Глава 11
– Кажи ми още веднъж – казах аз с набръчкани вежди, докато Синър подреждаше миниатюрни шишенца с ярки цветове, – защо трябва да си лакираме ноктите.
– Защото – отвърна тя, сякаш това беше най-очевидното нещо на света – това е традиционно занимание за преспиване.
– Не съм преспивала от дванайсетгодишна възраст и се възползвам от това, за да се възползвам от него.
Тя избра шишенце с горещо розов лак от ваничката си с лакове за нокти и го вдигна.
– Какво ще кажете за този?
Не можех да се сетя за по-отвратителен цвят.
– Разбира се, защо не.
– Кавери, какъв цвят искаш?
Тъмнокосата вещица вдигна поглед. Беше построила малък кръг от природни неща в средата на дневната ми, а Туиги седеше пред него и изглеждаше толкова възхитен, колкото никога не съм го виждала.
Това беше най-странната нощувка в историята.
– Лакът за нокти е пълен с агресивни химикали. – Кавери добави още едно листо към кръга си. – Това не е екологично.
– Търговските лакове за нокти да. – Синър отвори горещото розово шишенце и ми го подаде. – Моите са изцяло натурални. Помириши го.
Предпазливо помирисах. Вместо остри миризми на боя, които атакуваха сетивата ми, открих само нотка на лавандула.
– Ооо, хубаво. Колко траен е?
– Без моята отвара за премахване на лака, той няма да се махне, освен ако не си откъснеш нокътя.
Хм.
– Мога ли да избера друг цвят?
Тя ми подаде контейнера и аз разгледах ярките нюанси. Избрах червен като на пожар и го върнах.
– И така, какви други традиционни занимания за нощувка сте планирали?
– Гледане на романтични филми, ядене на пуканки и бой с възглавници.
– Базираш се изцяло на филми за мацки от деветдесетте, нали?
– До голяма степен – потвърди безсрамно тя, като избра тюркоазен нюанс, който подхождаше на вълнообразната ѝ коса.
Примижах към Кавери.
– Какво точно правиш?
– Това? – Тя добави още едно изсъхнало листо към кръга. – Това е обред за равновесие в гората. Човешките технологии и дейности нарушават природните сили. Чрез този ритуал мога да приведа близките енергии в равновесие. Това не трае дълго, но е подмладяващо за феите.
Туиги кимна възторжено.
– Чувствам се добре. Светло и чисто.
– Ммм – промърморих неангажиращо. – Арканата също използва кръгове, нали?
– Да, кръговете присъстват в повечето магически конструкции. Те определят границите. Аркана и Спириталис споделят някои основни концепции, но изпълнението е много различно. – Тя обмисли своя кръг, после вдигна торбичка от чантата си и поръси пръст в центъра. – Всички вещици можем да усещаме потока на силата в природата и можем да разберем кога той не е в равновесие.
Намръщих се на мръсотията, която тя изсипваше на пода ми.
– Ти можеш да го усетиш?
– О, да. Стремежът да се коригира балансът е присъщ и много млади вещици ще се научат на основни ритуали чрез проби и грешки. Това е основното служение, което предлагаме на феите – балансиране на енергиите, от които зависи оцеляването им.
Потиснах въздишка. Ако бях имала и най-малкото съмнение, ето че това беше последният пирон в ковчега – в никакъв случай не бях митична Спириталис. Едва понасях дейности на открито, камо ли да изпитвам желание да подреждам листа и пръст за езотерични цели. Да не говорим, че ми липсваше онази специална способност да възприемам феи, която бяха описали сестрите О. Можех да виждам феи само когато те искаха да бъдат видени.
– При ритуалите на Спириталис не можеш просто да следваш рецепта – добави Кавери със самодоволна усмивка по посока на Синър. – Трябва да адаптираме всеки обред към текущото състояние на природния свят, в който работим, и само чрез уникалните си сетива можем да направим това.
Синър се ухили.
– Да, но балансирането е почти всичко, което вие, вещиците, можете да направите, освен ако някой фея не търгува с магията си. Заклинателите впрягат енергиите в отвари и артефакти.
Телефонът ми иззвъня и аз се настроих за техния хаплив дебат, докато тайно проверявах съобщението. В стомаха ми пробягаха нерви. Бях спала през по-голямата част от деня, но през няколкото часа, откакто се бях събудила, главният ми приоритет беше да измисля план. Досега нямах нищо – а сега времето ми изтече.
Скочих на крака и побързах да отида в кухнята, за да проверя килера.
– Нямам пуканки! Нямам и безалкохолни напитки.
– По дяволите – измърмори Синър, докато разпечатваше тюркоазения си лак.
– Хей, Кавери – казах аз весело – защо не направиш бърза разходка за закуски? Магазинът за хранителни стоки е отворен още четиридесет и пет минути.
