Глава 21
– Майлинара, успокой се! – Опита се да ме достигне Алвасдин, като препречваше пътя ми на всяка крачка, но аз успях да се движа в правилната посока без особена съпротива.
От лазарета тръгнах да търся Луис, който така и не беше отговорил на опитите ми да се свържа с него. От другата страна нямаше никаква вест, а малкият гадняр само всяваше смут и пречеше на търсенето ми, бълнувайки непрекъснато за края на всички планове и победата на врага. Трябваше да го изпратя в космоса, където все още подсмърчаше и се дуеше обидено на света. Вече беше безполезен и нямаше никаква връзка с бога на шегите и закачките.
– Как мога да бъда спокойна в момент като този? – Хвърлих студен поглед през рамо към дроу питайки го. – Студент в академията е убит, ректорът е изчезнал, никой нищо не е видял! А сега брат ми липсва. Това изобщо не е смешно. Той не отговаря на магическо общуване, не мога да го усетя чрез собствената си кръв! И въпреки това ти продължаваш да ме преследваш и да ме спираш, сякаш знаеш нещо, което аз не знам.
– Напоследък се случиха твърде много неща, трябва да поговорим на спокойствие. Сигурен съм, че на брат ти няма да се случи нищо страшно. Той е способен да се защитава сам, но ти напоследък си толкова импулсивна, че забравяш за нещата около себе си.
Без да ми даде възможност да отговоря, той ме сграбчи за ръката и ме повлече в съседния коридор въпреки опитите ми да се освободя. С най-безгрижния си поглед той сложи ръка на стената и незабележимата тухла безшумно се притисна в стената, създавайки тесен проход. Партньорът ми ме избута в него въпреки мрачния ми вид.
Подтиснах недоволството си, забелязвайки прекалено подозрителното поведение на Алвас. Погледнах по-отблизо, благодарейки на небесата за способността да виждам в тъмното, но оцених увереността в очите на русокосия мъж. Нещо в него се беше променило, беше го направило по-силен и опасен от всякога. Това едновременно я радваше и плашеше, караше я несъзнателно да се напряга и да чака улов. Не ми харесваше фактът, че сега, когато знаех самоличността на основния си враг, имах проблеми с някого, за когото ме беше грижа. И през последните няколко дни се опитвах всячески да го изолирам и да заглуша всичките си чувства…
Сега той може да е моята слабост и не знам какво ме очаква в бъдеще. Може би ще напусна Обителта на равновесието, ако всички мои предишни заключения се потвърдят. Опитвам се да не мисля за това какво ще се случи с моите светове и създания, особено с полубога на тъмните елфи. Едва ли ще мога да защитя всички тях, когато боговете-предатели се опитат да ми се наложат. Все пак ще трябва да наруша баланса на светлината и мрака в себе си, за да се превърна в онази, чието име кара дори най-силните божества да потръпват от ужас. Трудно е да си представя какво точно ще се случи.
– И за какво искаш да поговорим? – Обръщайки се изцяло към него, попитах с притворно безразличие.
– За онази велика сила, която спи в мен и за която не пожела да ми кажеш, когато сама я забеляза. Да не говорим за това, че не ми каза нищо за себе си и за тайните си, когато си по-силна и по-мъдра от всяко същество в Антасел!
От тавана се издигаха ярки светлини, които осветяваха скрития коридор на моята Алма Матер, включително и моето напрегнато, замислено лице. Херцогът не ме беше нарекъл определено същество в лицето ми, но красноречиво беше намекнал, че е наясно с положението и властта ми. Но не намекна толкова точно, че да мога да му разкрия всички карти точно сега. Не се знае каква сила има заключена в него….
Вдигнах въпросително вежди, като се престорих, че не знам за какво говори. Предпочитах да се правя на глупачка, отколкото да се издам. Той не можеше да отгатне истинския ми произход, нали? Или пък е бил предупреден? В противен случай нямаше да е наясно, че имам повече власт, отколкото си представя. Надявам се, че в този случай врагът не е примамил младия полубог на своя страна…
– Мейлинара, защо не престанеш да се преструваш и не ми кажеш коя си в действителност? Кажи ми истината, а не поредната измислица. Точно сега ми предстои да направя труден избор, а лъжите досега се накланят не в твоя полза. Харесвам те дори повече… Но колко дълго може да продължи това, когато едната страна не е честна с другата?
