* * *
Не се върнах веднага в апартамента. Първо прескочих до един спа-салон, после имаше салон за красота, леко изсветлих косата си, направих си прическа и нежен естествен маникюр, леко декориран с капчици кристали. Купих си бяла рокля от любимия ми магазин, беше нежна, летяща, прегръщаше плътно талията ми, поддържаше гърдите ми и се разливаше на вълни от бедрата надолу. В този вид слязох през тайния вход в мазето, където вече ме чакаха.
— Шейри, ти… — началникът издиша рязко при вида ми.
Усмихнах се мило в отговор.
През следващите седем минути бях натъпкана с камери и микрофони, много внимателно и работейки с ръкавици, за да не се изцапа роклята. А шефът междувременно ми даваше информация:
— Истинското му име е Ирдеран Нелсвер, потомък на аристократите от Истер, син на изключително бедно семейство. Между другото, на Истер робството било премахнато през изминалото десетилетие, като по този начин лишили аристократите от основния източник на доходи. Така че нашият Гес Мейкон е нещо като идеологически отмъстител — явно отмъщава на цивилизования свят за загубата на несметни богатства. Изобщо странно е, че на теб той ти е казал истинското си име.
— Ами кучето? — Попитах аз, вдигайки ръце и позволявайки на Давияр да прикрепи маяци към корсажа ми.
— Изглежда, че е киборг, най-вероятно разработка на специалистите на Истер, може да бъде опасен.
— Ясно.
Спуснах ръце, момчетата се отдръпнаха от мен, оценявайки работата си. Шефът самостоятелно провери всяка камера.
— Още веднъж — повтори той: — Задаваш въпроси. Колкото е възможно повече въпроси, всичко, което каже, ще бъде използвано срещу него в съда, така че трябва да говори много, ясно ли е?
* * *
Ирд ме пресрещна на входа на високата сграда, мълчаливо се приближи, изцяло фантастичен и красив в смокинг, приближи се и мълчаливо протегна внимателно подреден букет от бледорозови рози. Всичко в рамките на приличието, само че в очите му имаше отчужденост.
В този момент разбрах, че планът трябва да се промени. И то в движение.
Лимузина със символите на ресторант „Вентаж“ ни взе направо от стъпалата и ни отведе до най-модерния небостъргач в столицата, при това в пълна тишина.
Мълчах, Ирд също, очакващ с някакво отчаяние въпросите ми.
А аз нищо не попитах.
Изскочих първа от флайта, повлякох Ирд след себе си и отидох до самия ръб на покрива, играейки си с нервите на охраната, персонала и сервитьорите. Само Ирд не беше нервен — той беше напълно спокоен за това, че само ръката му остана между мен и падането ми от голяма височина, и само колко здраво ме държеше за пръстите.
Това вече беше общия ни кеф с него — играта на абсолютно доверие.
Имах нужда той да го почувства отново това — отговорността за живота ми. И просто отговорността.
В един момент изглеждаше, че ще ме пусне, но дори не се обърнах, когато той малко отпусна хватката си — доверявах му се и дори не показах съмнение в доверието си.
— Ти си безразсъдна — каза Ирд първите думи за вечерта.
— Просто знам, че няма да ме пуснеш — отвърнах безгрижно, продължавайки да разглеждам пейзажа от безбройни светлини долу.
След това се обърнах, пристъпих към Ирд, обхванах лицето му с длани и прошепнах:
— Често ли са се влюбвали в теб?
Той извърна поглед за миг, после отново ме погледна и отговори решително:
— Да.
Усмихнах се, взирах се с любов в очите му, сякаш не можех да се нагледам, и зададох следващия въпрос:
— Къде е Саманта Ейрс сега?
Очите на звяр, които мигновено замениха топлия човешки поглед, ръката, която прегръща кръста ми, ме стисва и ми причинява болка, хищнически линии напълно изместиха цялото онова добродушие, което се четеше в чертите на лицето му по-рано.
— Ти… — глухо произнесе Ирд.
Хванах ръката му, мълчаливо преплетох пръстите ни и направих крачка назад, заставайки на самия ръб на бездната. И отново между мен и смъртта — само неговата ръка. Силните му пръсти. Неговите чувства, дори чувството на абсолютна омраза към мен сега.
— Саманта Ейрс е само на тринадесет години. И бих предпочела смъртта пред съдбата на глупачка, влюбена в мъж, който е продал дете на някой перверзник. Просто отговори… или пусни ръката ми.
