Глава 22
СЪКРОВИЩЕТО НА ЗЛАТНИЯ ДРАКОН
„Нека се представя, казвам се Джингселонг. Сега ми кажи какво доведе теб и тази лъскава, сияйна, ослепителна и безценна дрънкулка в моето кралство?“
Въздъхнах и започнах да мятам Златния плод от длан на длан, внимателно оглеждайки дракона. Не ми убягна, че едно искрящо червено око жадно наблюдаваше плода. От рогатата му глава капеше вода. Драконът държеше триъгълната си паст затворена, но остри бели зъби стърчаха над долната му устна. Люспестото му тяло, покрито с твърди златни дискове, блестеше изпод водния стълб. Всички люспи блестяха с различни нюанси на златото, от ослепителната жълтеникавост на слитъци до мистериозния цвят на будистките пагоди, от мрачния нюанс на пиратски дублони до веселия блясък на медно пени. На гърба люспите бяха по-тъмни, като постепенно изсветляваха към корема.
Вместо богатите рога, които увенчаваха главите на братята му, Джинслонг имаше четири дълги шипа, стърчащи от задната част на главата му и пътека от същите, но по-къси шипове минаваха от носа до опашката. Когато драконът отвори устата си, от нея се подаде дълъг червен език. Драконът пуфтеше толкова силно, докато ме гледаше как си играя със Златния плод, че ми напомни на куче, което моли за лакомство.
– Всъщност не проевяваме интрес да продаваме Златния плод или да го разменяме за каквото и да било – отговорих аз.
„О, колко жалко!“
Червеният език се прибра в устата, златният дракон щракна със зъби разочаровано и започна да потъва във водата.
– Чакай! – Извиках набързо. – Може би можем да предложим нещо друго?
Драконът се поколеба, изви шия и ме погледна въпросително.
„Какво имаш предвид?“
– Имаме нужда от информация! Търсим огърлицата на Дурга.
„Ясно. И… какво си готова да ми дадеш срещу тази информация? Веднага те предупреждавам, трябва да е нещо много, много ценно. Дори твоят невероятен златен плод няма да е достатъчен.“
– Сигурна съм, че ще измислим нещо – обещах сухо.
„Е, това е добре. Да се спазарим. Но само на моя територия.“
– Къде е твоята територия?
„Говоря за моя подводен дворец.“
– Как да стигнем до там?
„За да направите това, трябва да се гмурнете от кораба, като държите парче злато в ръката си.“
– Дълбоко ли е? Как ще дишаме?
„Докато сте гости на моето кралство, можете да дишате в моя подводен дворец без затруднения. Но само при условие, че винаги държите някакъв златен предмет в ръката си, дори и най-малкия. Е, да се срещнем… да кажем след час?“
– Съгласна.
Драконът се гмурна под водата и изчезна.
– Е, това е страхотно! Драконите вече ми назначават срещи! – Измърморих, бързах да намеря другите.
Летейки към мостика, рязко отворих вратата. Рен и Кишан млъкнаха, прекъсвайки някакъв спор. Завъртях очи и изсъсках:
– Сериозно ли? След час имаме среща със златния Джинслонг! Г-н Кадам, тук ли сте?
– Момент! – Появи се, от задната част на мостика: по халат за баня и подсушаваше косата си.
– Съжалявам, че прекъсвам душа ви, но имаме нужда от три златни монети и нещо ценно за размяна. Подозирам, че трябва да е лъсакаво.
– За Златния дракон ли говориш?
– Да. Доста приятно си побъбрихме с него на няма и двадесет стъпки от тук. – Свих палец и посочих зад себе си – Толкова по въпроса за тигровия слух – отбелязах язвително.
Кишан успя да си придаде смутено изражение на лицето си, но Рен с готовност се настойваше за кавга:
– Къде беше? Мисля, че трябваше да си в каютата си!
– Ако искаш да знаеш, бях на мостика. И преди да започнеш да дрънкаш за безопасност, чуй това: Мога да се грижа за себе си!
Рен изсумтя от раздразнение, аз му обърнах гръб и се обърнах към господин Кадам:
– Имаме ли злато?
– Да. Сега ще се облека и ще поровим заедно в сейфа.
Един час по-късно аз, Рен и Кишан стояхме пред рампата на гаража. Кишан държеше златна химикалка, Рен държеше отварачка за пликове, а аз държах златната брошка на Нилима. Рен взе тризъбеца със себе си, Кишан взе чакрамата и камандалу, а аз взех Фаниндра. Поставихме златния плод и шала в специална чанта за гмуркане заедно с шепа скъпоценни камъни, най-скъпите бижута на Нилима и златна статуетка на Дурга.
Вярно, съмнявах се, че драконът ще се интересува от дрънкулки, защото самият той каза, че дори Златният плод няма да е достатъчен. Страхувах се, че той ще поиска Фаниндра или чакрама от нас, така че г-н Кадам предложи да скрием магическите дарове на Дурга по-дълбоко в чантата. Настоях да задържа Фаниндра с мен, а Рен окачи чантата през рамото ми.
