Глава 2
Може да си помислите, че когато огнена топка се насочи към черепа ви, животът ви ще премине пред очите ви. Моят не. И това ме устройваше. Сега не беше моментът да изживявам мрачното си съществуване.
Миг преди огненото кълбо да изпепели лицето ми, прозвуча гласът на Лиена и в стаята се излъчи яркосиня бариера. Огненото кълбо на смъртта се взриви в нея, разпръсквайки течни пламъци във всички посоки.
Лиена стискаше дървено кубче на Рубик, което светеше със същата синя светлина като бариерата, която беше спасила задника ми. И лицето ми.
През изпочупената врата се вмъкна неандерталец с размерите на Дуейн-Джонсън. Трябваше да се обърне настрани, за да прокара през рамката масивните си рамене – рамене, пълзящи с огън. Не приличаше толкова на Човешката факла, колкото на огнена лава, която се стичаше по ръцете му. Гъста течност капеше от пръстите му и падаше на пода, където се впиваше в прашния линолеум.
Интересно. Огнен маг? Това беше най-доброто ми предположение.
Той се вмъкна в стаята, придружен от скачащ ад и ленти от димяща лава. Безсмислена ярост изкриви лицето му.
Лиена спусна куба си и синята стена на безопасността изчезна. Първата ми реакция беше, че това ми се струваше изначално глупаво, но преди да успея да предам мнението си, тя извади от чантата си едно топче, изкрещя заклинание, което не можех да чуя през крещящата аларма, и го хвърли към натрапника.
Малкото кълбо удари мъжа с тъп импулс. Огнените му вени се свиха и угаснаха с жалко изсвирване, после цялото му тяло се отпусна, сякаш някой го беше натъпкал с конски транквилизатор. Той се запъна назад, блъсна се в стената и се строполи безсилно на пода. Лиена извади от чантата си чифт нови белезници и ги закопча около китките му.
Цялото това нещо – от взривяващата се врата до мага в безсъзнание – бе отнело десет секунди, което придаваше още по-голяма тежест на дивите слухове за майсторството на Лиена в абджюрацията. Дамата беше добра.
Без да танцува победен танц или дори да размахва юмрук, тя вдигна мрамора, след което извади комплект ключове от чантата си, която започваше да прилича на чантата за изненади на Мери Попинс. Дали в нея имаше и закачалка за дрехи?
– Никога досега не съм виждал пиромаг да прави това – отбелязах аз.
– Вулканомаг – поправи ме Лиена, като пъхна ключа в ключалката, която свързваше белезниците ми с масата, и я отвори. – Следвай ме.
– Задръж за секунда! Няма да излизаме там, нали?
Перспективата да се втурна навън в какъвто и да е остър хаос, който опустошаваше участъка, не ме вълнуваше. Ако бях прав за участието на бившия ми приятел и съкилийник Куентин, той заливаше целия участък със заразителна ярост, която само щеше да се натрупва. Това правеха емпатите: караха хората да изпитват всички чувства. В този случай – всички чувства на „несъгласувана ярост“.
Магьосникът от лава Везувий беше първият от много, много магически опасности извън стаята за разпити.
Лиена се обърна към вратата.
– О, да.
Махнах с белезниците на китките си към гърба ѝ.
– Можеш ли поне да ме отключиш първо?
– Не.
Ядосаната топлина се надигна от гърдите ми и навлезе в главата ми, но аз я потиснах обратно. Емоционалната манипулация на Куентин засилваше и най-малкото раздразнение. Ако тук беше толкова зле, колко ли яростни бяха всички гадни престъпници в затвора?
Лиена стисна една от огърлиците си – верижка с висящо в края котешко око. Между бълнуванията на неумолимата аларма тя заяви:
– „Ori menti defendo“.
Тази безсмислена дума беше заклинание за магьоснически артефакт и в отговор на задействащата дума висулката с котешкото око светна. Напрежението в раменете ѝ се отпусна и когато стегнатите линии на гнева около пълните ѝ устни се смекчиха, тя ми предложи първата усмивка, която бях виждал досега. Беше малка и кратка, но хей, това беше усмивка.
– Остани зад мен. Ще се справиш. – После излезе в коридора.
Да следвам или да не следвам – това беше въпросът. Да се гърчиш в незаключена стая без защитата на тази магьосница беше далеч по-малко привлекателно от хаоса, който ни очакваше, така че я придружих през вратата.
Кошмарен поток от звуци атакува ушите ми. Покрай алармата се чуваха крясъци на хора, тропане на стъпки, метални трясъци и чупене на вещи. Вдясно от мен широкият коридор завършваше с хубави, нормални двойни врати. Отляво коридорът се извиваше зад остър ъгъл, отвъд който се намираше епицентърът на ада – дим, оранжево сияние на пламъци, ярки проблясъци на магия.