Той отвори пръстите си и ме накара да почувствам пълната заплаха от падане, позволявайки ми да пропадна след два сантиметра. Писъците на сервитьорките, пазачите, които се втурнаха към нас и спряха, а Ирд все още силно стискаше ръката ми.
Няколко секунди ненавист и казаното при издишване:
— Саманта Ейрс беше купена за осиновяване. Никак не и провървя, външно тя е абсолютно копие на момиче, загинало преди двадесет години.
Ирд ме притегли към себе си и прекрати тази игра на ръба.
— А Велисия Блейн? — Продължих аз.
С иронична усмивка Ирд каза:
— По-лесно ми е да ти прехвърля цялата база с данни, нали? — Лицето му се изкриви от гняв и мъжът попита дрезгаво: — Коя си ти?
Пристъпих плътно до него, изправих се на върховете на обувките си и издишах:
— Тази, която шест месеца яде само салати заради теб. Знаеш ли колко мразя салатите?!
Нашите агенти изтичаха на покрива на „Вентаж“, Ирдеран Нелсвер беше мигновено взет на прицел, офицерите от моя роден Тринадесети отдел, като ръководители на операцията, бяха най-близо от всички.
Ирд само мълчаливо ме гледаше в очите.
— Ръцете зад главата! Ирдеран Нелсвер, вие сте арестуван по обвинение за търговия с роби. Имате право на адвокат, всичко, което кажете, може да бъде използвано срещу вас! Ирдеран Нелсвер!
Той не реагира.
Наведе се над мен, прегърна ме и каза тихо:
— Ама ти ми се довери. Довери ми се! Както една жена се доверява на мъжа си — напълно и изцяло, без да се обръща назад. Та ти ми довери живота си! Защо?
Свих рамене и честно отговорих:
— Струвах пет милиона и половина кредита, особено като аналитик бях абсолютно уверена за живота си — ти за нищо на света не би прахосал толкова пари.
Съдейки по погледа, който ми хвърли Ирдеран Нелсвер, аз не бях аналитик, а пълна и абсолютна глупачка.
И когато го отвеждаха в белезници, той се обърна няколко пъти назад, все с това изражение в очите. И дори шефът забеляза този поглед.
Командор Вендер се приближи, застана до мен, сложи ръце зад гърба си и замислено попита:
— Ти защо се разкри? Имаше възможност да измъкнеш повече сведения.
— Нямаше — възразих аз.
Шефът някак странно ме погледна, а аз се обърнах и погледнах в остъкленото пространство на основната зала на ресторанта. Там, в дълбините на залата, пламваше и гаснеше пура, очертавайки могъщ силует.
— Плащането на неустойката беше върнато на продавача, нали? — Погледнах шефа си и попитах аз.
Командорът не отвърна. Но под погледа ми беше принуден да ми каже:
— Да, купувачът не е приел отказа. Как позна?
Мълчаливо извадих сейра си и след като намерих нужното съобщение, го показах на началника:
„Вентаж, в седем. Ще полетиш ли с мен през живота?“
— Не го проумях веднага. Когато ме посрещна, беше твърде дистанциран. Трябваше да използвам повторно маркера.
След кратко мълчание шефът каза тихо:
— Той наистина се е влюбил. Опита се да приключи сделката. И ако не се беше получило, щеше да „нагласи“ купувача и да избяга с теб, нали?
Кимнах, свързах се с базата данни на ресторанта и проверих имената на онези, на които бяха резервирани маси. Дланите ми се разтрепериха, когато видях името:
— Риантан Харсейди…
— Танарг! — Изсъска шефът.
С шефа се спогледахме.
— Сработи точно навреме — дрезгаво призна началникът ми.
Да, всичко изчислих правилно. Аз. Но Ирдеран Нелсвер много бе сгрешил — риантанът на армията на Танарг не е човекът, който може да бъде „нагласен“. Той също не беше човекът, с когото по принцип би си струвало да се забъркаш. Като цяло всъщност той изобщо можеше да не е и човек, но определено имаше дипломатически имунитет.
„Шефе — гласът на Давияр прозвуча в слушалката: — Проследихме откъде е била възстановена сумата на продавача. Танарг.“
Но целият ни тринадесети отдел внимателно прекрати операцията, въпреки че абсолютно всички ние, с абсолютна сигурност, вече знаехме, че клиентът ми в този конкретен момент пушеше злобно в най-модерния ресторант на Гаера и никой от персонала не смееше да му направи забележка по този повод .
Назад към част 7 Напред към част 9
