Глава 8
ГОА
Малко след като Кишан и аз хапнахме, яхтата потегли. Качихме се на палубата за разходки, за да гледаме как нашият кораб се отправя към открито море. Чу се кратко ръмжене и двигателите заработиха. Вятърът ме удари в лицето, когато корабът започна да се движи, и аз погледнах надолу към синьо-зелената вода, която се разделяше пред нас. Рен скоро се присъедини към нас. Той ми се усмихна с уникалната си усмивка, бързо стисна рамото ми и също се наведе над парапета, за да се полюбува на врящата вода отдолу.
– Кадам каза, че ще бъдем в Гоа утре сутрин – каза Рен. – Това е само на около триста и петдесет мили оттук. И инструкторът няма да дойде до утре вечер, така че можем да разведем Келси из града и може би да отидем да напазаруваме някои нещо.
– Добър план – каза Кийшан.
– Какво пазаруване? – Попитах.
– Предимно на открито – засмя се Рен.
– Бих искала да изпратя нещо на Майк, Сара и децата, а също и на Дженифър от групата по ушу – казах, изпитвайки лек срам, че не им обръщах толкова внимание, колкото трябваше.
– Ще го уредим. Нилима ще се погрижи всичките ти покупки да бъдат изпратени, така че подателят да не може да бъде проследен. Тя изпраща пощата ни до хора, с които поддържаме контакт. Те ги приемат и транспортират до Америка. Там колетите се преопаковат и изпращат до адреса. Накратко, сложна система.
– Локеш прави живота ни много труден, нали?
– Този път ще го победим! Много по-добре сме подготвени за битката – увери ме Кишан.
Потръпнах и двамата братя се притиснаха към мен. За да разведря малко нещата, предложих:
– Ще отидем ли да гледаме филм? Мисля, че е време да представим Челюсти на тигрите. Отчаяно се нуждаете от здравословна доза океански истории на ужасите, за да не съм единствената, която се страхува да влезе във водата.
След „Челюсти“ гледахме „Челюсти-2“. Рен и Кишан единодушно се съгласиха, че първият филм е много по-добър въпреки старомодните специални ефекти. Те изобщо не се страхуваха и продължиха да се подиграват на страховете ми. Очевидно, бидейки хищници по природа, те са лишени от инстинктивния страх от други хищници.
След филма се присъединихме към г-н Кадма и Нилима на палубата за разходка, където ни очакваше бюфет с ястия от риба и морски дарове: карамелизирана сьомга със сос терияки и масло от шалот, морски миди в марината от портокал и мед, хрупкави пържени скариди с пикантен коктейлен сос, гъби, пълнени с омар, сладкиши от раци с лимонов йогурт сос, салати, и безалкохолно манго дайкири. Седнах на красива полирана маса. Беше горещо и брезентовата тента, опъната върху масите, ми дойде много добре.
Аз се нахраних с първата чиния, а братята си ги пълнеха няколко пъти. На шега ги помолих да оставят поне нещо за екипажа, след което се оттеглих в стаята си и киснах във ваната, докато кожата на пръстите ми се набръчка. След като излязох, облякох широката рокля, която Кишан ми подари за рождения ден, и изсуших косата си. На възглавницата ме чакаше стихотворение.
МОРЕТО ИМА СВОИТЕ СЪКРОВИЩА
Хайнрих Хайне
Морето има своите съкровища,
А небесата – своите свезди;
Но моето сърце, сърцето мое,
сърцето мое има своята любов.
Голямо е морето и небето,
но моето сърце е по-голямо
и по-прекрасна от перлите или звездите,
блести, лъчи разпръсква моята любов.
Тогава ти малка и млада девойко,
Ела при голямото ми сърце;
Сърцето ми, небето и морето
топят се от любов!
Препрочитах стихотворението за втори път, когато чух шум. Скачайки от леглото, видях Рен да се усмихва от ухо до ухо, опрял се на рамката на вратата, която все още не бях отворила.
– От колко време стоиш тук?
– Достатъчно дълго, за да се насладя на гледката. – Той отиде до леглото и взе хартията от ръцете ми. – Харесва ли ти?
– Да.
Той обви ръце около кръста ми и ме придърпа към себе си. После целуна рамото, покрито с роклята, и подуши аромата ми.
