Глава 10
Сутринта станах много по-рано. Причината за това беше използването на забранена магия, чиято енергия ме удари като кофа студена вода и ме накара да скоча от леглото. Магията беше едва доловима, сякаш беше покрита с дебела качулка, но имаше малка пролука. През нея успя да се освободи малко струпване на черна енергия. Тя се насочи към мен като див звяр, усещайки същество, много по-силно от сегашния си господар, и в същото време се възползва от целта, която ѝ беше дадена. Тя се издигна до тавана и се вряза в гърдите на все още спящото ми тяло, като възнамеряваше да остави в него зачатъците си. Но тя се сблъска със защитното поле и изтъня във въздуха.
Защитната ми обвивка, която беше създадена срещу външна намеса, все още работеше, въпреки всички ограничения и модификации. Това е доста изненадващо… Но най-неприятно е усещането, че всичко е било подготвено от самото начало.
Изглежда, че нашият луд гений първоначално е планирал да призове забравената богиня на Антазел в своята реалност, а в случай на съпротива да я обгърне със забранена магия и след това да я принуди да влезе в лабораторията му. Интересен е обаче начинът, който е избрал… Дори не знам кое ме поразява повече: избраният начин за постигане на целта или познанията за света, в който е създадена неговата реалност.
Вярно е, че магът от острова не е взел под внимание факта, че едно божество не може да бъде привлечено от толкова слаба и безполезна магия, както и факта, че богинята може да дойде тук сама. Както си и мислех, сюжетът на историята се промени, когато се намесихме и донесохме на човека скритата от ръцете му реликва. Макар че това, което получи, беше фалшификат, лишен от всичките си сили, това не го прави безобиден в моите очи. Трудно е да си представим какъв би бил резултатът, ако кълбото беше истинско. Може би щеше да успее и аз щях да се появя пред него в сегашното си получовешко тяло, хваната в капан… Но сега не знаем как ще завърши практиката ни и какъв ще е следващият ход на Вейстейн.
Усмихнах се в очакване и се изправих с удоволствие. Преоблякох се бързо, оправих леглото и се облегнах на одеялото, като сложих ръце зад главата си и закрих очите си. Дори не си помислих да отида да проверя как напредва ученият на собствените си крака. Вместо това затворих очи, долавяйки остатъчната следа от магията, която беше дошла при мен. Вдишах и мислено проследих разтварящия се отпечатък, докато накрая се изпари. Едно много малко натрупване от резултата на магията все пак беше избягало. Тя обаче беше достатъчна, за да успее да открие мястото на ритуала, като премине през защитата и изследва всичко, което магът беше използвал.
Аз наклоних леко глава настрани, докато разглеждах всяка руна, като се опитвах да не пропусна и най-малкия детайл. Най-напред погледнах пентаграмата и елементите, разположени в ъглите на шестолъчната звезда. Когато се уверих, че нищо не може да ме привлече към тази реалност, или по-скоро да ме накара да вирна нос към нея, се насладих на изражението на лицето на професора и се върнах към тялото си.
Радвам се, че не сгреших, като заложих на сирените. Да се махнем от тази къща, докато все още имаме време. Един смъртен не би могъл да разбере какво не е наред с ритуала и реликвата, но може и да заподозре нещо нередно. Ето защо това е критичният момент да го оставим на мира. Планът за унищожаване на пазителя на острова така или иначе ще ни бъде предаден, а и няма да ни обвинят в „неправилно функциониране“ на артефакта без твърди доказателства.
Заслушах се в звуците в съседните стаи. Както се очакваше, моите спътници все още бяха в света на сънищата, включително вездесъщият арханид и моят малък пакостник, който беше решил да остане с Алвасин за през нощта. Трябва да им дам време да си починат, докато го имаме. Не съм сигурна, че да прекарваме дните си под водата в компанията на опашки, ще е рай. Може да не ни бъде позволено да се отпуснем. Това едва ли е изпитание за нашата толерантност и издръжливост. Има някаква уловка, но не мога да я разпозная, колкото и да се опитвам.
Стомахът ми възмутено изръмжа, намеквайки, че е време да слизаме в столовата, иначе не знаех дали сирените ще ни нахранят, или ако ни нахранят, дали ще е годно за ядене. Сбърчих нос, отбелязвайки поредния ефект на реалността върху тялото ми. Слизайки долу, си спомням в какво настроение след провала е един луд професор, който може да излее целия си гняв върху мен. Тук дори ролята на глупачка даже и добре изиграна няма да ме спаси, по-скоро напротив, ще ми донесе неприятности.
