Глава 4
Нямаше отговор, а само болезненото ледено ухапване във вените ѝ.
Ярост.
Чиста, жестока и студена, толкова студена.
– По дяволите. – Тя ускори темпото си, като за милиарден път проклинаше факта, че не може да направи вертикално излитане. Бяха ѝ казали, че може да отнеме години, за да го овладее – може би повече, тъй като не е имала крила от детството си. Е, майната му, помисли си тя. Ако трябваше да помоли Гален да дойде в Ню Йорк, за да я измъчва отново всеки ден през следващата година, тя щеше да се научи.
Рафаел се гмурна пред нея и докато тя се изкачи на възвишението, а гърдите ѝ се разлюляха, той беше стиснал с ръка врата на вампира, чиито дрехи бяха достатъчно влажни, за да залепнат за кожата му. Архангелът на Ню Йорк държеше паникьосаното същество на поне два метра над земята без видими усилия. Очите на вампира бяха изпъкнали, кръвоносните съдове се пукаха, докато той драпаше към ръката около гърлото си, а краката му ритаха въздуха в напразен опит да избяга.
– Не си в кръвожадност – чу тя да казва Рафаел с толкова ясен глас, че беше острие, което режеше и брутално убиваше без милост.
Инстинктът, съчетан с онова, което беше научила за Рафаел през времето, в което бяха заедно, накара много лошо чувство да се оформи в стомаха ѝ. Спускайки се надолу по възвишението, без да се интересува от калта, която изцапа и дънките, и крилата ѝ, тя погледна в лицето на вампира. Зачервените очи на мъжа бяха ясни… но в дълбините им се четеше ужас. Устата му беше друго нещо. Облицована със засъхнала кръв, която бе оцеляла след импровизираната баня, тя превръщаше лицето му в гротескна маска.
– Защо? – Попита Елена с ножове в ръка, макар да нямаше спомен да ги е извадила от калъфите, прикрепени към предмишниците ѝ. – Защо го направи? – Образът на опустошеното тяло на момичето се възпроизвеждаше отново и отново на екрана на съзнанието ѝ. Това можеше да е Евелин, можеше да е Аметист. Сестрите ѝ. Отново. Мисълта отекваше, докато стана почти единственото, което чуваше.
Рафаел започна да стиска гърлото на вампира.
– Малко е важно защо. – От едното око на вампира потече кръв, мрачна сълза.
– Чакай. – Тя сложи ръка върху здравата предмишница на Рафаел. – Твоите вампири не ти се не подчиняват. Не и по този начин. – Те бяха твърде наясно с бруталната справедливост на наказанията му. Фактът, че този Игнаций бе направил това, което бе направил, въпреки това…
Вампирът започна да драпа към ръката на Рафаел с последни сили, сякаш съзнаваше, че след като смаже гърлото му, Архангелът на Ню Йорк почти сигурно ще откъсне главата му и ще накара цялото му тяло да изгори. Рафаел отблъсна драскащите с нокти ръце, сякаш бяха по-малко от мухи, а изражението му беше толкова спокойно, че чак ужасяващо.
„Рафаел“ – опита тя отново, използвайки мисловната им връзка с надеждата, че ще проникне през леда, който представляваше яростта му. – „Трябва да знаем защо.“
Рафаел я погледна.
– Добре. – И пред ужасените ѝ очи вампирът започна да кърви… навсякъде, самите му пори сякаш изригваха под силен натиск. Тя знаеше какво е направил Рафаел, знаеше, че е раздробил съзнанието на убиеца като толкова много конфети. Свършил тази задача, той откъсна главата на вампира с един-единствен ефикасен ключ и изгори двете парчета на пепел с яркото синьо на ангелския огън. Импулсът на суровата сила можеше да убие архангел – тялото на вампира не оцеля дори цяла секунда.
Всичко се случи толкова бързо, че тя все още се взираше в мястото, където беше вампирът, когато Рафаел се обърна към нея, с леко сияние на крилете си, което не предвещаваше нищо добро. Първичната част от мозъка ѝ, по-скоро животинска, отколкото човешка в решимостта си да оцелее, изстреля в организма ѝ вълна от адреналин, подплатена със страх. Бягай, казваше той, бягай! Защото, когато архангелът свети, хората умират.
Но Рафаел не беше просто архангел. Той беше неин.
Тя устоя на позицията си, когато той се приближи, наведе се, за да говори, а устата му докосна ухото ѝ.