– Ммм, миришеш страхотно!
– Благодаря ти. Ти също. Какво те доведе тук? От къде идваш?
– От моята каюта. Искаш ли да погледнеш?
Кимнах и Рен ме поведе, без да сваля ръцете си от кръста ми. Каютата му се оказа точно същата като тази на Кишан.
– Значи имаме свързваща врата?
-Да – засмя се той.
– Кишан знае ли за това, преди да определите каютите?
– Да.
– Хм. Странно.
Рен се намръщи.
– Всъщност, отначало мислехме да дадем тези две каюти на Кадам и Нилима, но Кишан и аз се съгласихме, че ще е по-добре да имаш един от тигрите под ръка. Дълго спорихме кой ще вземе съседната стая и накрая победих. – Той направи гримаса и изсъска: – Кишан знае много добре, че не мога да те докосна.
Потиснах смеха си и казах:
– Иска ми се да бях чула този разговор!
– Накратко, имам страхотна каюта, но се надявам, че няма да я използвам.
– Какво имаш предвид?
– Мислех, че ще мога да спя с теб. Под формата на тигър, разбира се.
Повдигнах вежда и се засмях.
– Още ли не ти е писнало моето хъркане?
– Ти не хъркаш, но ми харесва да съм наоколо. Освен това си супер сладка, когато се събудиш – това не означава, че не си сладка в момента, разбира се! – Добави той припряно, придърпвайки ме към себе си. – Между другото, кога за последен път ти казах, че си красива?
С усмивка протегнах ръка, за да махна един кичур, паднал на очите му, прекарах копринената коса между пръстите си. Рен опря чело в моето, но след секунда се дръпна. Лицето му беше сиво, очите му бяха затворени. Стиснах ръката му и се отдалечих.
– Всичко е наред, дай ми минута.
– Спокойно, ще се облека. – Върнах се в каютата си и затворих вратата. После навлекох копринената си индианска пижама и предпазливо отворих вратата.
Рен лениво погледна фигурата ми и изсумтя одобрително:
– Хубава пижама, но роклята ми харесва повече.
– Трябваше да видиш оригиналната роба от Шангри-ла! Между другото, нищо чудно, че харесваш пижамата. Ти ми я подари!
– Аз? Кога?
– Преди да отидем в пещерата да намерим пророчеството.
– Така ли? Явно още тогава съм имал планове за теб.
– Каза, че си се влюбил в мен в цирка. – Отидох до леглото, свалих завивките и се обърнах. Рен стоеше зад мен.
– По-добре ли си?
– Като цяло, да. Да бъда близо до теб, особено когато си покрита с коприна, си струва болката.
Усмихнах се срамежливо и той разтвори ръце към мен. След моментно колебание пристъпих към него и притиснах буза към ризата му. Рен ме прегърна силно, прокара ръце по гърба ми.
– Колко е хубаво! – Прошепна той. – Лягай. Ще те завия.
Качих се в леглото, а Рен дръпна юргана и ме зави.
– Откъде знаеш, че обичам да спя така завита? – Бях изненадана.
– Внимавам. Обичаш това старо одеяло.
– Да много.
– Лека нощ, ядала.
– Лека нощ, Рен.
Изгаси лампата и се настани някъде наблизо. Тази нощ не можах да заспя дълго време. Не усетих люлеене, но въпреки това равновесието ми беше нарушено. След час и половина мъки се наведох от леглото и протегнах ръка.
– Рен! Къде си?
Студен нос се заби в дланта ми.
– Не мога да заспя. Тази яхта не се люлее твърде много!
Той се размърда и за се заслушах, но дебелият килим поглъщаше всички звуци. Изведнъж дюшекът се наклони и пухкавият тигър се изпъна до мен. Обърнах се с лице към него и въздъхнах с облекчение. Рен измърка.
Приближих се и зарових лице в меката козина около врата му. Галих го, докато най-накрая заспах, прегърнала силно тигъра си.
Когато се събудих на следващата сутрин, главата ми беше върху бялата риза на Рен, а ръката ми беше върху корема му. Рен ме прегърна с една ръка и замислено си поигра с кичур от косата ми. Исках да се отдръпна, но той ме притисна към себе си.
– Всичко е наред. Събудих се само преди минута. Все още не боли много. И не съм докосвал кожата ти.
