Глава 17
Краката ми се влачеха от умора, докато следвах Аарон, Кай и Езра по алеята към верандата с черемиди, а светещите прозорци на имението задържаха вечерния мрак. Изкачването на половин дузина стъпала до огромната дъбова врата беше почти непосилно за претоварените ми крака.
След дръзкото нападение на черния вълк тази сутрин прекарахме остатъка от деня в претърсване на гората за следи от него. Тобиас беше изпратил и възпитаниците си да търсят, но никой от нас нямаше късмет. Каквато и да беше играта на преобръщача, той печелеше.
Доминик ни чакаше в предверието, а Аарон свали наметалото си, преди да свали палтото си. Той подаде и двете на камериера с промълвеното „Благодаря“.
Кай и Езра предадоха саковете и оръжията си. Аз предадох палтото и колана си, като мрачно пожелах да имам и страшно оръжие. От друга страна, щеше да ми се наложи да натрупам сила, преди да мога да размахвам меч за повече от трийсет секунди.
Гръмък глас вдигна главата ми, когато влязохме в дневната. Тобиас и Валери стояха до Келвин Комптън, а трансмутационният алхимик грееше през брадата си, докато Синър спускаше празна чаша от устните си.
– Тори! – Избухна тя. – Келвин го направи!
Зяпнах интелигентно.
– А?
Тя прелетя покрай момчетата и се хвърли да ме прегръща.
– Той току-що довърши една отвара за мен!
Погледът ми се стрелна към надвисналия митик.
– Сигурен ли си?
Келвин кимна.
– Не съм определил всички алхимични компоненти, но точно определих рамката на трансмутацията. Тествах осемнайсет възможни противодействия, преди да разработя това. Тя ще намали повече от достатъчно духа на лупина за екзорсизъм, независимо от ефектите на трансмутацията.
Цялото ми тяло олекна от облекчение и аз стиснах Синър.
– Да! Току-що го взе? Да извикаме тази друидесата веднага!
– А, не толкова бързо, скъпа моя – намеси се Келвин. – Прилагам отварата на Синър на три дози, тъй като някои съставки са токсични в големи количества. – Той посочи бюфета, където чакаше шишенце с розова течност. – Следващата може да вземе утре сутринта, а последната доза ще приготвя през нощта. Духът на лупина ще бъде готов за отстраняване, докато друидесата пристигне.
– Толкова съм облекчена. – Синър се отдръпна от прегръдката ни и падна на дивана, а възхитените ѝ очи бяха насочени към майстора алхимик. – Благодаря ти, Келвин.
Валери събра ръцете си в едно рязко пляскане.
– Нека да отпразнуваме с една късна вечеря. Тори и момчетата също са работили усилено. Келвин, ще се присъединиш ли към нас с чирака си?
– Ще се радваме.
Когато тя си тръгна, аз седнах до Синър. След студения, разочароващ, изтощителен ден, в който се лутахме из гората и не постигнахме нищо, се чувствах окуражена от тази победа. Черният вълк може и да си играеше, но Синър щеше да е добре. Не беше пълна победа, но щях да я приема.
Кай и Езра се присъединиха към нас и запълниха дивана. Синър попита как е минал ловът и Кай отговори. Слушайки наполовина, аз се отпуснах назад, мечтаейки за леглото си. Толкова проклето уморена.
Езра беше до мен, ръцете ни се докосваха. Споменът за демона, който го контролираше, се задържаше в задната част на мислите ми, но Езра беше обичайният си образ през целия ден. Беше изненадващо лесно да пренебрегна Етеран, когато бях щастлива да прекарвам време с Езра след толкова много седмици на разстояние.
Той потисна прозявката си – което накара челюстта ми да се отвори. Синър го улови следващия път. Кай се съпротивляваше дълго, след което притисна устата си с ръка.
– Ако това, че виждаш други хора да се прозяват, не те кара да се прозяваш – казах му – значи си психопат.
Той изхърка, после спря, когато от другия край на стаята се разнесе тих глас.
– Значи не открихте следи от алфа вълка? – Попита Тобиас.
– Намерихме много признаци – отвърна Аарон. – Козина, изпражнения, следи навсякъде. Но да откриеш един-единствен преобръщач, особено такъв, който ни се подиграва, в над хиляда акра гора, е по-лошо от това да намериш игла в купа сено.
Тобиас замълча за момент.
– И смяташ ли, че днешните ти усилия бяха най-доброто, с което можеше да допринесеш? Постигна ли толкова, колкото само с Кай и Езра, които ти помагаха, колкото би могъл да постигнеш, ръководейки екип от възпитаници – както предложих тази сутрин?
Аарон понижи гласа си, но думите му все пак стигнаха до нас.
– И както ти казах тази сутрин, аз не съм член на гилдията на Синклер и няма да ги водя.