Изправяйки се на крака, тя почисти листата от панталоните си за йога, а аз се опитах да не позволя на бъркотията да ме подразни. Туиги си шушукаше и припяваше в природния кръг. Поне той беше щастлив.
Едва си го помислих, той прекъсна несъгласуваната си мелодия. Главата му се наклони на една страна – и той се изгуби от погледа. Малък чудак.
– Предполага се, че трябва да остана с теб – несигурно каза Кавери.
Пренасочих вниманието си към мисията си.
– Ще бъде само за няколко минути – казах ѝ безгрижно, надявайки се, че не съм се издала прекалено много. – А ти искаше да опитам чай от билки, нали? Можеш да вземеш и от него.
Лицето ѝ просветна. Сега нямаше да имам друг избор, освен да изпия чая. Жертвите, които правех…
– Добре – съгласи се тя. – Магазинът не е далеч, нали?
– Ще се върнеш за нула време! – Само че най-близкият магазин вече беше затворен и тя трябваше да пътува до друг. Запазвайки усмивката си на място, я поведох по стълбите и излязох през вратата.
Когато се върнах долу, Синър се беше обърнала на дивана и се беше облегнала на облегалката, като ме зяпаше подозрително.
– Държиш се странно – обвини ме тя.
Нямаше смисъл да отричам.
– Всичко е странно – застраховах се, като махнах с ръка на светещите следи по мен, показани от късите ми панталони и горнището. – Синър, трябва да попитам…
Замълчах, когато зад нея се появи Туиги. Езикът на тялото му задейства алармените ми камбани – феята беше замислила нещо. Познавах този поглед.
Преди да успея да предупредя Синър, Туиги притисна едно зелено листо към голата ѝ ръка. По лицето ѝ се появи изненада, след което тя се свлече на възглавниците, отпусната като труп.
– Синър! – Спринтирах към дивана. – Туиги, какво направи?
Той разшири невинно очите си и размаха листа.
– Направих това, което ми каза!
– Какво кой… – Прекъснах се, когато погледът на Туиги се премести покрай мен и поклонническо страхопочитание заличи восъчните му черти.
Завъртях се.
Един мъж стоеше в дъното на стълбите, облегнат на рамката на вратата. Дългото му черно палто висеше до коленете, качулката беше вдигната и хвърляше дълбоки сенки върху лицето му. Висок, широкоплещест, излъчващ заплаха.
– Чувал ли си някога да чукаш? – Поисках, като преглъщах бушуващото си сърце. – И какво е направил Туиги на Синър?
Той отметна качулката си. Сенките се плъзнаха от лицето му, разкривайки неестествено ярки зелени очи, поставени в едно от най-прекрасните лица, които някога съм имала удоволствието да гледам. Въздъхнах тъжно.
– Лист от прежда – отвърна той.
Въздъхнах отново. Този глас. Дрезгав, дрезгав и греховно дълбок. Проклятие. Бях забравила, че мъжът е въплъщение на сексапила. Просто не беше честно.
– Ти си копеле – заявих, за да си припомня този важен факт. – Какво ѝ направи листото?
Той завъртя ефектните си очи на безпрекословната ми обида.
– Докосването на едно-единствено листо ще докара възрастен човек до безсъзнание. Ефектът му трае около час и – опасна усмивка докосна устните му – не оставя следи.
Поклатих глава невярващо.
– Това няма да я нарани?
– Не, освен ако не го изяде.
Туиги се усмихна и пъхна листото в устата си, дъвчеше шумно и бръмчеше, сякаш беше отхапал от най-сладката торта.
Махнах на Зак.
– Помогни ми да я преместя в моето легло.
Той прекоси стаята, като едновременно с това свали палтото си, за да разкрие мека черна тениска и мускулести ръце, потъмнели от татуировки. Напомних си да не пускам слюнки. Той захвърли палтото си на дивана, след което вдигна Синър в прегръдките си. Предполагам, че помощта ми не е била необходима.
След като сложи приятелката ми в безсъзнание на леглото, той се върна в основната стая и ме огледа от главата до петите.
– Светеща си като коледна изложба. Да видим какво имаме.
Приближих се към него предпазливо. Загубил търпение, той ме запрати към откритото пространство зад самотния ми диван, разположи ръката ми настрани и започна да изследва знаците на феите.
– Здравей, Зак – промърморих в тишината. – Толкова време мина, нали? Справям се добре, благодаря за въпроса. Тези глупости с феите обаче са доста уморителни. Оценявам загрижеността ти. Много е внимателна.
– Уморена си, защото магията на фейрите удря тялото ти като невидима вълна.
Когато издърпа ризата ми нагоре, аз се стреснах, но не го спрях. Той знаеше как да се държи, а и вече беше виждал повече от тази част от кожата ми.