– О. Корабът не се движи!
– Акостирахме преди няколко часа.
– Колко е часът?
– Не знам. Вероятно около седем и половина. Тъкмо се разсъмна. Виж!
Обърнах глава и погледнах към розовото небе. Бяхме акустирали близо до голям град. Високи палми се извисяваха в гъста редица на безкрайния златист плаж, почти празен, с изключение на редките любители на слънчевите бани. Иззад дърветата стърчаха очертанията на снежнобели хотели, зад тях се виждаха покривите на други сгради, едва видими в гъстата зеленина. Ранното утро ми вдъхна мир и спокойствие. Това място беше като рая!
– Това Гоа ли е?
– Ммм… – Той погали косата ми и аз се разтопих под докосването му.
– Винаги си правил така.
Рен се засмя.
– Силно се надявам! Харесва ми косата ти.
– Наистина ли? А според мен е най-обикновена – скучна, нищо особено. Нилима има много красива коса. Екзотична.
– Твоята ми харесва. И то във всякакви форми – къдрава, права, пусната, на опашка и дори на плитки.
– Харесваш я сплетена?
– Много. Обичам да си играя с панделки, а също така, когато видя плитките ти, ми се иска да ги разплетя.
Разсмях се.
– Аха, сега разбирам всичко! Преди се чудех защо винаги дърпаше панделките от косата ми! Сега знам, че ти си просто фетишист, обсебен от плитките.
Рен ме целуна по челото с усмивка.
– Може би, всичко е възможно. Готова ли си да пазаруваш?
Въздъхнах, заравяйки се в гърдите му.
– Предпочитам да остана тук и да се гушкам.
– Винаги съм знаел, че се влюбих в теб с причина. – Той ме придърпа по-близо и ме прегърна. – За съжаление, страничните ефекти от това забавление вече се усещат.
– Добре.
Рен стана от леглото и отиде в каютата си, но се обърна на вратата. Облегнал се на рамката на вратата, той въздъхна.
– Струва ми се, че вселената е против мен.
– Защо мислиш така? – Попитах. Протягайки се се претърколих настрани, пъхнах възглавница под бузата си и го погледнах.
– Защото мога да ти се наслаждавам – толкова топла, красива, сънлива и уютна в тази копринена пижама – само от разстояние. Имаш ли представа колко си съблазнителна? Само да кажа, че съм неизразимо щастлив, че няма свързваща врата от твоята стая и към каютата на Кишан!
Разсмях се.
– Ти си опасен човек, мой красноречив приятелю! Но това го знам отдавна и ми харесва. Отивай да се обличаш. Ще се видим на закуска.
След закуска Рен и Кишан ме заведоха в гаража. Автоматично отидох до джипа и отворих вратата.
Но Кишан поклати глава.
– Няма да ходим с кола.
– Как ще стигнем до града? Пеша?
– Не – каза Рен. – С това – той свали тентата, която покриваше два мотоциклета.
Отдръпнах се.
– Но… е… знаете ли как да ги карате? Изглеждат… доста опасни.
Кишан се засмя.
– Спокойно! Мотоциклетите, особено тези, са сред най-добрите изобретения на този век! Купихме ги преди шест месеца, когато бяхме в Орегон, и знаем как да ги караме много добре.
Рен изкара мотора си от гаража. Беше лъскав, готин и изискан, като нещо от филм за Джеймс Бонд. Можех да видя името на компанията от неговата страна: Ducati. Моторът на Рен беше син, а този на Кишан беше яркочервен.
– За първи път чувам за Ducati.
– Наистина ли? – Рен беше изненадан. – Това е италианска компания. Дойдоха и с якетата.
– Бас държа, че е така! – Изсумтях. – Сигурна съм, че това са най-скъпите мотоциклети в света! В света на мотоциклетите, тези ваши Ducati вероятно са това, което са Ferrari в света на седаните.
– Не преувеличавай, Келс.
– Не мисля така! Знаете ли думата „евтино“?
Кишан вдигна рамене.
– Стига де, стотици години живеехме без нищо! Време е да наваксаме.
Нямаше какво да кажа, замълчах. Черни кожени на сини и червени райета бяха извадени от шкафа. Кишан ми подаде друго яке.
