Глава 4
Има три основни причини да тренирам.
Първа причина: силата на магическите способности на някои митици е пряко свързана с физическото им състояние. Колкото повече посещаваш фитнес залата, толкова по-добре можеш да владееш силата си. Нямах представа дали попадам в тази категория, но нямах и потвърждение, че не е така, така че така или иначе бях на борда. Бях увеличил тренировъчния си режим до шест дни в седмицата – кардио, вдигане на тежести, йога, плиометрия, плуване, аеробика, каквото се сетите. Ако това караше мускулите ти да горят, а дробовете ти да се надигат, опитвах го.
След като Блайт си тръгна от стаята за разпити, здравият брадат агент, който ме беше придружил дотук, донесе дрехите, с които бях облечен, когато ме арестуваха. Той също така подаде малък пакет плат на Лиена, след което си тръгна.
Лиена извади ключ от чантата си и пристъпи предпазливо към мен.
– Свалям ги. – Тя посочи белезниците ми. – Ако се опиташ да направиш нещо поне малко подмолно, ще заменя очните ти ябълки с пеперони и ще те затворя при нашия отряд К-9.
Извих вежди.
– Имам толкова много емоции в момента. Развълнуван съм да сваля тези белезници, искрено съм любопитен дали можеш да направиш нещо с пеперони, притеснявам се, че очните ми ябълки може да са в реална опасност и…
Със сръчно завъртане на ключа Лиена отвори белезниците и аз се откъснах с облекчена въздишка. Света Богородице, това беше добро усещане. Не само новоосвободените ми и годни за употреба китки, но и опияняващата вълна на увереност, която дойде с връщането на способностите ми. Усещах силата си, сякаш в главата ми светна крушка. Сега обаче не беше моментът за изпитание – не и с Лиена и нейния страшен сак с мъчения за отричане, който стоеше на стража.
– И? – Подкани ме тя.
Трябваше да си припомня какво бях казал.
– И наистина искам да знам дали има кученца К-9 и дали мога да се запозная с тях.
С преувеличено въртене на очи тя посочи дрехите ми.
– Облечи ги. Трябва да сме незабележими.
Причина две: общото здравословно състояние. Не ми е приятно да се задъхвам по средата на стълбището или да се мъча да нося средно голям товар с хранителни продукти вкъщи от супермаркета. Тренировките ми спестяват всички тези неприятности.
Изправих се, събух грозните обувки, които бях принуден да нося, и спрях с пръсти върху ципа на още по-грозния си гащеризон.
– Ще се обърнеш ли?
В отговор тя скръсти ръце.
Добре тогава. Дръпнах ципа, смъкнах ръкавите и оставих цялото нещо да падне до глезените ми. Отдолу носех боксерки, чифт чорапи и нищо друго.
Трета причина: изтънченото изражение на лицето на агент Лиена Шен, докато ме гледаше как се събличам. След като съм работил с много самовлюбени хора в ККК, правя всичко възможно да избягвам сферата на суетата, но е трудно да не се почувстваш добре, когато хванеш някого да гледа шестоъгълника ти.
Прерових дрехите си на масата, след което се намръщих.
– Къде са ми боксерките?
Тези боксерки не бяха прани, откакто ги бях носил за последен път, но всичко беше по-добре от нишестените, прахообразно сини, накърняващи плътта боксерки на МПД.
Лиена леко се стресна.
– О. Не държим бельо, но – тя протегна малка ролка бледосиня материя – те дадоха тези за теб.
Пренебрегвайки надигащата се по кожата ми тръпка от хладния въздух в мазето, взех плата и го разклатих, откривайки чифт боксерки, идентични с тези, които носех. О, ура.
Потърках драскащата материя между показалеца и палеца си.
– Имаш ли представа колко ме сърби от тези?
Тя смътно сви рамене. Всъщност изглеждаше, че не обръща внимание на това, което казвам. Погледът ѝ продължаваше да се стрелка наоколо – прескачаше от лицето ми към масата, после се плъзгаше от средата на тялото ми към еднопосочното огледало, след това се стрелкаше към лявото ми рамо, проследяваше бицепса ми до предмишницата и рязко се спускаше към пода.
