Глава 28
Почти точно преди четири месеца бях прокарала ръката си по сребърната линия на призователния кръг, пробивайки бариерата, която разделяше мен и Зилас от момента, в който се запознахме. В студения мрак в кръга той ме притисна до гърдите си, стисна разрязаната ми ръка, за да забави кръвотечението, и ме попита какво искам от него.
Защити ме – помолих го.
В този ден очите му бяха потъмнели от изтощение, животът му висеше на косъм.
Днес те сияеха от сила.
Пръстите му се стегнаха върху моите, притискайки инфернуса в дланта ми. Твърдите ръбове се впиха в кожата ми, но аз я стиснах още по-силно и се вгледах в него.
Той отвърна на погледа ми. Немигащ. Гледаше дълбоко в мен по начин, по който никой друг не можеше да го направи.
В онзи ден си бяхме дали отчаяни обещания един на друг, подтикнати да оцелеем, и започнахме партньорство, което беше изпитало и двама ни. Промени ни и двамата. Отдалечи ни и ни сближи. После изгубихме тази връзка… само за да открием още по-силна, която не изискваше магия.
– Зилас – прошепнах аз.
Погледът му се плъзна по лицето ми. Той чакаше мълчаливо.
– Последния път поиска душата ми.
Мислеше, че това е единственият му начин да избяга от човешкия свят, без да знае, че договорната магия, а следователно и клаузата за изгонване, не действа върху демоните от Дванайсети дом. Точно както смъртта на Мирин не беше освободила демона ѝ от Земята, така и моята смърт не можеше да спаси Зилас.
Обгърнах другата си ръка около неговата, докато той държеше инфернуса.
– Този път ти обещавам сърцето си. Няма да сме заедно, но винаги ще мисля за теб. Никога няма да те забравя. Ще бъдеш в сърцето ми завинаги.
Главата му бавно се наклони, а сенките затъмниха блясъка на очите му. Той вдигна ръката си и я сви върху моята, като и двете ни ръце се увиха около инфернуса.
– Ти си амаврах и ваянин. Ще мисля за теб всеки път, когато стъпя на слънце.
През мен премина трепет. Той се дръпна, придърпвайки ме по-близо, докато ръцете ни не се оказаха заключени между телата ни.
– „Enpedēra vīsh nā.“
Хрипливият му глас прошепна през мен и аз затворих очи.
– „Enpedēra vīsh nā“, издишах.
Червена светлина проблясна по амулета и в ръката ми избухна пареща болка. Агонизиращата топлина се издигна нагоре по ръката ми и опари гърдите ми, след което угасна.
На нейно място в съзнанието ми се появи тъмна, свирепа сянка с пурпурна сърцевина. Мислите на Зилас преминаха през мен, твърде бързо, за да ги проследя, но усещах толкова много.
Тъгата му. Съжалението му. Празната болка на опустошението в него.
Очите ми се отвориха и аз посегнах към лицето му. Ръката ми се притисна към бузата му, докато се изпъвах на пръсти – приближавах лицата ни, сякаш това щеше да накара съзнанието му да се фокусира по-ясно.
Той се отдръпна, а инфернусът все още беше хванат между ръцете ни.
– Вече готово ли е? – Обади се Амалия от стаята си. – Пак ли можеш да влезнеш в инфернуса?
– Да – казах слабо, борейки се за самообладание, докато пусках ръката си от лицето му.
Влезе в главната зала – и имаше пълното право да добави малко размах към походката си. Облечена в изцяло черния си костюм със смесица от кожа и спандекс, тя можеше да слезе от страниците на любимия ми спекулативен роман – опасен ловец на глави, който следи киберпрестъпници.
Зилас освободи инфернуса и аз отпуснах пръстите си около него. В центъра му блестеше емблемата на Vh’alyir. Спуснах веригата над главата си.
Няколко минути по-късно четиримата бяхме готови, включително и Зилас. Вместо да пътува в инфернуса, той отново беше маскиран – но нямаше да се слее с никоя тълпа.