– Вземи. Кадам го поръча специално за теб. Трябва да е точно.
Облякох го, но сметнах за необходимо да изразя мнението си:
– На мотоциклетите няма място за мен, така че по-добре отидете сами.
– Разбира се, че има – отвърна Рен, докато закопчаваше якето си.
Досега си мислех, че не може да изглежда по-зашеметяващо. Грешах. Но облечения в кожени дрехи Рен, с каска в ръка, застанал до луксозен състезателен мотоциклет, вцепени ума ми. Беше като миг, роден от наркотично видение. Всъщност, така ми въздействаше Рен в прилепнали кожени дрехи. Ако Ducati бяха достатъчно умни, щяха да дадат на Рен своите мотоциклети безплатно с рекламни цели!
Той свали капака от пътническата седалка.
– Виж? – И ми подаде черна каска, но аз продължих да го гледам с празно изражение.
Кишан прочисти гърлото си.
– Мисля, че е по-добре Келси да дойде с мен.
Рен се напрегна.
– Не мисля така.
– Мисли с главата си, Рен. Ще ти прилошее, ще претърпиш злополука и тя ще пострада.
Рен беше стиснал челюстта си.
– Нищо няма да се случи. Всичко е под контрол.
– Няма да ти позволя да я изложиш на опасност и ако спреш да ревнуваш дори за минута, ти самият ще се съгласиш с мен.
– Той е прав, Рен – намесих се, докосвайки със съжаление кожения му ръкав. – Вече се страхувам до смърт от тези мотоциклети, предпочитам да отида с Кишан.
Рен въздъхна горчиво.
– Добре.
Той докосна за кратко бузата ми, усмихна се тъжно и ми помогна да сложа каската, като накрая прошепна в ухото ми:
– Дръж се здраво! Кишан обича да прави завои под голям ъгъл.
Кишан приготви място за мен и ми помогна да се кача на мотора. После си сложи каската и се обърна:
– Готова ли си?
– Предполагам.
– Дръж се за мен и се накланяй, когато и аз се накланям.
Обвих ръце около Кишан и притиснах цялото си тяло към него, докато ни балансира и запали двигателя. Но тогава мотоциклетът изрева, последван от рева на този на Рен. Той се приближи до нас, намръщи се на Кишан, после ме погледна. По бръчките в ъгълчетата на очите му разбрах, че се усмихва.
Рен беше първият, който излетя, летеше надолу, рязко, под ъгъл от деветдесет градуса, обърна се и се втурна по кея с безумна скорост. Кишан го последва, но много по-бавно.
Въпреки това, веднага щом напуснахме пристанището, Кишан набра скорост и подгони Рен към града. В първите секунди бях ужасно уплашена и дори започнах да съставям в съзнанието си печален списък с ужасни смъртни случаи, които ни очакват, но скоро се отпуснах и започнах да се наслаждавам на пътуването. Кишан беше страхотен моторист и направи всичко, за да ме накара да се наслаждавам. Рен намали малко, за да го настигнем, и ние се движехме през града достатъчно бавно, за да се огледам.
Тъй като по-голямата част от града беше зад гърба ми, си помислих. „Хм, да, оказа се, че имам пристрастеност към мотоциклети!“ От такава мисъл се почувствах свободна и силна, исках да се втурна още по-бързо. Когато спряхме в покрайнините, попитах Кишан дали има място наблизо, където мога да опитам аз да карам. Рен спря до нас и братята се съвещаваха. Накрая се съгласиха да организираме състезание, но и двамата ме увериха, че няма да направим нищо опасно. Благодарение на проклятието всички рани на братята зарастваха бързо, но те не искаха да ме излагат ни най-малко на опасност.
Излязохме от града и скоро се озовахме на пусто място, където тесни черни пътища се простираха на много мили. Рен караше напред, след това се върна при нас и съобщи, че има няколко малки скока и завои. Братята застанаха един до друг, изравниха моторите си и започнаха оглушително да ускоряват, чакайки сигнала.
Рен бързо дръпна напред, вероятно поради факта, че Кишан се страхуваше да поема рискове заради мен, а и тежестта на двама души се усещаше.
– По-бързо! – Извиках аз.
