Глава 14
Когато влязох в денонощния магазин, мокър и треперещ, осемнайсетгодишният младеж зад щанда щеше да се обади на полицаите за миг – ако му бях позволил да види точно това.
Вместо треперещата, прегърбена каша, която бях, аз показах на продавача изправена и напълно суха версия на себе си. Халюцинацията Кит се усмихна за поздрав и се запъти към секцията с говеждо сушено месо.
Междувременно аз стоях точно до вратата, търках ръцете си и капех вода на пода. След всички тези усилия да запазя дрехите си сухи, три минути след излизането ми от океана беше започнал да вали дъжд. Майката природа имаше жестоко чувство за хумор.
Ребрата ми сякаш бяха покрити със скреж, но не позволих това да попречи на халюцинацията, която проектирах в съзнанието на служителя. Докато аз оставах невидим, моят двойник мрачно обсъждаше между джъркитата „Маслен мескит“ и „Чикаго дим“, като клатеше глава напред-назад.
Можех да благодаря на Дъчбега Дуейн за овладяването на това умение, което бях нарекъл с обич Заплетения Кит. Започна като трик в училище, с който заблуждавах учителите си, че внимавам, докато си рисувам или чета книга. Едва когато срещнах Дуейн и неговите размахващи се юмруци, се научих да се правя на напълно невидим.
Когато изпратих фалшивия Кит към пътеката с бонбони, заобиколих на пръсти гишето, за да се присъединя към продавача. Мобилният му телефон се намираше до касата и аз направих устройството невидимо, докато го пипах. Прокарах пръст по екрана. Нямаше код за достъп. Перфектно.
Оттеглих се в ъгъла и изпратих фалшивия Кит в противоположната посока – макар и не към вратите на хладилника с лъскавите им стъкла. Отраженията бяха твърде сложни, за да се измъкнеш, докато си разсеян.
Набрах номера, който бях запомнил преди три дни, и вдигнах телефона до ухото си. Той иззвъня. И звъни… и звъни, и звъни. Накрая се включи гласова поща и сърцето ми се сви.
– Дженкинс, това е Кит – промърморих с тих тон, за да не се донесе гласът ми до служителя. – Избягах. Намирам се в един магазин за хранителни стоки на юг от Дийп Коув. Мисля, че на магистралата Долартън. Ако можеш да ме намериш, ще ми е от полза помощта ти.
Докато прекъсвах обаждането, осъзнах, че служителят се е вторачил във фалшивия Кит с объркване. Говна на клечка. Губех контрол над халюцинацията и нейната необяснимост си проличаваше.
Втурнах се към най-близката пътека и натъпках джобовете си със Slim Jims, Sour Patch Kids и няколко бутилки вода. Междувременно фалшивият Кит се приближи до продавача.
– Хей – попита той небрежно – знаеш ли къде е най-близкият хотел?
Служителят се намръщи.
– Най-близкият е до залива. Или обратно към града. Мисля, че има един до Капилано.
– Нищо по-близо?
– Не, човече.
По дяволите. Не можех да се върна в Дийп Коув, защото имаше голяма вероятност Лиена и агент Катър да ме издирват в този район. Капилано беше много далеч.
Фалшивият Кит му пожела лека нощ, след което двамата излязохме и се сляхме в едно цяло.
Като придърпах качулката си върху главата срещу постоянния дъжд, прекосих паркинга обратно към тротоара. Ако Дженкинс ми дойдеше на помощ, точно тук щеше да се появи, така че не исках да се отдалечавам.
На половин пресечка надолу по улицата, под жълтата улична лампа се виждаше автобусна спирка със стъклен навес. Достатъчно добре. Втурнах се в заслона и се сринах на пейката, а дъждът барабанеше по металния покрив. Раменете ми, които бяха притиснати около ушите ми, за да се предпазят от студа, се отпуснаха и аз се втренчих в един Slim Jim.
В другата си ръка държах телефона, който бях откраднал, и се взирах в него, борейки се с гадното чувство в корема си. Бях се обадила на непознат човек за помощ… защото нямаше кой друг да ми помогне. Маги и Куентин бяха единствените ми приятели.
Ако се бях обадил на Лиена и я бях помолил да ми помогне, какво щеше да ми каже?
Тихо подсмръкнах. Сигурно щеше да ме превърне в безног пудел по телефонната линия от чиста ярост. Бях я предал като хлъзгав мошеник, за какъвто ме беше приела от самото начало.
