези зли малки топчета?
– Трябваше да се уверя, че няма да избягаш. – Тя погледна наоколо към другите агенти на МПД, никой от които не обръщаше внимание на нищо друго освен на собствените си задачи, след което се приближи до мен. – Какво направи, Кит?
– Спасявах те, а не бягах – оплаках се и разтърках очите си. – Не мога да повярвам, че ме заряза.
Тя приклекна, за да се изправи на нивото на очите ми.
– Какво направи с Джеф?
– Нищо. Ти си този, който го удари в главата.
– Другият Джеф. Ти се приближи точно до него, а той дори не се опита да те спре.
Повдигнах рамене.
– Той не беше най-острото нунчаку с шипове в инструментариума.
Тя ме анализираше като образец под микроскоп.
– Знам, че си митичен психар, но ментализмът обикновено изисква докосване или непосредствена близост. Вие…
– Къде отиваме по-нататък? – Прекъснах с бодър ентусиазъм, напълно готов да осуетя тази игра на догадки от типа „Какви психични сили имаш?“. По очевидни причини, колкото по-малко знаеше за магията ми, толкова по-добре. А и освен това… нека просто кажем, че повечето хора не реагираха добре, когато разбраха какво мога да правя.
В крайна сметка един магьосник – или затворник в ареста на полицията – никога не разкрива триковете си.
С още една преценка тя се отдалечи от колата.
– Не сме тръгнали никъде. Имам заподозрени за разпит, а ти се връщаш в участъка.
Докато тя даваше знак на кохортата от МПД да дойде, аз се изтърсих на крака.
– Ей сега – протестирах, опитвайки се да не звуча безумно, докато всичките ми планове за бягство се разбиваха и изгаряха около мен. – Не това беше уговорката.
Дърварят агент, който ме беше ескортирал до и от килията ми няколко пъти след ареста ми, се приближи до нас.
– Какво ви трябва?
– Джак, можеш ли да заведеш Кит в ареста? – Тя кимна в моята посока.
Не можах да се сдържа: усмивка разцепи устата ми.
– Казваш се Джак?
Планинецът се намръщи.
– Агент Катър за теб.
– Казваш се Джак Катър? – Няма как! Този широкоплещест агент с гъста брада и мазолисти ръце беше на една карирана риза и брадва разстояние от това да се озове на корицата на седмичника „Дървосекач“. – Малко е натрапчиво, не мислиш ли?
– Дръж го под око – предупреди тя колегата си. – Увери се, че не сваля огърлицата.
Дървосекачът ме хвана за лакътя, за да ме отведе, но аз го отблъснах и се обърнах обратно към Лиена.
– Знаеш, че те няма да говорят с теб, нали?
– Джеф и Джеф? – Каза тя. – Може би не на първо време, но имаме начини да измъкнем отговорите от тях.
– Не и ако не знаят нищо.
– Те знаят нещо. – Тя върна вниманието си към работата с документите, докато агент Катър отново хвана ръката ми. Този път не ми позволи да се освободя и ме издърпа.
Изчаках да изминем петнайсетина метра, преди да се обадя:
– Така не се работи в „Син дим“.
Тя вдигна глава.
– Какво?
– Ти ги чу. Те са част от Синия дим.
– А какво е „Син дим“?
Усмихнах се полушеговито.
– Нямаш представа, нали?
Тя отвори уста, после я затвори и направи гневен жест към агент Катър да ме върне при нея.
– Изглежда, че Годзила е минал оттук.
Двамата с Лиена стояхме под ситния дъжд пред временната ограда от вериги, която ограждаше офис сградата, принадлежаща на бившата ми гилдия. При последното ми посещение в сградата се извършваше ремонт на мрачната двуетажна постройка, като се подменяха счупените прозорци и се премахваше характерната атмосфера на „къща за наркомани“. Не беше кой знае какво за гледане, но беше нещо повече от… това.
– Не е Годзила – промърмори тя. – Пиромаг.
– Силен.
– В много запалима структура, да.
Основната форма на сградата беше останала, но всички прозорци бяха изчезнали, части от покрива се бяха срутили, а по стените ѝ имаше следи от обгаряне. Беше овъглена каша.
Хванах се за верижната ограда и тя се разклати тревожно, докато се издърпах над нея с едно бързо движение. За кратка секунда бях отделен от надзирателя си с шестметрова ограда и постоянно присъстващата мисъл за бягство изскочи на преден план в мозъка ми.
Но тя плавно прескочи оградата и се приземи до мен, преди да успея да формулирам план, по-добър от „бягай много бързо“. Тя надникна в тъмната врата на изгорялата постройка.
– Син дим – промълви тя. – Тайна организация в една нелегална гилдия.