Затова просто лежа няколко часа на леглото, като имам време дори да медитирам и да проверя състоянието на организма и резерва. Вслушвах се в звуците и проследявах движенията на собственика на къщата, който вече няколко пъти минаваше покрай стаята ми и обикаляше близо до нея, което ме караше да се напрягам и да очаквам най-лошото. Но с течение на времето той си тръгна, но на душата ми все още оставаше неприятно усещане.
Когато настъпи зората и членовете на екипа ми започнаха да се събуждат, думите не могат да опишат колко щастлива бях. Сирените и техният странен господар ме привличаха много повече, отколкото островният гений, затова излязох от стаята с лъчезарна усмивка, която накара херцога, куратора и дракончето да се изнервят много.
– Защо си толкова щастлива? – Попита Лакомника притеснено, което накара усмивката ми само да се разшири.
– Защото най-накрая се впускаме в ново приключение – казах развълнувано, което само направи смъртните още по-напрегнати.
– Не знам какво си замислила, но от изражението на лицето ти знам, че няма да ми хареса – продължи животинчето.
– Така или иначе не ни чака нищо добро, така че смятам да се позабавлявам за тяхна сметка. Хайде да тръгваме! – По някаква причина тялото ми реши точно в този момент да ми напомни да хапна нещо.
– Какво ще кажеш за закуска? – Попита подигравателно Алвас.
– Можем да закусим по пътя – свих рамене и глупаво присвих очи. – Времето не чака, а и не разполагаме с много от него – продължих, като забелязах една сянка зад ъгъла и по миризмата я разпознах като Вейстейн: – Искаме да се измъкнем оттук, нали? Значи трябва да се справим в рамките на няколко дни. След два-три дни, ако трябва да сме точни, трябва да се върнем и да убием Абура.
– Мислиш ли, че наистина можем да го направим за толкова кратко време? – Попита скептично малкия.
– Това е напълно възможно – замислено каза професор Валгордом. – Но в такъв случай Мейлинара е права, трябва да тръгнем сега, като пропуснем закуската.
– А ако тя отново припадне, както миналия път? – Предпазливо се надява да ме убеди да ям херцогът.
– Уви, нашата упорита и твърдоглава особа се учи от грешките си – промърмори учителят, поглеждайки мимоходом в посоката, където седеше господарят на къщата.
Не бях единствената, която забеляза, че ни наблюдават и подслушват. Очевидно, макар вчера островният гений да бе показал, че не се интересува от това къде отиваме за няколко дни, той подозираше нещо. Колкото и да е странно обаче, той не се притесняваше от защитата и потайността си, а просто дебнеше зад ъгъла. Или пък е имало магия, но тя е била толкова слаба, че очите ми не са я забелязали?
В същото време чухме как мъжът си тръгва, излъчвайки гняв и недоволство. След това, честно казано, до последно си мислех, че магьосника ще затвори всички врати и прозорци, за да ни попречи и задържи, за да стигне до истината и да разбере какво крие нашата тройка. Входната врата обаче беше отворена и ние без проблем напуснахме чуждата къща, която беше наситена със забранена магия, но по някаква причина смъртните не усещаха присъствието ѝ. През цялото време усещах странния поглед на лудия професор, който наблюдаваше от прозореца нашето заминаване. Всички се държаха естествено, сякаш не знаеха истината, въпреки че се досещаха за нещо. Лакомникът този път се настани на рамото на аристократа и отново започна да си разменя реплики с него.
Присвих подозрително очи, като поглеждах последователно ту единия, ту другия. Промените не ми харесаха. Малкият мошеник беше решил да се сближи с ушатия, като поиска да прекара нощта с него. Аристократът дълго време се съпротивляваше на предложението на Лакомника, но накрая се поддаде. Вчера не бях забелязала странното им поведение, но днес настроението и взаимното им решение да пътуват заедно силно ме напрягаше. Не разбрах веднага какво ме боли най-много, че малкият гадняр реши да ме размени за тъмен елф, когото преди това не харесваше и силно ме съветваше да стоя далеч от него… Това е обидно, но е част от мен!
