Глава 13
От няколкото сигурни къщи на чичо Джак най-близката се намираше южно от Даунтаун Ийстсайд в един много стар квартал на Ванкувър. Сградата „Лий“ беше изживяла най-добрите си години – повече от век, но беше ремонтирана… преди четиридесет години. И възрастта ѝ си личеше.
Нашето жилище на шестия етаж разполагаше с малка кухня, която предлагаше единствения достъп до спалнята, тясна Г-образна баня с подредени пералня и сушилня в ъгъла и прилично просторна дневна, обзаведена с маса за хранене, диван, масичка за кафе и подова лампа. Всичко беше обилно покрито с прах.
Можеше да е и по-зле. Можеше и да е много, много по-добре.
С Амалия обсъждахме кой да спи на дивана, докато не седнах на него и цялото нещо не провисна с отвратителното скърцане на древни пружини. Вместо това решихме да споделим кралското легло в спалнята, оставихме Чорапче на грижите на Зилас и припаднахме.
Мътната утринна светлина ме измъкна от неспокойния сън. Вдигнах глава от мухлясалата възглавница и се загледах в тесния прозорец, чиито завеси бяха твърде стари и тънки, за да блокират светлината. Амалия, свита настрани с гръб към прозореца, хъркаше тихо.
Внимателно, за да не разклатя скърцащия матрак, станах от леглото, облякох се с дрехите от снощи и на пръсти се запътих през кухнята към банята. Освежих се, сложих си контактните лещи и прибрах косата си на опашка, след което се отправих към всекидневната.
Зилас седеше на прашния диван до големия прозорец, от който се откриваше воайорска гледка към прозореца на друг апартамент на десетина метра от него, както и към част от безпрепятствения градски пейзаж. Чорапче се беше свила в скута му и спяха.
Седнах до стената до него; подът беше малко по-удобен от дивана.
– Чудя се къде са Езра и Тори. Ако гилдиите ги преследват, не знам как можем да организираме още един ритуал за призоваване, за да разделим Езра и Етеран.
– Не можем. Називер ни преследва. Където и да отидем, ще отиде и Називер.
Прехапах устните си.
– Бихме ли могли да победим Називер, ако всички работим заедно?
– Може би, но това е твърде голям риск. Не мога да използвам виш там, където хх’айнун може да види. Нито пък Етеран.
А и с ловците на глави, които бяха по петите на Езра, не можехме да запазим битката си с Називерер в тайна.
– Не можем да им помогнем, нали?
– Не.
Заиграх се с подгъва на пуловера си.
– Тогава какво ще правим? Називер ни преследва, но това правят и гилдиите.
Той подпря ръката си на перваза на прозореца.
– Какво трябва да направим?
– Трябва да… – Притиснах върховете на пръстите си към слепоочията. – Трябва да победим Називер и Ксевер, преди да ни убият. Називер е по-неотложната заплаха, но ако спрем него, а не Ксевер, Ксевер ще продължи да ни преследва, особено след като изглежда иска кръвта ти за нещо.
– Да. Називер е най-голямата заплаха. – Челюстта му се сви. – Ако хх’айнун беше дошъл по-късно, Етеран щеше да е свободен. Двамата с него щяхме да убием Називер.
– Затова ли чака толкова дълго, за да ни предупредиш, че Окото на Один се е появило? – Стиснах устни. – Трябваше да кажеш нещо по-рано. Може би щяхме да успеем да избягаме от сградата, без да ни видят.
– Називер беше там. Той ме чакаше.
А Зилас не би могъл да се справи сам с Називер. Моите заклинания, подхранвани с демонична магия, бяха задържали демона, но не бях достатъчно наивна, за да мисля, че мога да го победя. Нямаше да имам отново предимството на изненадата.
– Заедно – казах аз – мислиш ли, че ще успеем да победим Називер? Ако и двамата използваме магията си?
Зилас обмисли това.
– Ако аз съм близо до Називерер, ти не можеш да го атакуваш, без да ме уцелиш. Но ако атакуваме заедно, преди Називерер да се е приближил твърде много… може би. Но това няма да е Дх’еренит.
– Да избягаш от Називерер обаче не върши работа – отбелязах мрачно. – Той може да лети. По-добре ще е, ако тръгнем след него, вместо винаги да попадаме в засада, но как да го намерим?
– Може би с книгата. Но тя я взе.
– Кой… о. – Стиснах очи, ядосана на себе си. – Тори взе гримоара на сектата. Защо не го взех аз?
– Той иска да отвори портал. Ние имаме информация за портала – повече от него. Имаме твоя гримоар и имайлате.
Точно така, амулетът на Вх’алир. Той съдържаше заклинание за портална магия.
