Глава 8
– Трябва да се махнем оттук – предложих аз, като сдържах желанието си да го изкрещя вместо това. Плановете ми за бягство трябваше да почакат. Нямаше как Лиена да не забележи, че се стремя към свобода точно сега – освен това пътят към свободата беше преграден от обезпокоителна светеща локва. Тя се втурна към мен и прегледа разстилащата се течност. На два метра от стените и пълзяща към нас, тя беше образувала мини езеро по пътя ни, твърде далеч, за да може да се прескочи безопасно.
– Имаш ли химикалка? – Попитах я.
С нервно мръщене към течността, тя извади химикалка от чантата си и ми я подаде. Хвърлих я в течността. Тя се удари с лепкав плясък – и остър черен дим се издигна нагоре, докато пластмасата се разтваряше в синьо петно. В един момент това беше химикалка. Три секунди по-късно тя се беше стопила до НИЩО.
Но това не беше всичко. От удара на химикалката в течността се появиха вълнички – и тя се промени. Консистенцията ѝ се промени от лепкава, лепкава, бавно движеща се, разтопена сладоледена смес до вискозитета на вода.
А водата се движи много по-бързо.
Изкрещях от тревога, когато течността се втурна към краката ми. Лиена и аз се сблъскахме, след което се отдръпнахме назад, но жълтата субстанция нахлуваше от всички посоки. Въртейки се, скочих върху масичката за кафе. Тя скочи след мен, а кракът ѝ се приземи върху едно лъскаво списание. То се изплъзна изпод нея и тя се отдръпна назад.
Хванах размахващата се ръка и я издърпах нагоре. Тя полетя напред и се блъсна в гърдите ми. Стискайки ризата ми, тя погледна надолу. Аз също.
Течността – алхимична отвара от сорта на топяща се плът, по мое предположение – едва покри пода преди няколко минути. Сега тя беше на няколко сантиметра дълбочина.
И нивото се покачваше.
– По дяволите! – Изсъсках. – Имаш ли нещо в чантата си с магически трикове за това?
Тя ме погледна и относителното ми спокойствие заплашваше да се счупи от страха изписан на лицето ѝ. Само това беше отговорът ми: не, магията ѝ за отричане нямаше да помогне тук. Завъртях се отново, като все още държах ръцете на Лиена, за да не падне от масата.Отварата се беше изкачила до половината на краката на масата и макар да разтвори писалката за секунди, нямаше ефект върху мебелите. Дали предметите, които принадлежаха на стаята, бяха имунизирани срещу разяждащите ѝ свойства? Ригел не би искал скъпоценното му бюро и документи да бъдат изядени – но знаех, че е по-добре да не предполагам, че отварата ще пощади плътта ни. Погледът ми обходи стаята. Шест метра течност между нас и вратата.
Насочих Лиена към другия край на масата, пуснах я и натиснах подлакътника на дивана. Ако успея да го приближа до вратата, ще можем да го използваме като мост към безопасността. Но когато впрегнах малко мускули, масата се измести вместо това. Лиена се разтресе и размаха ръце, за да запази равновесие.
– По дяволите – изръмжах аз. – Какво…
– Кит! – Тя посочи. Разяждащата отвара се беше забила в долния ръб на плота, на който стояхме. Как така толкова бързо изпълваше стаята? Би трябвало да е невъзможно без помпа с качество на огнен хидрант!
Тя хвана ръкава на якето ми.
– На бюрото! Бързо!
На бюрото. Можехме да го достигнем, ако скочим от подлакътника на дивана.Това някак си се беше превърнало в най-ужасяващо реалната версия на „Подът е лава“.
– Ти първа – казах ѝ, като изхвърлих списанията от масата.Те потънаха със слаб плясък, сякаш жълтата течност беше безобидна като вода. С бързо кимване тя стъпи на дивана. Отварата беше само до половината на възглавницата, но когато тя падна върху нея, плюшената пяна се потопи и жълтата течност я заля. От обувката ѝ се изтръгна черна пара.
Писъкът ѝ се разнесе, когато я издърпах назад от дивана – и отварата проби плота. Вдигнах я на ръце и скочих на рамото на дивана. Тапицерията се размести под краката ми и аз се разклатих несигурно. Лиена ме стисна за раменете.
Наведох се напред, свих краката си и скочих отново. Приземих се на работния плот в завой, като изпратих документи, които се сгромолясаха по ръба. Кристалната декантера с грозния си слънчогледов връх падна и се приземи с плясък.
– Добре ли си? – Попитах рязко.
Преглъщайки, тя кимна.
– Не е изгоряла обувката ми. Само малко плисна на глезена ми.
