Глава 20
Върнах се на партито замаяна. На половината път през салона осъзнах, че са останали само няколко гости, които разговарят с тихи гласове. Колко беше часът? Колко време бях стояла сама в тази зала, преживявайки отново и отново целувката на Езра?
Главата ми се завъртя и се почувствах крехка, нестабилна. Бях планета, която се клати в орбита и е на път да излети в космоса. Всичко, което си бях казвала в продължение на седмици за приятелството, привличането и моето „влюбване в похотта“, беше толкова, толкова погрешно. Всичко, което съзнателно бях пренебрегвала в продължение на месеци, ме беше ударило през лицето и ми беше изкрещяло: „Ти си идиотка!“
Какво ми беше казала Синър вчера? Почти си се убедила в това… но дълбоко в себе си знаеш.
По дяволите, тя беше права. Изправяйки се, сканирах стаята в търсене на нея. Там, все още на масата на бюфета. Нямаше и следа от Брайън. Добре.
Когато се втренчих в нея, на лицето ѝ се появи лъчезарна усмивка.
– Тори – изрече тя. – Къде беше? Ти беше толкова права за Брайън. Той е наистина сладък!
Проверих себе си, преди да изсипя вътрешния си смут върху очарователното ѝ щастие.
– Къде е той?
– Ще се върне след минута-две. – Тя подскочи на токчетата на краката си. – Преди не го забелязвах, защото Келвин е толкова… толкова много, разбираш ли? Но Брайън е невероятен. Той съперничи на гения на Келвин, кълна се. Той е много, много умен.
– Наистина ли? – Не бях усетила никакви вибрации на „вундеркинд“ от русия, неуверен чирак.
Тя разшири очите си, за да подчертае това.
– Той е невероятен. Наистина. Трябва да го чуеш да говори за теорията на фантомната осмоза. Научих толкова много.
– Дали? – Вгледах се по-внимателно в лицето ѝ. – Пияна ли си? Алкохолът няма да повлияе на отварата ти срещу преображенци, нали?
– Не, не. Брайън каза, че е добре. Той ми даде последната доза преди половин час. – Погледът ѝ се изостри. – Къде беше?
– Аз… трябва да поговоря с теб за това.
В гласа ми се промъкна отчаяние и тя се изправи.
– Добре ли си?
– Да, но…
Тобиас влезе през вратата, забеляза ни и побърза да се приближи. Един сервитьор го последва, носейки поднос с декантер и няколко чаши за напитки.
– Дами – каза той, като вдигна очилата си на носа. – Виждали ли сте Аарон?
– Не – отговорих аз.
Директорът излъчваше недоволство.
– Когато го видите, кажете му, че Лангли са си тръгнали. Не са могли да чакат повече, за да говорят с него.
– О, какъв срам – промълвих под носа си.
Очите на Тобиас блеснаха. Упс, предполагам, че това не беше достатъчно под дъха ми.
Прекалено емоционално сурова за такт, не успях да спра следващите думи да излязат от устата ми, подплатени с хапещ сарказъм.
– Изненадан ли си, че не му е приятно да слуша как ти и Валери се гаврите с постиженията му, преструвате се, че никога не се е присъединявал към нискокачествена гилдия, и се държите така, сякаш е неспособен да взема собствени решения?
Устата на Синър увисна в шок. Е… може би бях отишла твърде далеч.
Лицето на Тобиас остана внимателно безизразно. Той ме погледна за един дълъг, мъчителен момент, после се обърна към сервитьора и взе две чаши от подноса на мъжа.
– Дами, моля, насладете се на амарето.
Синър и аз приехме чашите и директорът си тръгна, засенчен от сервитьора. Поех си дълбоко дъх, опитвайки се да не се разкрещя от изпуснатата си уста.
– Това ли е амаретото на Лукчезе, за което ми говорихте ли? – Попита Синър, като любезно се въздържаше от коментар на размяната ми с Тобиас. Тя подсмърчаше в чашата си. – Разочаровах се, че го пропуснах.