Прехапах нервно устна и леко присвих очи. Имах твърде много съмнения, за да му разкажа всичките си тайни, без да знам какви са рисковете. Но това е ситуация, в която трябва да реша дали да изгоря всичките си мостове, или да му се доверя и да получа друг съюзник. Вторият вариант има много нюанси… Необходимо е време, за да го научиш на всички умения да контролира толкова много енергия, а това не е въпрос на ден или десет. Може да отнеме месец, година, десетилетия, а може би и векове или хилядолетия. Аз разполагам с ограничено време. Особено като се има предвид, че брат ми може да е бил отвлечен от врага и сега да търпи мъченията на бога в изгнание.
– Ами ако истината не е такава, каквато очакваш? Всички, които разберат, ще бъдат в опасност и ще станат моя слабост. Когато настъпи важният момент, ще трябва да защитавам не само себе си, но и всички тях, което само ще усложни задачата ми. А това не е битката, която трябваше да изтърпим по време на практиката. Това е нещо много по-лошо и опасно.
– Знам, но все още чакам отговор – казва момчето, докато очите му потъмняват и той прави крачка към мен.
Около фигурата на мъжа проблясва аура от тъмна енергия, която съживява в съзнанието ми образа на тъмен бог, който ми напомня за някого. Но не можех да разбера кого, задържайки се за няколко мига, игнорирайки всичко, което партньорът ми казваше за кратък миг. По всичко личеше, че търпението му се изчерпва: с мълчанието си давах ясно да се разбере, че не възнамерявам да бъда откровена без голямо доверие.
Въздъхнах тежко и отново прехвърлих думите, които бяха казани на това място и от двете страни. Алвасдин можеше и да застане на страната на врага заради моя отказ. В същото време не исках да го пусна: тази аура събуждаше нещо в мен, караше ме да се гърча и ме караше да се чудя дали не съм забравила нещо от миналото. Или може би съм била накарана да забравя нещо важно. Или дори някого…
Иска ми се небесата да се срутят и всичко да изгори с праведен огън! Защо продължава да става все по-трудно и по-трудно?!
– Нищо не казваш? – Той се усмихна криво, преценявайки погрешно мълчанието и напрежението ми. – Направила си своя избор – завърши той и се обърна, започвайки да се движи към изхода.
– А ти просто така ще си тръгнеш? – Усмихнах се горчиво и го захвърлих обратно към него. – Това ли е твоята почит към Забравената богиня, която разкри присъствието си на Антазел на свой риск? Врагът можеше да ме намери и да ме убие веднага щом усети енергията на създателката на света. Но аз ти помогнах, въпреки че това беше глупав импулс. А сега искаш обяснение от мен, въпреки че сам знаеш истината. Искаш ли да знаеш защо не ти казах, че ти самият си непосветен безсмъртен? Или защо не направих нищо, за да ти помогна да поемеш контрол и да разгърнеш пълния си потенциал? А фактът, че преди всичко това ще е опасно за теб и едва след това може и да ме унищожи, така че, обикновена дреболия. Ако искаш да дезертираш към врага и да се биеш с мен в бъдеще, давай, никого не задържам!
Погледнах благородника за последен път и минах покрай него, насочвайки се право към изхода, където преди малко беше Алвас. Колкото и горчиво да ми беше да призная истината, трябваше да скъсам връзката ни с полубога. Очаквах съвсем различна реакция от негова страна, вместо това ме обвини в лъжа и ми каза в очите, че е щял да премине на страната на врага. Колко глупаво…
Не ми позволиха обаче да стигна до изхода – хванаха ме за ръката и ме дръпнаха към себе си, като веднага ме хванаха в плътен кръг от ръце и ме притиснаха здраво към гърдите. Опитът да се освободя не беше успешен, дори напротив, имаше обратен ефект. Тъмният елф заби нос в горната част на главата ми и вдиша аромата на косата ми, предизвиквайки странна тръпка по тялото ми.
– Какво правиш? – Зачудих се хладнокръвно, без да виждам никакъв смисъл в действията на дроу, които бяха в противоречие с думите му. – Бягай при онзи изгнаник бог, както искаше да направиш от самото начало. Разкажи му всичко, което знаеш за мен. Позволи му да ме хване и да ме използва за собствените си цели или да ме убие! – Тя удари с юмрук по широкото му рамо в знак на гняв.
