Епилог
Кой би си помислил, че ще съжалявам за решението си почти веднага? Въпреки че ситуацията беше безнадеждна и ми оставаха броени мигове живот, съжалявах за пропиляното време и бавното справяне с врага. Подозренията бяха налице още от самото начало, но аз не исках да призная истинността им, страхувах се дори мислено да ги изкажа. Дали всичко това беше в името на това да свърша толкова глупаво…? Вероятно за първи път божество умираше по този начин и не усещаше момента, в който животът му е прекъснат. Аз нямах този момент, само болка и съжаление. Беше лошо чувство, сякаш бях постъпила неправилно от самото начало, но не можех да направя нищо по въпроса, ако имах възможност да се върна назад във времето.
Наоколо нямаше нищо. Предателят умря, след като беше прободен в сърцето, но аз оцелях, въпреки раните си. Дори тук, в нищото, не се разтворих, както обикновено се случва с всички богове. Не се превърнах в жалък спомен и не изгубих себе си, просто се носех сред тъмната енергия, не се опитвах да видя нищо, а и без това е безсмислено. Какво можеш да видиш в пространство, което не съществува? То е тъмно и напълно безмълвно. Обземат ме съмнения и скука, от които едва ли ще успея да се отърва, ако не се разтворя в тази енергия, превръщайки се в едно цяло с нея. Но тялото ми дори не смята да се разпадне или да се превърне в поток от енергия, напротив, то става все по-силно.
Не знам колко време е минало оттогава, но вече ми омръзна да се движа в една и съща обстановка, което е необичайно за душа, погълната от първичния мрак. Разкъсах пространството и видях със собствените си очи какво е станало с този бог. Това беше, което трябваше да се случи с него. Но защо тогава тялото ми не отслабна ни най-малко? Това нечия зла шега ли е? Да гледаш как бившата богиня на хаоса и реда се измъчва от нетърпение, е много забавно за едно същество. А и никога не сме се познавали лично, макар че пътищата ни често са се пресичали. Наистина ли той е тук сега и причинява всички тези странности?
– Ти си тук, нали, Карвос? Стълб на първичния мрак – попитах празнотата без особен ентусиазъм.
– Мислех, че дори няма да ме забележиш, малка богиньо на равновесието – прошепна ми отблизо.
– Просто ми омръзна да чакам да си свършиш работата и да ме изпратиш там, където са всички останали в тези ситуации.
– Къде се предполага, че трябва да те изпратя? – Може би това беше въображението ми, но Господарят на първичния мрак се усмихна. – Ти си почти същата като мен… Не мога да те превърна в същата енергия като този, с когото си дошла. Освен това все още си жива, така че дори и да имаше нещо за превръщане, сега е невъзможно.
– Жива, казваш? – Смея се горчиво. – Бях прободена около пет пъти от стоманата, която убива дори най-великите богове. Дали съм тук или там, какво значение има? Смъртта ще ме намери, където и да съм.
– Не ме разбираш правилно. Имаш шанс да се върнеш в реалността, но той е нищожен. Най-вероятно ще се присъединиш към нашите редици, тъй като си изпълнила почти всички точки с изключение на последната. Да станеш стълб е голяма чест за теб. Ще бъдеш най-младият стълб и ще наблюдаваш не само смъртните, но и безсмъртните божества, духовете, дори нас, стълбовете. Защото ти не си нито смърт, нито живот. Нито хаос, нито ред. Ти си тази, която поддържа равновесието между тях, но е способна да ги контролира поотделно.
– Да стана стълб? Не, благодаря. Животът ми като богиня и без това беше достатъчно скучен. Не искам да изпадам отново в същата рутина и да прекарам вечността сама като страничен наблюдател, който само от време на време ще се появява при смъртните, за да прибере таксата си.
– Нямаш избор – каза ми студено. – Ако не направиш избор за себе си, празнотата ще приеме бездействието ти за съгласие.
– Винаги има избор. Аз избирам смъртта – казах упорито.
Не исках да се превърна в стълб по съвсем логични причини. Първо, не искам да гледам живота на Алвасдин, защото с такава сила в ръцете си съм сигурна, че ще я използвам неведнъж. Второ, наистина не искам отново да пропилявам живота си за нещо толкова скучно. Трето, интуицията ми е твърде подозрителна. Сякаш нарочно ме подтикват да направя последната стъпка, която със сигурност трябва да изразява съгласие. Не знам какви условия съм изпълнила, за да получа „честта“ да стана стълб, но не искам да бъда удостоена с нея. Водим странен разговор, а той каза, че е възможно да се върна в реалността. Но как? И има ли смисъл от това?
Пред очите ми се появиха лицата на всички онези, които са ме видели да умирам. Особено ярки бяха лицата на чичо ми и на Алвас. Чичо съжаляваше за всички наши кавги и се обвиняваше, че не е направил първата крачка към помирението. Знаеше, че аз никога не бих направила такова нещо, защото моето негодувание беше по-голямо от неговото. Дори отмъщението ми не го компенсираше. А ако отношенията ни бяха по-добри, ако бяхме създали отново тази връзка, той можеше да ме спаси. Сигурна съм, че точно това си е мислел в онзи момент и е смятал, че има шанс.