Но предадена… това беше тежка дума. Измамена, да. Измамена, разбира се. Но предадена? Прерових вътрешния си тезаурус в търсене на по-добър вариант. Преди почти да умрем в тайния кабинет на Ригел, преди да ме заведе в апартамента ми и да гледаме филм, преди да гарантира за мен пред Блайт, нямаше да се притеснявам за най-доброто описание на действията ми. Но сега?
Стомахът ми се преобърна, недоволен от Слим Джим. Или може би това свито чувство беше вина.
Все пак не се чувствах виновен за това, че спасих собствения си задник. Да се откажа от неприятни ситуации и да изчезна в нощта беше моят ход за оцеляване.
Ти си сирак без семейство, за което да се говори, и единствените хора, които са готови да те приемат, са обидени гадове? Бягай.
Приемната система не може да измисли какво да прави с теб, защото, без да знаят всички – включително и ти – си странен митичен човек и изнервяш всички? Бягай.
Адвокатската кантора, в която работиш, се оказва управлявана от мошеници, които искат пари, и се срива? Определено бягай.
Някои хора може да го нарекат страхливост, но аз го наричам самосъхранение. И никога преди не ме е притеснявало. Може би бях потъпкал растящото доверие на Лиена и малките добрини по пътя си към свободата, но какво друго можех да направя? Да изчакам да видя дали полицията ще ме екзекутира?
Решително хрупайки злополучните си закуски, насочих мислите си към тема, която не караше червата ми да се свиват. Като например странното поведение на Маги. И поведението на Куентин като задник – не че това, че Куентин е задник, беше изненада.
Да, той винаги е бил егоцентричен, но да ме нарече предател, когато беше разкрил съществуването ми пред полицията? Пълна глупост. Ако не беше той, щях да хвана онзи полет и да изчезна някъде в южната част на Тихия океан много преди полицията да научи за „онзи стажант, който никога не млъква за филми“.
Поведението на новото „бейби“ на Куентин беше много по-странно. Алчната и параноична Маги помагаше на беглеца? Помагаше за плановете му, свързани със Синия дим? Застрашаваше себе си с цел печалба?
Всичко това е погрешно.
Макар че Куентин напълно умееше да манипулира хората, той имаше определен тип, когато ставаше дума за жени, а Маги беше с десет години по-възрастна и петстотин процента по-чудата за него. Очевидно той използваше емпатичните си способности, за да я накара да си мисли, че го обича. Искам да кажа, че дори на мен ми се искаше да се сгуша в скута му, а за последно проверих, че не се бия за този отбор. Неговите лепкави любовни вълни ме бяха хванали, когато се приближих твърде много.
Обърнах се назад към стъклената стена. Куентин щеше да влияе на Маги само ако имаше нужда от нещо от нея, а единственото нещо, което желаеше в момента, беше Син Дим. Ригел беше искал помощта на Маги, за да проникне в Цербер. Ако Куентин бе поел плана за обира, сигурно искаше и нейната помощ. И за разлика от Ригел, той не даваше възможност на Маги да откаже.
Въпреки че Куентин я манипулираше на ниво, което надхвърляше „подлост“ и стигаше направо до „травмиращо зло“, не можех да направя нищо по въпроса. Не можех да се сравнявам с Куентин, а дори и да бях, нямах никаква представа къде е отвел Маги, как да ги намеря или… каквото и да било. Освен това трябваше да се тревожа за собственото си оцеляване.
Въпреки това към тежестта, която се бе настанила дълбоко в червата ми, се присъедини нова порция студена вина.
Довърших пакетчето с бонбони, хвърлих го в кофата за боклук до автобусната спирка и паднах обратно на пейката. Изтощението ме пречупи – психическо и физическо. Преустройството на кафенето за Маги, докато променях огърлицата за Лиена, след това всички видове щуротии на Кит по време на бягството ми… Бях изморен.
Клепачите ми бяха паднали, когато нещо от другата страна на улицата привлече вниманието ми: човек, който стоеше на ръба на тротоара и ме наблюдаваше. Висок, слаб, облечен в тъмни дрехи. Сенките прикриваха детайлите на лицето му.
Не притежаваха строгостта на агент от полицията, но пък бяха облечени в кожата на ловец на глави.
Лиена не си беше губила времето, нали? В момента, в който бях избягал, тя сигурно беше разпратила името ми, снимката ми и описанието на злодея до всяка митична гилдия в града. Зачудих се колко ли голяма награда е разрешила Блайт. Колко силно искаше да върне красивото ми лице в стаята си за разпити?
