Глава 12
Всяка крачка разтърсваше болните ми кости, но аз продължих да вървя. Амалия вървеше до мен с ръка на раменете ми, за да ме успокои. Инфернусът ми, прибран на сигурно място в джоба на якето ми, тихо звънна срещу артефакта на импелото ми.
– Добре. – Амалия издиша дълго. – Добре… прибираме ли се у дома?
Примижах и я погледнах. Очилата ми не бяха оцелели след атаката на Називер.
– Не е ли това посоката, в която вървим?
– Да, но може би не трябва да се връщаме. Може да не е безопасно.
– Не мисля, че Називер ни следва. Той вече щеше да е нападнал.
Тя отметна заплетената си коса от лицето си.
– Не това имах предвид. Говоря за Окото на Один. Те знаеха, че Езра е демоничен маг, и ни видяха в онова мазе с него. А какво ще стане, ако са видели огромния знак за ритуала на Демонката по целия под? Ако имената ни не са били в списъка им с награди преди, обзалагам се, че сега са.
Зимната нощ изведнъж се оказа много по-студена.
– Но това означава…
– Не знам в какво ще ни обвинят от МагиПол – в нелегална Демоника, в нелегален договор или дори в укриване на демоничен маг – но гилдиите също ще ни преследват.
– Значи… сега сме мошеници?
– Повече или по-малко, да. – Челюстта ѝ се стегна, после се отпусна. – Баща ми ни учеше на тези неща. Знам какво да правя. Да започна… Точно така. Дай ми телефона си.
Спрях на тротоара, опипах джобовете си и открих мобилния си телефон. Екранът беше пукнат, но успях да разбера колко е часът: Подадох го на Амалия.
Тя прехвърли ръка през бордюра и се отпусна. Телефонът ми се заби право в канализационната решетка. Чу се звън, когато се удари в нещо под повърхността.
– Амалия! – Задъхах се.
Тя измъкна телефона си и също го пусна. Той последва моя в подземния си гроб.
– Първо правило. Телефоните могат да бъдат проследявани. На сутринта ще вземем еднодневки.
– Но не ми даде възможност да запиша нито един телефонен номер!
Погледът ѝ беше недоверчив.
– Ти не ги запомняш?
– Ами… не?
– Запомнила съм всеки телефонен номер. Татко ме научи на това, когато бях на… пет години, мисля? Знам всички важни номера.
– Дори Езра и Тори и…
– Всички.
– О. – Погледнах нещастно към решетката. – Трябваше ли първо да ги изключим?
– Те така или иначе няма да издържат дълго там долу. Хайде да вървим. – Тя ме насочи отново към движение. – Обикновено щяхме да се насочим направо към убежището, но…
– Но ние няма да оставим гримоара на Атанас – прекъснах яростно аз.
– Точно така. А аз трябва да взема някои неща. Освен това не можем да изоставим Чорапче.
– Категорично не – съгласих се аз.
– Тогава е решено. Първо се прибираме вкъщи, взимаме всичко, от което се нуждаем, а после се прибираме в сигурна къща.
– Имаме ли сигурна къща?
– Технически сигурните къщи са на татко, но да. – Тя погледна и в двете посоки, след което пресече тихата улица на една пресечка от апартамента ни. – В нашата сграда може да ни чака засада.
Опитах се да се концентрирам през болката в главата си.
– Използвахме фалшив адрес в базата данни на полицията.
– Но онези двама агенти ни намериха, помниш ли? Магьосницата на абджюрацията и нейният хрисим помощник.
– Лиена и Кит – промълвих аз. – Това е вярно. Бях толкова шокирана, когато се появиха, че не се замислих как са се появили. Езра ли им даде адреса ни? Той беше подал доклад, който включваше имената ни… – Замълчах неудобно.
Амалия се мръщеше в продължение на няколко крачки – след това рязко се спря.
– О, по дяволите, не.
– Какво? – Задъхах се.
– Не беше Езра – изстена тя и плесна с ръка по челото си. – Това бях аз. Патентните ми документи. Не съм написала истинския ни адрес, но съм написала истинското си име. Трябваше да разбера, че са го обработили твърде бързо!