В последния момент Нилима изтича в гаража с гирлянда от бели лотоси. Тя бързо го окачи на врата ми и каза, че е имала пророчески сън, в който имам нужда от лотоси. Импулсивно прегърнах първо нея, после г-н Кадам.
– Ако не се получи, веднага ще се върнем, мокри, но цели.
Господин Кадам ме потупа по гърба и ми каза да внимаваме. Той отново напомни, че златните дракони са особено алчни, ревниво пазят съкровищата си и се славят със своята изтънчена хитрост. Той ни предупреди за стотен път да не вземаме нищо – нито камъче, нито песъчинка – от леговището на дракона.
Кимнах и на свой ред напомних на братята, че никога не трябва да изпускаме златото нито за миг, иначе веднага ще се задушим. Кишан влезе във водата с усмивка. Обърнах се към Рен.
– Готов ли си?
Той също се усмихна.
– Робърт Браунинг пише: „Има два момента в живота на гмуркача: първият, когато като просяк, се готви да се гмурне, и вторият, когато като принц излиза с наградата.“ – Той прокара пръст по брадичката ми. – Повече от готов съм, pridiya patni. И очаквам да се върна с награда.
Потреперих, но той вече се беше обърнал и се гмурна след Кишан. „Как успява да рестартира напълно цялата ми система с едно докосване!? Всъщност, звукът на гласа му е достатъчен!“ Потърках брадичката си, стиснах брошката в юмрук и скочих във водата като войник.
Преди вълните да се затворят над главата ми, поех дълбоко въздух и започнах да потъвам. Работейки с крака с всички сили, потърсих под водата Рен и Кишан, но не ги намерих никъде. Но точно в момента, когато щях да изплувам, за да си поема въздух и да направя втори опит, някаква невидима сила дръпна ръката ми със стиснатата в нея брошка, така че едва не изпуснах бижуто. Стиснах конвулсивно юмрук и след това бях повлечена някъде напред с бясна скорост, сякаш на водни ски зад невидима подводна лодка. Дробовете ми бяха разкъсани от липсата на въздух, но продължих да задържам дъха си с последни сили. Беше толкова страшно, че затворих очи, а когато отворих отново, видях само черен мрак около себе си. След известно време очите на Фаниндра светнаха и в светлината им видях нещо бяло отпред. Рен! Бялата му риза! Тогава ми притъмня пред очите. Знаех, че ако загубя съзнание, със сигурност ще изпусна брошката и ще умра. Бяхме твърде дълбоко, за да стигнем до повърхността. Последното мехурче въздух изплува пред носа ми. И изведнъж започна да расте. Подуваше се и се подуваше, докато покри лицето ми като маска.
Премигнах няколко пъти и отворих уста. Хладният въздух нахлу в дробовете ми и аз дишах лакомо, като се опитвах да не дишам бързо, за да не хипервентилирам. Постепенно страхът ме напусна и се отпуснах достатъчно, за да мога да се огледам. Оказва се, че по време на бясно подводно състезание съм загубила ластика от косата си, а разпуснатите ми плитки се люлееха около мен като водорасли. Трябва да съм изглеждала като русалка.
Навлизахме все по-дълбоко. Фаниндра остана неподвижна, само очите й горяха, разсейвайки мрака. Риби плуваха. Забелязах акула да яде нещо на дъното. Треперейки, благодарих на Вселената за факта, че хищникът беше твърде погълнат от храната си, за да ми обърне внимание.
Сега бяхме на разстояние около три метра от дъното и виждах ясно обитателите му. Раци пълзяха по пясъка, морски анемонии се люлееха, а огромен омар си проправи път нагоре по скалистия склон. Огромният скат раздразнено отърси пясъка от гърба си и отплува, трябва да сме му попречили да проследи плячка. Приглушената светлина отпред ставаше по-ярка. Докато минавахме покрай колония от стриди, разположена върху гора от водорасли, ахнах от възхищение, когато видях подводен замък от блестящо злато пред себе си.
Гореше и искреше като полиран меден тиган, осветявайки мрака наоколо. Земята около замъка беше добре поддържана и приличаше на дворцов парк. Огромни корали и анемонии заменяха дърветата, цветни риби и океански растения галеха окото. Бях отнесена право към портите на замъка, които услужливо се отвориха и бях повлечена от вихрушка през двора. Точно пред отворените врати на двореца златната ми брошка се забави малко и видях Рен да стои и да ме чака.
Известно време висях безпомощна пред вратата, без да мога да прекрача прага. Тогава Рен се протегна през невидимата преграда, хвана ме за ръката и бавно ме дръпна вътре. Тук той ме хвана за кръста и ме постави да стъпя на пода. Докоснах го изненадано.
– Ти си… сух! – Бързо прокарах ръце по тениската си, докоснах косата си. И аз съм суха!
– Да. Да тръгваме. Чакат ни. Кишан говори с дракона. Нека просто скрием Фаниндра. Сама ще видиш защо.
Той помоли Шала да ми изплете пуловер и го наметна върху мен, така че Фаниндра да бъде напълно скрита под широкия ръкав. Рен ме погледна внимателно, хвана ме за ръка и ме поведе през луксозния дворец. Стените бяха боядисани в ярки метални цветове, основните теми на стенописите бяха потънали кораби или купища съкровища, въпреки че имаше и изображения на богати градове, загиващи под яростта на океана.