Решихме да стигнем до океана по друг начин. Щом прекосихме границата, защитена от магията на Вейстейн, и минахме покрай друг водоем с друга мърша вътре, която ни гледаше с гладни, свирепи очи, но така и не се осмели да ни нападне, усетих го. Сякаш тялото ми беше пронизано от електрически заряд от осъзнаването. Рязко забавих ход и обърнах глава по посока на кръвожадната енергия, само за да се сблъскам веднага с погледа на божество от духовно ниво. Нервността ми беше забелязана веднага, както и причината за нея.
– Това той ли е? – Попита риторично надзирателят.
– Какво чака? – Попита Лакомника неразбиращо. – Или бях прав, че си толкова страшна, че това наистина могъщо чудовище се чуди дали наистина да се заиграва с теб? – След като изрече това, еленоподобното същество отвори не толкова малката си уста и изпищя отвратително. – О, мисля, че трябва да тренирам гласните си струни и да подобря вокалните си умения – коментира със съмнение и предразсъдъци дребосъкът, след което направи недоволна физиономия.
Пазителят на острова не хареса съвета. Той застана на хълбоците си като състезателен кон, а после се сниши и наклони глава така, че върховете на странно изглеждащите му рога бяха насочени към нас. Между тях започна да се образува струпване на алено оцветена енергия, но веднага изчезна, което ме накара да си задам много въпроси. Той ритна копитата си по земята и издиша дим от ноздрите си, като хвърли презрителен поглед към напрегнатото ни трио.
– Ако кажеш, че трябва да бягаме, ще те убия – казах, като погледнах гущера със сладка усмивка, а после насочих убийствения си поглед към божеството.
– Предпочиташ да се биеш с него ли, адептка Дарвадар? – Изведнъж се заинтересува мрачния мъж. – Или ще предпочетете да избягате?
– Ако бях безсмъртна, може би щях да опитам – взех благоразумно, смъртно решение, обръщайки се обратно към спътниците си.
Започнахме да бягаме, преди звярът да ни последва. За съжаление, това не ни даваше предимство. Чудовището ни настигна много бързо. До сблъсъка и решителния момент в живота ни оставаха само няколко метра. Трябваше бързо да мислим как да се измъкнем от трудните условия и как да отвлечем вниманието на чудовището. В главата ми се появи една безумна идея, която едва ли ще бъде оценена от другите. Но нямаше време да изкажа – добро извинение.
Плюейки на формалностите, аз се обърнах, плъзнах се по земята, хванах арханида за ръката и като пропуснах възможността да се насладя на шокирания поглед на паяка, го хвърлих директно към онемялия аристократ. И двамата полетяха напред, като започнаха да се търкалят надолу по склона. Усмихнах се подигравателно, наблюдавайки зрелището. Разбира се, осъзнавам, че всичко се случи твърде бързо и неочаквано, но как да го нарека? И това е един от най-добрите воини сред тъмните елфи и най-страховитият учител, който знае едно-две неща за магията? Къде е тяхната пословична подготовка и заклинания за всякакви случаи? Разочарование – това е.
Може би обаче това е добре, защото няма да се налага да обяснявам някои от сложните части. Имам шанс да забавя божеството, но няма гаранция, че всичко ще мине по план. Трудно е да се знае как ще се развият нещата със сегашните ми способности. Има голяма вероятност смъртното ми тяло да не издържи на натоварването и мисията да се провали. В случая с борбата срещу Абуру всяка стъпка може да бъде непредсказуема.
Обърнах се към забавящото се чудовище, бавно разперих ръцете си, светещи с магия – едната със светлина, другата с мрак – встрани и се загледах надменно в духовното създание. Плавно вдигнах ръцете си успоредно на земята. Божеството вече е на крачка от мен, челюстите му са отворени и то не се съмнява в победата си. Повдигам вежда, като се опитвам да не се превивам от погнусата и вонята. Чудя се защо не е използвал магия.
– Какво ще кажеш да наваксаме, изрод? – Подсмърчам подигравателно.