– И така… – казах, като върнах фокуса ѝ към лицето ми. – Няма ли други варианти за бельо?
– Това е всичко, с което разполагаме. – Погледът ѝ отново се плъзна надолу.
– Хм. – Подхвърлях боксерките върху дланта си. – Значи трябва да нося тези?
– Да.
Размислих над това дълбоко и задълбочено, след което вкарах палеца си в колана на боксерките си и го притиснах с един сантиметър надолу. Погледът ѝ се насочи към ръката ми, а лицето ѝ почервеня.
– Тогава… – Изрекох колкото се може по-бавно, за да видя до колко нюанса на розовото могат да стигнат бузите ѝ. – Трябва да… приключа… с обличането.
Тя върна погледа си към лицето ми и когато видя усмивката ми, изправи гръбнака си.
– Побързай – изръмжа тя и отново сгъна ръце. – Часът ни тече!
– Дадено.
Вкарах и двата си палеца под колана на боксерките си – и погледът ѝ падна към краката ѝ. Потискайки кикота, съблякох боксерките си и навлякох новия чифт. Бяха също толкова ужасни, колкото и предшествениците им. Беше като да носиш кутия от зърнени храни около най-личните си части.
Измъкнах от купчината тъмните си дънки и ги нахлузих. Докато закопчавах ципа, предпазливият поглед на Лиена се прокрадна към мен. Хвърлих ѝ усмивка и тя ми отвърна с гримаса.
Преструвайки се, че не забелязвам вниманието ѝ, което се задържа върху гърдите ми, навлякох бяла риза с V-образно деколте, след което облякох земнозелено яке с качулка, надявайки се, че външните ми слоеве някак ще неутрализират дискомфорта, който изпитвах отдолу. Нямаше такъв късмет.
Лиена избра една висулка от колекцията на врата си и я вдигна над главата си, а от верижката висеше зъб на акула. Приближавайки се, тя го пусна над главата ми.
– „Ori mens tua serenetur“ – заяви тя.
Руната, гравирана върху зъба на акулата, светна за секунда, след което избледня. Все още усещах силите си, но огърлицата ги беше заглушила до степен на безполезност. Доброто ми настроение изчезна.
Лиена потупа нокътя си по зъба.
– Остави го. Ако те видя да го сваляш, ще…
– Да превърна заветните части на тялото в деликатеси или да ги изпратя в паралелна вселена?
– Ако имаш късмет. Хайде да тръгваме.
– Не мога да повярвам, че сме в умна кола.
Вратата на подземния гараж на полицията се вдигна и Лиена изкара миниатюрното превозно средство на улицата. Както е нормално във Ванкувър, мразовита мъгла покриваше настилката, оставяйки улиците вечно влажни. Нищо чудно, че Дънкан живееше тук. Надявах се, може би наивно, че слънцето ще се покаже, но дори и облачното небе беше добре дошло за разлика от подземния затвор без прозорци.
Лиена зави наляво през плитка локва, която заплашваше да потопи екологичната кола клоун, в която бяхме натъпкани.
– Защо не си вземеш нещо с повече, нали знаеш, сила, мощ, кураж?
Спирайки на червен светофар, тя ми хвърли своенравен поглед.
– Мъжествеността ви е застрашена от тийн-тузарската кола?
– Мъжествеността ми е застрашена от това табло, през което коленете ми ще минат, ако натиснеш спирачките прекалено силно.
– Ние не се притесняваме. Не може широката общественост да знае, че съществува „магическа полиция“, която патрулира по улиците. Къде отивам?
– Район Китсилано – съобщих ѝ аз. Нима отказвах да разкрия местоположението си, докато не напуснах участъка? Точно така.
Светофарът се смени и Лиена ускори точно когато един камион на глупак профуча през кръстовището. Стандартно шофиране във Ванкувър. Лиена и трима други шофьори наказаха камиона с клаксони, след което всички продължихме по своя весел път.