На всеки ъгъл ни посрещаха полирани статуи от мрамор, оникс и нефрит. Гръцки вази с червени и черни фигури стояха върху богато украсени пиедестали. Отворените сандъци, пълни със злато, сребро и скъпоценни камъни, бяха натрупани небрежно върху меките персийски килими. Цяла стена беше окачена от пода до тавана с украсени със скъпоценни камъни маски и произведения на изкуството от почти цял свят.
Рен почти трябваше да ме повлече със себе си, защото от време на време замръзвах пред следващото съкровище. Накрая влязохме в просторна зала, където видяхме златния дракон, вече в човешка форма, който се смееше силно, гледайки обезсърченото лице на Кишан.
– Аз спечелих! – Плесна с ръце драконът. Кишан се намръщи. – Да, не е лесно да ме победиш, много е трудно. Така че не си го слагай на сърце, не си първият, няма да си и последният! – Отбеляза подигравателно той.
– Какво загуби? – Попита Рен.
– Обеците на Нилимина.
– Какво става тук? – Попитах.
– О, ето те! – Поздрави ме Джинслонг. – Много се забави, радост моя. Е, дай ми красивия си плод за момент и…
– Дори не си го помисляй! – Изсъска Рен в ухото ми. – Този хитър дявол никога няма да изпусне от лапите си това, което вземе.
Драконът се намръщи:
– Уф, разваляш всичко! Добре тогава. Дай ми брошката и сме квит.
Рен поклати глава.
– Няма да получиш нещо за нищо. Ако харесваш брошката, можем да се договорим. – Той се престори на замислен. – Може би, ако предложиш на нашата млада дама лека закуска и напитка, ще ти позволя да разгледаш това бижу. Знаеш ли, много е скъпо.
– Ба! – Изсумтя змеят, поглеждайки ме крадешком с алчното си златно око. После отметна глава назад и се засмя оглушително. – Добре, ще осигуря нещо освежаващо! Струва ми се, че си добър човек – поклати пръст пред носа на Рен с усмивка.
– Вярно е. Не напразно бях научен на изкуството на преговорите в двора на баща ми – отговори Рен.
– Дали е така? Обзалагам се, че никога не си имал работа с такъв като мен! – Драконът плесна с ръце и пред нас се появи часа с мистериозни лакомства. – Много моля, поглезете се с морски дарове. Виждате ли колко съм щедър и гостоприемен?
Седнах на ръба на красив златен стол, на който щеше да е изпитание да седя, ако не бяха пищните възглавници.
– Да, ти си образец за учтив домакин – промърморих аз, грабвайки чаша с някакво питие от масата. Подушвайки подозрително съдържанието, отпих глътка. Напитката имаше вкус на смесица между сок от сливи и сок от червени боровинки. Внимателно от едно предястие, беше прекалено сухо и солено.
– Какво е това? – Бях любопитна.
– Парче сушена риба меч върху крекер с водорасли, с масло от морска звезда. И напитката се изстисква от пъпките на цъфтящи водорасли.
– Ясно.
Отърсих трохите от пръстите си, преглътнах с усилие, оставих питието настрана и му благодарих насила с усмивка:
– Много е вкусно.
Кишан грабна едно с водорасли и го схруска с апетит, гледайки нашия домакин. Може би от всичките четири дракона, които успяхме да видим в човешка форма, този беше най-крехкият. Имаше дълга до раменете сива коса и напълно плешива глава. Над горната устна, толкова тънка, че почти не се виждаше, стърчеше огромен нос като картоф, но дебелата долна устна стърчеше напред, сякаш драконът непрекъснато се цупеше. Интелигентност блестеше в кафявите очи с червени искри, той седеше небрежно, леко отпуснат, потривайки нетърпеливо ръце. С други думи, той толкова много приличаше на безобиден стар директор, че не можех да не се зачудя дали не е приел такъв вид нарочно, за да се пазари по-лесно.
От унеса ме извади нетърпеливият вик на дракона.
– Да започваме ли? – Попита той.
Рен кимна, отвори чантата и се престори, че променя решението си.
– Нека започнем с красивата брошка, която вече видя в ръката на Келси. – Обърна се той към мен. – Ще позволиш ли?
Оставих брошката в отворената длан на Рен и улових алчния поглед на дракона. Това, което се случи през следващите няколко часа, ме удиви. Драконът започна с невероятна оферта – информация за местонахождението на белия дракон в замяна на цялото съдържание на нашата чанта, без оглед. Ако бях на мястото на Рен, веднага щях да се съглася, но той се престори, че е потънал в мисли, мълча дълго и след това любезно отказа. Бях още по-изненадана, докато не се сетих, че в чантата, заедно със скъпоценни дрънкулки, беше шала и златния плод, а може би и тризъбеца и чакрамата. Разбира се, не можехме да се разделим с тях, затова тихо похвалих Рен за предвидливостта му.