– Как може една богиня да е толкова глупава? – Тихо промълви той, преди да вдигне брадичката ми и да ме целуне по устните.
Колкото и да ми се искаше да се насладя на ситуацията, да задълбоча целувката и да остана с партньора си около час, сега не беше моментът. Залогът беше твърде голям, за да позволя на чувствата си да попречат на мисията и да я провалят. Докато аз се бавя, брат ми страда в лапите на врага, а майка ми гние в подземията на Обителта на равновесието. Ако чичо Хадес беше свободен, щеше да използва нашия таен начин, за да се свърже с мен. Защитата около Антазел нямаше да е пречка, нито пък старите вражди. Но той не беше установил контакт нито с мен, нито с Луис, което означаваше, че чичо Хадес също е в подземието или на много по-лошо място…
Опитах се да се отдръпна от него, но той не ми позволи, само прехапа устните ми и задълбочи целувката, придърпа ме по-плътно към себе си и издърпа ластика от косата ми, преди да прокара ръка през нея и да я дръпне малко назад, предизвиквайки приглушен стон. Полубогът ме подлудява, дори и в сложната ми ситуация, когато мозъкът ми знае какво да прави, но просто изключва само при присъствието на наглия и непоносим блондин.
Едва успявайки да потисна всички предателски мисли и желания, използвах силата си, за да отдръпна Алвасдин от себе си. Той не очакваше от мен такава подлост, затова се опомни, взирайки се невярващо в сериозните ми очи. Когато дишането ми се уравновеси, прибрах косата си на висока конска опашка и оправих дрехите си. Последното беше по-скоро, за да спечеля още малко време, за да помисля как да представя истината.
– Алвасдин, сега на карта е заложено много… Включително и самият Антазел. Измамният бог е откраднал не едно и две сърца на Обителите и всеки път е успявал да избяга. Наскоро докосна моя дом, но тъй като аз се превърнах в това сърце, крадецът беше привлечен тук… Не знам дали е осъзнал какво не е наред с артефакта, или все още гадае, но трябва да го намеря и да го отведа във Великия съд на боговете на Вселената. Има голяма вероятност той да е разбрал отдавна и да има последствия. Или ще загубя и ще умра, или ще бъда погълната от мрака. Последното е крайно нежелателно, защото ще бъде застрашен не само Антазел, но и цялата Вселена. Аз съм богинята на баланса и равновесието, единствената от моя вид, доколкото знам. Трудно е да се поддържа хармония между противоположни елементи. Когато съм слаба и някоя от чашите е в превес, аз се променям. Една част от мен е мирът, вечното благословение и добротата, когато всички създания, независимо дали са създадени лично от мен или от други божества, стават по-мили и по-добри. Разкайват се за всички грехове и търсят, в зависимост от вината, която изпитват, наказанието, което заслужават. В зависимост от това колко светлината надделява над тъмнината, толкова по-силни ще са последствията и повече светове ще бъдат засегнати. Когато има мрак, аз се превръщам във въплъщение на хаоса и разрушението. Цялата негативност, тъмната енергия избуява, създавайки хаос във всяко разумно и неразумно същество. Всичко се разрушава точно пред очите ми. Световете се заливат с реки от кръв, писъци на болка и ужас. И това ще стане и в този случай, ако врагът намери начин да наклони везните чак до дъното. Ето защо напоследък се опитвам всячески да стоя далеч от теб, както и от останалите… Не искам никой да бъде наранен заради мен. Врагът вече обърка една невинна с мен и я уби. Сам си видял какво се случи с това момиче. Знаех, че това ще се случи от самото начало, защото…
– Това ли е причината да не кажеш нищо, а сега да ме оставиш да те гледам как умираш, без да мога да ти помогна? – Попита дроу, повишавайки тон малко прекалено рязко, сякаш бях казала нещо глупаво.