Избутвайки се на крака, забързах обратно към спалнята. Амалия вдигна уморено глава, когато бръкнах в куфара си и извадих металния калъф на гримоара на Атанас.
Върнах се във всекидневната и поставих кутията на масичката за кафе.
– Egeirai, angizontos tou Athanou, lytheti.
По стоманата пробяга бледо сияние. Когато отворих капака, Зилас седна до мен и отново сложи Чорапче в скута си. Тя вдигна глава, а мустаците ѝ потрепваха, докато се шмугваше към калъфа.
Извадих амулета и го поставих пред него, след това извадих гримоара на Атанас, сложих го на масата и го отворих на подходящата илюстрация.
– Добре… – Избликът ми на решителност отслабна. – Откъде да започнем?
Той обърна амулета на гърба му, където бяха гравирани малки, сложни масиви.
– Порталният виш е свързан с демоничното заклинание.
– Наистина ли?
– Това е моето… предположение. – Той се намръщи в очевидната си неприязън към всякакви спекулации, когато ставаше дума за магия. – Не знам как да накарам заклинанието да се събуди. Думите не вършат работа.
– Имаш предвид заклинанието „евашва виш“?
– Вар. То означава… освобождаване на магията. То събужда всички заклинания, с изключение на специалните. – Той побутна амулета. – Това заклинание е специално.
– Имаш ли представа какво може да е заклинанието?
– Не.
– Може би има нещо подобно в гримоара. – Започнах да прелиствам страниците. – Антеа не би могла да създаде това демонично заклинание, докато не е открила света на демоните, така че нека прескочим до момента, в който е усъвършенствала заклинанието за портала.
Върнах се обратно към порталното заклинание, след което прехвърлих напред към следващия експериментален масив на Антеа, предшественик на съвременния масив за призоваване. Зилас се приближи и ръката му се удари в моята, докато се навеждаше над книгата. При невинния контакт по гръбнака ми премина тръпка и внезапен спомен изпълни съзнанието ми: Тъмният поглед на Зилас обхождаше почти голото ми тяло под душа.
Трескаво прогоних спомена и се съсредоточих върху страницата пред нас. Вярно преписаните бележки изпълваха страницата, включително грижливо зачеркнатите поправки и бележките на Антеа към самата нея.
– Странно е, нали? – Промърморих, докато обръщах на поредната страница с експерименти. – Антеа е успяла да отвори портал и… предполагам, че поне е видяла демон, нали? Току-що е открила нов свят, населен с цяла раса от невиждани досега магически същества… и следващото нещо, което е направила, е да започне да работи върху заклинание, с което да ги отвлече от дома им и да ги пороби. Защо би направила това?
– Сила – изръмжа Зилас. – Hh’ainun са слаби. Тя е искала нашата сила.
Бях се възхищавала на гения и отдадеността на Антеа, но възхищението ми постоянно се разваляше, колкото повече неща откривах. Прелистих още една страница.
– По нейно време робството е било често срещано явление. Може би тя не е виждала нищо лошо в това, но все още не разбирам защо нейната първа…
Ръката му покри моята, спирайки ме да обърна страницата. Няколко линии от демонични руни бяха внимателно изрисувани, със стрелки, указващи къде ще се появят в масива.
– Това част от магията на амулета ли е? – Попитах нетърпеливо.
– Не. – Емоция, която не можех да идентифицирам, огласи тихия му глас. – Пише: „Енпедера дин изх“.
Това звучеше смътно познато.
– Трябва да е „Enpedēra dīn nā“. – Той изръмжа, звукът беше груб и гърлен – и яростен. – „Изх“ е той. Enpedēra dīn izh. Кашт!
Той се отдръпна от масата, като изхвърли Чорапче от скута си. Котето се стрелна под дивана, докато той се втурваше през стаята, а опашката му се размахваше напред-назад.
Изправих се на крака, с широко отворени очи.
– Зилас, какво става?
– Не съм го видял! Esha hh’ainun raktis dahganul īt meniraīs thāanus īs! – Той се завъртя на един крак, обърнат към мен с оголени зъби и светещи от ярост очи. – Ахляа дава сила на Динен. Това е специален виш. Това е… кралски обет. Другите демони от нашия Дом се заклеват в нас – да се подчиняват на заповедите, които им даваме. Ако не се подчинят, ние знаем. Чувстваме предателството им.
Ноздрите му се разшириха, докато всмукваше въздух.
– Когато Динен се закълне в кралски обет, Ахляй няма да ни позволи да го нарушим. Не можем да го направим.
– А… кралският обет е в гримоара? – Попитах. – В ритуала за призоваване?
– Клетвата на краля е „enpedēra dīn nā“. Кралският обет ме обвързва. Това – той заби нокът в гримоара – гласи: „enpedēra dīn izh“. Кралският обет го обвързва. Те използват нашата собствена магия, за да ни поробят!