Тогава Рен направи предложение, което накара дракона да се хване за хълбоците от смях – информация в замяна на брошка. След това започна истинският пазарлък. Наблюдаването му беше като да гледаш дуел на хора, които играят партия шах. Всеки обмисляше няколко хода напред, докато аз напразно се опитвах да разбера, какво се опитваха да постигнат в настоящето. След няколко минути драконът притежаваше брошката, голям рубин, поднос със закуски от Шангри-ла и колекция от дрехи, зработени от феитеа ние спечелихме правото да се върнем на повърхността безпрепятствено (въпреки че драконът отказа да ни каже как ще се случи това), сандък с монети, скъпоценна нефритова фигурка от Китай и диамантена огърлица.
След още един час започнах да подозирам, че Рен не постигаше напредък. Сега драконът искаше непременно да вземе чантата ни, защото реши, че тя е създала всички съкровища, които му предлагаме. Той още не се беше досетил, че от чантата магически се появяват само храна и тъкани.
След известно време си помислих, че съм разбрала тактиката на Рен. Той избра някакъв предмет, красноречиво обрисува неговите достойнства, история и стойност, а драконът слушаше внимателно, попивайки всяка дума. Тогава Рен се престори, че променя решението си и не намира сили да се раздели с такова красиво малко нещо. Драконът настояваше. Рен неохотно се съгласи, но само в замяна на нещо двадесет пъти по-ценно. Драконът отказа, даде друго предложение и Рен се опита да се спазари за нещо допълнително, например информация за леговището на белия дракон.
Разбира се, отначало драконът се засмя дрезгаво и веднага отхвърли всички допълнителни изисквания, така че Рен отново и отново трябваше да разклаща красивото малко нещо пред носа си и тъжно да казва колко скъпа е тя за семейството му. В крайна сметка жаждата за нова играчка надделя над драконовото скъперничество и ние станахме собственици на поредното съкровище. Размяната на оферти и контраоферти продължи, докато един от тях не казваше: „Приема се“. Вторият участник можеше или да постави ново условие, или да се съгласи. Ако и двамата казваха: „Прието“, сделката се считаше за завършена и драконът плескаше с ръце. При този знак неговите печалби изчезваха, отивайки в хазната, а нашите се присъединиха към купчината неща в краката на Рен.
По време на кратка почивка се възхитих на стар испански меч и попитах дракона откъде идват съкровищата му. Той вдигна поглед от златния бокал с безалкохолна напитка, усмихна се и протегна ръка към мен:
– Искаш ли да видиш моя замък?
Погледнах през рамо към Рен и Кишан и двамата поклатиха яростно глави.
Завъртях с очи, загрижеността им за моята безопасност понякога беше просто смешна!
– Да, с удоволствие – отговорих високо и добавих – Ако обещаеш, че няма да се опитваш да ме подмамиш да измъкнеш информация от мен.
Драконът издиша струя сив дим в юмрука си и протегна отворената си длан към мен:
– Честна драконска!
Рен се изправи и започна дълъг словесен танц, търсейки от дракона гаранции за безопасното ми завръщане и обещание да не ме изнудва за инфолрмация. Накрая постигнаха споразумение и Джингселонг ме измъкна от стаята.
Попитах го отново за съкровищата.
– Всички богатства на морето ми принадлежат – просто отговори той.
– Тоест това са съкровища от потънали кораби?
– Предимно. В старите времена всеки мъдър капитан със сигурност ми хвърляха някаква дреболия в морето, за да ме успокои. На тези, които забравяха, бе необходимо да им напомням. Какво да правя, такъв е животът. Честната търговия е правото на безопасно преминаване в замяна на скромен подарък. Кой смее да каже, че искам твърде много?
– И все пак какво направи с тези, които забравиха или не искаха да платят за преминаването?
– Хей, скъпа, махни това осъдително изражение от лицето си, това не те кара да изглеждаш добре. Аз не съм чудовище.
Скръстих ръце на гърдите си и повдигнах въпросително вежда.
Драконът вдигна ръце от раздразнение.
– Добре, отказвам се. Разклащах добре лодките им, докато си спомнят благоприличието, и оставях най-инталивите на милостта на бурите. – Той вдигна показалеца си. – Трябва да се плати за преминаването, такъв е морският закон. – Той отиде до статуята на Афродита и погали мраморната й ръка. – Здравей, красавице. – Драконът се изкашля смутено, сякаш се срамуваше, че някой е чул разговора му с много… чувствен образ на богинята на любовта, и се обърна към мен. – В доброто старо време тази красота се е превозвала на кораби! А сега можеш да потопиш цяла флота и да не намериш нищо освен купчина скучен метал.
Докоснах изящния пръст на Афродита:
– Може би си прав. В наши дни, ако такива шедьоври се транспортират, то става само със самолети. И затова се пазят в музеи.
– Хм… От време на време успявам да хвана един-два самолета, но това изисква добра влажност в облаците – измърмори драконът.
– Да хванеш самолет? Значи умишлено причиняваш катастрофи?
Джингселунг се намръщи.
– Не можеш да кажеш, че злоупотребявам с тази възможност. Виждаш ли, този бизнес е много труден и наградата не винаги оправдава изразходваните усилия. Освен това Бермудите са твърде далеч от дома ми.