– Трябва да те науча как да използваш магията, а това не отнема минути! Особено след като врагът е по-силен дори от мен. Не можеш да се изправиш срещу него. Съжалявам, но заради собствената ти безопасност по-добре да стоиш далеч от мен…
– Ти…
Изведнъж се чу силно пляскане, което прекъсна полубога и му попречи да изтъкне аргумент, който би могъл да ме принуди да отстъпя. Глухите стъпки отекнаха от стените на разширяващия се коридор, водещ към неизвестна дестинация. Некромантът се появи от мрака на коридора, лицето му бе озарено от доволна усмивка, а червените му очи светеха заплашително като два кървави рубина.
– Колко трогателно е всичко това! – Каза мъжът, като погледна Алвас. – Щом ми каза, че един от твоите познати е могъща богиня, която те е заблудила като наивно момче, ти ме поведе към моята цел и ми позволи да чуя истината, която ме удари в сърцето! Никога не съм очаквал такъв подарък от теб, благодаря ти, добри приятелю. Вече нямам нужда от теб!
Докато той говореше, имах време да премахна всички ограничения и да подготвя заклинание в случай на нападение, но нямах време да довърша формулата. Онзи, който се преструваше на кръвопиец, изведнъж махна рязко с ръка и изпрати червена енергийна вълна в елфа, носеща смърт. Осъзнавайки, че времето ми изтича, изстрелях не напълно оформено заклинание право към него, като за миг прекосих пространството и покрих момчето, но напоследък мисля, че нещо не ми се получава. Момчето ме хвана за ръката и ме придърпа към себе си, след което бързо се обърна, поставяйки гръб към мен. Не можех да направя нищо – заклинанието беше достигнало целта си, карайки херцога да се намръщи от болка и да извие неестествено гръб.
– Не!!! Можах само да изкрещя, докато гледах как бързо кожата му почервенява и дрехите ми се превръщат в пепел, а тъмния елф протегна треперещата си ръка към лицето ми и започна бавно да се примирява.
Хванах дланта му с двете си треперещи ръце и паднах на колене, без да вярвам, че това може да свърши по този начин. Тялото на полубога веднага отлетя от мен, а гърбът и главата му се удариха в стената с гръм и трясък. Тази сцена предизвика всепоглъщащ гняв и омраза, които се завихриха около мен в силен вихър, събуждайки най-тъмните ми желания. Исках да се изправя на крака и да нарежа на парчета престъпника, да го накарам да страда и да умре от най-мъчителна смърт. Аурата от многоцветие бързо и неумолимо започна да почернява, сякаш подсказваше, че в моето състояние няма да е трудно да премина границата. В ръцете ми вече започна да се формира мощно заклинание, а чудовищната ми аура отново се разпространяваше по света и известяваше на всички, че тяхната прословута богиня не е напуснала света, а през цялото време се е крила в академията под прикритието на смъртна.
Осъзнах последствията от глупавата си шега, затова свих формулата насочвайки към Алвас лечебно поле, което беше най-доброто, което бях виждала през дългия си живот, се изправих на крака, сдържайки импулсите си с всички сили. Ако се отпусна, щеше да се взриви не само цялата академия, но и всички близки градове, хълмове и равнини. Ще има безброй жертви… Ако просто последвам врага, Алвасдин ще остане жив. Рано или късно той ще може да излезе навън и да намери някой, който да му помогне, а аз ще бъда там, където е брат ми, и ще измисля как да избегна невинни жертви. Твърде опасно е да използвам магията си тук, в академията. Коридорът сигурно водеше към подземие, където все още имаше същества, жадни за още жертви за вечеря. Така че, колкото и да е неприятно, ще трябва да последвам изгнаника.
– Мейлинара, дори не си помисляй да тръгнеш с него! – Слабо изхриптя от пода Дроу, хвърли ми пронизващ поглед и се опита да се изправи на лакти. – Ти си богиня и ако това, което току-що ми каза, е вярно, си по-могъща от този сбръчкан кръвопиец.
– Не казвай нищо, пести силите си – погледнах го с измислено безразличие и казах със заповеднически тон, игнорирайки всичките му думи.
– Полукръвният ли каза нещо? – Врагът беше престорено изненадан правейки стъпка в неговата посока, но аз се усмихнах предупредително и пуснах нокти. – Мейлинара, нека не капризничим. Не бих искал да ти причиня сериозна вреда. Все още мога да те използвам. Ако си добро момиче, любовникът ти няма да пострада. В противен случай.