– Някой му е прошепнал, че съм мъртъв – хладен тон, тихи думи, които накараха нервите ѝ да затреперят – че вече няма нужда да привързва желанията си. – Отстъпи крачка назад и вдигна пръст, за да прибере зад ухото ѝ един отлетял кичур коса.
Нежността на действието не я успокои – не и когато гневът му целуна острието на ножа към гърлото ѝ.
– Това няма смисъл. – Наложи се да запази гласа си стабилен – да, той беше неин, но тя само бе надраскала повърхността му. – Дори и да е мислил така, защо е дошъл тук, на това място? – Тя не беше достатъчно егоистична, за да мисли, че това има нещо общо с нея. Не, Рафаел беше целта, но тя беше слабото място в защитата му. – Твърде далеч е от града, за да бъде нещо друго освен конкретно място.
Очите на Рафаел блестяха с онзи опасен метален оттенък, поглед към него, който тя не можеше да разчете. Той беше жив повече от хиляда години и имаше толкова много аспекти на личността си, че тя знаеше, че ще ѝ отнеме цяла вечност, за да ги види всичките. Точно сега беше очевидно, че да разсъждава с него щеше да е равносилно на това да си блъска главата в хиляди остриета на рапири.
Това само щеше да я накара да кърви.
Пое си дълбоко дъх и с жест се върна на мястото, където бе видяла Джейсън.
– Трябва да прегледам тялото, да се уверя, че няма нищо странно в убийството. – Изглеждаше, че е било обикновено озверяло хранене, но след изминалата година и половина тя не обичаше да приема нещата за чиста монета.
Рафаел разпери криле, чието сияние беше болезнено в скучната, мътна светлина.
– Можеш да ми докладваш по-късно днес. Дмитрий е почти тук – той ще се заеме с училището.
Миг по-късно той изчезна с вятъра и я остави да се взира в него. Тя нямаше нищо против заповедта – той беше неин любовник, но в този момент се държеше като ловец, а той я третираше като такъв. Тъй като нямаше намерение да се отказва от позицията си в гилдията, това я устройваше.
Това, което я тревожеше, беше разстоянието, което беше поставил между тях, разстояние, което я върна на покрива, където се бяха срещнали за първи път, когато Рафаел не беше мъж, който носеше претенциите ѝ за кехлибар, а само безсмъртен, който можеше да я смаже с една-единствена мисъл. Безсмъртен, който я бе накарал да затвори ръка върху острието на стоманата, докато кръвта ѝ не се разля тъмна и влажна върху плочките.
– Няма да се върнем към това, Архангеле – промърмори тя, а ръката ѝ се сви в чувствения спомен. – Ако си мислиш, че ще го направим, ще получиш адска изненада.
Завъртя се на пета и се върна при Джейсън през осветената от листата земя, а гористата местност беше зловеща в своята тишина. Сякаш самите птици скърбяха за загубата на един млад, жизнен живот. Гневът беше като юмрук в гърлото ѝ, докато стигне до тялото – нямаше значение, че чудовището, което беше откраднало младия живот на Силия, беше екзекутирано, справедливостта беше възтържествувала. Тя все още беше мъртва, а мечтите ѝ завинаги приключиха.
Джейсън стоеше на същото място, на което го бе видяла за последен път – каменен страж, и сега, когато Елена знаеше да го търси, успя да различи накрайника на черния меч, който носеше пристегнат на гърба си, скрит на фона на саждистото черно на крилата му.
– Не очаквах да те видя тук – каза тя, опитвайки се да се дистанцира от това, което трябваше да направи по-нататък.
Джейсън се отдръпна, за да я допусне по-близо до тялото. Движението изхвърли племенната татуировка от лявата страна на лицето му за миг на светлината, преди той отново да наклони глава към сенките, които носеше като наметало, докато въпреки че косата му беше прибрана от лицето в спретната опашка, тя успя да различи само очите му.
– Бях на среща, когато дойде съобщението.
Коленичила до тялото на Силия, притиснала крилата си към боровите иглички и безбройните смачкани листа, които даваха на въздуха зелен парфюм, напоен от снощния дъжд, Елена се намръщи.
– Защо е дошъл в Кулата? Трябваше да се насочи към гилдията.