– Бермудите? За Бермудския триъгълник ли говориш?
– Нямам представа за какви триъгълници говориш! Ние драконите се интересуваме от геометрията само във връзка с изобразителното изкуство!
– Ти си ужасен, отвратителен дракон! – Възкликнах аз. – Носиш само зло и разруха на всички! Какъв е смисълът на твоето съществуване?
– Интересуваш се от смисъла на моето съществуване? Е, да тръгваме. Ще ти покажа.
Той ме преведе през луксозна зала, чиито стени бяха украсени с барелефи, изобразяващи велики скулптори по време на работа. Барелефите бяха толкова красиви, че малко се размекнах. Определено някой, който толкова много е оценил съкровищата на световното изкуство, не може да бъде напълно лош.
Спряхме пред тежки врати, богато резбовани и излъскани до блясък. Драконът плесна с ръце и вратите се отвориха. Влязохме в трезора, пълен с най-възхитителните съкровища.
Платната, рисувани преди няколко века, поразяваха със свежестта на цветовете. Безупречните статуи блестяха. От тавана висяха полилеи със скъпоценни камъни и диаманти, които разпръскваха хиляди малки дъги из стаята. Старите гоблени изглеждаха като току що слезли от становете.
Драконът ми позволи да докосна всичко, наслаждавайки се на удоволствието ми. В съкровищницата му намерих златен модел на Титаник, бронзов кон в реален размер, кралска корона, украсена с диаманти и изумруди, и великолепна бяла перла с размерите на училищен глобус, лежаща върху алена кадифена възглавница.
До всеки обект силно ахках и замръзвах. Когато стигнах до статуята на нефритения тигър, погалих главата му с усмивка.
– Какво чудо! – Обърнах се и погледнах дракона със страхопочитание. Той изду бузи от самодоволство. – Все пак… това не оправдава убиването на хора – добавих аз.
– Мислиш ли? Но не си ли струва жертвата опазването на цялата тази красота? Кажи ми колко от тези красиви произведения на изкуството, останали на земята, са унищожени или осакатени от хората?
– Много – признах неохотно.
– Ето виждаш ли. Спасявам красивите творения на човешкия гений.
– За теб! В крайна сметка никой не ги вижда освен теб.
Драконът мълчеше. Той издуха пара от ноздрите си, поклати глава и рязко се обърна към вратата, без дори да ме покани да го последвам.
Излязохме от съкровищницата и вратите се затръшнаха след мен. Драконът, без да се обръща, бързо пристъпи напред.
– Знам, знам… – изръмжа той през стиснати зъби. – Инбайлонг отдавна ми опява да не потапям кораби и да не свалям самолети!
– Инбайлонг?
– Да, белият дракон. Той е най-възрастният и разбира се, има мнение по всички въпроси, включително и за хората.
– Може би трябва да го послушаш?
– Да, може би. Или може би не. Какво ми остава да правя? Рядко имам гости и не искам през цялото време да спя като ленивия Цинлонг или да полудея като лудия Луцелонг. Той не мисли за нищо друго освен за лов!
– Ами да помагаш на хората? Като например да поставяш златни монети под възглавницата им, както прави феята на зъбките?
– Подиграваш ли ми се? Или това са последствията от кислородния глад? Мисля, че ставаш прекалено екстравагантна. Да раздавам съкровищата си? Ха ха ха четири пъти! За нищо на света! Добре, да тръгваме. Не искам да оставя тези хитри братя сами за дълго време. Ще измислят някакъв коварен трик, за да измъкнат съкровищата ми!
Драконът ме отведе обратно в стаята. Изглежда разговорът ни го накара да се замисли. Сега, когато искаше прекалено моного, всичко, което трябваше да направя, беше да повдигна вежда, за да го разсея и да отстъпи. Възползвайки се от това, в желанията на Рен, вмъквах и някои мои, включително обещание да не потопявя кораби или да не ходи до района на Бермудите в продължение на сто години. Рен прие предложенията ми без възражения.
От време на време Кишан също му шепнеше нещо в ухото и ние тримата бавно, но сигурно започнахме да уговаряме отстъпка след отстъпка. Джингселонг стискаше ръце и страдаше, а след една особено неизгодна сделка внезапно избухна в ридания. Той избухна в крокодилски сълзи и не спираше да повтаря, че това е наказанието му за всички удавници. Той беше толкова искрено наранен, че аз почти избухнах в сълзи от съжаление.
По някое време драконът, подсмърчайки шумно, ме попита дали имам носна кърпичка, а аз, безуспешно ровейки из празните си джобове, извадих един шал и го помолих да направи хартиена салфетка. Разбира се, вместо това шалът се превърна в красив ленен шал с красив монограм от три преплетени букви:
АДР
Няколко секунди се взирах безизразно в буквите и тогава ми просветна. Алагхан Дирен Раджарам. Изчервявайки се, мислено казах на палавия Шал незабавно да махне бродерията.
– Заповядай.
Подадох кърпичката на дракона и не разбрах веднага защо Рен се опита да хване ръката ми.