Поставих я на крака, но не пуснах кръста ѝ, докато препусках из стаята с нарастващ страх. Отварата беше на два метра дълбочина и се увеличаваше, а ние бяхме още по-далеч от вратата. Дали отварата щеше да продължи да залива стаята, докато не я напълни напълно? На тавана нямаше вентилационни отвори. Няма пролуки или пътища за бягство. Единственият изход беше през вратата, а ние не можехме да стигнем до нея.
Мислите на Лиена сигурно се движеха в същата посока като моите, защото ръцете ѝ се свиха в юмруци около предната част на ризата ми. Придърпах я по-близо, без да мисля.
Вкопчихме се един в друг, докато течната смърт пълзеше към нашия малък остров на безопасност.
– Трябва да има начин да го спрем – прошепна тя с трепет в гласа. – Ами ако се задейства случайно? Ригел ще…
– Ще трябва да го деактивира – съгласих се аз настоятелно. – Но как? Със заклинание? Бутон за аварийно спиране? Какво?
– Не знам!
В почти пълен унисон се освободихме един от друг, приклекнахме и се затъркаляхме по бюрото. Аз отворих единственото чекмедже, което не беше потопено, а тя опипа бюрото, където седеше Ригел, в търсене на бутон или превключвател.
Течността продължаваше да се издига. Въображението ми ли беше, или тя набираше скорост?
Избутах настрани химикалките, телбодите и флаконите с бяла боя. Прозаичните офис консумативи запълниха чекмеджето. Нищо не приличаше на спусък „спиране на неизбежния поток от мъчителна смърт“. Извадих черна адресна книга с кожена корица и я хвърлих на бюрото, след което отново посегнах към чекмеджето.
Отварата се развълнува по ръба на чекмеджето, после се разля и запълни дъното му. Издърпах ръката си, когато капките опръскаха пръстите ми. По кожата ми избухнаха петна от пареща болка и аз се изправих на крака.
Лиена също подскочи, а аз не се замислих за това. Просто посегнах към ръката ѝ. Тя я хвана, пръстите ѝ стиснаха силно. Отварата се залюля на работния плот. Твърде скоро. Трябваше да разберем това. Трябваше ни повече време.
Трябваше ни нещо.Трескаво вдишване премина през дробовете ѝ. Нима щяхме да умрем тук?Какъв ужасен начин да си отидеш.Разтворени в киселина от краката нагоре. Проклетият Ригел и неговият болен ум. Стиснах челюст и хванах Лиена за кръста. Тя изпищя от изненада, когато я вдигнах от бюрото и я качих до шкафовете. Закачи се върху тях и пропълзя в ниската пролука под тавана.
Застанах на бюрото, гърдите ми бяха стегнати, а дробовете ми се напрягаха, за да доставят достатъчно въздух до паникьосания ми мозък. Отварата се извиваше над ръба на бюрото.
Бледото лице на Лиена се наклони към мен.
– Ела тук, Кит!
– Няма да се побера. – Пролуката беше твърде малка. Тя едва се побираше сама.
– Направи го! – Изкрещя тя.
Отварата се втурна през работния плот, а аз скочих към шкафа. Вдигнах се и влязох в тясното пространство. Тя се сплеска, докато аз се плъзгах отгоре ѝ, с гръб към тавана.
Дишайки тежко, я погледнах надолу.
– Защо се преобърна?
Страхът замъгли кафявите ѝ очи.
– А?
– Преди секунда лежеше по корем.
А сега тя беше по гръб, така че бяхме притиснати лице с лице. Меките ѝ гърди се притискаха към моите при всеки неистов дъх, който поемаше, коленете ми бяха от двете ѝ страни, лактите ми бяха подпрени до раменете ѝ.
Тя примигна, после се намръщи.
– Не съм го направила – просто се случи.
– Да, добре.
Гледахме се един друг, носовете ни бяха на сантиметри един от друг, докато смъртоносната отвара се изкачваше по шкафа.
– Съжалявам – прошепнах аз. – Не трябваше да ни водя тук.
– И аз съжалявам. Не трябваше да докосвам нищо. – Преглътна тя. – Кит, съжалявам и за… – Тя прекъсна с безвъздушно пфу, когато тежестта ми се стовари върху нея.Едва забелязах, че се наведе настрани, а погледът ми се спря на един предмет, който се люлееше в надигащата се отвара.
Кристалната каничка, пълна с това, което предполагах, че е червено вино.
Нищо друго в стаята не плаваше – всичко останало беше потънало или се беше разтворило веднага.Но още по-подозрителна беше тази крещяща запушалка със слънчоглед, която беше в същия нюанс на жълтото като отварата.
– Това е то! – Задъхах се. – Декантерът е пълен с отвара, която ще ни спаси!