Кишан даде газ. Излетяхме до първата пързалка, подскочихме и увиснахме във въздуха няколко секунди. Приземяването беше доста грубо и почти веднага се появи остър завой. Кишан се наведе, за да влезе в него. Сгуших се до него и се наведох, обгръщайки го здраво с ръце. Той отново подаде газ и ние започнахме да настигаме Рен, който подскочи с такава скорост, че едва не загуби контрол, но някак успя да се задържи и се втурна напред.
Когато с Кишан се приближихме до препятствието, той увеличи скоростта в последния момент. Излетяхме във въздуха и се приземихме на задното колело, после на предното. Смях се като луда. Нямайки време да ускорим, веднага влетяхме в нов завой. Никога досега не съм се забавлявала толкова много. Когато пътят свърши, спряхме до Рен, който стоеше безучастно до мотоциклета си.
Кишан и аз слязохме и свалихме каските си. Прегърнах силно Кишан и забъбрих, задавена от наслада:
– О, толкова е страхотно! Ти си просто страхотин! Ни най-малко не ме беше страх! Благодаря ти!
Той също ме прегърна.
– На твоите услуги, Келс.
Рен помръкна.
– Гладен съм. Да похапнем и да отидем на пазар.
Върнахме се в града и паркирахме мотоциклетите пред голям пазар. Веднага няколко души спряха и започнаха да ни оглеждат. На тяхно място обаче и аз бих се спряла при вида на двамата красиви, облечени в кожа мъже на скъпи мотоциклети. Братята изглеждаха като филмови звезди.
Отидохме до една сергия на открито и си купихме „джобчета“ с барбекю. Моето беше подправено пиле с кисело мляко и подправки в индийски плосък хляб паратха. Кишан ме предупреди да сложа по-малко подправки в порцията си, но храната пак се оказа люта. Устата ми пламна. Отмихме яденето с плодова лимонада, за да изгасим огъня, и се отправихме, за да се разгледаме пазара.
Купих красиви златни обеци за Дженифър и кутия с ароматни пръчици с мраморна поставка за Майк и Сара. Поставката за тамян бе направена под формата на дракон. В носа му беше пъхната пръчка, така че изглеждаше, все едно чудовището бълва дим. За Сами и Ребека избрах колекция от ръчно резбовани дървени играчки с пълен набор от войници, бойни слонове, камили, колесници, теглени от коне, и дори кралско семейство, боядисани в ярки цветове. Кишан настоя да завършим комплекта с втори принц. Рен завъртя очи, но със смях оставих Кишан да направи каквото си иска. Рен се договори с търговеца всички наши покупки да бъдат изпратени на кораба.
След това посетихме магазин с плажни играчки, хигиенни продукти и дамски бански костюми.
Спрях за кратко пред стелажите с бански.
– Забравих си банския. Все още виси в банята ми.
Рен мина покрай тезгяха.
– Така че нека ти купим нов!
Прошепнах:
– Може би е по-лесно да помоля Шала?
– Можеш, разбира се, но не забравяй, че всички синтетични материали, Шалът ще замени с естествени. Твоят бански най-вероятно ще бъде направен от тънък памук, което, разбира се, мога само да приветствам! – Той ми намигна и се ухили палаво.
Ударих го по ръката и въздъхнах.
– Не благодаря. По-добре да купим.
Тримата започнахме да подреждаме моделите. Рен упорито избираше доста разголени бикини.
Кишан го бутна зад закачалките с думите:
– Изобщо ли не познаваш нашата Келси? Тя не носи такива. Какво ще кажеш за това, Келс?
Той ми подаде цял бански, в металическо сиво и усукан корсаж.
– Става – отвърнах аз.
– Не е нейният цвят – сопна се Рен и закачи банския костюм.
– И ти, разбира се я виждаш в синьо! – Сопна се Кишан.
Рен бутна настрани още закачалки.
– Не. Искам я в нещо ярко, за да не я загубим във водата.
Когато плахо ги попитах за мнението им за семпъл черен бански, те единодушно го отхвърлиха като скучен.
Накрая се спряхме на усукан отпред бански с връзки на врата и щампа „Санторини“ в червено и червеникавокафяво и къси шорти в същия цвят. Банският обаче оставяше една тясна лента на талията ми отворена, но не толкова, че да се чувствам гола, а освен това беше удобен и светъл.