Но Джингселунг ловко грабна носната кърпичка от мен и я притисна към мокрото си лице. Рен отпусна ръката си с въздишка и едва тогава ми просветна какво бях направила. Горчивите ридания на Джингселонг се превърнаха в щастливо кикотене.
Той избърса сълзите от смеещото се лице.
– Ти ме излъга! – Извиках възмутено.
Джингселонг поклати пръст пред лицето на Рен.
– Ето защо жените никога не трябва да се допускат в заседателната зала! – Изчуролика той възхитено – Това, което беше твоят вълшебен плат, стана мой!
Рен се усмихна студено.
– Ти дори не знаеш какво имаш. Между другото, този плат е прокълнат. Много се радвам, че най-накрая се отървах от него. Виждаш ли, проклятието преминава само върху този, който доброволно вземе този плат за себе си, а ние успяхме да те измамим.
– Лъжеш и блъфираш! – Обяви през смях драконът, хвърляйки кос поглед към Кишан. Той тъжно поклати глава.
– Иска ми се да е така, драконе! – Въздъхна Кишан. – Това е страшно проклятие, изсмуква всичките сили на човека, докато умре. Надявам се, че няма да те засегне по същия начин.
– Какво… за какво говориш? – Драконът се напрегна.
– Това проклятие, което причинява любов. Да се влюбиш в нея. – Рен кимна към мен и аз почти се задавих.
Драконът ме изгледа с присвити очи, сякаш се опитваше да изтръгне истината от лицето ми капка по капка.
– Кажи ми, тя пробвала ли е вече триковете си върху теб? – Попита Рен.
Лицето на дракона се промени:
– Не… Това е… всъщност не.
Кишан махна с ръка.
– Опитваше ли се да те накара да се чувстваш виновен? Да събуди желанието ти да станеш по-добър? Не се срамувай, можеш да бъдеш откровен с нас, ние сме го проучили добре! Тя винаги се държи така. Преди да се усетиш, ще станете това, което тя иска. Ще престанеш да бъдеш дракона, който си бил преди.
– Да, само минутка! – Изсъсках яростно.
– Ето виждаш ли? – Рен поклати глава. – Тя не иска да ви разкриваме самоличността й. Обича да действа хитро. Ако запазиш шала, много скоро ще станеш играчка в нейните ръце. Тя ще те накара да се откажеш от всичко, на което държите.
– Няма!
– На нас ли го казваш? – Кишан вдигна рамене. – Да, тя така прави! Първоначално няма да забележиш нищо, дори ще ѝ благодариш за грижите. Тя ще те убеди, че ти самият искаш да се промениш, да станеш по-добър, а след това ще те накара да ходиш на задните си крака и да ядеш от ръката ѝ. Още ли не усещаш нищо? Слушай, защото нещо вече те гризе отвътре, нали? Попадна ли вече в черния ти дроб?
Рен удари с лакът Кишан:
– Слушай, прав си! Той вече се е пристрастил към нея. Виж как се свива под нейния поглед! Забелязали, че откакто се върнаха, пазарлъкът му се влоши десет пъти? Постоянно се предаваше и правеше грешки. Трябваше да го оставим сам с нея от самото начало.
– Да, братко – въздъхна Кишан тежко. – Да, направихме грешка. Забравихме, че тя ще завърти главата на всеки за нула време, дори и да е дракон. Все пак тя изцеди нас, представям си как се зарадва при вида на прясна жертва!
Драконът преглътна конвулсивно, погледна ме накриво и се засмя несигурно:
– Вие тримата… Успяхте да ме измамите, но аз все още не ви вярвам. Измисляте си всичко това!
– Наистина ли?! – Попита Кишан и се наведе към него. – И ако ти кажа, че никога през живота си не съм обичал никого толкова лудо, колкото нея? Че бих направил всичко на света, за да я защитя и да я запазя за себе си? Че съм готов да убия всеки, който иска да ми я отнеме?
При този красноречив намек за Рен се пречупих и изсумтях.
– Браво, Кишан! Умно, много умно!
Кишан погледна лицето ми и веднага отмести поглед:
– Но аз безпрекословно ще се махна от пътя ти, ако разбера, че ти си този, който тя иска с цялото си сърце.
Тези думи оставиха усмивката на лицето ми. Наистина ли го имаше предвид? Преплетох пръсти и започнах да ги въртя, без да знам накъде да отида след признанието на Кишан. Знаех, че той ме обича, но досега нямах представа за истинската сила на любовта му. Оказа се, че ме е обичал точно толкова, колкото Рен. „Имам ли сърце да му покажа вратата, както Рен иска? Не! Не мога да го нараня така. В крайна сметка се чувствам добре с него, той е добър и го обичам.“
Фет нарече Рен и Кишан две възглавници в света на острите камъни. „Така че във всеки случай ще има къде да положа главата си!“ Бях възхитена, вдъхновена от решението си. Кишан се обърна към мен и ми намигна. Усмихнах се иронично и прехапах устни. Хрумна ми, че съм изтълкувала погрешно намеренията му. Може би Кишан умишлено е преувеличил чувствата си, за да измами дракона. Но щом погледнах златните му очи, разбрах, че Кишан изобщо не преувеличава. Той наистина ме обичаше точно така и нямаше да се предаде.