– За какво говориш?
Тя ме погледна виновно.
– Мисля, че агентите ме проследиха до вкъщи, след като взех одобрението си за патента.
Устата ми се отвори.
– Ти – ти си права! Те почукаха на вратата минути след като се върна.
– Уф. Толкова съжалявам. Баща ми не се шегуваше, когато каза никога да не се пресича пътят на Магиполицията.
Започнахме да вървим отново.
– И така – казах тежко – въпросът е дали Лиена и Кит са съобщили истинския ни адрес. Ако са го направили, значи сме прецакани.
– А пред апартамента ни може да има паркирана гилдия – съгласи се Амалия. – Но от момента, в който „Окото на Один“ разби ритуала ни, са минали само трийсет минути, ако това е така? Вероятно всички техни хора все още преследват Езра.
– Надявам се да са добре.
– Видя ли какво направиха онези магове в мазето? Те могат да се справят сами. – Погледът ѝ се насочи към инфернуса в джоба ми. – Повече се притеснявам за нас. Колко време ще е нужно на Зилас, за да се върне в бойна форма?
– Не знам. – Мислите му бяха затихнали, след като се измъкнахме от Називер, и колкото и панически да ми се искаше да го подпитвам мислено на всеки две минути, за да се уверя, че е добре, устоях.
Като си спомних как Називер удряше главата на Зилас в паважа, изтръпнах, изпотена и гадна.
– Називер не се е опитвал да убие Зилас. Той нокаутира Зилас, за да може… да вземе кръвта на Зилас. Защо?
Около устата на Амалия се образуваха дълбоки бръчки.
– Използвахме кръвта на Називер, за да призовем друг демон от Втори дом. Може ли Ксевер да иска кръвта на Зилас, за да…
– За да призове друг демон от Дванадесетата къща? – Довърших, а ужасът ме задуши. – Би ли могъл да използва кръвта, за да заобиколи липсата на демоничното изписване на името Вх’алир?
– Може би. Баща ми никога не биваше да позволява на това интригантско копеле да знае каквато и да е част от името на Дванайсети дом.
Пред очите ни се появи мрачният ни апартамент и оставихме темата да отпадне, тъй като между нас се пропука нервно напрежение.
Предпазливо обиколихме сградата, след което влязохме през задния вход. Навсякъде беше тихо, с изключение на наемателя на втория етаж, който обичаше да пее караоке с кънтри музика посред нощ. Вокалистът, който не свиреше на клавиши, се приглуши, когато се промъкнахме до третото ниво и отворихме противопожарната врата. Залата беше празна.
Стиснах артефакта си Импело, който не беше имал време да се зареди напълно след бягството ни от музея, отключих вратата на апартамента и я бутнах възможно най-тихо.
– Мяу.
Подскочих на половин метър във въздуха, като по погрешка блъснах вратата докрай. Чорапче издаде още едно силно мяукане и се потърка в глезена ми, докато преминавах покрай нея, виждайки свободата.
Амалия вдигна котето, преди да успее да избяга по коридора. Разменихме си наполовина уплашени, наполовина облекчени погледи, след което се впуснахме в тъмния апартамент. Бързо проверихме спалните и банята за натрапници, след което се върнахме, за да затворим вратата.
– Засега сме добре – заяви Амалия. – Не искаме да се бавим, но Зилас се нуждае от толкова време, колкото можем да му дадем.
– Ще го вкарам под душа. Ти трябва да започнеш да събираш нещата.
Кимвайки, тя изчезна в спалнята си, все още носейки на ръце Чорапче, което се гърчеше нетърпеливо.
В банята затворих вратата, преди да включа осветлението, без да искам предупредителното сияние да проникне през прозорците на апартамента, след което пуснах душа на най-горещата му настройка. Изчаках водата да се загрее и погледнах отражението си в огледалото – лицето ми беше бледо и напръскано с червени капки. Косата ми беше покрита с кръв отзад.
Стомахът ми се сви от нещастие. Взривът на Називер ме беше ударил като камион, но ударът ми в паважа може би беше нанесъл повече щети. Имах късмет, че не бях разцепила черепа си.