Завършеното му облекло беше също толкова смътно футуристично като това на Амалия и дори още по-заплашително – яке с качулка, панталони, които прикриваха по-голямата част от шортите му, и чифт ръкавици с прорези във върховете на пръстите за ноктите му. Като прибавим и светлоотразителните слънчеви очила, той изглеждаше почти като злодей.
Слязохме от жилищната сграда и се натоварихме в черния седан на чичо Джак, докато лек, студен дъжд ни обливаше. Когато автомобилът потегли, а чичо Джак изглеждаше доста неудобно в семплото си, но добре прилепнало облекло, погледнах през задната седалка към Зилас.
Ние си тръгвахме. Бяхме прекарали последната си нощ заедно. Вероятно вече бяхме споделили последната си целувка. Това беше всичко.
И в най-смелите си мечти не можех да си представя това. Че ще бъда обвързана с демон и колко много ще ме промени това. Колко много ще го промени. Следите, които бяхме оставили в душите си, никога нямаше да избледнеят.
Превозното средство забави ход, а промяната в инерцията ме извади от мислите ми. Наведох се настрани, за да погледна през предното стъкло, чистачките се движеха, а дъждът изпъстряше стъклото.
Високите небостъргачи в центъра на града бяха заменени от по-стари четири- и пететажни сгради, чиито прозорци бяха тъмни. Уличните лампи осветяваха празните пътища – с изключение на един автомобил, който се намираше точно пред тях. Полицейска кола с мигащи светлини блокираше част от пътя до временна бариера.
Веднага разпознах гледката – бяхме видели същото, когато Тахеш беше избягал и полицията нареди да се затвори по-голямата част от Ийстсайд.
Ако отново бяха наредили евакуация на цивилни, това означаваше, че съм била права. Каквото и да се случваше с „Врана и чук“, независимо дали беше пазено от полицията или не, се случваше сега.
Едва забавил скоростта на автомобила, чичо Джак се качи на тротоара. Офицерът в патрулната кола отвори вратата си, но ние вече се движехме покрай барикадата. Автомобилът отскочи, когато чичо Джак се върна на асфалта, и ние се заизкачвахме по страховито пустата улица, приближавайки се към гилдията.
– Виж – прошепна Амалия.
Наведох се над централната конзола, а предпазният колан се заби в рамото ми. На около една пресечка напред, издигайки се над покривите, в небето се издигаше стълб от оранжев дим.
– Спри тук – нареди Зилас.
Чичо Джак спря колата и изключи двигателя. Излязохме от колата, с вдигнати срещу дъжда качулки, и се събрахме на тротоара, загледани в осветеното от огъня небе на една пресечка разстояние.
Извън колата се чуваше: слаби удари, взривове, катастрофи – и под другите шумове – хор от викове и писъци.
– Какво, по дяволите, се случва? – Прошепна Амалия.
Стиснах ръцете си в юмруци.
– Хайде да вървим.
Зилас вече се движеше с бърза, плавна походка, наполовина между ходене и бягане. Втурнах се след него, а Амалия и чичо Джак ме последваха. Тъмните, празни сгради се очертаваха, изоставеният въздух на пустия квартал се подчертаваше от звуците на отчаяна битка, които ставаха все по-силни с приближаването ни.
Прекосявайки една тясна уличка, Зилас ни поведе към друга улица. Той спря на ръба на тротоара и надникна зад ъгъла. Наведох се покрай него, за да го погледна.
На половин пресечка от нас, под невинния блясък на уличните лампи, митиците се бореха за живота си.
Огънят пламтеше и светкавиците на цветна магия примигваха и се разгаряха, докато магьосниците активираха своите артефакти в отчаяна защита срещу нападателите: чудовищни вълци. Със запенени усти и изпъкнали рамене те се втурнаха сред митовете, със щракащи челюсти и яростно ръмжене, което заглушаваше виковете на човешките бойци.