Драконът започна да се поти. Той също така разбра, че Кишан казва истината.
През цялото това време Рен седеше прав, бавно потривайки ръце. Когато Кишан свърши, той го погледна бързо, след което обърна леко глава, за да погледне в очите ми. Той се усмихна и заговори. Толкова тихо, че сякаш се обръщаше само към мен. Всички, включително и аз, неволно се наведохме напред, за да не пропуснем нито една дума.
– Едва ли бих могъл да бъда толкова великодушен. Влюбих се в нея от пръв поглед, веднага щом я видях. Заради нея едва не умрях. Ще обиколя половината свят за нейната усмивка или за да я направя щастлива. Когато тя стане твоя, драконе, и обвие нишките на магическия си шал около сърцето ти, аз непременно ще изсъхна и ще умра, защото съм вързан за нея като лоза, която се увива около дърво и се храни с жизнените му сокове. Тя ме привърза към себе си завинаги. Тя е моят дом. Тя е моят смисъл на живота. Да завладея и държа сърцето ѝ е единствената цел на моето съществуване.
Когато последните му думи избледняха в тишина, почувствах, че не мога да дишам. Стаята стана тиха и тържествена, като в храм. Сякаш тук току-що е положена клетва. Рен и аз не можехме да откъснем очи един от друг. Този път дори не си помислих да се съмнявам в искреността на изречените думи. Знаех с цялото си сърце, че е истина. Ако имаше нещо, което Рен пропусна, то беше само, че тази, която обичаше толкова безкористно, не струваше, че да владее нещо толкова безценно като сърцето му почти я беше унищожило … че тя се страхуваше, че ако той я напусне отново, тя няма да оцелее…
Булото падна от очите ми. Виждах съм светлината. Ако зеленият дракон ме принуди да отворя отново сърцето си пред Рен и да призная дълбочината на чувствата си към него, то сега ми стана напълно ясно каква съм. Страхливка. Най-егоистичният човек на света. Парцал. Лъжкиня. През цялото това време просто прилагах житейската си стратегия, моя патентован начин да се предпазя от емоционална травма. Придържането ми към Кишан означаваше, че няма да рискувам нищо. Той беше моят щит.
Той ме защитиваше от подобната на спускане със скоростно влакче връзка с Рен. Обичах Кишан и вярвах, че ще бъда щастлива с него, но в същото време бях наясно, че това не е така. Ако любовта на Рен беше всепоглъщащ пламък, то Кишан беше по-скоро като… електрическа камина. Удобен, надежден, солиден. И двамата стопляха, но единият можеше да ме изгори до основи. Да ме превърне в жарава. Ако Кишан ме напусне, ще плача, ще страдам, а след това ще избърша сълзите си и ще продължа напред, обогатена с горчив опит.
Да обичаш Рен беше като да обичаш атомната бомба. Когато си тръгне – а рано или късно със сигурност ще го направи – той ще унищожи всичко около себе си в радиус от десет мили. И аз, разбира се, ще бъда в центъра на прякото попадение. Сърцето ми вече беше пронизано от шрапнели. Два пъти. Кишан се опита да вдигне кървящите парчета и да ги задържи заедно с чистата сила на волята, но дупките все още зееха. Нямаше какво да ги напълни.
Моето глупаво сърце се опита да ме измами. Дори сега биеше сладко, стоплено от думите на Рен и клетвите му, но какво значение имаше? Рано или късно някой или нещо ще ми отнеме Рен, а ако не, той ще се пожертва в името на другите и аз отново ще остана сама, само че този път без Кишан. Ще бъда напълно, безвъзвратно сама! Отново, както по времето на Лий, бях изправена пред избор. Трябваше да избирам между всепоглъщащата любов, без която едва можех да дишам, и равномерната топлина, безкрайна доброта и мир, които Кишан обещаваше.
Така в мъртва тишина минаха няколко секунди. Тогава Рен си пое въздух, гърдите му се повдигнаха, сякаш беше забравил как да диша. Същото се случи и с мен, очертанията на стаята бавно изплуваха от гъстата мъгла. Избутах мислите си настрана и се опитах да се съсредоточа върху настоящия момент, а Рен отново обърна очи към Джингселонг.
– Още ли се съмняваш в истинността на думите ни, велики драконе?
Шията на Джингселонг стана лилаво червена, сякаш самата мисъл за мен го задушаваше. Не издържах и се изкисках. Драконът ме гледаше ужасено, после смачка Шала в ръцете си.
– Вземи го! Няма да ти дам съкровищата си… ти… отвратителна сукуба!
Но Рен вдигна предупредително ръка.
– Не, не! Мислиш ли, че сме толкова глупави? Никога няма да си върнем това ужасно проклятие. Спечели го заедно с момичето, всичко е честно, без измама.
– Вземи го! Моля те! Ще ти дам бижута, ще те обсипя със злато!
Рен замислено потърка брадичката си.
– Не. Това не е достатъчно. Помисли сам какво бреме се опитваш отново да стовариш върху плещите ни! Едва започваш да усещаш чара и, но вече разбираш какво ти предстои. Повярвай ми… взимането обратно на този проклет шал ще струва много.