Преди стопанинът на острова да успее да разбере каквото и да било, събирам ръцете си, оформяйки тъмносиня топка. Тя мигновено излита от пръстите ми, улавя чудовището в прегръдката си и постепенно се свива до микроскопични размери. На съществото му е необходима секунда, за да се премести на друго място, и аз имам време да избягам, преди останалите да дойдат да ме спасят. Ще ме преследват, ще ми се карат и ще ме наричат луда идиотка. Особено за това, че се отнасям към тях толкова неуважително. Не съм сигурна за дроу, но не мисля, че мрачният тип някога е бил изхвърлян толкова безцеремонно и използван като тласкаща сила. Някой ден ще си спомни всяка шега и ще намери начин да направи живота ми по-светъл на усещания…
Въздъхнах отчаяно, оглеждайки всяко притихнало същество в околността, което бе видяло поражението на своя крал. Когато се уверих, че няма да нападнат отслабения ми враг, се обърнах настрани от тях, без да се страхувам, че ще ме прободат в гърба. Главата ми веднага се завъртя, пред очите ми затанцуваха разноцветни точки, в гърлото ми се появи буца гадене, а от носа ми потече струйка кръв.
Подпрях се на ствола на дървото с дясната си ръка, избърсах лицето си и закрих очите си за няколко секунди. Заклинанието беше изцедило всичките ми сили, засягайки и жизнената ми енергия. Бях пресметнала погрешно цената – още една грешка. Но както винаги, не съжалявам. Обстоятелствата също играят в моя полза, което означава по-малко проблеми относно личността и способностите ми. Благодарение на късмета, който този път реши да се обърне към мен, вместо да ми подаде дебелия си задник, който ме преследваше напоследък.
Щом магическите ми канали се нормализираха, главоболието изчезна и съзнанието ми не заплашваше да потъне в мрак, отворих очи и отново се огледах. Свидетелите на моята моментна слабост се бяха оттеглили, скрили се в сенките на растенията и кухите дървета, сякаш дори ги нямаше. С подсмърчане се затичах по посока на отдалечаващите се мои спътници, които вече бяха успели мислено да отправят проклятия към мен не веднъж. За щастие, те не бяха материални.
– Ти луда ли си?! Какво, по дяволите, беше това преди малко? – Изръмжа Алвасдин, приближавайки се застрашително към мен, с изкривено от гняв лице, но спря на крачка от мен и ме погледна със сиво-лилавите си очи. Вдигнах въпросително вежда в отговор.
– Аз също бих искал да знам – каза ледено професор Валгордом, застанал зад мен, сякаш изобщо не е бил там.
– Вие искахте да избягаме от Абуру, нали? Ние го направихме, защо сте толкова недоволни? – Повдигам небрежно рамене, без да изпитвам угризения. – Предполагам, че начинът, по който сме го направили, вече няма значение? В противен случай сега нямаше да сме тук.
– Да, а? – Вдигна вежди дроу, изразявайки отношението си към извинението ми. – А как избяга от врага и къде е той сега? И ти го направи отново! Отърва се от партньора си и започна да се биеш сама.
– Всеки си има своите тайни, нали, професор Валгордом? – казах със сладка усмивка, хвърляйки лукав поглед зад гърба си, като се опитвах да не издам далеч не доброто си душевно състояние. – Както и да е, трябва да побързаме. Няма да го задържам дълго, но съм сигурна, че това ще го ядоса, защото се чувства наранен и унизен. До океана има само една кратка разходка, виждаш ли колко добре се получава всичко това? – Мъркам доволно, пляскам с ръце и затварям очи. Накланям леко глава настрани и се оглеждам, усещайки, че някой липсва. – Къде отново изчезна Лакомника?
– Пффф! – Подсмръкна ушатия и се огледа притеснено, на което тя се изкиска подигравателно. – И не можа ли да забележиш изчезването му още по-късно?
– Ето ме. Не мисля, че спорът ви ще доведе до нещо – отбеляза ехидното лилаво лице, което се появи от портала, образувал се между мен и партньора ми.
Разговорът завърши в нищото, без никакви отговори. Но такова нещо винаги може да се отложи за по-добър момент, сега ни предстоеше по-голямо предизвикателство. За съжаление, в компанията на сирени… Но това е по-добре, отколкото напразно да се опитваме да се изправим срещу враг, който далеч превъзхожда по сила. Не съм сигурна, че заклинанието ми ще проработи втори път. Абуру е замислил нещо и това силно ме тревожи. Защо всъщност не използва магията си, с която можеше да ми навреди, и не се опита да ме убие по обичайния начин? Защо е променил решението си в последния момент? Той щеше да унищожи и трима ни с един удар. И това щеше да му се удаде.