Той изкрещя последните думи, яростта му се подхранваше от хилядолетията на несправедливост, преследване, страх и бавното разрушаване на демоничното общество.
– О, Боже мой.
Слабият глас идваше от коридора. Амалия, с разрошена от съня коса, стоеше на прага, подпряла ръка на стената, и гледаше Зилас.
– Ето защо демоните не могат да не спазват договорите си – прошепна тя. – Не заради нашата магия, а заради тяхната.
– И… – Преглътнах. – И сигурно затова се призовават само Динен. Те са единствените, които могат да бъдат призовани, защото само Динен са обвързани с Кралския обет. – Докато сълзите бодяха очите ми от ужасяващата несправедливост на това, се поколебах. – Но Зилас, нали казваше, че силата на Динен те напуска, когато си призован?
Ръцете му се свиха в юмруци.
– Знаех, че Дивнен се завръща без сила. Но когато с Етерран се заклехме един на друг в кралския обет, вишът беше там. Ние я губим, когато се връщаме. Тогава Ахля трябва да си го върне.
Дърпайки се, той се обърна с лице към прозореца, с гръб към нас. Беше толкова ядосан, че опашката му дори не се размахваше, цялото му тяло беше напрегнато, а крайниците – сковани. Колко ли презираше човечеството в момента?
– Дванадесетият дом обаче е освободен от договори – несигурно каза Амалия. – Дали вашата диненска магия е различна?
– Не – изръмжа Зилас, без да се обръща. – Не знам защо не съм обвързан.
Амалия изчезна в коридора и се върна с тънка книга с кожени корици, която разпознах като нейния гримоар. Присъедини се към мен и отвори книгата, за да види подробен чертеж на масив за призоваване.
– Тази част е тук – каза тя. – Този ред от демонични руни ли е това, което предизвиква кралския обет срещу демона, когато той е призован?
Зилас се приближи и спря от другата ѝ страна.
– Да. А това – посочи друг набор от руни – е Ахлевиш.
Прехапах вътрешната страна на бузата си и се замислих за това, което беше разкрил Зилас.
– Не мисля, че Антеа е измислила всичко това сама. Може да е изучавала демонична магия в продължение на десетилетия и никога да не се е доближавала до разбирането на сложността на Кралските обети и Ахлевиш, камо ли да е измислила как да ги изкриви за своето заклинание за призоваване.
– Но явно е направила това – каза Амалия, като направи жест към древния гримуар.
Потънах на пода, вдигнах амулета на Вх’алир, обърнах го и го поставих внимателно върху гримоара на Атанас със сигила на Дванадесетия дом, обърнат нагоре.
– Този амулет е описан в гримоара и съдържа заклинание, което е изцяло демонична магия. Антеа не е добавила това сама. Добавил го е демон.
– Доброволно? – Попита Амалия, коленичила до мен.
– Не знам, но целият Дом Вх’алир е освободен от договорна магия. Всичко останало работи, така че изглежда – не изглежда ли умишлено? Тяхното освобождаване?
От гърлото на Зилас се изтръгна звук – яростно, отчаяно хъркане, различно от обичайното му гневно ръмжене. Той се отдалечи от нас, ръцете му отново се свиха в юмруци. Спря до прозореца и се загледа в тясната ивица от градски пейзаж и сиво небе.
– Измислянето на недоказуеми теории за миналото не е полезно – рязко каза Амалия. – Нека да разгледаме отново заклинанието за портала.
– Точно така. Разбира се. – Поклатих глава, нетърпелива да сменя темата, и посегнах към металния калъф на гримоара, за да намеря бележника си. – Можем да потърсим…
Ръката ми се провря през кафявата хартия, която обикновено обвиваше крехкия гримуар. Надигнах се на колене и я разбърках по-настойчиво, след което извадих цялата хартия от калъфа. Няколко листа с надраскани преводи се разхвърчаха върху масичката за кафе.
– Е, Робин? – Амалия сбърчи вежда. – Нещо не е наред?
Загледах се в празния метален калъф, а в стомаха ми се появи гадене. Толкова ясно, че го виждах в съзнанието си: тетрадката ми, която седеше на нощното шкафче в спалнята ми. Вечерта на срещата на гилдията я бях извадила, за да препрочета превода си на записите от дневника на Мирин, а когато Амалия влезе, набързо го бях пуснала на нощното шкафче, вместо да го прибера.
Оттогава насам използвах друга тетрадка, докато работех върху гримоара на култа. Никога не бях връщала най-важните си бележки там, където им е мястото.
А сега те бяха в апартамента ни, където всеки можеше да ги открие – и всички тайни на семейството ми.
Назад към част 13 Напред към част 15