Майка ми… Тя стана мишена и беше затворена в подземието, докато не я освободиха, не ме беше виждала и усещала дълго време, знаейки много добре каква опасна мисия изпълнявам. И не би могла да го направи, не и след като се бях затворила от всички и не мислех да се свързвам с никого, за разлика от Луис. Брат ми щеше да помни последните ни мигове и щеше да съжалява също толкова, че е бил заловен и не е могъл да ме спре преди опасното ми начинание. Алвасдин…
Той не ме мразеше, въпреки че се опитах да го нараня, доколкото можах. Предполагам, че трябваше да прекъсна връзката ни още при онзи таен поход, за да се уверя, че се е обърнал срещу мен. Но дори и така да беше, не съм сигурна, че той щеше да премине на страната на врага. Аристократът още от самото начало знаеше, че съм различна. Ето защо продължаваше да се кара с мен пред всички, въпреки че първоначално всички ме смятаха за простолюдие. Когато помоли за помощ, имайки проблем със сестрата на кралицата на дроу, той беше сигурен, че аз съм правилният човек, към когото да се обърне…
Защо изобщо се привързах толкова към него въпреки всичките си съмнения? Убеждавах се, че той е смъртен и няма как да го направя свой съпруг, като му дам безсмъртие. Но в крайна сметка? Правех една след друга глупости заради него, забравяйки за рисковете. Дори сега мисля за него и осъзнавам, че след като съм станала стълб, ще продължа да го наблюдавам и да се опитвам да го предпазя от опасности, макар че не разбирам какво всъщност правят онези, които са по-силни и по-висши от боговете.
– Смърт? – Карвос се засмя пискливо. – Невъзможно. Не можеш да умреш тук.
– Но ти можеш да ме убиеш – казах без сянка на съмнение.
– Сериозно ли се отказваш от безсмъртието толкова лесно? – Стълбът беше малко изненадан.
– Не мога да вляза в етера, а и предложеният вариант не ме устройва.
– А по какво се различава единият от другия? Можеш да наблюдаваш Вселената и от двете позиции.
– Можеш да избягаш от етера, но не и от трона на стълб. Бих била буквално привързана към него.
– Пф. Нито едно божество още не е оживяло. Остави тези глупави оправдания и просто кажи: „Да, съгласна съм да заема мястото си сред стълбовете и напълно приемам всички съответни правила“.
Присвих очи, усещайки странен пулс в тялото си. Само за миг имах чувството, че нещо в тялото ми се е разпалило и после е угаснало, предизвиквайки топла вълна от енергия, която беше позната, макар и отдавна забравена. После още една, преплетена с няколко други вида магия и взаимодействаща подозрително помежду си. Много странен феномен… Вдигнах скептично вежда, когато дясната ми ръка бе стисната от странна златна гривна, от която нагоре по ръката ми започна да се разпространява златна шарка. Хвърлих осъдителен поглед към смаяния Карвос и осъзнах, че той няма нищо общо с това, а шарката започва да свети.
„Не се отказвай толкова лесно, все още ми дължиш една бисквита!“ – Чу се гласът на Лакомника, който явно се затрудняваше. Изглеждаше, че е изчерпал последните си сили и е на път да изчезне.
– Така че това е начинът да се измъкнем оттук? – Хъмках несигурно, докато започнах да се губя в мрака.
– Сигурно си много скъпа за близките си. Но рано или късно ще се превърнеш в една от нас. Днес аз бях тук и не успях да те принудя да кажеш тази реплика, но знай, че сред нас има и такива, които няма да бъдат толкова любезни. Следващия път няма да се получи, защото всички ще са тук, за да те поздравят – казаха ми напълно сериозно, докато аз отвръщах с поглед, изпълнен с мрак.
В следващата секунда бях избутана далеч в мрака, но Карвос не беше там. Имаше само топлина и аромат, толкова познат и приятен, че никога не съм очаквала да го усетя отново. Бях притисната до силното му тяло, което ме галеше по косата и целуваше лицето ми навсякъде, където можеше да достигне. Наблизо, като досадна муха, някой бръмчеше, което ме затрудняваше да се концентрирам и да спра да изпадам в мрак отново и отново, да спра да усещам странната празнота вътре.
Лакомника!
Веднага щом мислите ми станаха повече или по-малко последователни, се опитах да го извикам, но нямаше отговор. Вече не го усещах и това ме караше да изпитвам неприязън към него. Малък и много глупав мошеник! В името на моето спасение той е изразходвал собствените си сили, за да умре? Тогава защо каза, че му дължа една бисквита? След това няма да го пусна да си отиде!
Трудно отворих очи, но не обърнах внимание на заобикалящата ме среда. Вдигнах ръка, присвих очи и отделих част от аурата си от себе си, а след това и от Луис, възползвайки се от факта, че той седеше до мен и се страхуваше да ме докосне. Открих своя източник от миналото, където Дракона винаги се криеше, оттегляйки се в собственото си пространство. Отдавна се бях досетила, че той е в мен. Енергията му трябваше да остане там, което означаваше, че трябва да действам бързо… Абсорбирах цялата необходима остатъчна енергия, която беше в мен, в получената консистенция, а след това предадох щафетата на брат си.