Мислейки за странното поведение на пазителя на острова, не забелязах колко бързо стигнахме до океана. Изглежда, никой не се беше сетил да ни спре и Абуру не ни настигна, въпреки че имаше всички шансове. Всъщност, изглежда, че е по-подозрителен, отколкото бях предполагала от самото начало. Колкото по-надалеч отивам в предположенията и догадките, толкова по-объркана ставам.
Всяка нова загадка е досадна, особено когато не мога да я разгадая, а няма друг начин да стигна до истината. Няма никакво време да търся всички отговори. Имам чувството, че вече си губя времето в тази забравена от Бога реалност, докато на Антазел се случва нещо странно и може би не добро. Обаче и сега не мога да се върна заради собственото си инкогнито и огромния товар от въпроси, свързани с моите спътници. Точно сега едно погрешно решение може да застраши всичко.
Приближихме се бавно към целта си, като се пазехме и очаквахме засада. Ще пристигнем преди уговорения час – не очаквахме да се освободим по-рано. Надявам се, че рибните опашки няма да се разстроят от посещението ни и от ранното начало на процеса. Надявам се само нашите да не възнегодуват и да не направят някоя гавра. Особено нашият малък лилав приятел, който винаги създава проблеми не само на дебелия си задник, но и на моята глава.
Замислено погледнах към хоризонта през полупрозрачния купол около острова. Преместих погледа си към напрегнатия дроу, мрачният арханид стискаше неусетно ръце в юмруци. Мисълта, че сега ще трябва да се превърне в сирена, беше все така противна на природата му. Дори сега, в смъртен вид, усещах болката му. Можех да усетя силно приглушената вътрешна мъка, която умело се криеше зад безразличната маска на строг учител. Съчувствах му, трудно беше да остана настрана, когато едно същество от моя свят преживяваше такова нещо по моя вина.
Спрях до професор Валгордом, въпреки недоволните и подозрителни погледи на Лакомията и партньора ми. Всички приемат изпитанието по-сериозно, отколкото си мислех. Оказва се, че за тях е много по-трудно… Ако моят временен домашен любимец имаше време да приеме този факт и да остави настрана недоволството и възмущението си, то останалите все още мислеха и не вярваха напълно на случващото се. Макар че и дроу не е толкова противоречив, колкото беше от самото начало. Някак си той беше по-загрижен за моето състояние, отколкото за своето собствено.
Тези намеси на дребното добро обаче няма да свършат добре. Човекът е упорит, постоянно е вбесен и ми се сърди по съвсем глупави причини, а понякога и без тях. Другият е лилавокрила зараза, нахалства на всички наляво и надясно и си въобразява, че е велико и могъщо същество, както и че постоянно преувеличава и понякога ме обърква с приказките си. Ужасен дует!
– Не е нужно да го правите, професор Валгордом – съчувствено казвам на учителя. – Можете да изчакате тук, докато всичко приключи. Осъзнавам колко ви е трудно да решите да участвате в теста с нас. В края на краищата вие сте само наблюдател и трябва просто да наблюдавате напредъка ни.
– Изглежда – магът спря рязко и се обърна бавно към мен, а черните му очи се свиха подозрително – знаеш много повече за мен, отколкото даваш да се разбере. Или отново криеш нещо, адептка Дарвадар… Искате ли да обясните? – Той направи заплашителна крачка към мен.
– Не знам, но подозирам – хвърлих изразителен поглед към все още стиснатите юмруци. – Развълнуван сте, за което свидетелства и сърцебиенето ви. Напрегнат и все още ядосан на добре обмисленото ми решение. Кръвта на сирените и люспите на русалките са за мен и партньора ми, което означава…
– Значи не трябва да идвам с теб и да ми расте опашка? – С пронизващ поглед, който накара сърцето ми да се свие от страх, а тялото ми да избие в студена, лепкава пот, ме прекъсна мрачният мъж. – Не. Ще отида с теб, защото, както ти каза, мой дълг е да те наблюдавам, за да мога да докладвам за напредъка ти на началниците си. Моля те, престани да се тревожиш за мен, адептка Дарвадар, аз самият се справям доста добре с това.
– Това зависи от вас – свих безчувствено рамене.
Пренебрегнах емоционалния смут на мага и продължих по пътя си, изпреварвайки тъмния елф, който отново спореше с гущера. Поредната кавга не му попречи да ме забележи и веднага да ме последва, като конвой към подземие. Опитах се да не дръпна рамене при трите чифта изнервящи очи, които се опитваха да изгорят дупка в мен. Всички се напрегнаха, несигурни какъв ще е следващият ми ход. Те не бяха имали възможност да се видят с господаря на сирените тук, за разлика от мен. И това изглежда ги стресираше.