Отпих глътка и пикантна, орехова сладост заля вкусовите ми рецептори.
– Да, това е нещото.
Тя пое малка глътка и очите ѝ се разфокусираха, преди да преглътне.
– Уау. Уау. Толкова е сладко и обожавам ядковия вкус.
– Горчиви бадеми – информирах я, като се възползвах от възможността да изтъкна прашните си познания за алкохолите. – Те са отровни за ядене, но амарето съдържа само бадемовото масло, което не е отровно. Изящно, а?
– Хм. – Тя отпи още една глътка и я задържа в устата си, наслаждавайки се на ароматите. – Наистина е превъзходно. Опитвала ли си бонбоните на Брайън? Те също имат ядков вкус като този. Толкова са добри, че на практика предизвикват пристрастяване…
Тя се измъкна и се загледа неясно в нищото.
– Синър? – Подканих я.
– Пристрастяване. – Тя се завъртя с лице към мен, очите ѝ бяха трескави и диви. – Как не го осъзнах? Дървото – Тори, помниш ли дървото? На поляната? Там, където за първи път ни нападнаха преобръщачите?
– На… – Примижах, връщайки се назад. – Имаше див бадем?
– Да! – Тя ме хвана за ръката. – Горчиви бадеми. Те са алхимична съставка! Рядко се използват в консумативните отвари, защото когато се трансмутират по определени начини, стават пристрастяващи.
Примигнах.
– Опасно пристрастяване – подчерта тя. – Достатъчно, за да накара човек да полудее.
Разбирането щракна и аз го чух в главата си – тънък клон хрущящ, докато голият, блуждаещ преобръщач пробиваше със зъбите си през кората.
– Достатъчно пристрастяваща, за да накара някого да дъвче клон от бадемово дърво, за да задоволи желанието си?
– Да! – Тя направи две крачки и се върна назад. – И черешовите дървета до лекционната зала! Помниш ли, че те бяха повредени като дивия бадем? Черешовите дървета са от същото семейство.
– Пристрастените преобръщачи ги повреждаха, за да си набавят бадеми! – Кимнах френетично. – Нападенията на шифтърите над студентите се случиха в един и същи район. Обзалагам се, че шифтърите са били привлечени там от черешовите дървета.
– А онзи болен шифтър, който си видяла – треперещ, слаб, дезориентиран, дишащ бързо, нали? Отравяне с цианид. Сигурно е ял горчиви бадеми. Който и да е променял преобръщачите, е използвал горчиви бадеми като съставка! – Интензивността ѝ се разми в объркване. – Но защо? Не мога да се сетя за каквато и да е цел, която биха могли да изпълнят при този вид трансмутация.
Намръщихме се една на друга. Спомних си голия преобръщач в гората – неговите болезнени стонове и отчаяни искания за „още“. Защо да добавяме ненужна съставка, която предизвиква такива ужасни странични ефекти?
– Пристрастяваща е – прошепнах аз, отстъпвайки назад в осъзнаване. – Синър, ами ако алхимикът е добавил горчиви бадеми, защото те са пристрастяващи?
– Алхимикът иска отварата да е пристрастяваща? Защо?
– За контрол. Предположихме, че тези мутирали преобръщачи са дошли тук, за да живеят в гората, но какво, ако са създадени тук? Някои от тях са наистина объркани, със странни рани и други неща. Това не може да не е умишлено.
Тя издаде звук на разбиране.
– Алхимикът сигурно експериментира, опитвайки се да усъвършенства трансмутацията си, и е пристрастил подвижниците, за да ги контролира, докато експериментира.
– Но това не означава ли – казах бавно – че ако сменящите се са тук… алхимикът, който експериментира с тях, също трябва да е наблизо?
Лицето на Синър побеля.
– О. О, не. – Тя се изправи. – Трябва да попитам Келвин нещо.