– Не го слушай! – Отново се намеси херцога, който упорито се изправи на крака и залитна, като направи крачка напред, леко извивайки устни от болка. Тялото му изведнъж бе обгърнато от странна аура, а скритата вътрешна сила започна да вибрира, което силно ме стресна. – Той е слаб, иначе нямаше да се крие от теб толкова дълго, да търси начини да те притисне и да те натика в ъгъла. Дори не е могъл да те намери, просто е използвал капани…
– Ти малък… – заплашително каза врагът.
Алените очи блеснаха опасно смъртоносно и в следващата секунда брюнетът хвърли върху елфа ми смъртоносно заклинание, което можеше да унищожи дори полубог, особено в такова отслабено състояние, когато мозъкът разпознава скритата сила, но тялото се съпротивлява да я приеме. В такъв случай можеше да се осъществи посвещение, тъй като наблизо имаше цели двама богове, на което откликна втората му същност. Поглеждайки към човека, пред очите му изведнъж се появи образът на друг бог. Също толкова висок и упорит. Дългите пепеляви коси се развиват хипнотизиращо на вятъра, докато самият човек стои безстрашно на една скала точно над бездната в нищото, а устните му се движат, сякаш казва нещо. Сиво-лилавите му очи се вглеждат в самата ми душа, пронизвайки я докрай. И по някаква причина ми се струва, че познавам този човек и в това видение стоя до него, но не мога да разбера откъде го познавам и защо ми се струва толкова важно да си спомня всичко, което се е случило тогава…
В това време смъртоносната магия почти бе застигнала аристократа, а доволната усмивка на лицето на брюнета само се разширяваше. Правейки само една крачка, използвах един от любимите му трикове. Нарочно бавен, влачещ се, но плавен ход, който предизвикваше недоумение у противника ми. Това действие обаче беше достатъчно, за да се озова точно пред дроу странично, а след това спокойно да вдигна ръка. Пръстите с черни нокти с невъобразима лекота уловиха топчестата магическа консистенция и с лекота я натиснаха, смачквайки я със силно пращене, сякаш току-що в ръката ми се намираше не едно от най-опасните заклинания, а обикновена и съвсем безобидна крехка дрънкулка. Остатъчната червена мълния изсвистя, преминавайки от върховете на ноктите ми до китката, а после изчезна с тихо шумолене, признавайки своето безсилие и невъзможност да съживи първоначалната сила на заклинанието.
– Махай се – подхвърлих през рамо на непосветения полубог.
– По-силна си, отколкото ми казаха, мързелива малка богиньо – усмихна се той, разпери ръце и се приготви за нова атака.
– Наистина? – Направих се на глупава, сякаш не съм го знаела и преди, а после скептично изхлипах, разтягайки устни в убийствена усмивка, която нарочно оголваше всичките осем кътника. – Не са ти казали много за мен, защото не знаят на какво съм способна. Не ме вземаха на сериозно заради мързела ми и често ме пращаха да се грижа за децата, за да не направят някоя пакост, защото непосветените млади богове са толкова проблематични… Запомни ме! Бях главоболие за Върховния съвет, откакто се родих, веднага щом избрах средата между светлите и тъмните сили. Постоянни промени в настроението, експлозии, хаос и ред… Какво ли не се случи в онези дни. Няма да повярваш, много богове дори посивяха, а някои от тях дори отидоха в етера, само и само да нямат повече работа с мен. Не мисля, че ръководителят на Висшия съвет е споменавал това, нали? – Прошепнах в ухото му, а после сложих ръка на широкото му рамо. – Трябва да се измъкнем оттук, иначе смъртните ще разберат къде съм и ще дойдат на тълпи. Знаеш как вярата подхранва боговете, нали? Битката може да не е честна, а аз нямам търпение да разбера колко силен е този, който е ограбил не една обител и е на път да завладее вселената.
– Имам брат ти и принца на полубоговете – напомни ми Магистър Магалиос, който изобщо не вярваше на думите ми, стисна дланта ми и започна процеса на преместване.
– Каква загуба! – Въздъхнах фалшиво, а после казах равнодушно: – Мисля, че ако бъдат заловени, сами ще се измъкнат от това. Какво общо има това с мен?