При вида на гигантските вълци ме обзе страх. Никое животно не би трябвало да може да се движи толкова бързо, особено пък такива, които са със стотина килограма по-тежки от обикновен вълк.
Те можеха да бъдат само върколаци – и щях да се обзаложа, че подобно на вампирите, с които се бяхме сражавали, Ксевер е увеличил силата и скоростта им, използвайки демонична кръв.
Зилас ги наблюдаваше, а умът му се въртеше. Ниски-бързи-четири крака-като кантав?-колко силни…
Вълкът хвана ръката на един човек в челюстите си и я изви, хвърляйки жертвата си на земята.
Много силен-само зъби за нападение-мека кожа-
Бързите му преценки се замъглиха, докато анализираше тежката битка за няколко секунди, после сви пръсти.
– Ще минем направо – каза той и мигащите му мисли се успокоиха, докато се съсредоточаваше. – И ще търсим Називер.
Едва бях започнала да кимам в знак на съгласие, преди той да се отправи към улицата. Аз се втурнах след него, Амалия по петите ми, и се втурнахме към битката. Стрелкащите се силуети на митиците ставаха все по-ясни.
Опашката на Зилас се разви около кръста му и се размаха зад него, след което се гмурна.
Той се плъзна в краката на най-близкия вълк и го преобърна. Докато се мяташе, ноктите му се забиха в корема му – нямаше нужда от светещи нокти. Върколакът все още падаше, когато той скочи в следващия и отново го вдигна от краката му, преди да го разкъса.
Забавих стремителното си движение, захласната от жестокото насилие. Четириногите вълци бяха издръжливи и подвижни – и като се държеше ниско над земята, Зилас отричаше това предимство. Те не можеха да го повалят, защото той атакуваше на тяхното ниво.
Той изрита челюстта на един вълк, преди да успее да го захапе, а след това заби пръстите си с нокти в ребрата на друг. Следвах на десетина крачки зад смъртоносния демон, докато той се промъкваше през вълците в покрайнините на битката.
Един глас се разнесе с дрезгав вик и аз откъснах очи от Зилас. На няколко метра от него един човек беше паднал и един вълк беше върху него, а предмишницата му беше в челюстите му.
– Дрю!
С яростен вик Зора се втурна отнякъде, размахвайки огромния си меч. Върколакът, който разкъсваше ръката на Дрю, се отдръпна с ръмжене, но към него се присъединиха още двама. Застанала над падналия си другар, Зора размахваше оръжието си, без да се поколебае, въпреки шестстотинте килограма върколаци, които се бяха изправили да я нападнат.
Завъртях се към тях, хващайки се за артефактите, които висяха на врата ми. Вълците напредваха в редица, а от челюстите им капеше слюнка.
– „Ori impello cylindrate!“
Новият ми артефакт проблесна и колона от пулсиращ въздух се изстреля навън. Тя удари най-близкия вълк, изстреля го в другите два и отхвърли и трите звяра на петнайсетина метра разстояние. Те се сгромолясаха на купчина с викове.
Главата на Зора се насочи към мен, а устата ѝ зейна.
– Робин? Ти си жива?
Колебаех се – трябваше да продължим да се движим, за да намерим Ксевер и Називер възможно най-бързо, но трите вълка вече се разплитаха и се катереха нагоре.
– Трябва да измъкнем Дрю – казах спешно, като го хванах за ръката.
Тя хвана с една ръка рамото на якето му, разкъсаната му ръка кървеше навсякъде, и заедно го повлякохме по паважа – но вълците се втурнаха напред, вперили в нас зловещо бледите си очи.
– Зора – изпъшка Дрю. – Пусни меча си.
Тя го пусна – и той се издигна във въздуха. Дългото острие, изцапано с кръв и дъжд, блестеше под уличните лампи, докато летеше към приближаващите се вълци, като сечеше бясно в лицата им.
Зора сграбчи Дрю с две ръце – и Амалия се появи между нас, грабвайки с двойна шепа гърба на сакото му. Трите го прехвърлихме през улицата и го вкарахме в сянката на един затворен магазин.