– А? Но Синър…
– Веднага ще се върна! – Тя направи три крачки, после се завъртя. – Намери момчетата. Аз ще потърся Келвин. Ако съм права – може и да греша, но ако съм – просто ги намери!
Спринтира към вратата, а роклята ѝ се развяваше около краката ѝ. Загледах се след нея, после огледах стаята. Последните гости си бяха тръгнали, както и повечето от служителите на академията и членовете на гилдията – за да прекарат Коледа със семействата си. Музикантите се бяха прибрали. Двама сервитьори се задържаха до бюфета в очакване да започнат да почистват.
Аарон, Кай и Езра отсъстваха. Оставих амаретото си на масата – след дискусията ни за отровните и пристрастяващи свойства на горчивите бадеми не ми се искаше да го пия – и побързах да изляза от стаята, да прекося входното антре и да се кача по стълбите към третото ниво.
Двойната врата на апартамента на Аарон беше затворена. Почуках с кокалчетата си по дървото, изчаках миг и влязох. Аарон не държеше много на личното пространство. Той нямаше да има нищо против.
Стаята беше твърде тъмна, за да се види много, но усещането за голямо пространство беше несъмнено. Покрай сянката на огромното легло с балдахин се насочих към зоната за сядане, слабо осветена от голям прозорец. Аарон седеше на вградената пейка, вградена в прозореца, и ме наблюдаваше.
– Това е твоето скривалище? – Попитах сухо. – Да не би родителите ти да не се сещат да проверят стаята ти?
Той се облегна на прозореца. Беше свалил сакото си, махнал папийонката си и разкопчал няколкото горни копчета на ризата си.
– Те вече провериха тук. Скрих се в гардероба като петгодишно дете.
В друг ден той щеше да произнесе тази реплика с весела усмивка, очите му щяха да светят и да се смеят. Тази вечер тя прозвуча горчиво и изчерпано, а думите бяха острието на гнева.
Полата се въртеше около краката ми и аз седнах до него. Прозрението на Синър можеше да почака минута.
Аарон се взираше в тъмната стая, а неспокойният му поглед отразяваше противоречивите му емоции.
– Не можех да издържам повече – призна той с тих глас. – Знам, че трябваше да остана до края и да говоря с всички, които искаха да ме видят, но аз просто…
Когато той се измъкна, намерих ръката му и сплетох пръстите ни.
– Само на мен ли ми се случва? – Избухна той. – Нима съм разстроен за нищо? Нима всички родители постоянно притискат децата си да постигат повече?
Моите родители не го правеха, но ситуацията в семейството ми далеч не беше идеална.
– Мисля, че е така, но не по начина, по който го правят родителите ти. – Поколебах се, чудейки се дали да кажа повече. – Тези предложения за работа и гилдия, които продължават да ти пробутват… изглеждат като неща, които би искал.
– Изглеждат така, нали? – Той седя мълчаливо в продължение на дълга минута, а челюстта му се сви. – Достатъчно дълго си тук, за да го забележиш, нали?
– Какво да забелязвам?
– Какви са тези хора. Колко са повърхностни и елитарни. – Той обърна болезнени сини очи към мен. – Колко повърхностен и елитарен ставам аз, когато съм около тях.
Стиснах ръката му.
– Ти не си…
– Когато съм тук, трябва да се проверявам постоянно. Никога не го посещавам без Кай. Той ме държи в ред. – Той прокара свободната си ръка през косата си. – Всички тези гилдии, работни места и възможности – всички те са една и съща работа. Богати, привилегировани, специални. Бих бил заобиколен от хора точно като тези тук.
– Кай можеше да се присъедини към такива гилдии и никога да не се промени. Той винаги е правил нещата по своя начин. Но аз? – Той поклати глава. – Те биха ме превърнали в най-лошата версия на самия мен.
А Аарон искаше да бъде най-добрата версия на себе си, която можеше да бъде.