Рен ми купи платнени обувки от същия цвят, шапка и слънчеви очила за него, взехме всичките си покупки и се върнахме при мотоциклетите. Стана осезаемо по-горещо. С радост си помислих за освежаващо гмуркане в басейна след завръщането си. Кишан сложи якетата ни в багажника и потеглихме обратно към пристанището.
Отново прегърнах Кишан отзад, но този път той беше само със светла тениска. Топлото му, мускулесто тяло беше твърде осезаемо, така че не рискувах да се притисна към него. Когато мотоциклетът ускори и навлезе в завоя, аз почти паднах, така че Кишан ме хвана за ръката и ме дръпна по-близо, притискайки дланите ми към корема му.
Тогава започнах да повтарям мантрата, която изпозвах с Рен в Кишкинда, опитвайки се да се предпазя от смъртоносната му красота. „В края на краищата няма нищо лошо да харесам стоката, ако я гледам през витрината. Да, Кишан е много привлекателен мъж. Но следва ли от това, че нямам право да обвивам ръцете си около мускулестия му торс, ако седя отзад на мотоциклет? Още повече че в момента нямам друг избор.“
Въздъхнах и започнах да се наслаждавам на пътуването.
Когато Кишан ми помогна да сляза, изведнъж се смутих и извърнах очи от него.
– Какво има?
– Нищо.
Той изсумтя и пристъпи по-близо, а Рен се качи пръв по стълбата. Разбрахме се да се видим на басейна след десет минути, за да разгледаме новия ми бански.
Дойдох първа и видях, че някой вече плува в басейна.
Когато стигна до мен, плувецът поклати глава, отметна назад русата си коса, покатери се по стълбата и грабна една кърпа. Той избърса лицето си, ръцете и краката си, усмихна ми се.
– Вие трябва да сте Келси?
– Да – потвърдих предпазливо: – А вие кой сте?
Той избухна в смях и аз веднага разбрах, че имам работа с човек, който обича да се смее.
– Искате ли да чуете пълното име?
– Със сигурност.
– Уесли Алън Александър III на вашите услуги. Но можеш да ме наричаш просто Уес.
– Радвам се да се запознаем, Уес.
– Аз също. Хубава лодка, трябва да кажа.
– О, тя не е моя! Аз съм просто пътник.
– А! – Той се усмихна приветливо. – Дъщеря, внучка, правнучка, братовчедка или приятелка? За бога, не казвай, че си приятелка!
Засмях се, заразена от усмивката му.
– Вероятно от всичко по малко.
– Това е, от което се страхувах. Никога не са ме канили на работа, където има красиви свободни момичета. Статутът на „само донякъде“ приятелка обаче е обнадеждаващ и дава известна свобода на маневриране. – Той седна и протегна крака. – Между другото, ако се чудиш, но доброто ви възпитание ви пречи да зададете директен въпрос, ще отговоря директно – аз съм вашият инструктор по гмуркане.
– Благодаря, това и сама го разбрах.
Той повдигна вежди.
– Внимание! Момичето има чувство за хумор! Харесва ми. Повечето от красивите момичета, с които ме събира нямат много мозък!
Този Уес, очевидно, принадлежеше към редките хора, които винаги са доволни от живота, готови във всеки момент да се посмеят весело на шега. Беше красив, синеок, с прекрасен загар и още по-красиво тяло, освен това беше американец.
– От къде си? – Попитах.
– Тексас.
– И как един човек от Тексас стана инструктор по гмуркане в Индия?
– О, това е дълга история! Сигурна ли сте, че сте готова да слушате?
– Добре, разбира се.
– Честно казано, бих предпочел да поговорим за вас, така че ще ви дам кратката версия. Всъщност трябваше да уча в Харвард, но тъй като обичам гмуркането много повече от ученето, трябваше да се скрия от предците си в Индия. Сега ми разкажете как младата американска красавица от…
– Орегон.
– Орегон? – Той повдигна вежди. – Добре, от Орегон … се озова в Индия?
– Моята история е дори по-дълга от твоята.
– Изгарям от желание да я чуя… но изглежда, че вече не сме сами. – Той се изправи и каза с театрален шепот: – Не каза, че имаш две гаджета едновременно! При това голями, и много ядосани – весело заключи той, без да показва ни най-малка тревога.