Беше по-добре от това: тайна организация в нелегална гилдия, която се маскира като легална гилдия, представяща се за почтена корпоративна правна кантора, която всъщност е затънала до шия в незаконни схеми, измами, присвояване и изнудване. Това беше тайна измама.
Говорейки за тайни, да, бях решил да изиграя едно от асотата си, за да избегна връщането в жадната компания на Дънкан. Разкриването на това, което знаех за „Син дим“ – и че Куентин е бил замесен – беше риск, но бях готов да го поема.
Лиена ме погледна скептично.
– И групата „Син дим“ се е срещала тук?
– Това ми каза Куентин.
Той не трябваше да ми казва нищо, но устните на Куентин обикновено се разхлабваха след няколко маргарити, дайкири, мартини или каквото и да е друго негово предпочитано питие в дадена вечер. Според емпата покойният майстор на гилдията на ККК, Ригел, бил събрал тайна група от любимите си митици с мистериозна цел, в която никой от тях не бил напълно посветен.
Куентин дори не знаеше защо групата се нарича „Син дим“. Предполагах, че това има нещо общо с едноименния филм с участието на Скот Бакула. Куентин не се съгласи.
Разбира се, не бях казал на Лиена, че не знам много за групата или за плановете им. Разкриването на тази малка реалност нямаше да ми помогне.
В момента, в който влязохме в офис сградата, ни обгърна мрак. Тя бръкна в чантата си, извади телефона си и активира режима на фенерчето. С яркия лъч, който ни насочваше, се движехме внимателно през отломките.
– Къде е? – Попита тя, прескачайки една изгоряла клечка.
Прегледах прегорялата отломка. По-голямата част от гипсокартона, който разделяше стаите, беше изпепелен, което затрудняваше ориентацията ми. Около средата на най-северната стена забелязах метална колона, широка около три метра, която се простираше до втория етаж. Дървените дъски, които бяха образували около нея ограда с размерите на килер, сега бяха малко повече от въглен.
Кимнах към конструкцията.
– Натам.
Избрахме път през лабиринта от разтопена пластмаса, обгорели мебели и странни парчета свръхизгоряло Бог знае какво. Спрях до стълба.
Тя светна с лампата си върху нея.
– Не прилича на нищо.
– Това е идеята.
Докато прокарвах ръка по почернялата стомана, търсейки вдлъбнатината, която Куентин беше описал, нов сноп светлина прекоси стаята. Завъртях се, а Лиена ме имитираше.
Силуетът на вратата насочи много по-ярко фенерче към лицата ни и аз болезнено присвих очи.
– Тази сграда е забранена за посещение – обади се мъж.
– Глупости – промълви Лиена.
– Митичен скитник? – Предположих, като закривах очите си с една ръка.
Тя освободи чантата си.
– Охрана.
Мъжът снижи натрапчивата си светлина дотолкова, че успях да различа дрехите му – униформа на охранител. Докато навлизаше в развалините със самонадеяно наведени рамене, аз го изгледах. В края на двайсетте, но с гъсти, безупречно поддържани кафяви мустаци, които принадлежаха на много по-възрастен мъж.
– Вие двамата не може да сте тук. – Челюстта му се размърда, докато дъвчеше огромна розова дъвка. – Вратата е натам. Движете се.
– ПОЛИЦИЯТА. – Лиена му показа значката си. – Тук сме по служебни дела.
– Чакайте, госпожо. Позволете ми да погледна по-отблизо тази значка.
Тя завъртя очи и отново извади значката си.
Потиснах усмивката си. Беше хубаво да видя някой друг, който да получи това завъртане на очи. Това ми даде топло, размито чувство.
Охранителят разгледа значката ѝ.
– Никога преди не съм виждал такава. ОТ ПОЛИЦИЯТА? Какво се опитвате да изкарате вие, две деца?
Деца? Сериозно, пич? Той не беше много по-възрастен от нас. По-голям брат, сигурно, но определено не по-възрастен като баща, както се държеше. С какво се занимаваше този човек за забавление? Разклащаше бастуна си на тийнейджърите, разхождаше се рано в мола и сравняваше марките сливов сок?
Лиена отметна опашката си тъмна коса от рамото си.
– Ти не знаеш какво е полицейско управление?
– Не и няма да играя в твоята игра. А сега се изнесете през вратата, моля.
Примигвайки, тя ме погледна, сякаш ме питаше какво да прави. В отговор свих рамене. Предполагам, че прекалено ревностен охранител не беше попадал в целия ѝ един случай преди това, който беше арестуването ми в Лос Анджелис.
Тя се изправи и измери мъжа със строгия си поглед на агент.