– Родителите ми не разбират – добави той нещастно. – Те нямат представа защо избрах гилдия, за която никой извън Ванкувър не е чувал. С всяка изминала година отказвам на всички предложения, които ми организират, и ги разочаровам още повече.
Докато раменете му се огъваха, осъзнах нещо. Когато се запознах с него, той ми беше казал, че е избрал „Врана и чук“, за да разгневи родителите си, като дребен тийнейджърски бунт, който е пренесъл в двайсетте си години.
Но изборът му никога не е бил свързан с родителите му. Те са били за самия него. Гилдията му, предпочитаните от него занимания с лов на глави и дори репутацията му на човек, който се среща само с момичета, които родителите му не харесват, бяха свързани с откриването на това кой е – и кой иска да бъде.
Разочарованието на родителите му не беше повод за гордост. То го нараняваше. Искаше да се гордеят с него, но те виждаха само „пропиления му потенциал“.
– Родителите ти все още не са го осъзнали – казах аз, държейки го здраво за ръката – но в крайна сметка ще видят колко много си постигнал. Всичко, което си направил и някога ще направиш, си заслужил, като си бил умен, страстен, грижовен и принципен.
Той се усмихна слабо.
– Благодаря, Тори, но не мисля, че някога ще ме видят по този начин.
– Тогава те са идиоти. – Искаше ми се да мога да хвана Тобиас и Валери и да ги разтърся, докато не си пренастроят глупавите елитарни очни ябълки. – Ти си по-добър човек и по-добър маг от всеки един от надутите глупаци тук. И може би няма да станеш „гласът на младите магове навсякъде“ в нашата гилдия, но всеки ден си навън и спасяваш животи.
– Аз ли?
Извъртях очи.
– Половината или повече от задачите, които вършиш, са свързани с извеждането на опасни мошеници от улиците. Още много отдавна ми каза, че си избрал „Врана и чук“, за да можеш да ловиш лоши момчета.
Усмивката му най-сетне се появи.
– Не си спомням това.
– Определено го направи. – Блъснах рамото му с моето. – Ти си магът-рок-звезда на „Врана и чук“ и един ден Дариус ще те помоли да бъдеш следващият майстор на гилдията. Когато го направи, ще можеш сам да решиш дали това е, което искаш – не родителите ти или някой друг.
По лицето му проблясна емоция, след което ме придърпа към себе си в силна прегръдка. Обгърнах широките му рамене и стиснах ръцете му. Той не се нуждаеше от прочута гилдия или престижна работа, за да бъде най-добрият маг, който академията на Синклер беше създала.
Ръцете му се отпуснаха и ние се изправихме на пейката. Облегнат на прозореца, той изпъна краката си.
– Колко е часът? Напълно съм изгубил представа.
– Не съм сигурна. – Примижах през прозореца, опитвайки се да преценя колко е късно. – Друидесата трябва да е тук скоро, за да подготви екзорсизма на Синър, а освен това Синър получи прозрение и избяга, за да намери Келвин.
– Къде избяга? Келвин е тук – в стаята за гости в края на източното крило. Мама каза, че не се чувства добре.
Щях да обясня моите и на Синър осъзнавания, но вниманието ми се спря на терена долу. Притеснението изтръпна по нервите ми.
– Аарон? Виждаш ли това?
Той се обърна, за да надникне през стъклото. Три етажа по-надолу моравата се стелеше към тъмната лагуна, а околните дървета се къпеха в бледото сияние на луната.
В полезрението се появи някаква фигура. Движейки се на четири крака, тя се плъзна към имението.
Зад нея втора ниска фигура се промъкваше от мрака. Още две се появиха от дърветата от другата страна. Друг стрелкащ се силует се вмъкна в полезрението. Някои от тях бяха чудовищно големи, а други – малки и пъргави.
Върколаци. Върколаците излизаха от гората и обикаляха имението, а бледите им очи светеха в сребърната светлина на пълната луна.
Назад към част 20 Напред към част 22