– Може и да не си член на гилдията, но все пак си Синклер…
– Аз вече имам отбор – прекъсна го Аарон. – И аз работя най-добре с тях. С възпитаниците щях да прекарам следобеда си в затваряне на жалби, вместо в търсене.
– Не се съмнявам, че ако се бе опитал, щеше да ги насочиш към ефикасно търсене. Направи скована пауза. – Независимо от това, алфа вълкът ще трябва да почака до събота. Утре няма да има време за търсене.
– Сутринта ми е свободна…
– В десет часа ще се срещнеш с майстора на гилдията на Олимп. Той е долетял специално, за да се види с теб, и няма да ти позволя да обидиш още един ценен колега с бягството си.
Стиснах зъби при строгия тон на Тобиас. Стъпки и шумолящи дрехи се разнесоха из стаята и когато се осмелих да погледна, и директорът, и синът му си бяха тръгнали.
– И така – изрекох аз – утре е партито.
– Партито – повтори Езра, а изражението му беше смущаващо сериозно. – Ако го преживеем, ще сме свободни.
– Да оцелеем? – Синър звучеше разтревожена. – Какво означава това?
Той впери покерния си поглед в нея.
– Явно никога досега не си била на подобно парти.
– Като какво?
Той се наведе близо и прошепна с мрачен монотонен глас:
– Коледно парти на персонала.
Подсмръкнах от забавление. Като оставим настрана мъртвешкия хумор на Езра, подозирах, че той не се шегува, че оцеляването ще бъде целта ни утре вечер. От всичко, което бях видяла за Академията на Синклер досега, събирането на най-елитните ѝ членове и всичките им приятели от екстра-елита щеше да е всичко друго, но не и забавление.
Звукът от отварянето на вратата на спалнята ми ме събуди мигновено.
Вкочаних се под одеялата, а ушите ми се напрегнаха. Вратата се затвори, а шумът беше заглушен. Адреналинът заля кръвта ми и аз посегнах към кожената връв, която висеше на врата ми. Плъзнах пръстите си надолу към кристала, който лежеше на горнището на анцуга ми.
Етеран, демоничната мръсница, не можа да спази обещанието си за една нощ. Дали беше променил мнението си за нашата „сделка“? Беше ли дошъл тук, за да ме убие, преди да успея да разкрия новия му трик на Езра?
Стиснах артефакта за заклинание на падане в едната си ръка и поех тихо, успокояващо дишане. Елементът на изненадата беше единственият ми шанс. Отхвърлих одеялата настрани и се хвърлих от леглото, а първата сричка на заклинанието вече беше на устните ми.
Стаята ми беше празна.
Спрях, объркана, и се втурнах боса към вратата. Отворих я и надникнах в коридора, очаквайки да видя Езра/Етеран да се промъква в стаята си. Може би Етеран не беше дошъл да ме убие? Можеше да провери дали съм заспала, преди да вземе тялото на Езра за разходка из имението.
Коридорът също беше празен, но стаята на Езра беше точно до моята. Дали се е скрил вътре? Ако демонът беше нарушил обещанието си, трябваше да знам. Без да обръщам внимание на студения въздух по голите ми ръце и крака, се хвърлих към вратата на Езра, но надигащият се ужас замрази ръката ми върху дръжката. Етеран можеше да е от другата страна, а мощните му юмруци и още по-мощната му магия можеха да ме накарат да замълча за миг.
Потиснах страха си и бутнах вратата с по-голяма сила, отколкото възнамерявах.
Светлината в залата заля стаята, разкривайки пълната липса на демони, стоящи вътре. От леглото Езра вдигна глава от възглавницата си и примижа кърваво към мен. Объркан. Наполовина заспал. Никаква следа от светещите малинови очи.
Упс.
Свих се. Ако Етеран не се беше промъкнал, тогава аз бях нахлула в стаята на Езра без причина.
– Тори? – Сънливият му поглед се спусна по тялото ми до краката ми. – Какво…
Когато погледът му не се върна веднага към лицето ми, разбрах защо се взира. Бях нахлула в стаята му без причина по бельо.
– Е… – Заекнах. – Аз, хм…
Пренасочвайки вниманието си към лицето ми, той се повдигна на един лакът.
– Какво става?
– Струваше ми се, че чувам шум. Просто те проверявах. Съжалявам, че те събудих. – Принудих се да се засмея, но излезе твърде високо. – Може би не е имало шум. Вероятно съм го сънувала. Кошмарен сън или нещо подобно. Нищо страшно.
По дяволите, бях ли проговорила?
Той седна, а одеялата се плъзнаха по торса му. Светлината в коридора се вряза в голия му гръден кош, а топлото сияние освети вдлъбнатините и плоскостите на мускулите му. Устата ми пресъхна.