Самата аз през цялото това време се опитвах да се свържа с Луис и щом успях да го направя, изпратих Лакомника, който нямаше търпение да излезе и да покаже уменията си, както и да успокои огромната си енергия за битката. Нека я канализира и да помогне на онези двамата. Трябваше да го предупредя, че Ейдис Тарвада може и да е враг, така че малкият мошеник трябва да внимава за капаните в стаята. Трябва да продължа да се преструвам, че на първо място е залавянето на изгнаника. Не знам какво е замислил той. Като начало трябва да освободим заложниците му, особено брат ми. Не се знае какво е замислил и как ще го обърне срещу мен.
Намирахме се в тъмно мазе, а аз бях в капан – под мен и над главата ми бяха нарисувани магически пентаграми, които се превърнаха в клетка. Протегнах ръка напред под самодоволния поглед, докосвайки границата с върха на нокътя си, и веднага се сгърчих от болка. Електрическите заряди преминаха през цялото ми тяло, като болезнено наелектризираха всяка клетка и донесоха със себе си неописуем ад от болка, който почти ме изкриви и обърна отвътре. Това, което ми беше необходимо, за да се задържа на краката си и само да свия устни, не можеше да се опише с думи. Но това по-скоро ме забавляваше, отколкото да ме плаши.
– Не можеш да избягаш оттук и не можеш да използваш силата и предимството си на господарка на света – каза Ставен, пренебрегвайки безразличието ми.
– Трябва ли да се страхувам? – Попитах скептично, кръстосвайки ръце на гърдите си и изучавайки без особен интерес редиците магически печати, които изглеждаха много познати и предизвикваха само едно раздразнение.
– Няма значение какво ще правиш. Важното е, че досега всичко върви по план – усмихна се мъжът. – От самото начало подозирах, че създателката на Антазел не е обикновена богиня. И това не е първата ни среща. Срещали сме се и преди, но може би не си го спомняш поради определени обстоятелства. Но това няма значение, защото скоро волята ти ще бъде сломена и няма да можеш да се противопоставиш на моята – каза изгнаникът уверено и плавно, сякаш говореше за времето, а не за нещо важно.
Устните ми се свиха в презрителна насмешка, а очите ми блестяха от превъзходство. Опитах се всячески да се сдържа, но не успях. Разсмях се на глас, като се хванах за корема и се огънах наполовина, а в очите ми напираха сълзи. Никога досега не бях чувала такива глупости. Явно предателят от Обителта на равновесието не се е доверявал толкова много на своя неочакван и опасен съюзник, затова е забравил да му разкажа за всички мои особености и недостатъци, които са едновременно и моя слабост, и моя сила. Особено в ситуации като тази. Да рисуваш такива сложни пентаграми с идеално прави линии и без грешки вече е достойно за уважение. За да влееш в тях сила по такъв начин, че първоначално почти да се обърна наопаки от притискащия магически фон, което му е отнело повече от един ден, човекът е положил много усилия, за да хване една неопитна богиня! Вече очаквам да видя реакцията му, когато разбере, че всичко е било напразно.
Но трябва да разбера къде е сложил другите артефакти и да ги върна в старите светове. Не мисля, че той ще каже нещо на процеса, така че предполагам, че ще трябва да се преструвам, че не се чувствам добре и че с всяка секунда ставам все по-слаба и започвам да се подчинявам на този отвратителен човек. Не съм много доволна от собствената си инициативност… Защо изведнъж започвам да се интересувам от делата на другите обители? Врагът току-що каза нещо много интересно за паметта ми, което привлече вниманието ми, но аз се престорих, че не ме интересува.
– Съжалявам, че ще те разочаровам… Или не, лъжа, изобщо не съжалявам! Но трябва да знаеш, че твоят съучастник от Обителта на равновесието е скрил много неща от теб – казах аз и безстрашно направих крачка напред. – Ако искаш да ме убиеш, давай – казах, правейки още една невъзмутима крачка.
Приближавам се до границата под напрегнатия поглед, а после разтварям ръце встрани и прикривам очи, скривайки победоносна усмивка в ъгълчетата на устните си. Още една крачка – спокойно и невъзмутимо пресичам кръга на пентаграма, който по никакъв начин не ми е навредил. Отварям очи, като спирам пред брюнета, който внимателно следи движенията ми. Ако беше изненадан, запази хладнокръвие и не показа истинска емоция, само повдигна надменно вежди.