– Самият директор на Гилдията се обади на Рафаел, когато разбра, че сестрите ти може да са замесени. – Тонът на Джейсън беше спокоен, толкова спокоен, че тя щеше да го сметне за незасегнат, ако не беше видяла черните пламъци в очите му, преди да използва сенките в своя полза. – Успяхме да стигнем дотук по-бързо от всички ловци, които можеха да бъдат повикани.
Благодаря ти, Сара. С това Елена остави всичко останало настрана. Силия заслужаваше цялото ѝ внимание.
– Ти я извади от водата?
– Да. Струваше ми се, че съм зърнал признак на живот.
Но младото момиче беше изчезнало, а на лицето му се четеше ужасът от последните мигове на тази земя. Приживе кожата ѝ можеше да има жив карамелен оттенък, но в смъртта си тя беше скучно сивокафява, а кръвта, която течеше във вените ѝ, се беше изляла от разкъсаната ѝ плът на шията и гърдите ѝ.
– Извикана ли е съдебна медицина? – Тъй като ловците често бяха първите хора, които откриваха жертвата или жертвите на вампира, през годините в Академията на Гилдията те бяха обучени на основните протоколи на местопрестъплението и бяха упълномощени да оглеждат телата – но за Гилдията винаги беше добра политическа мярка да държи властите в течение.
– Директорът на Гилдията заяви, че ще се погрижи за това.
Тя се наведе и разгледа врата, като се опита да види само частите, а не цялото. Не Селия, момичето, което беше, а просто жестоко изкормената плът на врата. А по-надолу – смляното месо на гърдите, които все още бяха плоски като на момче.
– Хранил се в бяс – промърмори тя – разкъсал е кожата ѝ, разкъсал я е достатъчно силно, за да оголи костта. – Нищо необичайно в това, освен че Игнаций не беше изпаднал в кръвожадност. – Знаеш ли защо би се хранил така, ако е бил в съзнание?
– Повечето вампири са чисти. – Крилете на Джейсън леко зашумяха, докато ги наместваше, и звукът беше добре дошло напомняне, че болезнената тишина на тези гори не е единствената реалност. – Това е въпрос на гордост – разкъсването на тялото не само означава липса на контрол, но и означава, че вампирът много бързо губи доброволните си партньори. Болката не е причината, поради която повечето хора си взимат вампирски любовник.
Проблясък на спомен, тъмната глава на Дмитрий, наведена над извитата шия на жена, която почти мъркаше за неговата кръвна целувка. А по-късно, в Убежището, Наазир със сребърните си очи и аромат на тигър на лов, треперещ стон на жена.
– Да. – Тя седна на хълбоците си, разперила криле върху горската земя. – Можеш ли да ми помогнеш да я обърна?
Джейсън го направи в мълчание.
Гърбът на момичето не беше белязан от това, което Елена можеше да види.
– Засега е добре. Ще присъствам на аутопсията, за да се уверя, че не съм пропуснала нищо.
Докато обръщаха Силия внимателно по гръб, откъм гората долитаха шумове – шумолене на гласове, стъпки. Не се изненада, когато Джейсън се стопи в сенките, докато тя не го видя само защото знаеше, че е там – за разлика от Илиум, шпионинът на Рафаел не обичаше светлината на прожекторите. Дори тесногръдият Гален имаше приятели, една жена, която, изглежда, обичаше, но Елена никога не беше виждала Джейсън с някого, когато това не беше свързано със задълженията му.
– Чух слух, че си се върнала – познат мъжки глас – не му повярвах.
Елена вдигна очи и видя следователя по смъртни случаи Лука Ацел, който доста добре се стараеше да запази изненадата си от крилата ѝ за себе си. С посребрената си черна коса, патрициански черти и дълги пръсти на пианист, тя винаги си е мислела, че Лука би изглеждал по-скоро у дома си в заседателна зала, отколкото заобиколен от насилие, но нямаше съмнение, че е брилянтен в това, което прави. Силия щеше да бъде в добри ръце.
– Лука. – Изправи се на крака, отстъпи настрани и му направи бърз преглед на видяното и свършеното от пристигането ѝ на мястото.
Лука приседна до тялото, като на тази светлина кожата му изглеждаше по-тъмна от обичайното си меденокафяво.
– Мъртъв ли е вампирът? – В очите му имаше твърдост, която би изненадала мнозина.
Елена познаваше Лука твърде отдавна, беше го виждала на твърде много местопрестъпления, разбираше, че той винаги е вървял по тънката линия, когато е трябвало да отделя емоциите си от често сърцераздирателната реалност на работата си.