– Тори?
Върнах се в съзнанието си и насочих очи към лицето му. Ако беше забелязал, че го проверявам… ами, първо беше проверил мен. Освен ако просто не ме е преценявал за наранявания или нещо подобно. Това беше възможно.
Дали ме беше попитал нещо? Глупости.
– Еми… какво?
– Попитах те какъв шум си чула?
– Просто… шум. Не знам. – Гласът ми отново стана висок. – Съжалявам, че те притесних. Връщам се в леглото.
Веждите му се сключиха.
– Чакай…
Затворих здраво вратата му, после погледнах надолу към себе си и преглътнах. Тънкото ми бяло горнище обгръщаше гърдите ми като втора кожа и се беше вдигнало нагоре, за да разкрие черните ми бикини с тесен ластик и дантеления им колан.
Лицето ми почервеня и проклех импулсивността си. Какво си бях помислила, като влязох в стаята му? Не трябваше да предполагам, че човекът, който се промъква наоколо, е Етеран.
От друга страна, ако не беше Етеран… кой беше отворил вратата ми?
Погледнах нагоре-надолу по слабо осветения коридор, след което се отдалечих от стаята на Езра, решена да върна глупавия си задник в леглото. Може би бях сънувала звука. Стигнах до дръжката на вратата.
Една лепкава ръка покри устата ми.
Нападателят ми ме завлече до прозореца, където се беше скрил, и ме запрати с лице към стената. Ръката му беше притисната плътно около мен, притискайки ръцете ми отстрани. Той притискаше гърдите си в гърба ми.
– Здравей, красавице – дрезгавият му глас изхриптя в ухото ми, а парливият му дъх обля бузата ми.
Преди няколко седмици Аарон беше посветил цял урок на ударите с глава. Беше обещал, че главата ми е достатъчно твърда, за да я използвам като оръжие. Трябваше само да се посветя на удара – нещо, с което се борех. Да защитаваш главата си е инстинктивно, нали разбираш?
Тази вечер обаче нямах проблеми да отметна главата си назад и да ударя черепа си в носа на непознатия мъж.
Той издъхна, ръцете му се отпуснаха. Това ми даде достатъчно място, за да го ударя в топките. Той се отдръпна от удара и ме вдигна от пода. Зацепих крака си за задната част на коляното му, подкосявайки крака му и изваждайки го от равновесие. След това го ударих отново по главата.
Той преглътна писък и ме стисна още по-силно. Костите ми скърцаха, болката изгаряше смачканите ми ръце.
– Знаех си, че си борбена – изръмжа нападателят ми и отново ме запрати в стената. Пръстите му, които все още държаха устата ми, се впиха в лицето ми и той ме притисна с тялото си. – Разбрах още щом те видях.
Паниката се разнесе из мозъка ми и аз се опитах за още един удар по главата, но той държеше челюстта ми толкова здраво, че не можех да помръдна главата си. Останалата част от тялото ми беше безмилостно притисната към стената, което правеше безполезни всички забавни трикове, на които ме беше научил Аарон. Нямаше да се освободя, докато той не смени хватката си, затова се отпуснах, надявайки се да отслаби хватката си.
Той се засмя тихо, докато ме блъскаше още по-силно в стената, а декоративната облицовка посиняваше бузата ми. Дъхът му се удари в голото ми рамо, а после гореща, залюляваща се уста се прилепи към кожата ми.
Не можех да се сдържа – изоставих уловката си за предаване и се разпищях неистово, а ръката му заглуши ужасения ми писък.
– Не съм тук за теб – изръмжа той срещу кожата ми. – Но не мога да устоя на един малък вкус.
Той захапа горната част на рамото ми, притискайки кожата, малко не му достигна да я пробие. Опитах се да се дръпна, но той беше толкова силен – по-силен от Аарон. Захапа по-силно и болката се разпали. С лице, притиснато в стената, виждах само празния, покрит със сенки коридор.
Така че имах перфектна видимост, когато Езра се появи в полезрението, с отдръпнат юмрук.
С трясък на кокалчетата, които се удряха в кости, той удари човека от мен право в прозореца. Стъклото се счупи. Езра ме хвана за ръката и ме издърпа, но мъжът хвана другата ми китка. Изви ме толкова силно, че ръцете ми се опънаха, а раменете ми заплашваха да се измъкнат.
Езра ме пусна, преди ръцете ми да изскочат. Блъснах се в човека, като успях да го ударя в корема. Той изохка, после ме блъсна в себе си и скочи назад – на перваза на прозореца.
– Аарон! – Изкрещя Езра. – Кай!