– Ще се уморяваш все повече и повече – продължи той – докато едва ще можеш да останеш будна, а сънят няма да помогне. Едва ли ще можеш да функционираш.
– Ех. – Тревогата се разнесе из мен. – Това звучи зловещо.
– Така е. – Коленичи, за да изучи крака ми, и повдигна ръба на памучните ми шорти. – Вещиците от Червения Рум са глупаци. Дори аз не бих могъл да се справя с връзката с тази фея за повече от няколко месеца.
Примигнах към върха на главата му.
– Днес си много разговорлив.
Той ме погледна, а по неусмихнатото му лице беше изписано раздразнение.
Беше дълга история за това как бях стигнала до телефонния номер на най-известния мошеник в града. Призракът, както го бяха нарекли, беше загадка за почти всички в митичната общност – потаен престъпник, известен с това, че се занимаваше с най-тъмните изкуства и отвличаше тийнейджъри. Никой не знаеше името му, лицето му или каква магия владее… освен мен.
А студеният гад ме беше принудил да положа черна магическа клетва, която не ми позволяваше да разкрия нищо за него, дори случайно. Ето защо бях изпратила Кавери надалеч и защо той се беше погрижил Синър да не може да види или чуе нищо, което би задействало заклинанието на клетвата, при което щях да загина по ужасяващ начин.
Как ще загина, не знаех. Зак не беше казал, а аз бях твърде страхлива, за да попитам.
Премина към стълбището, където на пода имаше черна чанта, разкопча я и извади лист хартия и молив.
– Ще направя скица на маркировката. Дръж дрехите си настрана от пътя.
Издърпах ризата си нагоре, оголвайки ребрата си.
– Не можеш ли да направиш снимка?
Моливът му драскаше по страницата.
– Магията не се фотографира добре.
Това беше неудобно.
– Разкажи ми повече за това как магията на феите ме превръща в капчица умора. Нямаш ли подобна връзка с твоя познат?
– Дори не е близка. Връзката ти не е истинска връзка с познат. Тя е поробване. – Той пристъпи встрани, за да нарисува руните, които се извиваха около гърба ми. – Имаш истински талант да се забъркваш в неприятности.
– Е, това вероятно е последният път. Магиполицията разследва гилдията ми, така че всеки момент ще ме откарат обратно в обикновения свят.
Ръката му се спря и аз се намръщих. Гласът ми можеше да се разтрепери при последната част. Той продължи да рисува без коментар.
– Как е Надин? – Попитах.
– Доста добре. Ядосана ми е.
– Ядосана? Защо?
– Не иска да си тръгне.
– Да напусне? – Изкрещях, пристъпвайки към него. – Обеща да се грижиш за нея!
Устата му се сви в тънка линия. Завъртя ме и ме побутна по гърба с гумичката на молива си.
– Не мърдай. И аз ще се погрижа да е в безопасност, но тя не може да остане повече при мен. Никой от тях не може.
– Защо не?
– Защото закривам фермата.
Задъхана, започнах да се въртя, но той ме хвана за рамото и ме задържа неподвижна. Изказването му изгори ушите ми. Някъде в близките планини Зак притежаваше цяла долина, в която приютяваше въртящи се около дузина бездомни тийнейджъри и младежи, които имаха нужда от сигурно място, за да си стъпят на краката. Въпреки че репутацията му беше ужасяваща – а моралът му позволяваше безмилостни убийства – той беше порядъчен човек.
– Защо я затваряш? – Поисках.
– Това не е безопасно. Онази кучка магьосница ме намери. Тя знае твърде много и вече разпространява информацията наоколо. Изпратих по-възрастните по пътя им в рамките на една седмица, а Терънс взе всичките си чираци с изключение на Надин. Тя се нуждае от по-добра защита, отколкото той може да ѝ даде.
Ръцете ми се свиха в юмруци.
– Колко от това е моя вина?
– Никаква. Аз приех Надин. Варвара рано или късно щеше да ме открие само въз основа на това и ако не беше ти, нямаше да знам, че съм открит – или от кого. – Със звук на късаща се хартия той добави: – Свърших.
Обърнах се и погледнах работата му – всички руни, които маркираха тялото ми, бяха нарисувани в 2D, сякаш ме беше съблякъл и сложил кожата ми да добие тен.
– И така? – Попитах го, докато изучаваше рисунката.
– Не е добре. – Той посочи няколко пропуски в дизайна. – Има липсващи части – части от ритуала, които не са завършени правилно. Вероятно стъпките, които е трябвало да предприемеш, когато си свързала феята.
– Не се притеснявам толкова за това дали работи правилно – признах аз. – Много повече ме притеснява как да го разваля.
– Да – промълви той, като се намръщи на страницата. – Това може да е проблем.
– Какво имаш предвид?