– Искайте! Ще дам всичко! – Драконът се наведе към Рен и прошепна страстно: – Тя е истинска вещица! Тя ще ме накара да раздам всичките си съкровища на… хората! Тя вече ме съблазни с измамните си фантазии – вдигна ръце той. – Тя предложи да слагам златни монети под възглавниците на смъртните! Подхожда ли на дракон? Не! Никога! Вземи си я обратно с проклетия парцал! Моля те да! Моля те! – Изскимтя драконът.
Играех играта с братята, доколкото можех, измъчвайки дракона с многозначителни погледи. По някое време той предпазливо закачи Шала на облегалката на стола си и се отдалечи. Забелязвайки това, започнах мислено да моля шала да променя формата си от време на време, превръщайки се във възглавници във формата на сърце, след това в носни кърпички с кръстосани шевове с надписи „Келси+Джинслонг“ по ръба. Бедният дракон всеки път пищеше уплашено и се гърчеше на стола си.
След това преговорите се проведоха в ускорен режим. Рен си върна всичко, което Джинселонг беше изтъргувал от нас, плюс безопасно преминаване до Двореца на белия дракон, плюс любопитна информация за Седемте пагоди и техния пазач, плюс тържественото обещание на Джингселонг да не унищожава кораби и самолети петстотин години и купчина от съкровища, включително статуята на тигър от нефрит в реален размер. Драконът дори се съгласи да се погрижи за доставката, като обеща, че ще намерим всичките си съкровища на кораба, когато се върнем.
Когато пазарлъкът приключи, Джингселонг нетърпеливо скочи и обяви, че е време да тръгваме. Той ще ни отведе до подводния дворец на белия дракон, ще ни каже топли думи за раздяла и след това ще се поклони. Станахме, но Рен ме помоли с Кишан да продължим, като каза, че ще закъснее малко. Кишан веднага протегна ръка към мен и аз бях толкова възхитена от сигурната му топлина, че се притиснах по-близо.
След няколко секунди сияещият Рен и драконът напуснаха стаята. Не убягна от вниманието ми, че Рен пъхна нещо в джоба на панталона си, докато драконът прошепна пламенно последни думи в ухото му.
– Разбира се, разбира се – каза Джингселонг и тупна Рен по гърба. Личеше си, че е готов да започне да танцува от радост. – И всичко най-добро ти пожелавам!
Когато драконът забърза към изхода, Рен погледна Кишан и мен и щастлива усмивка слезе от лицето му. Той измърмори нещо тихо, но аз нарочно се извърнах от него, скривайки очите си. Отдръпвайки се встрани, за да пропусна дракона да мине, аз не издържах и му махнах кокетно с ръка. Той изпищя, отскочи от мен като прокажен и изсъска:
– Знайте, че веднага щом приема истинската си форма и напусна този замък, веднага ще почувствате смъртоносния натиск на дълбините. Поемети си дълбоко въздух, плувайте към мен и се хванете за гребена ми, само тогава ще можете да дишате и налягането ще намалее. Но се дръжте здраво и се опитайте да не паднете, това ще свърши за вас … тъжно.
С тези думи драконът прескочи последните стъпала на стълбите и от прага се гмурна под невидима преграда. Отначало той плуваше като човек, но след това замъкът се разтърси и огромен дракон, като приливна вълна, се появи. Дългата му опашка завършваше с раздвоена перка и кожени мембрани, опънати между извитите драконови нокти. Гъвкаво златно тяло блестеше в тъмната вода, изпълвайки пространството наоколо с трепетен шафранов блясък. Драконът обърна глава и ни погледна с явно нетърпение.
Кишан побърза да ме пусне, мушна се под преградата и седна на гърба на дракона между две триъгълни гребени. Рен сложи ръка на рамото ми, но аз я отърсих и се наведох. Рен заплува след мен и скоро ме настигна, разсичайки водата със силни удари към дракона. Моментално почувствах ужасен натиск. Чувството беше, все едно щях да бъда сплескана на торта, като боклук. Рен се обърна, забеляза мъката ми и се върна. Кишан се втурна към нас, но аз му махнах с ръце. Рен ме хвана за ръката и бързо ме дръпна. Но вече започвах да се задушавам, затова плахо се помолих на Шала, като го помолих бързо да се увие около драконовия гребен и да го придърпа по-близо.
Драконът ужасно се изплаши, когато нишките на Шала започнаха да се сплитат около тялото му. Кишан го потупа успокоително и се усмихна широко. Скоро Рен и аз стигнахме безопасно до гърба на дракона и седнахме между хребетите. Седнах зад Кишан, а Рен седна зад мен и ме прегърна здраво за кръста. Налягането веднага спадна и секунда по-късно прозрачен балон отново покри лицето ми и аз успях да дишам.
След като Шалът ме завърза здраво, Джингселонг бдително погледна към нас тримата, задържайки погледа си върху мен, и като се дръпна от мястото си, се плъзна през черния океан като гигантска гърмяща змия. От време на време златният дракон ни поглеждаше, след което плуваше още по-бързо, като пъргав златен червей, бягащ от хищна риба.
Назад към част 23 Напред към част 25