Притискайки ме към себе си с болезнена сила, мъжът отскочи от перваза в дъжд от изхвърлени стъкла. Изкрещях, когато той се сгромоляса на балкона на втория етаж. Той се изстреля през парапета и падна още едно ниво на каменна тераса. Хвърляйки ме през рамо, мъжът се втурна към парапета.
Задуха вятър. Езра се приземи на терасата във вихрушка от издухан прах. Похитителят ми прескочи парапета, приземи се на десет метра по-надолу на задната морава и се запъти към дърветата.
Сега, когато вече нямаше опасност да се пръсна по някоя каменна повърхност, хванах кристала на заклинанието за падане, който се люлееше на врата ми, притиснах го към гърба на мъжа и изкрещях:
– „Ori decidas!“
Артефактът заблестя и краката на мъжа се подкосиха под него. Той се сгромоляса на земята, а аз се отхвърлих, като кристалът полетя с мен. Претърколих се по тревата, после се изтърколих на крака.
Нападателят ми вече беше станал, но забавянето беше дало време на Езра да стигне до нас.
Непознатият – висок мъж на около трийсет години с разрошена черна коса и изпъкнали мускули на стероиден наркоман – се завъртя, за да посрещне атаката на Езра. Подобно на мен, Езра не беше облечен за битка на живот и смърт. Носеше чифт памучни паналони и нищо друго.
Той замахна към мъжа, но непознатият се отклони от пътя си.
– Не можеш да ме победиш – издекламира той. – Не можеш ли да разбереш?
Уловил следващия замах на Езра, той се блъсна в аеромаг с триумфална усмивка. Езра направи една изненадана крачка назад, след което се подпря на краката си. Мускулите на ръката му се сгънаха – и нахалният чернокос гадняр се огъна под демоничната сила на Езра.
– Какво? – Изпъшка непознатият.
Като оголи зъби, мъжът се втренчи в Езра. Разбивайки хватката на противника си, Езра нанесе съкрушителен удар в челюстта на мъжа. Главата му се отметна назад, но той се съвзе мигновено и нанесе своя удар.
Двамата нечовешки силни мъже се биеха със светкавични удари. Очите ми се разшириха, докато нервно се отдръпвах на няколко метра. Езра рядко позволяваше на истинската си скорост и сила да се прояви – повечето противници не го изискваха, но сега той беше размазан от мощни удари. Както и другият мъж.
Езра добави аеромагията си към битката. Вятър, бум на въздушното налягане, мъжът отлетя назад и се удари с хрущене в земята. Хъркайки, той задраска тревата, докато се изкачваше нагоре.
Погледна Езра, а ръцете му бяха свити в юмруци.
– Какъвто и да си ти, утре ще бъда по-силен. Ще усетиш истинската ми сила на пълнолунието.
Извивайки ръка, той хвърли малък предмет в лицето на Езра.
Езра се отдръпна, закривайки главата си с ръце, а с откраднатия миг непознатият се завъртя на един крак и спринтира към дърветата. Езра спусна ръце, но не се впусна в преследване. Мъжът имаше твърде голяма преднина, а да го следва сам в тъмната гора беше засада, която чакаше да се случи.
– Ранен ли си? – Попитах, докато се втурвах към него, а въпросът ми беше изкривен от внезапно появилото се тракане на зъби. По дяволите, беше прекалено студено, за да стоя навън по бельо. Леден вятър ни връхлетя, влажен и смразяващ костите.
– Само драскотина. – Той вдигна голата си предмишница, показвайки плитка рана, нанесена от камъка, който мистериозният нападател беше хвърлил. – А ти?
– П-п-добре.
Той ме прегледа от главата до петите, след което нежно докосна брадичката ми, за да наклони главата ми. Вероятно вече имах няколко хубави синини от смазващата хватка на този задник. Езра наклони главата ми в другата посока и пръстите му се стегнаха върху брадичката ми. Той издаде звук – не точно ръмжене, а дълбоко, хрипливо възклицание от задната част на гърлото му.
– Той те е ухапал.
Добре, това беше ръмжене.
– Кърви ли? – Попитах.
– Не кърви.
– Значи съм добре – промълвих аз.
Той се взираше в мен, шоколадовокафявото му око беше почти черно в тъмнината, а другото му око беше ужасяващо бледо. После ме обгърна с ръце и ме придърпа плътно към гърдите си – голите си, изваяни, апетитни гърди. Задъхах се, после безсрамно се притиснах към топлината му, а ръцете ми стиснаха раменете му. Зарових лице в основата на гърлото му, вдишах небесния му аромат и признах колко ужасяваща беше тази борба.
Когато започнах да треперя, той ме придърпа още по-близо и аз затворих очи. Благодаря ти, гаден натрапник, за малките неща – като полуголата прегръдка от Езра в тъмната зимна градина под светещите прозорци на замъка.
Назад към част 17 Напред към част 19