Изкикотих се и се обърнах към Рен и Кишан, които се приближаваха към басейна с намръщени лица. Погледнах ги строго и двамата и казах високо:
– Рен, Кишан, запознайте се с Уес, нашия инструктор по гмуркане!
– Как сте?
Уес стисна енергично ръцете на братята си. Сподавих смях, докато ги гледах как замръзват на място, несигурни какво да мислят за този странен човек и неговия необичаен южняшки акцент.
– И току-що се запознах с вашето хубаво младо момиче! Много благодаря, че се съгласихте да ме закарате до Тривандрум. А сега да се махам, ще замъкна мързеливите си кокали до леглото, а вие тук се къпете на воля! Между другото, ако нямате нищо против, ще започнем часовете утре сутринта, веднага щом станете. Е, тръгвам. – Той се потупа по корема. – Надявам се скоро да ни извикат на масата. И тогава в моя бункер червата бият по главата, тоест искам да кажа, бих изял цял бик, сладките ми! Той се усмихна на смаяните братя и се обърна към мен. – Е, госпожо, беше ми изключително приятно да се запознаем! Надявам се да се видим отново много скоро.
Учтиво кимнах.
– Беше ми приятно да говоря с теб, Уес. Ще се видим на вечеря.
Подигравателният тексасец ми намигна, взе си нещата и си тръгна.
Рен хвърли кърпата си върху шезлонга.
– Не разбирах и дума от това, което каза, но не го харесах.
– Съгласен съм с теб, братко – добави Кишан.
– Не разбирам какъв е проблема! – Срязах ги. – Уес е много сладък и забавен.
– Не ми харесва начинът, по който те гледа – каза Рен.
– Никога не си харесвал начина, по който ме гледат мъжете – въздъхнах.
– Съгласен съм с Рен! Има нещо на ум.
– Можете ли да се отпуснете? Хайде, да плуваме!
Рен ме огледа от горе до долу.
– Не ми харесва този бански. Да се върнем и да ти купим друг, по-затворен.
Ударих го в гърдите.
– На мен ми харесва! Спри да ревнуваш, чуваш ли? Отнася се и за двама ви.
Братята скръстиха ръце на гърдите си и ме гледаха с еднаквомрачно изражение.
– Хубаво! Правете каквото искате, отивам да плувам!
Гмурнах се в басейна и заплувах. Не трябваше да поглеждам назад, за да се уверя, че братята ме следват.
На вечеря нашият нов инструктор се присъедини към нас на масата, седна до мен, преструвайки се, че не забелязва заплашителните погледи на Рен и Кишан. Уес продължаваше да ме забавлява с южняшкия си акцент и да ми разказва каубойски и тексаски вицове, които братята не разбираха съвсем. Господин Кадам се извини, като каза, че трябва да говори с капитана за утрешното гмуркане, и си тръгна, но братята не помръднаха и безмълвно слушаха без да участват в разговора. Говорихме за Тексас и Орегон, храната, която ни липсва в Индия, и любимите ни индийски ястия. Помолих го за още някой виц.
– Дадено. Какво е общото между торнадото в Тексас и развода в Алабама?
– Не знам. И какво е общото между тях? – Попитах.
– И в двата случая някой ще изгуби караваната!
Засмях се и Уес ме прегърна през раменете. Чу се тихо ръмжене. Кой от тигрите изпусна нервите си, не разбрах, но ако исках Уес да доживее до сутринта, трябваше да си тръгна.
– Благодаря за забавлението, Уес. Но трябва да отида да си легна, за да мога да си отворя очите рано утре.
– Правилно! И очаквам да те видя бодра и наперена щом пукне зората!
Рен мрачно присви очи.
– Лека нощ на всички.
Станах от масата, готова да си тръгна.
– Чакай, Келси – скочи Кишан. – Ще те придружа.
– Аз ще я изпратя – каза Рен.
Завъртях очи и чух как Уес подсвирна.
– Струва ми се, че на това пасище има твърде много бичета. Трябва да се погрижим такава хубавичка юница да не бъде стъпкана.
– Юницата може да се погрижи за себе си. И ще се прибера сама, става ли? Ще се видим утре, приятели!
Лицата на Рен и Кишан се разпаднаха, когато Уес се засмя и тръгна в другата посока.
Назад към част 9 Напред към част 11