Лиена тръгна наляво с кубчето на Рубик в ръка. Борейки се с всички инстинкти, които притежавах, аз се промъкнах тихо зад нея. Тя приклекна, надникна зад ъгъла, после се прибра зад защитната стена.
– Подметките на обувките ти от гума ли са? – Изкрещя тя над алармата, докато въртеше кубчето на Рубик, пренареждайки руните, които маркираха всяко квадратче.
Погледнах надолу към затворническите обувки, които ми бяха връчили при пристигането ми.
– Нямам представа. Защо?
От дима изскочи ситна мълния и удари флуоресцентното осветление над главата. Пластмасовият корпус се разби и запрати отломки върху нас.
– Електромаг – разкри Лиена безпощадно. Тя отново подаде глава иззад ъгъла. – Хайде да вървим.
– Ей там! – Изкрещях като най-лошия каубой на всички времена, като отчаяно се хванах за якето ѝ. Хванах подгъва и я дръпнах назад.
Тя се отърси от мен.
– Какво?
– Не мога да тичам така навън!
– Какво искаш да направя?
Гневът ми отново пламна и използвах закопчаните си с белезници ръце, за да посоча кубчето ѝ на Рубик.
– Сподели богатството. Натовари ме. Омагьосай ме!
Друга дъга от мълния освети коридора и остави димяща дупка в стената срещу нас.
– Поне ми дай нещо, което ще ме защити от Зевс! – Отново посочих куба. – Можеш да правиш различни заклинания с него, нали? Има около четиридесет квинтилиона възможни комбинации, така че трябва да има такава, която да ме направи имунизиран срещу всички тези гадости.
– По-лесно е да се каже, отколкото да се направи – отвърна тя.
– Хайде, агент Шен. Аз съм беззащитна тук.
Със стиснати челюсти тя погледна кубчето на Рубик.
– Дай ми минута.
– Не съм сигурен, че имаме минута.
Но тя не ме слушаше. Тя въртеше и въртеше кубчето, като мърмореше думи, които едва различавах през алармата.
– Вода – къде е водата? – Бъркане! – Психика… – Бъркане! – Не, не елементарен щит… – Бъркане! – Къде е… нали!
Дълбокият свистящ звук на огнехвъргачка, придружен от болезнено ярко оранжево сияние, се разнесе каскадно по коридора. Какофонията бе пронизана от писък на Вилхелм.
Лиена завъртя куба още веднъж, след което го удари в гърдите ми. Алармата заглуши половината от изкрещяното от нея заклинание и кубът бе облян от бледо сияние.
Набъбващата ми ярост утихна. Обхвана ме спокойствие – последвано от вълна на свещена паника, когато поредният електрически взрив атакува стената.
– Сработи ли? – Попита тя. – Емоциите ти нормални ли са?
– Е… да, мисля, че… – Когато лицето ѝ се озари от горда усмивка, недоверието ми смръщи веждите. – Чакай, това е, което твоето заклинание направи? Направи ме имунизиран срещу емпатията?
– Ти ме помоли да…
Ако ръцете ми не бяха с белезници, щях да ги хвърля във въздуха.
– Ами електричеството? Адският огън? Водовъртежът от смъртоносна магия, който се готви да ни взриви в лепкава мъгла? От това исках имунитет!
Тя отново се намръщи.
– Магията не е толкова проста. Сега поне можеш да мислиш трезво. Трябва да ми благодариш.
Да, разбира се. Щях да ѝ благодаря, ако се справех с това, без да бъда пронизан от мълния.
Издигайки се в цял ръст и изправяйки краката си, тя се изправи пред коридора от ада.
– Просто се дръж близо до мен.
С това тя изскочи иззад защитната стена и се втурна в мелето. Направих една крачка – и се спрях. Тя беше права. Отново можех да мисля трезво и по някаква причина да се втурна след нея не ми се искаше.
Вместо това се доближих до ъгъла и подадох глава навън. На два метра от нея тя запрати друг мраморен артефакт към жена, осветена от бяло пращене. Електромагьосницата се спъна и падна назад, силата ѝ беше угаснала – но тя не беше единствената обезумяла митичка в коридора.
Приличаше на мач в клетката на WWE на свръхестествени стероиди. Десетина тела в различен стадий на нанасяне или поемане на удари по задника бяха забъркани в масова схватка. Някои от тях бяха престъпници, освободени от килиите си, а други – агенти и служители на полицията.
Алхимикът и гадателят, които за последен път бях видял в килията до моята, съвсем немагически се удряха един друг. Наблизо един нисък, жилав мъж размахваше ръце и виеше несвързано – и в средата на залата се образуваше вихрушка. Прах и отломки се всмукваха в растящото торнадо, а ревът на вятъра се издигаше над пискливата аларма.
Лиена завъртя кубето си и изкрещя още едно заклинание. Стена от синя светлина се разнесе навън и торнадото угасна до нула – но магията продължаваше да проблясва, да се взривява, да избухва и да бумти, докато митиците се мятаха и кървяха.