Държах инфернуса за скъсаната му верига.
„Зилас? Време е за горещ душ.“
Червеното пламна над медальона и той се оформи пред мен. Вътрешностите ми се изкривиха от приглушен ужас – кървави прорези пресичаха крайниците му, а бузата му беше разцепена от кокалчетата на Називер.
– Ваяанин – промърмори той, протягайки ръка към мен – после се преметна напред.
Хванах го под мишниците, като се подпрях на тежестта му. Той се заклати, опашката му се удари в стената и бодлите издълбаха парче от боята.
Той притисна ръката си отстрани на главата ми.
– Кървиш.
– Засега съм добре – уверих го, вглеждайки се тревожно в лицето му. Очите му бяха тъмно алени, а зениците му – прекалено разширени за светлата баня. – Зилас, могат ли демоните да получат сътресение?
– Не знам тази дума.
Побутнах го към ваната.
– Влез под горещата вода. Имаш нужда да възстановиш силите си.
Той измърмори нещо несвързано, което вероятно не беше на английски, и влезе във ваната. Водата се оцвети в червено от кръвта му, завихряйки се в канала в мрачни шарки. Той постоя дълго под струята, после потъна, сгъна ръце върху вдигнатите си колене и опря чело на ръцете си, а водата заля косата му.
Измих си ръцете, след това извадих контактните си лещи и бутилка с разтвор. Главата ми пулсираше, докато си слагах контактните лещи. Прибрах пластмасовия им калъф и шишенцето с разтвора в тоалетната си чанта, за да ги взема със себе си, когато тръгнем към безопасната къща.
Погледнах към огледалото и притиснах кичур от окървавената си коса. Не можех да се разхождам по улиците на Ванкувър в този вид. Помислих за мивката, но тя беше малка. Времето беше от съществено значение, а най-бързият начин да се почистя беше душът.
Сърцето ми се разтуптя още по-силно, когато свалих якето си и го поставих на плота. Пуловерът го последва. Свалих обувките си, след това издърпах чорапите си.
Дълго стоях с пръсти в колана на талията на дънките си. Лицето на Зилас беше скрито, все още облегнато на ръцете му. Преглъщайки, разкопчах копчето, разкопчах ципа и смъкнах дънките надолу.
Главата на Зилас се повдигна. Несъсредоточеният му поглед се насочи към мен.
Бузите ми се зачервиха, когато излязох от дънките си.
– Трябва да се измия, а нямаме време да се редуваме.
Той примигна бавно. Подозирах, че ако не страдаше от травма на главата, реакцията му можеше да е различна.
Свалих горнището си, като се разтреперих, когато парливият въздух срещна голата ми кожа. Спортният ми сутиен и бикините останаха там, където бяха. Просто трябваше да се преоблека, след като си взема душ.
Тъмни алени очи ме наблюдаваха как се приближавам към душа. Изпробвах водата, съсках от изпепеляващата температура и се заиграх с крановете, докато стане поносима. После, стиснала зъби, влязох във ваната пред Зилас.
Водата се плисна по гърба ми и аз забих ръце в косата си, за да изчистя кръвта възможно най-бързо, но в момента, в който ръцете ми докоснаха скалпа, в разбития ми череп нахлу агония. Задъхах се, вдишвайки колкото вода, толкова и въздух. Обхвана ме силна кашлица и аз се спънах, спъвайки се в краката на Зилас.
Хвърлих се напред, протегнах ръка, за да се хвана, и внезапно спрях, което накара още повече болка да прониже черепа ми.
Ръцете ми се опряха на раменете на Зилас. Ръцете му бяха върху бедрата ми, като ме крепяха, а пръстите му се впиваха в голата кожа над и под тънката ивица на бельото ми.
Взирах се в обърнатото му лице, сърцето ми туптеше, после набързо се оттласнах от раменете му, проверих равновесието си и коленичих на пода на ваната. Внимателно плъзнах пръсти в косата си и започнах да изплаквам кръвта.
Зилас не говореше, а погледът му се рееше по мен. По предната ми част, по бедрата ми. Обратно нагоре. Задържа се около средата на тялото ми. Изкачи се малко по-нагоре, за да разгледа сутиена ми.