– Страхувам се, че нямам време да обяснявам. Ще трябва да се обърнете към началниците си за обяснение.
Покровителствената му усмивка се разсея.
– Извинете?
– Обадете се на началниците си и им кажете, че агент на полицията разследва тази сграда.
Охранителят скръсти ръце.
– Не ми харесва да бъда обект на шеги.
Разбира се, че не ти харесва, дядо.
Лиена отрази позата му с намръщена физиономия. На практика виждах как нивото на търпението ѝ се понижава до отрицателни стойности.
– Обади се – нареди тя.
След неочаквано продължително противопоставяне, по време на което ми се наложи да потисна няколко забавни кикота, охранителят се предаде и извади мобилния си телефон. Той неохотно набра един номер.
– Здравейте, това е Тревър Егерт. – Обърна се наполовина настрани от нас, сякаш това щеше да ни попречи да подслушаме всяка негова дума. – Аз съм тук, в сградата „Скайлър“ на „Кларк“ и „Пауъл“… Не… не, тази, която изгоря миналата седмица… Да…
Докато Егерт се опитваше да предаде местоположението си на този, който беше от другата страна на линия, аз се наведех към Лиена и прошепнах:
– Трябваше просто да го удариш с мрамора на съдбата.
Егерт довърши описанието на двете „хлапета“, които се опитваха да заобиколят властта му, след което направи пауза, за да слуша.
– Сигурен ли си? Абсолютно сигурен?
Очевидно човекът от другата страна беше абсолютно сигурен, защото нашият приятелски квартален пазач затвори телефона с победоносна гримаса.
– Не знам кои сте вие двамата – измърмори той – но ще бъда отвън, така че няма да се занимавам с нищо смешно.
– Разбира се, Егси. – Помахах му, докато се връщаше през стаята, след което наклоних глава към Лиена. – Вие, агентите на полицията, сте като ФБР. Само казваш думата и всички по-ниски форми на правоприлагане се губят, а?
– Системата нямаше да работи, ако агентите на МПД биваха арестувани наляво и надясно. – Тя направи жест към стълба. – Заповядай.
Свъсени вежди, аз се обърнах обратно към стоманената конструкция. Може би бях пристрастен, но полицията имаше твърде много власт. Магията беше голяма тайна, но както повечето добри тайни, всички важни хора в света бяха в нея – включително най-високите етажи на полицията, армията, правителството и бизнеса. И МПД използваше тези връзки, за да държи митиците далеч от затвора, а правоприлагащите органи – далеч от магията.
Размишлявайки за проверките и балансите и магическите олигархии – не че съм експерт, но човек научава някои неща, когато общува с гладки криминални типове – аз отново пристъпих близо до стълба.
– Какво търсиш? – Попита тя.
Плъзнах ръце по обгорялата повърхност, докато върховете на пръстите ми не се сблъскаха с плитка гравюра.
– Това.
Тя напипа мястото и се намръщи.
– Руна?
– Просто трябва да запомня паролата.
– Имаш предвид заклинанието?
– Разбира се, да. Нещо като отвори се Сезам.
Очите ѝ се свиха.
– Изминахме целия този път, а ти не помниш заклинанието?
– Мисля, че една от думите започваше с А.
– Ако всичко това е заблуден опит да ми губиш времето или да измислиш как да избягаш, ще се погрижа да ти добавят допълнителни години към присъдата.
– Чакай, Коджак – казах аз. – Колко добър е латинският ти?
– Много.
– Наистина?
– Аз съм магьосник. Изучавам латински от шестгодишна.
– Добре, а можеш ли да кажеш думата „отворен“ на латински?
– „Patentibus.“
– … и след това думата „врата“?
– „…Ianua.“
И двамата зачакахме да се появи светещото очертание на вратата в стил „Мините на Мория“. Поне аз чаках точно това.
Когато нищо не се случи, потупах брадичката си.
– Какво ще кажете за латинската дума за „приятел“?
Тя ме погледна.
– Мислех, че ще свърши работа – възразих невинно. – Преведох фразата в Гугъл, след като Куентин ми я каза, за да не я забравя. Почти съм сигурен, че беше просто „отворена врата“.
– Латинският е твърде сложен за онлайн превод. Има близо осемдесет версии на думата „отворена“, в зависимост от значението. – Тя отново постави ръка върху руната и прошепна: „Ori aperio ianuam“.
Руната под пръстите ѝ светна като светеща пръчка и ние отстъпихме назад. Ярката светлина се завъртя в концентрични кръгове и когато угасна, в пространството отекна силно щракване.