– Бях предвидил подобно нещо. Жалко, че печатът не е подействал върху теб, но първоначално не е бил подготвен за теб, а и вече е изчерпал част от силата си – каза той, загледан замислено зад мен. – Няма причина да те убивам, особено след като не бързаш да нападаш. Значи и ти искаш нещо от мен. Нека сключим сделка. Аз ще ти дам това, което искаш, а ти ще ми помогнеш да осъществя плана си и да стана ключът към тайната на Вселената.
– Тайната на Вселената? – Питам скептично. – Нямам желание да я узная, нито пък искам да се свържа с теб. Просто в главата ми се роди прекрасна идея как да те използвам за собствените си цели. Току-що обаче осъзнах, че си напълно безполезен и нямаш никаква стойност. В края на краищата никой не иска да има изгнаник.
– Той също е бил изгнаник – каза небрежно врагът.
– Кой е той? – Попитах подигравателно. – Никога не съм се занимавала с изгнаниците и не съм напускала Обителта.
– Сигурно са ти поправили паметта, щом не помниш наставника си, който ти помогна да се възстановиш от точката, от която няма връщане назад, когато влезе в образа на богинята на всеобщото опустошение! – Ставен Магалиус изсвири с възхищение. – Заради теб той беше изгонен от другата Обител.
– За какво говориш? – Намръщих се аз, предпазливо.
– Не ми ли вярваш? Твоят наставник те върна, когато това изглеждаше невъзможно, спаси Обителите от унищожение, когато вече нямаше надежда. И накрая беше обвинен в неправилно обучение на една млада и твърде импулсивна, твърде опасна богиня, а след това му беше отказан достъп до домовете на боговете. Но това не беше достатъчно! Той е бил преследван. Дълго време се криел от всички, оцелял, но все пак бил убит от неизвестно божество, чието име никой не може да си спомни и сега. Нито пък за този инцидент. Никой, освен теб.
– Къде отиваш с това?
Внезапното предчувствие накара сърцето ми да се свие. Лошото предчувствие изрева с неочаквана сила, отекнало в главата ми с пулсираща болка. Силуетът на тъмен бог със сребриста коса и сиво-лилави очи започна да се появява все по-ясно пред очите ми. Сякаш нещо щракна в мозъка ми по същото време, когато щракнаха пръстите на натрапника. Веднага се заковах и се сгърчих от болка – огромно количество информация нахлу в главата ми, носейки със себе си болка, възмущение, раздразнение, омраза, жажда за отмъщение и кръв на престъпниците, които се бяха отнесли толкова несправедливо с нас в миналото, а после накараха цялата вселена да забрави за това. От носа ми бликна кръв, а от очите ми се стичаха сълзи. Сърцето ми туптеше в ушите, докато болезнените спомени се връщаха с невероятна яснота, сякаш всичко се беше случило едва вчера. Сякаш всички тези несправедливи събития и обвинения наведнъж се опитваха да ме унищожат отвътре. Вълната от негативна енергия отдавна беше започнала да ме разяжда отвътре, отравяйки тялото ми. Тя призоваваше всички виновни да бъдат намерени и екзекутирани на място с най-жестоката смърт, която само те заслужават. С безкрайни мъки, бавно и необратимо. Да проклинам деня, в който са послушали един изверг и са застанали на негова страна, без дори да проверят достоверността на доказателствата.
– Ти! – Изръмжах през зъби. – Това беше ти! Ти го обвини и после го уби!!! Хрр…
Гърдите ми изведнъж бяха пронизани от острие от безупречна, лъскава черна стомана, изковано в най-първичен мрак. Мракът в мен само се засилваше, нарастваше с невероятна скорост и променяше същността ми, приближавайки неизбежното и така желано от бога-изгнаник. Бавно обърнах глава назад, за да видя как плъхът ме удря отзад. И това беше последният удар.
Алвасдин…
– Време е да се запасим с пуканки и да гледаме как вселената бива погълната от Хаоса и Вечната пустота! – Каза брюнетът с високопарен глас, усмихвайки се самодоволно, преди моето разгневено и разярено аз да бъде оплетено в черни ремъци, а след това да бъде затворено в пашкул.
Назад към част 20 Напред към част 22