Лицето ми пламна, но не успях да подредя мислите си достатъчно, за да му кажа да спре да ме гледа. Внимателно, но набързо изчистих косата си, като пропуснах шампоана, за да не попадне в разреза, след което излязох от ваната. Главата ми пулсираше отвратително, докато грабнах една кърпа, увих я около себе си, взех нещата си от плота и се измъкнах от банята.
Макар да не поглеждах назад, усещах, че Зилас следи всяко мое движение.
Прибрах се в стаята си, затворих вратата и съблякох мокрите си сутиен и бельо. Докато отлепвах плата от мокрите си крака, в главата ми се въртяха нелепи мисли. Като например дали Зилас някога е виждал толкова голяма част от кожата ми преди или дали намира мекото ми, бледо човешко тяло за привлекателно в сравнение с това на Пайаше.
Изхвърлих темата от съзнанието си, подсуших се и отворих гардероба си. Здрави дънки, риза с дълъг ръкав, пуловер с качулка, топли чорапи. Облякох се бързо, после извадих куфара си на колелца от задната част на гардероба. При вида му в гърдите ми се появи тревога.
Спомних си как го опаковах в нощта преди да напусна завинаги дома на детството си. Спомних си, че живеех извън него, докато се премествах в дома на чичо Джак, нещастна и нежелана. Спомних си как подскачаше зад мен, докато с Амалия бягахме от Тахеш, впускайки се сами в тъмния град.
Грабнах любимите си книги и ги подредих на дъното, после свалих дрехите от закачалките и ги напъхах следващи. Хвърлих и тоалетната си чанта. Избрах още няколко дребни предмета от спалнята си. Влязох в основната стая, за да взема книгата за пейзажи на Зилас.
Вкарах я при другите си ценни вещи, после измъкнах важния метален калъф изпод леглото си, прошепнах заклинанието и отворих капака.
Гримоарът на Атанас се намираше в гнездото си от кафява хартия, а върху него лежеше амулетът на Вх’алир. Затворих капака, след което прибрах калъфа заедно с книгата за пейзажи.
Докато закопчавах куфара, звукът на течащата вода прекъсна с бумтенето на крана. Миг по-късно вратата на спалнята ми се отвори и влезе Зилас с лилава кърпа, която висеше над главата му, докато търкаше водата от косата си. Стъпките му се преплитаха, докато отиваше до свободното място пред леглото ми, захвърли кърпата настрани и седна на килима.
Багряна сила освети ръцете и мишците му и аз се отдръпнах от пътя, дърпайки куфара си със себе си. Появи се светещият кръг на демоничната лечебна магия – но за разлика от обичайните стабилни като скала линии, той се колебаеше и размиваше.
Той си пое дъх, очите му се присвиха, докато се опитваше да се съсредоточи с мозъчно сътресение – или демоничната му версия.
Задържах дъха си, докато той мъчително фокусираше магията, после се облегнах назад. Силата проблесна, светещата магия се втурна по тялото му и той се изви в агония, когато раните му се изпълниха с пурпурна светлина, после се свиха и изчезнаха.
Той се свлече на пода, дишайки тежко, и очите му се отвориха. Мъгливо червени, а не ярко малинови. Магията му все още беше на привършване.
Седна и размаха пръсти към мен.
– Ваянин.
Преминах и седнах с лице към него. Той ме подхвана отстрани на главата ми. Хладната му магия ме изтръпна и под насочващия натиск на ръцете му се изпънах по гръб, със затворени очи.
Магията му беше хладна, но и топла, преминавайки през мен на вълни с различна температура. Докосването му беше нежно, докато използваше редките умения, които беше научил от неизвестен майстор, за да поправи щетите в крехкото ми човешко тяло.
Толкова чупливо.
Мрачни мисли, оцветени с ужас, се завъртяха в психиката ми.
Називер знае. Той ще я пречупи.
Магията, която течеше над мен, избликна гореща и агонията изгаряше тялото ми, концентрирана в черепа ми, където се бе ударил в паважа. Болката омекна, после изчезна, оставяйки тъпа болка в главата ми. Поех си дълбоко въздух.