Без да вярвам съвсем на този полезен шум от щракване, аз натиснах стълба. Предната му страна се завъртя навътре като послушна стоманена врата, а от пространството зад нея се излъчваше слаба червена светлина.
– Да! – Развеселих се. – Беше лесно.
Тя огледа отвора предпазливо.
– Прекалено лесно.
Влязох в осветените от пурпурната светлина вътрешности на колоната и открих тясно стълбище, водещо надолу.
– Нима очакваше нещо по-фантастично? ККК беше гилдия на психарите. Заклинанията и другите глупости не бяха силната ни страна. Ние се занимавахме повече с…
– …нелегални схеми за печелене на пари?
О, колко мило. Тя довършваше изреченията ми.
– Ригел ги наричаше иновативни бизнес начинания.
Тя ме последва по петите, докато се спусках по стълбите. Бяха повече, отколкото очаквах, спускаха се по-близо до два етажа, отколкото до един. В дъното имаше малка площадка и врата с нормално копче. Отворих я.
Помещението от другата страна представляваше изящно обзаведен бетонен куб с размерите на гараж за две коли и окъпан в същото червено сияние. В далечния край се намираше полукръгло дървено бюро, върху което бяха разхвърляни небрежни купчини папки и книги. Едната стена беше застлана с рафтове и шкафове, а в най-близкия ъгъл двойка кожени дивани се излежаваха един срещу друг с ниска масичка за кафе между тях.
Загледах се в монохромните картини на човешки мозък над диваните, после надолу към пода, на който имаше прекрасна и доста зловеща гравюра на келтски възел, през който се издигаше кълбо дим. Изглежда, Ригел беше дал приоритет на шикозното си скривалище пред останалите ремонти в сградата.
Лиена огледа пространството.
– Това е мястото, където Синият дим провеждаше тайните си срещи?
– Така каза Куентин.
– И така, какво ще търсим?
– Ти си детективът. – Повдигнах рамене. – Обзалагам се, че Куентин вече е бил тук. Не само защото Джеф го спомена, но и четенето на Дженкинс за Куентин беше за дим.
– Знаеше ли през цялото време, че „димът“ в показанията се отнася за „Синия дим“?
– Никога не ми е минавало през ума – заявих честно.
Тя се промуши покрай мен и стигна до средата на стаята, където преценяваше всеки детайл, сякаш очакваше гневният призрак на Ригел да изскочи иззад шкафовете.
– Предполагам, че задачата на Джеф и Джеф е била да попречат на някого да проследи Куентин от заведението на Дженкинс до този офис – добавих аз, като се запътих към бюрото, за да изуча кристален декантер с голяма жълта маргаритка като запушалка. – И като се има предвид, че Ригел се държеше прилично, предполагам, че Куентин е направил и тази бъркотия.
– Не пипай нищо – предупреди Лиена, когато посегнах към декантера.
– Защо не? Страхуваш се да не омърся мястото с моите престъпни отпечатъци?
– Ригел винаги ли осветяваше стаите си с червено?
– Не, но това подхожда на свръхсекретното настроение на подземното му леговище, не мислиш ли? Той имаше усет за драматизъм.
Скептично намръщена, тя се приближи до шкафовете. Докато извиваше врат, разглеждайки вратичките и дръжките, аз се върнах към центъра на стаята. Отворената врата ме примамваше.
Това място, за разлика от предградието на Дженкинс, беше много по-подходящо за бягство. Можех да избягам на изток в индустриалните комплекси или да се втурна на запад и да изчезна сред бедняците и бездомниците в Ийстсайд. Много подходящи варианти на спринтьорско разстояние.
Всичко, от което се нуждаех, беше Лиена да се разсее от някоя сочна улика.
Приключила с проучването на шкафовете, тя внимателно хвана дръжката от неръждаема стомана, а гръбнакът ѝ беше твърд. Когато нищо не се случи, тя отпусна стойката си и дръпна вратата.
Отвърнах ѝ с едно от моите почти толкова впечатляващи завъртания на очите. На мен не ми беше позволено да докосвам нищо, но тя можеше…
Червената светлина, която пронизваше стаята, изчезна и се разгоря наситено жълто сияние, слабо и странно преливащо. То се излъчваше от пода близо до стените и аз наклоних глава, за да надникна покрай диваните.
По пода се стичаше слабо светеща течност с цвят на масло и консистенция на разтопен сладолед, сякаш някой беше разлял лимонадата си. Разпространяваше се бързо, като се отдалечаваше от стената. Отстъпих назад, после се обърнах към вратата. Една също толкова светеща и страховита локва заля пода пред единствения изход.
Не знаех откъде идва течността, но каквото и да беше, нямаше начин да не е нещо наистина лошо.
Назад към част 7 Напред към част 9