С ръмжене вълците се стрелнаха покрай свободно летящия меч и ни нападнаха.
Потърсих артефакта, но преди да успея да разбера кое е то, ревящ огнен взрив погълна вълците. Докато огънят се издигаше нагоре, а горящите вълци виеха от агония, от пламъците се появи меч. Той се спусна надолу и нажеженото му острие проряза един след друг вълците.
За миг си помислих, че Дрю отново контролира оръжието на Зора, но после забелязах ръката, която държеше дръжката на меча – ръка, покрита с трептящ оранжево-бял пламък.
И мозъкът ми със закъснение различи човека в ада.
Обвит в танцуващи пламъци, Аарон погуби третия вълк, после се обърна. По-голямата част от ризата му беше изгоряла, огънят се стичаше по голите му ръце и рамене, смесваше се с косата му и капеше от меча му.
Сините му очи се спряха върху мен – и се изцъклиха невярващо.
– Робин?
Зяпнах го, безкрайно благодарна, че пиромагът не е наш враг.
– Аарон…
Той е тук.
Острото предупреждение на Зилас проряза мислите ми и аз веднага разбрах кого има предвид.
– Трябва да тръгвам. Амалия, ела!
– Робин…
Пренебрегвайки едновременните викове на Аарон и Зора, аз тръгнах и Амалия ме настигна за няколко крачки.
– Какво има? – Изпъшка тя.
– Називер – отговорих кратко. – Къде е чичо Джак?
– Той обикаля, за да търси Ксевер.
Промъкнахме се покрай покрайнините на битката с върколаците. Кръстовището се очертаваше отпред и адреналинът насити вените ми, докато го сканирах.
Ако престрелката, която бяхме оставили зад гърба си, беше битка, то това – това беше война.
Митици навсякъде – много повече от членовете на „Врана и чук“. Пламъци от магия, писъци, кръв, тела, разбити стени, горящи сгради. Плитката пропаст разцепи кръстовището и спуканите водопроводи заляха улицата, а дъждът се изливаше, затъмнявайки всичко.
Когато погледът ми потърси триетажната сграда на гилдията, чиито прозорци бяха осветени с топла светлина, аз се заковах на място. Амалия ме блъсна и спря до мен.
Пред гилдията се бяха събрали тъмни фигури и нямаше нужда да виждам очите им, за да разбера кои са те. Разпознах начина, по който се движеха, отривистото люлеене на крайниците им, пъргавите стрели на краката им. Висцералните спомени за кътниците им, заровени в кожата на Зилас, ме удариха като удар в корема.
Багряната сила избухна, а сътресението от взрива запрати дъжд и песъчинки в лицето ми. Отдръпнах се, после откъснах поглед от ордата вампири и погледнах към кръстовището.
През мен премина лед.
На едно открито място от югозападната страна на кръстовището Називер стоеше с полуразтворени криле и една протегната ръка. В мощната си ръка демонът държеше Дариус за гърлото, а краката на майстора на гилдията висяха от земята.
„Зилас!“ – Извиках мислено.
Сякаш бях извикала на глас, главата на Називер се обърна, а светещите му очи търсеха.
И осъзнах, че не е нужно да викам за Зилас. Той вече беше там.
Стоеше на трийсетина метра от Називер в мълчаливо предизвикателство, анонимен в черното си облекло. Единственото, което издаваше истинската му самоличност, беше пърхането на опашката му зад него, почти невидима в дъждовната мъгла и сенките.
Називер пусна Дариус и се обърна към новия си противник. Устните на демона се изкривиха в доволна усмивка.
Зилас сви пръсти и по китките му проблеснаха багри. Появиха се светещите му нокти, а зловещата светлина се отрази от мократа настилка.
Задъхвах се при вида на магията му пред толкова много митици. Ако маскировката му проработеше, щяха да го вземат за човек, използващ демонична магия – с други думи, за демоничен маг. Но ако не успееше… щях да се справя с последствията, след като той се върнеше в собствения си свят.