– Останалото зависи от теб, момче – казах само с устни, преди отново да изпадна в безсъзнание, но този път с чувство на удовлетворение и без капка съжаление, след като успях да се усмихна накрая.
Малкият гадняр, макар понякога да беше злобен до степен да скърца със зъби, си беше неин. Бях прекалено свикнала с него, за да го оставя да изчезне по този начин. Нека да ме търпи още. Вярно е, че няма да е обвързан с мен толкова, колкото преди. Както исках, той ще бъде пълноценен дракон, който може да достигне и моите размери.
***
– Колко време ще спи? – Попита нетърпеливо Алвасдин, ходейки насам-натам. – Тя е жива, тялото ѝ е пълно с енергия, няма рани и направихме всичко правилно в този ритуал. Защо тя и Лакомника не са се съвзели от толкова време?!
– Не знам, но тя е жива, което е добре и изненадващо, като се има предвид състоянието, в което първоначално бяха тялото и душата ѝ – отвърна замислено Хадес, седна до мен и ме хвана за ръка. – Беше се изправила срещу един от стълбовете, така че трябва да бъдем търпеливи.
– Защо изобщо един от стълбовете би искал да я вземе? Тя не е давала никакви обети – отбеляза Луис. – Може и да е луда, но не би поела този риск.
– Не затова е дошъл за нея – със съжаление каза майка ѝ. – Баща ѝ дойде да я види.
– Карвос е баща ми?! – Попитах хрипливо, не вярвайки на ушите си, отворих очи и безпогрешно открих майка си. Алвас се затича към мен, помогна ми да се изправя и ме прегърна, сякаш можех да изчезна отново, но завинаги.
– Той не е отишъл в ефира, скъпа… Той умря по същия начин, както и ти, борейки се за добра кауза и наказвайки един злодей. Баща ти е знаел какво прави и е знаел какво предстои. Един ден и ти ще бъдеш стълб. За съжаление не можем да променим това.
– Но ние я спасихме, като я върнахме в реалността – напрегна се моят дроу и ми напомни. Не… Вече пълноправен бог.
– Повярвай ми, жена ти може да открие проблеми там, където не би трябвало да има такива – подигравателно каза Хадес, после ме погледна и ми намигна. – Между другото, да, всички трябва да се махнем оттук, защото някой ще ни набие здраво за лишаването от хранилищата и оправданите брачни окови на ръцете си.
– Напълно съм съгласен. Хайде да се махаме оттук! – Заяви уверено, полетелия като стрела към тавана здрав и пораснал дракон и пръв се втурна през отворения прозорец.
– Спри! Жена?! – Беше единственото, което успях да попитам изненадано, докато всички бягаха от стаята ми в Обителта на равновесието. Всички, освен един русокос мъж, който продължаваше да ме прегръща силно и да ме гледа така, сякаш за него бях цялата вселена. И още по-ценна…
– Да, аз съм истинският и няма да се измъкнеш от мен. Стълбовете не трябва да мечтаят да те хванат, защото аз няма да те пусна – каза нагло Ушаткото, преди да целуне устните ми, като изобщо не се уплаши от последните думи на роднината ми.
Усмихнах се и отвърнах на целувката, осъзнавайки, че всичко се е получило по-добре, отколкото би могло. Може би никога нямаше да успея да се върна в реалността. Къде щях да се скрия от този нагъл дроу? Ако баща ми ме беше примамил да се озова при стълбовете, щеше да ме върне и оттам. Макар че истината за него беше неочаквана и майка ми смяташе, че той отдавна ни е забравил, бях сигурна, че това не е така. Той не ме убеждаваше, не ме притискаше с власт, а дори напротив, отлагаше, сякаш знаеше, че ще ме освободят… И не изглеждаше толкова нещастен, така че мисля, че всичко е наред.
Що се отнася обаче до сегашните обстоятелства в Обителта на равновесието, забравиха да ми кажат, че по някаква неизвестна причина аз съм станала не само сърцето на Обителта, но и неин ръководител, заедно с новия ми съпруг. И дори не намекнаха колко различно е това от предишния ми безгрижен живот. Те просто избягаха, оставяйки Алвасдин, който много дълго време не желаеше да ми каже за новите ми отговорности, търсейки начини да избегне темата. Никой не ми каза колко много ще трябва да възстановя на Антазел и че бедният Ейдис все още е вързан в мазето, защото всички се втурнаха да ме търсят и да ме разубедят за най-голямата грешка в живота ми. Но по-късно те пророкуваха силни и много проблемни деца.
Но това е друга история! Знам само, че ще се справя с всички трудности, защото сега най-любимото ми същество във Вселената винаги ще бъде до мен и най-накрая успях да се помиря с Хадес няколко дни след като чух всички „прекрасни“ новини. Ако нещата станат твърде лоши, той е обещал да излезе с мен да се забавляваме, както правеше много преди да се скараме. Непременно ще му простя, защото ще се наложи да избягам. И то повече от веднъж!
Край