Фигурата от другата страна на улицата слезе от бордюра и тръгна към мен.
Скочих от пейката, като случайно изпуснах откраднатия телефон. Трябваше да се махна оттам – но не знаех с какво си имам работа. Магьосник? Телекинетик? Магьосник? Трябваше да разбера.
Време е за третата ми и безспорно най-яка сила на халюцинация: Характеристика на същество. Не ми се удаваше да я използвам често, защото ѝ липсваше финесът на Разделения комплект и Редекоратора. Изненадващо, ужасяването на хора не беше толкова полезно в ежедневието.
Представях си голям заден чудовищен камион с ослепителни фарове и крещящи колела. След това прожектирах образа на този камион, който фучи по пътя, върху човека, който се приближаваше към мен.
На теория ревящият камион чудовище, който се готви да ви изравни с асфалта, би трябвало да предизвика реакция: да скочите от пътя или да разкриете магията си, за да отклоните камиона, или да изкрещите и да оставите ново кафяво петно на гащите си.
В действителност приближаващият се митик леко се стресна, след което продължи да върви.
Какво. По дяволите.
Добре, време е да бягам. Завъртях се на пета и избягах – а ловецът на глави се втурна след мен, за да ме пресече.
Отлично. Бяха безстрашни и имаха времето за реакция на генетично мутирала котка нинджа.
Стремежът ми към оцеляване подхрани краката ми и аз ги ускорих още повече, тичайки толкова бързо, че дъждът сякаш не ме докосваше. За съжаление котката нинджа също беше адски бърза.
– Кит! – Изкрещяха те. – Спри!
О, да, разбира се. Само защото помолихте толкова мило.
Докато тичах по тротоара, се концентрирах. Раздвоеният Кит се отклони наляво през пътя – а аз, вече невидим за преследвачите си, завих надясно.
Ловецът на глави се хвана на въдицата. Слава на Ралф Елисън. Забавих ход, докато се изкачвах по тревист хълм към складове, и изпратих фалшивия Кит в дърветата от другата страна на пътя. Котка-нинджа се втурна след него в горещо преследване, след което натисна спирачките.
Той спря. Спря. След това се завъртя и побягна обратно през пътя – право към мен. Как? Бях невидим!
– Спри, Кит! – Извика. – Няма да те нараня!
Сякаш щях да повярвам на думите.
Отпред, покрай най-близкия склад, минаваше седемметрова ограда, направена от гофрирани метални панели. Събудих целия си адреналин и атлетизъм в себе си, скочих към оградата, хванах се за горния ѝ край и се прехвърлих сравнително сръчно.
В мига, в който се озовах на земята от другата страна, излетях между сградата и оградата. На първата пресечка на сгради завих наляво. После надясно. Отново надясно и после наляво. Дори ловецът на глави да можеше да види през халюцинациите ми, те не можеха да видят през стените. Освен ако не бяха телетезианци, в който случай бях прецакан. Опитах се да не мисля за това.
Завих зад поредния ъгъл и се озовах лице в лице със заключена порта. Дишайки тежко, я прескочих със значително по-малка пъргавина и се приземих от другата страна.
А там беше тя: котката нинджа, която ме чакаха.
Както се оказа, ловецът на глави беше облечена в кожа жена на около двайсет години с къса руса коса, обръсната отстрани, и с излъчване на гангстер, която можеше с голи ръце да откъсне главата ми от раменете. С високите си ботуши до коленете тя беше почти еднакво висока с мен.
Вдигна ръце, сякаш се приближаваше към диво животно в капан.
Господи. Лиена сигурно е пуснала някаква гадно звучаща глупост в онлайн таблото за награди на полицията на МР: „Невъоръжен и изключително досаден. Халюцинациите му са по-лоши от захапката му. Справете се с него като с диво коте.“
Ловецът на глави отвори уста да кажае нещо, но аз не се интересувах чак толкова от това, затова се разделих още веднъж, като изпратих фалшивия Кит надясно, а невидимия Кит се гмурна наляво.
Преди да успея да направя цяла крачка, тя изпъна крака си. Ритникът се заби в корема ми, изхвърли ме от равновесие и неспособен да спра движението си, аз се наклоних настрани.
Дори не видях в какъв глупав складов боклук паднах, но главата ми се удари в нещо злощастно твърдо и зрението ми почерня.
Назад към част 14 Напред към част 16