Завъртях очи, без да мога да разбера логиката им, и ускорих ход, като бързо и неумолимо скъсявах разстоянието. Вдигнах ръка нагоре, давайки на другарите си да разберат, че трябва да изчакат и да оставят останалото на мен. За моя изненада знакът беше разчетен само от дракона. Маговете продължиха да планират да се движат напред, докато Лакомника не ги разубеди, предавайки значението на намека ми. Не мога да кажа, че се зарадваха на опита ми да покажа, че знам за ситуацията повече от тях и че аз командвам.
Приближих се до брега и свалих обувките си, без да спирам нито за миг. Хвърлих предупредителен поглед през рамо, след което без да се замислям стъпих във водата. Това би трябвало да доведе аромата ми до нашите опашати приятели. Заставайки с гръб към смъртните, дискретно извадих от пространствения си джоб алено кълбо с проблясваща вътре мълния. Превъртях сферата в ръцете си и я оставих на дясната си ръка, подхвърлих я нагоре и я хванах отново.
Енергийна вълна завибрира във въздуха, засягайки енергийните канали около мен. Подхвърлих я отново и пространството около мен потрепери, пулсирайки. Последното хвърляне, последвано от трета вълна, която със сигурност щеше да достигне до сирените и да ги убеди в сериозността на намеренията ми, звуков вихър, пронизващ повърхността на водата и пътуващ далеч напред.
– Как се озова у теб? – Попита смаяно човекът зад мен. – Не ми казвай, че си го откраднала направо изпод носа на Вейстейн.
Погледнах през рамо към ушатия, който изглеждаше така, сякаш са го ударили по главата и са му казали, че са се опитали да го убият, но не се е получило, за техен ужас. Това беше почти всичко, което можеше да се напише на изражението на лицето му. Арханидът просто повдигна вежда, като гледаше реликвата и също се опитваше да разбере какво става. Погледът му показваше, че е малко объркан. Дори е изненадващо, че беше толкова лесно да ги изненадам и да ги извадя от равновесие, карайки ги да преиграват в главите си последните няколко дни, започвайки с пътуването до гробището.
– Тя не би могла – каза чернокосият мъж. – Безумният гений беше обезопасил лабораторията по най-високите стандарти и беше оставил съкровището си там. Никой от нас не би могъл да влезе там и да остане незабелязан. Щяхме да бъдем парализирани от първия магически защитен слой на ключалката, независимо колко силни бяха щитовете ни.
– Просто аз го откраднах още в началото. Не обмислихте ли такъв вариант? – Скептично подхвърлям нов вариант за разглеждане.
– В такъв случай какво си дала на Вейстейн? – Пита мрачният мъж. – Беше артефакт, идентичен с този, който държиш сега.
– Добре осъществена материална илюзия – реши да се включи Лакомника. – Такава, която можеш да докосваш, да миришеш и да използваш като истински предмет. Само че тази на Вейстейн е дефектна.
– Кога го е създала? И как? Това е невъзможно! – Все още не разбираше второкурсника.
От отговора ни спаси плясъкът на вода, който привлече вниманието на всички. В далечината се появи една опашка, последвана от още една и още една. Започнах да вървя напред, потъвайки във водата до колене, докато наблизо не изплува водачът на сиренната дружина, придружен от подопечните си. Те все още ме гледаха с вълчи поглед и ме смятаха за враг. Мислеха, че ще открадна сърцето на техния господар.
Рибената опашка беше щастлив от тези обстоятелства и гледаше трима ни с възхищение, очакване и нещо, което не можех да разчета. Малкият пакостник изхърка надменно, изразявайки недоволството си и предизвиквайки усмивка на лицето на сирената. Спътниците ми гледаха от мен към мъжа със сухата тюркоазена коса, която се развяваше от вятъра, сякаш съществото не беше излязло току-що от водата.
– Ти си бърза. Обещаните три дни не са минали – отбеляза опашката, без дори да погледне реликвата в ръката ми.
– Ако искаш, можем да се разходим някъде за един ден и да дойдем отново, но вече навреме – казах с мила усмивка, гледайки подигравателно в очите на повелителя.