– Тези неща обикновено са за цял живот. Подобно на демоничен договор, той се прекратява едва когато изпълнителят умре.
Преглътнах. Защо се забърквах в тези неща?
Една топла ръка се сключи около лакътя ми.
– Тори? Не припадай.
– Никога не припадам. – С изключение на онзи единствен път. Съвсем наскоро. Това не се брои.
Той ме заобиколи около дивана и ме побутна върху възглавниците, след което седна до мен.
– Основният ни проблем е онази реликва на феи, за която ми разказа по телефона. Ако това беше само Аркана на тъмните изкуства, бих могъл да я счупя, но магията е създадена от фейри. Арканите само ѝ придават форма и правила.
– Искаш да кажеш, че е неразрушима?
– Казвам, че няма да е лесно. Но тя трябва да бъде разбита. – Тържествените му зелени ириси се плъзнаха по мен. – Няма да го преживееш повече от няколко седмици.
Стомахът ми изпадна от мен. Притиснах ръка към въртящата си се глава.
– По дяволите, Зак.
Погледът му се насочи към стълбите.
– Някой току-що паркира отпред. Жена.
– Откъде знаеш?
– Оставих един варг да пази.
Потръпнах при спомена за верните му вълци феи.
– Това е Кавери. Изпратих я в магазина. – Паниката се надигна в мен. – Ако тя те види, ще умра ли на място?
По чертите на лицето му премина объркване, след което той изохка.
– Не. Клетвата не действа по този начин. Бих разкрил себе си – което не смятам да правя. Таенерпатнинаркин?
За миг си помислих, че получава инсулт, после осъзнах, че това е истинското име на Туиги. Уау, Зак го беше запомнил?
Туиги надникна иззад дивана.
– Кристален друид – изпищя той благоговейно.
– Можеш ли да попречиш на жената да влезе в къщата?
– Да. Да, мога!
– Без да я нараняваш – добавих рязко. – Просто я отвлечи или нещо друго.
Туиги кимна толкова бързо, че цялото му тяло се разклати.
– Мога да го направя!
– Тогава го направи – нареди Зак. – Тори ще ти каже кога можеш да се върнеш.
Излъчвайки, Туиги изчезна на място.
– А сега какво? – Попитах.
Зак се изправи на крака.
– Сега е време да поговорим с владетеля на феи. Може би ще ни трябва допълнително пространство.
Когато той приклекна, за да хване дивана ми, аз скочих и хванах другия край. Издърпахме го от пътя. За щастие, това беше цялата мебелировка в стаята.
– Как се казва феята? – Попита той.
– Е… Лир-нещо.
Очите му се разфокусираха.
– Значи Лирлетийад. Това ще бъде интересно.
Той разпери ръце и тъмните пера, които се спускаха от раменете му, се разместиха. Черният рисунък се разми, после сенчестите крила се повдигнаха от кожата му. От гърба му се появи абаносов орел, а сенките се разпиляха по перата му.
Познатият му се запъти към бара за закуска и кацна на плота. Все още зяпах външния ѝ вид – не че не бях виждала Лалакай преди, просто беше великолепно красива – когато двама рошави черни варги се материализираха от двете страни на друида.
– Е… – промълвих.
Зак сви рамене, сякаш загряваше за боксов мач.
– Никога преди не съм срещал Лирлетийад. Той може да се опита да ме убие.
Не е успокояващо.
– Ами аз?
– Той не може да те убие, иначе вече щеше да го е направил. Магията му пречи да ти навреди.
Спомних си как масивните челюсти на левиатана щръкнаха на сантиметри от тялото ми. После си представих звяра и се огледах в апартамента си.
– Зак, той няма да се побере.
– Ще се побере. – Очите му отново загубиха фокус.
– Не, наистина, той е прекалено – Зак? – Пристъпих по-близо, изненадана от празния му поглед. – Хей, Зак?
– Замълчи, Тори, – изръмжа той. – Опитвам се да се свържа с феите.
– О.
Очите му отново бяха празни и аз разбрах, че гледа нещо, което не виждам – или слуша нещо, което не чувам.
Тръпки преминаха през знаците на феите по кожата ми.
– Идва.
Не се нуждаех от предупреждението на Зак – усещах приближаването на фея като надигаща се вълна в тялото си. Чуждата сила премина през плътта ми.
Въздухът в апартамента се замъгли, когато влажността се повиши. Водата се сгъсти от нищото и вълна от солена течност се стовари върху нас.
Изливайки се над главите ни, ледената вълна заля пода. Водата се завихри и завъртя, а от нея се появиха масивни намотки, които изпълниха цялата стая. Змиевидното тяло се извиваше, блъскайки се в стените.
Главата на левиатана изскочи от водата, масивните му челюсти се разтвориха и той се хвърли към Зак.
Назад към част 11 Напред към част 13