Не съм достатъчно силен.
Очите ми се отвориха, откривайки алени очи, които бяха потъмнели с още няколко нюанса. Зилас се беше навел над мен, влажната коса беше заплетена по челото му.
– Ваянин, ти каза… че ако не бях аз, нямаше да имаш нужда от защита. Никой нямаше да се опитва да те нарани.
– Дали? – Отговорих слабо.
– Това все още ли е истина?
Отворих уста, после я затворих. Откъде идваше това? Защо питаше точно сега? Дали се притесняваше какво ще се случи с мен, когато не е наблизо, за да излекува нараняванията ми?
Никога не е било толкова трудно да се усмихна.
– След като се справим с Ксевер и Називер, ще бъда в безопасност. Не е нужно да се тревожиш за мен. След като се прибереш у дома, вече няма да съм нелегален изпълнител и ще мога да се върна към спокойния си живот.
Спокоен, самотен, празен живот. Но не можех да го кажа.
Погледът му търсеше моя, а устните му бяха леко набръчкани. Миговете на мислите му се промъкнаха в съзнанието ми, но не усетих никакво облекчение от негова страна. Не бях сигурна какво изпитваше той.
– Зилас – започнах колебливо. – Какво…
Ръката му стисна устата ми и той остана напълно неподвижен, като дори не дишаше.
Слушам. Слушаше за нещо. Вдъхнах глътка въздух и също задържах дъха си. Главата му се завъртя настрани, бавно и внимателно. Човешките ми уши не можеха да доловят нищо друго освен скърцането на тръбите за охлаждане на водата.
Той освободи устата ми, отлепи се от килима и се шмугна през вратата на спалнята. Надигнах се и се втурнах след него колкото се може по-безшумно. Той се промъкна до вратата на апартамента и наклони ухо към нея.
Устните му се отдръпнаха и оголиха зъбите му.
– В коридора има hh’ainun. Мъже. Поне четирима. – Погледът му се стрелна към мен, после посочи балкона. – Ще тръгнем натам.
С широко отворени очи се втурнах в стаята си, за да взема куфара и якето си. Когато отново излязох, Зилас вече излизаше от стаята на Амалия. Тя беше точно зад него, лицето ѝ беше бледо, а зад нея се плъзгаше куфар на колелца, по-голям от моя. В другата си ръка носеше малък котешки кош, а от вътрешността му укоризнено блестяха очите на Чорапче.
Зилас плъзна вратата на балкона, като пусна прилив на леден вятър.
Спускайки се от балкон на балкон, той първо свали куфарите ни, а после се качи обратно по същия начин. След това свали Амалия, която се беше хванала смъртоносно за носача на Чорапче. Котенцето изръмжа простодушно от студения вятър и аз изтръпнах от този звук.
Стигнаха до дъното. Когато Зилас отново скочи нагоре, хващайки се за парапета на балкона на втория етаж, погледнах към апартамента.
Входната врата се отвори.
Отдръпнах се от стъклените врати и притиснах гръб към тясната стена на ръба на балкона. Стъпки отвътре на апартамента. Мъжки гласове, които си шушукат. Приближават се. Вратата на балкона беше наполовина отворена и ги приканваше.
Гласовете ставаха все по-силни, все по-близки. Опитах се да успокоя паникьосаното си дишане.
Зилас се появи до мен, като се държеше за вретената на парапета. Хвърлих ръцете си около врата му и той ме издърпа през металния парапет.
Докато безшумно падахме, стъклената врата се отвори с трясък.
Зилас се отметна от дъното на нашия балкон и се приземи на този под него. Той се примъкна в сянката до тъмната стъклена врата на блока, като ме държеше плътно до гърдите си.
Дълго, задъхано мълчание.
– Чисто – обади се груб мъжки глас в подтекст. – Изглежда, че вече са се изнесли.
Стъклената врата се плъзна и аз увиснах срещу Зилас, изпитвайки колкото облекчение, толкова и отчаяние. Бяхме избягали от залавяне, но убежището ни беше компрометирано и никога нямаше да можем да се върнем обратно.
Назад към част 12 Напред към част 14