– Какво? – Изкрещя тя. – Откъде знаеш, че ще…
– Не знам, но трябва да опитаме! – Надигнах се на един лакът, за да погледна по-добре. Декантерът се поклащаше в близост до потопеното бюро, твърде далеч, за да го хвана. – По дяволите, как ще го вземем?
– Можеш ли да ме подкрепиш?
Отне ни твърде много време, за да пренаредим телата си в тясното пространство. Пулсиращата отварачка беше едва на шест сантиметра под плота на шкафа, когато тя се протегна през смъртоносната течност. Аз се подпрях, както можех, на шкафа, краката ѝ бяха притиснати под корема ми, а ръцете ми я хванаха за кръста, докато поддържах долната част на тялото ѝ.
Единственото нещо, което държеше главата и раменете ѝ извън отварата, беше собствената ѝ сила в горната част на тялото. Тя протегна ръка, а декантерът се носеше точно на една ръка разстояние от нея.
– Почти – изпъшка тя. – Още малко…
Мускулите в ръцете ми горяха, а гърбът ми се свиваше от неудобната поза. Тя се протегна още повече, натискайки с краката си. Ръцете ми се плъзнаха от талията ѝ към бедрата.
– Лиена – изпъшках. Пръстите ѝ докоснаха върха на слънчогледа. – Почти…
– Не мога да те задържа.
– Почти – издиша тя.
Тя се отдръпна по-далеч от шкафа и аз заключих всеки мускул в тялото си, докато центърът ѝ на тежестта се променяше. Пръстите ми се впиха в бедрата ѝ.
– Лиена!
Тя се хвърли да грабне декантера и аз я издърпах назад – но това не беше достатъчно. Отклонихме се от ръба и не можех да го спра. Докато падах, я бутнах към шкафа, а от декантера в ръката ѝ се разля червена течност.
Попаднах с плясък в басейна с жълта отвара и се гмурнах под него.
Хладната течност ме заобиколи. Нямаше болка. Нямаше парене. Никакво топене на плътта. Размахах крайници, намерих потопеното бюро и стъпих на него. Изправих се, а торсът ми се пръскаше от отварата.
Ушите ми се изпълниха с ужасен писък.
Викът на Лиена секна секунда след като се появих отново от басейна. Примигнах към нея, проснала се върху шкафа с една протегната ръка, сякаш се опитваше да ме хване. Празният декантера плуваше настрани на няколко метра от мен, разклатен от вълните при падането и появата ми.
– Кит? – Прошепна тя.
Примигнах отново, чудейки се дали не си въобразявам сълзите в очите ѝ.
– Добре съм. Ти изхвърли антидота тук навреме.
Вдигнах ръката си от безвредната вече отвара, която се плискаше в кръста ми, и примигнах за трети път. В момента, в който кожата ми се раздели с течността, тя беше суха. По ръката ми не беше полепнала и капчица лимонова отвара. Непотопените ми дрехи също бяха сухи.
Сега, когато отварата не се опитваше да ни убие, тя всъщност беше доста добра.
– О. – Лиена отдръпна ръката си по невинен начин. – Това е д-д-добре.
Беше добре. Всъщност беше направо невероятно – и устните ми се разтеглиха от облекчение. От мен се изтръгна полушеговит смях.
– Успяхме! Вземи го, Ригел, страхлив кучи син! – Усмивката ми се разшири и аз вдигнах ръце към Лиена, за да ѝ предложа. – Дали да го направим?
Тя се поколеба, после протегна ръка. Ръцете ѝ ме хванаха за раменете, докато я издърпвах от шкафа. Краката ѝ се плиснаха в течността – и тя потъна като камък, защото под нея нямаше бюро.
Издигнах я на бюрото и тя се удари в гърдите ми. Широките ѝ очи се взираха в мен.
Кога я бях обгърнал с ръце? Защото точно там се намираха сега. Нямах никакво обяснение.
– Ти ми спаси живота – промълви тя.
– Технически погледнато, не. Вече беше обезвредила отварата.
– Но ти не знаеше това.
Свих рамене в знак на примирие.
– Нямаше да те оставя да умреш, ако можех да ти помогна.
– Но ти можеше да избягаш от ареста.
Веждите ми се смръщиха.
– Сериозно? Знам, че не ме харесваш, но наистина ли мислиш, че съм толкова безсърдечен мерзавец?
Тя измърмори нещо. Долових само „като теб“.
Оставих ръцете си да паднат около нея. За секунда тя не помръдна – наведе се към мен, ръцете ѝ се опряха на гърдите ми – после се отдръпна от мен, сякаш едва сега осъзнаваше колко близо сме били. Преместих се назад и петата на обувката ми се приземи върху нещо. Погледнах вълнообразната повърхност на отварата и се скрих под нея. Със стиснати очи, докато хладната течност поглъщаше главата ми, опипах сляпо краката си. Ръцете ми намериха кожена книга и аз се изстрелях обратно с плясък.