Тя хвърли трето топче към аеромагьосника и той се преобърна назад. Докато се навеждаше да вземе артефакта, един разгневен агент на полицията с козя брадичка я ритна встрани, запращайки я, нейното топче и кубчето на Рубик на земята.
Наведох се по-далеч в коридора. Трябваше ли да направя нещо тук? Да се втурна в хаоса с белезници на ръцете и да изрева творчески, но напълно безсмислени заплахи към нападателите на Лиена?
Агентът посегна с още един ритник, но Лиена се измъкна от пътя му, като подкоси другия му крак изпод себе си, а когато падна на земята, го удари с лакът в челюстта. Тя не само риташе магически задници, но и буквални задници. И изглеждаше добре, когато го правеше.
Ами тогава! Изглеждаше, че агент Шен контролира нещата напълно, така че моите услуги определено не бяха необходими. Така или иначе не можех да помогна – не и с нейните фантастични антимагически белезници около китките ми.
Изчаках още няколко секунди, докато тя си върне дървеното кубче за заклинание, преди да се вмъкна обратно в безопасния участък от коридора. Неудобно изтупах праха от комбинезона си, още по-неудобно прокарах закопчана с белезници ръка през късата си кафява коса и се отдалечих от хаоса.
Поглеждайки назад към живота си – който по-често прекарвах на прословутата грешна страна на релсите – не бях развил симпатии към органите на реда. По принцип хората, които ставаха полицаи, детективи и агенти, бяха и от онези, които с удоволствие използваха властта си като проклет чук. А на мен не ми харесваше да поемам ударите.
Не че бях крехък или нещо подобно. Не бях стъклена плочка тук. По-скоро солидна и достатъчно красива мраморна статуя. Знаете, такава, която би се напукала под ударите на чук, но не и направо разбила.
Както и да е. Въпросът е, че не вярвам на полицаите, не ги харесвам и съм сигурен, че тези чувства са взаимни. Същото важи и за агентите на полицията и подобните им. Така че, само с най-лекото чувство за вина, се запътих към свободата.
Добре де, „валс“ не е най-подходящата дума. Тръгнах като отчаян глупак. Можете ли да ме вините?
Със завързани китки пред себе си се втурнах през двойните врати, слязох в друг коридор и проверих с тяло дръжката на вратата, удобно обозначена с надпис „Изход“ и надпис „Стълбище“. Трябва да обичам общинските разпоредби за безопасност. Дори митичната чудовищна полиция не може да ги пренебрегне.
Докато изкачвах първия етаж на стълбите, алармата замлъкна. В ушите ми прозвуча призрачното ехо на раздора. Изминавайки стъпалата две по две, си помислих, че съм на път да избягам на улицата с белезници и сив гащеризон. Проблем за бъдещия ми живот. Точно сега приоритетът на сегашното ми аз беше да се махна по дяволите от това място.
Стигнах до първата площадка и зърнах отворена врата, а зад нея – безвкусен коридор с килим.
По средата на стъпката цялото ми тяло се повдигна от земята, сякаш гравитацията се беше отказала. Ритах като давещ се дълбоководен водолаз, но нямаше смисъл. Бях необвързан балон с хелий в празно стълбище.
– Къде си мислиш, че отиваш?
Капитан Блайт пристъпи в отворената врата, с една ръка, протегната към мен. Ръката ѝ трепереше от напрежение, но това не личеше по лицето ѝ – изненадващо, тъй като умствената сила на телекинетиците е ограничена от физическата им сила. Моят метър и осемдесет не беше толкова слаб, което означаваше, че Блайт е адски силна.
Тя дръпна ръката си настрани. Аз се забих в стената, а силният удар разтърси костите ми. Плъзнах се надолу и се приземих на клатещи се крака.
– Това беше ли необходимо? – Изстенах.
Пръстите ѝ се свиха в юмрук. Гърлото ми се стегна, прекъсвайки въздуха, и аз безпомощно се вкопчих във врата си. По дяволите, тя ме душеше със сила! Щеше да е толкова готино, ако не умирах.
Белите ми дробове изгаряха за въздух и зрението ми избледня. Точно когато си помислих, че ще припадна, ръката ѝ се отпусна. Гърлото ми се отвори и аз се задъхах. Отказвайки се от достойнството, се плъзнах по стената и седнах твърдо на пода.
Докато вдишвах глътки сладък, сладък въздух, Блайт се запъти към мен. Тя приклекна, за да срещне очите ми, а бледосиният ѝ поглед обещаваше всякакво съжаление за прибързания ми опит за бягство.
– Не ме искаш за свой враг, Морис – каза тя, едва ли по-силно от шепот. – Но ти просто не можеш да си помогнеш, нали?
Назад към част 2 Напред към част 4
