Глава 6
Когато избягам. Не ако.
Лиена не беше разкрила, че съм затворник, но старият гадател изглежда все пак беше прозрял това. И също така знаеше, че не смятам да остана такъв.
Но какъв беше телефонният номер? Гореща линия за бегълци, които бягат от полицията? Защото това щеше да ми е супер полезно преди няколко дни, когато се опитвах да пресека международните граници.
Докато Лиена ме водеше по стълбите на „Китсилано Клайрвоайънт“, разглеждах обстановката около нас. Моята придружителка беше обърната с гръб към мен и вероятно наблизо имаше алея, в която можех да се промъкна. Не носех обувки за бягане, но те поне имаха връзки, така че …
Не. Още не. Бяхме далеч от това да настигнем Куентин, което означаваше, че ще имам много възможности – надявам се по-добри – да избягам.
Обратно в умната кола, Лиена запали мизерния двигател.
– Е, това беше поучително.
– Бих казал така – отговорих, като се престорих, че не забелязвам сарказма, който капеше от думите ѝ. – Знаем, че трябва да внимаваме за дим и че трябва да помолим за помощ някои стари и мъдри хора в даден момент.
Подигравайки се, тя намери пролука в прекъсващото движение на жилищните сгради и се вмъкна в лентата.
– Ти не му вярваш? – Попитах я. – За една фантастична магьосница на абджюрация звучиш много като скептик.
– Не съм скептик по отношение на магията. – Тя ускори през жълта светлина. – Скептична съм към човек, който нарича себе си ясновидец, а всъщност е гадател, мами незнаещи хора с парите им и няма причина да извършва истинско четене или да ни дава верни отговори.
Един бял микробус зад нас също профуча през кръстовището, събирайки клаксони от другите коли. В движението във Ванкувър няма студенина.
– Кой казва, че той мами хората, които идват при него за предсказания? – Проучих профила ѝ. – Имаш ли някакво основание за предположението си, че е измамник?
– Връзката му с теб и Куентин.
Устните ми се набръчкаха, но аз ги изпънах.
– Не го ли чу да казва, че през цялото време не е харесвал ККК? Не всички митици са лоши, нали знаеш.
– Казва човекът с шестдесет и едно висящи обвинения.
– Аз дори не знам за какво са половината от тези обвинения. Просто си вършех работата.
– Знаеше, че това, което прави гилдията ти, не е законно.
– Казваш това, сякаш съм бил един от мозъците в заседателната зала на Ригел. Аз бях стажант. Трябва да знам основата и всичко останало. Бях просто човекът, който правеше това нещо.
– Какво нещо?
– Със способностите ми. – Махнах неясно с ръка. – Това… както и да се нарича.
Вниманието ѝ се стрелна от пътя към мен и обратно.
– Ти не знаеш как се наричат способностите ти?
– Имам информация, че съм един вид екстрасенс, но това е всичко. – Гледах през предното стъкло, без да се интересувам от търсещите ѝ погледи. – ККК беше първият път, когато срещнах други митици – и научих какво е митик. Те със сигурност не ми обясняваха нюансите на закона на полицията.
Лиена спря колата на червен светофар. Автоматично се подготвих, когато микробусът спря близо зад нас, а решетката му запълни огледалото за обратно виждане.
– Обвиненията срещу теб – каза тя внезапно. – Много от тях са твърде слаби, за да издържат пред съдебния съвет. Ударили са ти цял куп отгоре, за да те сплашат.
Сериозно ли говореше? Устните ѝ бяха стиснати тънко от недоволство, но дали заради престъпната ми дейност, или заради фалшивия куп обвинения, не бях сигурен.
Очите ѝ се обърнаха за кратко към мен, в топлите им кафяви дълбини проблесна съчувствие.
– Е, тактиката на сплашване проработи – признах тихо. – Остават две седмици до произнасянето на присъдата ми и нямам адвокат, който да ми помогне да разбера всичко.
– Нямаш нужда от адвокат.
Полицай, който казва на заподозрян, че не се нуждае от адвокат, изглеждаше като ужасно гаден съветник. Тя можеше да твърди – или дори да вярва – че повечето от обвиненията срещу мен ще отпаднат, но това не беше риск, който възнамерявах да поема.
Беше късен следобед, което означаваше, че часът пик е настъпил и движението в града неизбежно се задръства. Докато завивахме зад ъгъла, интелигентният автомобил едва не се удари отзад в черна Тесла, която се намираше на края на дълга опашка от неподвижни автомобили, чакащи червен светофар някъде надолу по улицата.
Лиена натисна спирачките, а белият бус, който все още беше близо до нас, почти ни превърна в акордеон, спирайки на няколко скъпоценни сантиметра от нашата кола.
– Нашата наказателна система работи по различен начин – продължи тя, без да обръща внимание на почти смъртоносния ни опит. – Адвокатите на ККК мамеха човешките съдилища. В митичното право присъдата ти зависи изцяло от този, който я издава.
– Като капитан Блайт?
– При маловажни случаи тя взема всички решения, но когато става въпрос за по-сериозни дела…
– …като моите…
– …ти си на милостта на Съдебния съвет. Макар че капитанът има голяма дума по въпроса.
Линията от коли се изниза напред и Лиена натисна левия си мигач, като се плъзна към лентата, която щеше да ни отведе на моста Бурард. Белият микробус ни последва в лентата.
– Така че това, което искаш да кажеш, е, че трябва да увелича чара си, докато съм около Блайт, и отчаяно да се надявам, че тя ще каже добра дума за мен.