– За какво го направи? – Попита Лиена.
Усмихвайки се, вдигнах малката черна адресна книга, която бях открил в чекмеджето на бюрото, докато търсех начин да не умра. Подобно на всички вещи на Ригел, тя се беше измъкнала от потапянето в отварата без щети. Капанът беше с единствената цел да стопи нарушителите и всички доказателства за тяхното проникване.
Подхвърлих ѝ книгата.
– След всичко това не бива да си тръгваме с празни ръце.
Тя я хвана, изненадата премина през чертите ѝ, преди да прибере книгата в чантата си.
– Трябва ли да се махаме оттук?
– Дадено – отговорих аз – и отново я Вдигнах от краката ѝ.
– Кит!
Слязох от бюрото. Потопихме се надолу, а течността се издигаше до брадичката ми. Издигнах я нагоре, така че главата ѝ да е над моята, ръцете ми бяха сгънати под дупето ѝ, а краката ѝ – около кръста ми.
Тя ме хвана за раменете, а чантата ѝ подскачаше върху ръката ѝ.
– Какво правиш?
– Искаш ли да плуваш? – Започнах да прекосявам стаята с неловка подводна походка. – Може би искаш. Това е възможност, която се случва веднъж в живота, да се гмурнеш в разтопен лимонов сладолед.
Започнах да разхлабвам хватката си върху нея – и тя стисна ръце около врата ми в смъртоносна хватка.
Потискайки усмивката си, я пренесох през стаята, през вратата и в наводненото стълбище. След като си ударих пръста на първото стъпало, я изнесох на приземното ниво и излязох навън, в обгорелите останки от офиса. Излязохме сухи, без да има и капчица отвара по нас. Лудост. Оставих я да се плъзне по предната ми част, докато краката ѝ нежно се приземиха на пода.
Ръцете ѝ все още бяха на раменете ми и когато ме погледна през тъмните кичури коса, заплетени по лицето ѝ, розова руменина оцвети бузите ѝ, едва забележима на слабата светлина.Този слаб блясък се трансформира в ярък лъч, който удари лицата ни, и един глас извика силно:
– Ти се върна!
Лиена се отдръпна от мен.
Охранителят Тревър Егерт и недоволната му горна устна бяха направили крачка към нас през осеяния с отломки под, с фенерче в едната ръка и мобилния си телефон в другата. Той размаха телефона си.
– Четох малко тук и не мога да намеря нищо за нито една агенция на МПД.
Честно казано, бях впечатлен, че старецът Егерт знае как да използва интернет.
– Попита ли Сири или Алекса?
Веждите му се набръчкаха и мустаците му потрепнаха.
– Потърсих го в Гугъл. И всичко, което мога да намеря тук, са конспирации за магии.
Придърпвайки сакото си, Лиена тръгна към вратата, излъчвайки обичайната си увереност на командващ агент, сега, когато бяхме далеч от тайната стая на смъртта. Последвах я по петите, а Егърт се запъти след нас.
– Магия, това е, което пише тук – повтори той, като отново размаха телефона си. – Очевидно тук, сред нас, има истински магически хора. И очевидно има магическа полиция, която държи всичко това в тайна. И това ме накара да се замисля тук, разбираш ли, полицията на МПД. Магическо полицейско управление. Това има смисъл, нали? – Погледнах го през рамо.
– Нищо в това, което казваш, няма смисъл, Егси.
– Но…
– Слушай се. Магическа полиция? – Излязохме от сградата и спряхме до заключената порта. – Следващият път ще ми кажеш, че Земята е плоска, Кание Уест е гущер, а тайната смес от билки и подправки на Kentucky Fried Chicken е гнусна рецепта, използвана за контролиране на съзнанието на хората, които ядат мазнина.
Обърната наполовина към мен, Лиена извъртя очи. Да, тя отново се беше върнала към обичайното си поведение.
– Върви си вкъщи, човече – казах на охранителя с успокояващ глас. – Обуй си удобните чехли, пусни си канала за времето и се опитай да не се стресираш от това.
– Хайде да вървим, Кит – каза Лиена.
Послушно прескочих оградата. Тя я прескочи и падна в крачка до мен, докато се отдалечавахме съвсем непринудено като Ригс и Мърто. Егерт, който стоеше от другата страна на оградата, примижа след нас.
Двамата с Лиена пресякохме дъждовната улица и се върнахме в нашия верен джобен жребец.
– Какво следва? – Попитах ядно. – Искаш ли да хапнем бургер, за да отпразнуваме, че не сме умрели? Има едно страхотно място на Хастингс.
Тя повдигна вежда.
– Ще те върна в затвора.
По дяволите. Надявах се, че ще забрави за това.
Назад към част 8 Напред към част 10