– Как очакваш да преследваш лоши момчета с това нещо? – Попитах, като продължих оттам, откъдето бяхме спрели.
– Не очаквам. Ниският профил и преследването с коли също са несъвместими. Ние не сме Стив Маккуин.
Въздъхнах драматично.
– Току-що направи препратка към класически филм? Флиртуваш с мен?
Тя извърна очи.
– Просто се опитвам да говоря на твоя език.
Без да се притеснявам от изтънчеността, я изучавах. Въображението ми ли беше, или строгият агент Шен изглеждаше по-спокойна? Сега, когато вече бяхме извън участъка – и извън вездесъщата сянка на Блайт – напрежението около устата ѝ се беше смекчило, а останалият намек за розово по бузите ѝ от моя не съвсем стрийптиз озари тена ѝ.
Очите ѝ се насочиха към моите, тъмнокафяви и озарени от жив, загадъчен блясък – докато не се свиха подозрително.
– Какво? – Попита тя.
Тактика за отвличане на вниманието, започвам.
– Ти си от Лос Анджелис, нали?
Тя отново се обърна към пътя.
– Да.
– Защо все още си във Ванкувър? Нямаш ли работа, на която да се върнеш? Престъпни митове в Калифорния, с които да се справяш на пода?
– Имах резервиран полет за утре, но след инцидента в участъка капитанът поиска да остана, за да окажа подкрепа.
– Капитан Блайт не изглежда да е от хората, които искат нещо.
Лиена отговори с мърморене. Дали долових нотка на горчивина, може би?
– Тя те кара да останеш – предположих аз.
– Полицейската служба във Ванкувър е с критичен недостиг на персонал. Капитан Блайт се нуждае от помощ.
– Затова ли ти е възложила да ръководите издирването на Куентин?
Лиена сви челюстта си, сякаш обмисляше дали да отговори.
– Аз съм най-квалифицираният агент на разположение. Технически съм в екипа за реагиране на измамниците в Лос Анджелис.
Технически в екипа? Интересно.
– Ооо, фантазия – подиграх се аз. – Сигурно имаш стая с трофеи, пълна с митични лоши момчета, изваяни с таксидерми, вкъщи.
– Не мога да кажа, че някога съм изработвала таксидерми на някого. Все още съм новобранец.
– Не бъди толкова скромна. Колко мошеници си хванала?
– Включително и теб?
Кимнах.
– Да, разбира се.
Тя затаи дъх, докато изчисляваше числото в главата си, после издиша.
– Един.
– Един?
– Само ти.
Не можах да скрия изненадата си.
– Какво?
– Прехвърлих се преди седмица. Задържането ти на летището в Лос Анджелис беше първата ми задача.
Нищо чудно, че уменията ѝ за разпит бяха някак зелени.
– Е, като за първия ти арест мога да кажа, че си свършила чудесна работа.
– Много смешно.
– Сериозно. Пет звезди. Най-добрата услуга за лишаване от свобода, която съм получавал досега.
В отговор получих само още едно завъртане на очи – но ъгълчето на устата ѝ може би се повдигна. Наблюдавах я с периферното си зрение и обмислях какво знам и какво съм чул. Нещо не се връзваше.
– Ако си само от седмица и аз съм първият ти арест – започнах внимателно – откъде идва репутацията ти? Половината участък шушукаше за новопристигналия вундеркинд по абджюрация, и то преди да се изкараш Мръсен Хари по време на бунта.
Тя сви рамене. Преди да опитам друг ъгъл на разпит, трябваше да я насоча накъде да се обърне. Навигирах я през квартала и няколко минути по-късно тя спря умната кола до бордюра, изгаси двигателя и се огледа любопитно.
Бяхме паркирали на тесен път южно от плажа Китсилано. Смесица от елегантни, модерни къщи и стари, гигантски многоетажни жилища се криеше зад високи кленови дървета. От другата страна на улицата имаше мизерна къща на две нива с ръчно изрисувана табела, на която пишеше: „Китсилано Клайрвоянт“.