– Да.
– Добре. – Пауза. – Добре дошла отново, Ели.
Елена докосна ръката си до рамото на Лука, докато минаваше, с намерението да провери още веднъж основната сцена.
– Хей, Ели. – Когато тя погледна назад, той каза: – Хубаво е да се върнеш, независимо от обстоятелствата.
Думите, тихото приемане, означаваха всичко.
– Не съм забравил, че ти дължа едно питие.
– Вече са две – лихвата е кучка.
Пет минути по-късно лекият обмен на мнения сякаш се беше случил в друг живот. Живот, в който тя не стоеше насред наситена с насилие стая, докато техниците на местопрестъплението работеха със спокойно усърдие около нея. Нямаше значение, че убиецът беше заловен и наказан, сцената все още трябваше да бъде документирана както за архивите на гилдията, така и за тези на съдебните лекари.
Ако някой ден в бъдещето родителите на Селия поискат да разберат какво е било направено, за да се възстанови справедливостта за тяхното малко момиче, щеше да има отговори за тях. Нищо, което би намалило болката, нищо, което би върнало смеха на дъщеря им в живота им, но все пак отговори.
Точно както Елена имаше досие, което да прочете, след като порасна достатъчно, за да го поиска.
Отблъсквайки настрани назъбения ръб на спомена, тя огледа стаята, като очите ѝ се плъзнаха по посинелите форми на двамата техници. Познаваше единия от тях, но другият беше непознат. И двамата почти си бяха глътнали езиците, когато тя влезе, но Уесли разведри обстановката с думите:
– Мога ли да те снимам? – Блясък на бели зъби на фона на тъмната като нощ кожа. – Тогава мога да я продам на репортерите като ексклузивна и да спечеля достатъчно пари, за да платя колежа на все още несъществуващите си деца.
– Не искам да развалям надеждите ти, но вероятно вече съм в ефир. Учениците… – беше казала тя в обяснение, когато объркване оцвети тези бледокафяви очи.
– О, по дяволите.
Това беше краят на разговора им. Уесли и колежката му Дий се занимаваха с работата си с ефективност, която ѝ подсказваше, че работят в екип достатъчно дълго, за да са развили ритъм, докато Елена стоеше в центъра на стаята, потънала в ехото на насилието. На едно от двуетажните легла червените чаршафи се превръщаха в скучно кафяво, което не успяваше да заглуши злото, извършено тук, а още кръв – артериална от рисунъка на спрея – опръска стената вдясно от нея, най-близо до вратата.
Уесли стоеше там и се взираше в тази стена.
– Ели, виждаш ли?
– Да. – Тя се завъртя в кръг, откри капките кръв по пода и стената близо до прозореца, усети как ръката ѝ се свива. – Дий, можеш ли да ми направиш услуга за секунда?
Дребната блондинка се изправи на крака, с четка за пръстови отпечатъци в ръка.
– Разбира се, какво ти трябва?
– Ако застанеш до вратата. – Елена изчака, докато тя го направи. – Наведи се малко. Това е всичко. – Тя се насочи към нея и погледна спрея. – Толкова висока щеше да бъде Селия, докато стои.
Изправяйки се, техникът погледна зад себе си – костите ѝ бяха остри на фона на кожата, която все още не беше свалила зимната бледност.
– Гаднярът я е нападнал тук, напръскал е стената.
– Тогава от кой е кръвта на леглото? – След като се премести до койката, Уесли повдигна матрака с внимателни ръце. – Той е пропит отвътре. Няма как момичето да е имало достатъчно в себе си, след като е напръскало стената толкова силно.
По дяволите.
– Обади се на хората си и им кажи, че езерото трябва да бъде претърсено. – Вампир на възрастта на Игнаций – той изглеждаше поне на шейсет – можеше да носи без проблем лекото тегло на две млади момичета. Или… беше изхвърлил едното в гората, където ангелите не го бяха забелязали отгоре, а Елена го беше подминала, защото се беше съсредоточила върху убиеца.
Уесли вече изваждаше мобилния си телефон.
– Ще провериш ли следата?
– Да, но някой трябва да поговори с директора, да разбере… – Нов аромат се изви в стаята, еротичен и сочен, с вкус на чувствен упадък. Това беше примамка, този аромат, капан, който хващаше в челюстите си само родените ловци, и Дмитрий знаеше как да го използва в най-голяма полза.
Назад към част 4 Напред към част 6