Називер призова и призрачните си нокти. Крилете му се разпериха, благодарение на което той изглеждаше огромен.
Зилас потъна по-надолу в бойната си стойка, след което атакува. Називер се хвърли да го пресрещне, а Зилас се хвърли върху хлъзгавия асфалт и се плъзна покрай крилатия демон. Той скочи зад Називер – и заби двата си нокътя в гърба на Називер.
Крилатият демон изрева от ярост.
Когато Зилас се измъкна, Називер се завъртя върху него. Зилас скочи във въздуха, хвана един от роговете на Називер и отметна главата му настрани. Ноктите на Зилас се пресегнаха и едва улучиха гърлото на Називер, докато по-големият демон го отхвърляше. Замахнал с опашка, Зилас се приземи на крака. Двамата демони се изправиха един срещу друг.
Махнах на Амалия да ме последва и заедно се втурнахме към кръстовището. Трябваше да сме достатъчно близо, за да помогнем. Това не беше битка само за Зилас – вече не.
– Робин?
Главата ми се стрелна към шокирания вик.
С яркочервената си коса, която не можеше да се сбърка, Тори стоеше сред хаоса в коженото си бойно снаряжение, а бледото ѝ лице беше размазано от сажди. Широките ѝ очи се стрелнаха от мен към спътничката ми.
– Амалия? – Добави тя, а гласът ѝ се повиши още повече от шока.
Преди да успея да отвърна, червената светлина пламна – Називер беше създал извиващ се кръг от заклинания, насочен към Зилас. Тръгнах далеч от Тори, надявайки се, че ще имам възможност да я намеря отново.
Докато тичах, зърнах движение – Дариус, изправен отново на крака и не сериозно пострадал от атаката на Наживер. Той държеше два сребърни кинжала, по остриетата на които проблясваше светлина.
После изчезна.
Изчезна, сякаш никога не е съществувал. И аз си спомних, че той беше луминамаг, който можеше да подчинява светлината на волята си.
Гръмка експлозия на магия разтърси земята и страхът ме прониза, докато се съсредоточавах върху Зилас и Називер. Върху паважа се появи димящ кратер, а Зилас беше от другата му страна. Називер скочи през него с разперени криле.
Двата демона се блъснаха, докато аз грабнах втория си нов артефакт – едносантиметрово метално кубче – и го протегнах до края на веригата. Прицелих се и го насочих към двата демона.
– „Ori impello arcuate!“
Въздухът забуча, а от артефакта се разнесе слаба ивица сребриста светлина, която се разширяваше все повече и повече, докато се устремяваше напред. Зилас се откъсна от Називер и се издигна във въздуха.
Заклинанието премина под него и удари Називер на височината на кръста, като го изхвърли настрани. Зилас се приземи и отскочи със същото движение, а ноктите му проблясваха.
Називер се претърколи и ноктите на Зилас уловиха крилото му, разкъсвайки мембраната почти на същото място, на което Зора я беше разрязала миналата седмица. Дх’иратският демон се изстреля на крака, багрите пламнаха по ръцете му – и нещо излетя от мрака и се заби в гръбнака на Називер.
Докато демонът се препъваше, предметът отлетя назад: стоманена сфера с размерите на софтбол, която висеше във въздуха. Друг обект се приближи от нищото – стъклена сфера с размер на билярдна топка.
Називер се отклони от стъклената сфера. Тя спря във въздуха, след което отново се заизкачва към него като упорита муха.
Докато крилатият демон отново избягваше и стъклената, и стоманената сфера, Зилас извика заклинание. Под дланта му се разгоря пентаграма, изпълнена с руни.
Evashvā vīsh!
Червената сила се насочи към Називер, но миг преди да го удари, демонът извика собствено светкавично заклинание. Двете демонични сили се сблъскаха – и се взривиха.