Една от най-близките до мен сирени изсъска тихо, не можейки да понесе нахалството ми към техния лидер. Погледнах я със зверски поглед и повдигнах вежда. Разпознах я като онази, която мислеше да ме изяде последния път, когато я видях. Трябваше да опресня паметта ѝ с гледката на четири чифта кътници и хищно удължената зеница на опасен звяр, а също така трябваше да ѝ покажа връзката си с големите котки, които обичат да ядат риба. Това потисна нейния плам, но я накарах да ме намрази още повече.
Продължавайки да я гледам, подхвърлих отново артефакта и забелязах естествения страх, след което, доволна от себе си, върнах погледа си към водача. За разлика от ревнивото момиче, той разбра точно какво се опитвам да постигна с шегата си и ме погледна подигравателно, очаквайки следващото ми действие. За пореден път ме възприеха като странно животно, забавляващо се с необичайното си поведение… Вдигнах въпросително вежда и мъжът си спомни за саркастичното ми предложение.
– Няма нужда. Ти изпълни едно от условията на сделката, така че можем да преминем към втората част – каза той с очакване. – Само твоите спътници доволни ли са от този факт.
Обърнах се към смъртните, погледнах в очите на всеки от тях. Те стояха един до друг, когато дори без остро зрение можеш да видиш всяка променяща се емоция. Вече дори мрачният тип не се съмняваше. Изглежда, че щом видяха мъжката сирена, всички страхове отстъпиха на заден план, а мястото им бе заето от непоколебима увереност в собствените им способности и желание да докажат нещо на себе си.
Със сигурност съм доволна от тяхната решителност и смирение, но някак си те се приспособиха бързо само за една минута без намесата на магия. Това не е маска и принудително потискане на емоциите. Примигнах подозрително, опитвайки се да разбера защо, но не можах да видя нищо. Нямаше и следа от сирените, които гледаха жадно към смъртните мъже.
– Мисля, че си въобразяваш нещо. Искаш ли реликвата, или не? – Казах подигравателно, като продължавах да наблюдавам ситуацията. – Ръката ми се уморяваше да я държи.
Спътникът ми се ухили, като отново ме огледа от глава до пети. Погледът му ме накара да се усъмня в мотивите на съществото отсреща. С лукава усмивка ми подаде шишенце със странна на вид зелена, постоянно бълбукаща течност. Сферата бе внимателно измъкната от ръцете ми и хвърлена зад гърба ми, право в ръцете на подчинената му. Тя я грабна с доволен поглед, а след това подхвърли същите две шишенца на спътниците ми. Мъжете ги хванаха и погледнаха подозрително съдържанието, което не им вдъхваше доверие.
Напрегнах се и без да прекъсвам визуалния контакт с водача на сирените, отворих флакона и го изпразних с една голяма глътка. Гърлото ми пламна от горчивина, а после отварата се стече надолу в гореща лава. Изчаках секунда, втора… Нищо не се случва, не усещам никаква промяна. Подозрението ми, че са ми подхвърлили неефективен серум или че тялото ми не е способно да приеме свойствата му, се затвърждава в мен.
Когато се канех да попитам прекалено доволната рибена опашка за това, изведнъж се почувствах замаяна, пред очите ми затанцуваха черни точки, а краката ми спряха да поддържат тежкото ми тяло. Стана трудно да дишам и започнах да се отпускам, но веднага бях хваната през кръста и притисната към силна мъжка гръд. Погледнах към учителя и партньора си със замъглен поглед. Техните тела в безсъзнание бяха изтеглени към водата от момичето, а Лакомника беше завит в пелена и се опитваха да сложат още една отвара в устата му. Сигурна съм, че ако не бях му сложила заклинание за мълчание, щях да забележа странността по-рано.
– Какво ни даде? – Изсъсках през болката, опитвайки се да се преборя със слабостта и да не припадна.
– Всичко е наред, красавице моя, изпълних условията и не си в опасност – каза той сериозно, вдигна ме на ръце и започна да ме потапя. – Телата ви тъкмо свикват с постепенните промени. Когато се събудите, вече ще имате опашки и способност да дишате и говорите под вода. А сега заспивай.
Върху мен беше хвърлено заклинание за сън, на което не можах да устоя. Клепачите ми станаха оловни и се затвориха, а останалата част от съзнанието ми се понесе в тъмнина. Но мисълта, че Господарят на сирените е замислил нещо, само се засилваше.
Назад към част 9 Напред към част 11