– Тук сме – обявих ненужно, след което се измъкнах от колата и изтупах дрехите си. Лиена се присъедини към мен, заровила ръка в чантата си като стар уестърн шериф, стиснал пистолета си, докато се изправяше пред табелата. Челото ѝ се набръчка от скептицизъм.
Пресякох улицата и излязох на скърцащата предна веранда, а Лиена ме следваше по петите.
Куентин идваше тук винаги, когато трябваше да вземе важно решение. Обичаше да получава мистично потвърждение, преди да се впусне в нови, рисковани начинания – и обичаше да изключва всякакви мистични предзнаменования от рода на „направи това и можеш да умреш“. Бях идвал с него няколко пъти и донякъде разбрах какво го привлича.
Не беше толкова неразумно да предположа, че ще се появи току-що излязъл от затвора и ще търси напътствия. Ако се окажех прав, това щеше да се отрази точно на сделката ми за снизхождение с капитан Блайт. А ако греша? О, добре. Щеше да ме изведе от участъка, далеч от всички, освен от един-единствен агент, и с огърлица, потискаща магията, която се сваляше много по-лесно от белезниците, потискащи магията.
Потиснах усмивката си, натиснах звънеца и в интериора на къщата се разнесе звън.
Видима през матираното стъкло, сянката на висока, стройна фигура се приближи. Вратата се отвори и се показа Дженсън Дженкинс, клайрвоактьорът от Китсилано. Технически погледнато, Дженкинс беше гадател – митичен човек, който използваше различни инструменти и ритуали, за да предсказва бъдещето. Или, както се изразяваше Дженкинс, за да „превежда послания от духовния свят“.
Ясновидецът е нещо съвсем различно, но той се нарича такъв като маркетингов трик. Той беше един от малцината митици, които използваха магии пред очите на широката публика, без да разкриват истинската и пълна същност на способностите си. Това беше тънка граница, но той я преминаваше добре.
При появата на Дженкинс изражението на Лиена се промени към изненада. Стереотипите за гадателите се състоят от ексцентрични, силно украсени жени с афинитет към цветни копринени шалове, но Дженкинс беше на петдесет години, висок над метър и осемдесет, слаб като боб, с дълъг, остър нос и къса, консервативна прическа. С бялата си риза, прилежно прибрана в черния му панталон, той приличаше повече на английски камериер, отколкото на гадател от Западното крайбрежие.
Огледа ни и двамата с типичното си резервирано изражение, след което ми предложи най-слабата усмивка.
– Ти си приятел на Куентин.
– Кит – напомних му аз.
– А ти си? – Попита той Лиена.
Тя ми хвърли смътно разтревожен поглед, сякаш току-що бе осъзнала, че няма представа защо сме тук и каква трябва да бъде стратегията ни, после измъкна значката си от чантата и я вдигна като щит.
– Агент Лиена Шен.
Трябваше ли да я предупредя, че значката и титлата ѝ на агент няма да я доведат приблизително до никъде с този човек? Вероятно – и все пак не съжалявах, че не съм го направила.
На лицето на Дженкинс се появи кисел поглед.
– И каква работа има Магиполицията тук? Освен ако не сте дошли за четене?
Тя пусна значката си обратно в чантата.
– Споменахте Куентин. Познавате ли го добре?
– Той е редовен клиент – категорично заяви Дженкинс.
Тя хвърли още един поглед към мен, след което попита:
– Виждали ли сте го напоследък?
Дженкинс скръсти ръце в отговор.
– Не мога да бъда сигурен. Обаче открих, че паметта ми е много по-ясна след четене. Или две.
Посланието беше ясно: за да получим информация, трябва да платим. Бизнесмени като Клайрвоайънта от Китсилано не работеха безплатно. Лиена премести тежестта си, сякаш обсъждаше възможностите си, после въздъхна.
– Приемате ли кредитни карти?
Назад към част 4 Напред към част 6