Взривът катапултира Зилас и едновременно с това разби стъклената сфера. Зилас се преобърна назад, като се хвана за ръцете си, преди да се преобърне на крака. Опашката му се изви и той се стрелна обратно към Називер.
Демонът разпери криле, изхвърляйки бледия прах, който покриваше кожата му. Когато дъхът му се разнесе бял във въздуха, разбрах какво е било стъкленото кълбо – алхимична бомба за замръзване. Тънък слой лед покри Називер.
Зилас връхлетя върху демона с глава, после направи финт надясно – и отляво, зад гърба на Називер, блесна светлина върху дълго острие.
Зора се втурна с размахан меч и прокара острието по гърба на Називер.
Демонът изръмжа яростно и скочи във въздуха. Крилете му помпаха, докато набираше височина, все по-нагоре и по-нагоре, после се плъзна по покрива на най-близката сграда. От тъмния силует на демона към нас се стрелнаха светещи червени очи.
Сърцето ми затрепери в гърдите. Називер беше избягал от нас.
– Робин!
Зора се втурна с меч в ръка, а заедно с нея дойдоха Дрю, ранената му ръка набързо превързана с окървавен плат, и Венера, Х-образен колан около кръста ѝ, натоварен със стъклени сфери, флакони и други дребни предмети.
Отворих уста с извинение на върха на езика си, но едва не си отхапах езика, когато Зора ме сграбчи в кратка, едноръка прегръдка.
– Толкова се радвам, че си жива! Разкажи ми как си оцеляла след падането от прозореца, след като преживеем това. – Тя се завъртя, за да се изправи срещу Називер на покрива. – Добре, момчета. Дрю, можеш ли да хвърлиш нещо там горе? А Венера, какво имаш, за да свалиш демона от крилата му?
Двамата митици се прехвърлиха към нас, с наведени назад глави, докато изучаваха врага си. Вгледах се в тях, после погледнах към Зилас, който стоеше на няколко крачки в човешкото си превъплъщение и също пресмяташе как най-добре да атакува Називер.
Дали Дрю и Венера не разпознаха Зилас като моя демон? Нима не им пукаше?
– Казах им – каза Зора просто, като забеляза тревожното ми недоумение. – Те обещаха да не казват на никого другиго.
– Но…
Дрю погледна към Зилас.
– Зора каза, че той не е като другите демони.
Въпросният демон наблюдаваше Називер, като размахваше опашка настрани.
– Аз не съм. Аз съм по-умен.
Дрю примигна, а после се засмя.
Венера отскочи със стъклена сфера върху дланта си.
– Ей, Зи, този демон ще намрази ли моята миризлива бомба толкова, колкото и ти?
Той хвърли поглед към алхимика. Слънчевите му очила бяха паднали по време на битката и очите му светеха изпод качулката.
– Ще я намрази.
– Тогава пробвай това, Дрю.
Тя подхвърли сферата си във въздуха и Дрю я улови с телекинезата си. Докато около нас бушуваха битки, той я хвърли към покрива на три етажа по-горе. Сферата се втурна нагоре – и пурпурна магия пламна по ръцете и краката на Називер. Усмивката на демона проблясна, после тялото му се разтвори в светлина и се свлече от покрива.
Завъртях се, проследявайки сиянието, което се стрелна през кръстовището – през гърчещи се тела и пламтяща магия – и изчезна сред стълпотворението в далечния край.
Ксевер беше призовал Називер да се върне в своя инфернус.
Ксевер беше тук.
И ние щяхме да го убием.
– Амалия – извиках аз, докато стигах до Зилас. – Намери Джак и се срещни с нас на една пресечка на юг.
Кимвайки, тя потегли, а аз се метнах на гърба на Зилас, с крака около кръста му и ръце на раменете му.
– Робин! – Изкрещя Зора. – Чакай…
Но Зилас вече беше скочил напред – към свирепата битка на митици и чудовища, която поглъщаше всичко, което се виждаше.
Назад към част 28 Напред към част 30