– Мисля, че капитанът може би е имунизирана срещу всички форми на чар.
– О, не знам за това. – Подарих на Лиена преувеличена усмивка. – Мога да бъда изключително чаровен, когато е необходимо.
Тя се изкашля по начин, който много приличаше на смях.
– Това ли е тайната ти психическа способност? Ти си митичен чаровник?
– Работи ли?
Всъщност от нея се изтръгна кикот. Тя прочисти гърлото си и каза с лош опит за строг тон:
– Не забравяй, че съм магьосник на абджюрация. Неподатлива съм на твоите сили.
Потискайки поредната си усмивка, погледнах бързо през рамо. Големият бус все още беше на опашката ни. Виждах две фигури вътре, но не можех да различа никакви подробности.
Обърнах се назад.
– Хей, забеляза ли…
– Да. – Тя погледна в огледалото за обратно виждане. – Откакто напуснахме къщата на гадателя.
– Мислиш ли, че ни следи?
– Да разберем.
Щом стигнахме от другата страна на моста, тя завъртя волана надясно, пресече с писък двете ленти на движение и зави към улица „Пасифик“, като напълно пренебрегна мигача си.
Държейки се за живота си, устоях на желанието да натисна въображаемия спирачен педал.
– Предупреди ме следващия път, когато заобиколиш ъгъла с дрифт от Токио, красавице.
– Не съм японка. – Тя направи бърза проверка на рамото, след което смени лентата, за да заобиколи автомобила, който възпрепятстваше напредването ѝ във Формула 1 от буса. – Аз съм китайка.
– Разбрах, но и двамата сте бързи и яростни.
В огледалото си видях как белият микробус отрязва скъпо BMW, за да не изостава от импровизираната промяна на маршрута ни.
Тя направи остър ляв завой под моста на улица „Гранвил“.
– Определено ни следват.
– Кои, по дяволите, са те?
– Някой от враговете ти кара ли грозен бял бус?
– Защо си мислиш, че имам врагове?
Тя зави зад друг ъгъл толкова внезапно, че главата ми едва не се отби от прозореца от страната на пътника.
– Ти си член на ККК.
– Бях – поправих аз.
Около нас се издигаха небостъргачи, докато умният автомобил се движеше на зигзаг към центъра на града, а ванът ни следваше с всеки писък на гума по пътя. Стори ми се, че това е първото ми истинско автомобилно преследване, но тръпката беше сериозно помрачена от два злощастни факта: първо, аз не шофирах, и второ, бяхме във възможно най-малко готината кола.
– ККК имаше много врагове – добави тя.
Тъкмо се канех да ѝ отвърна нещо за това, че съм виновен по асоциация, когато тя насочи нашата ракета-бегач към една отбивка, която се спускаше под земята и влизаше в товарна рампа на хотел от по-висок клас.
– По дяволите – измърморих, докато прескачахме една неравност. – Мъртва точка.
– Точно така.
Тя натисна волана за последен път, завъртайки умния автомобил на сто и осемдесет градуса. Спряхме с лице към пътя, по който бяхме влезли, заобиколени от П-образните бетонни стъпала на товарната рампа, с металната врата зад нас. Дори в колата мястото миришеше на ръжда и боклук.
– Сигурна ли си за това? – Попитах.
– По-добре тук, отколкото на открито – отговори тя, все така грижеща се за безопасността си.
Буса се спусна по рампата и спря на дъното, като блокира движението. Или да излезем. Бяхме в капан.
– Не съм експерт – казах аз – но не е ли това частта от наръчника на полицията, в която се вика подкрепление?
Тя извади телефона си от чантата и провери екрана.
– Няма сигнал.
О, добре. Бяхме заклещени на два етажа под земята в камера от бетон и стомана без обхват. Надявах се, че любезните хора в буса са били изгубени туристи, които агресивно търсят посоки.
Лиена докосна огърлицата си с котешко око, прошепна заклинанието и излезе от колата.
Колебаех се. Дали щях да бъда в по-голяма безопасност в колата? Или на открито със свръхмощния магьосник? Бутнах вратата на колата и се присъединих към нея, която чакаше на трийсетина метра от микробуса. Безопасността е в броя, нали?
Вратите на микробуса се отвориха и от него излязоха две момчета на около трийсет години, и двамата облечени така, сякаш отиваха на представление на „Новините“, облечени в жилетки, ризи с якички и навити ръкави и шапки тип „нюзбой“. Те се размърдаха с враждебност, каквато можеш да очакваш от задници на пътя.
От гърлото ми се изтръгна стон. Определено не са туристи.
Лиена ме погледна.
– Ти ги познаваш?
Един от вестникарите от 1900 г. ме погледна.
– Кит Морис!
Предполагам, че това отговори на въпроса ѝ.
– Гуните на ККК – информирах я аз. – Телекинетици. Джеф и Джеф.
– Какво? – Тя вече беше извадила кубчето на Рубик и въртеше парчетата.
– Джеф с Джей и Джеф с Джи.
Тя смръщи нос, сякаш самата мисъл за Джеф и Джеф, живеещи в едно и също пространство, беше отвратителна.
– Те са братя или нещо подобно?
– Само по дух.
Джеф и Джеф бяха отличници в адвокатската кантора, но не защото бяха адвокати, счетоводители или нещо друго, което изискваше мозъчни клетки. Имаха официална титла, включваща думата „консултант“, но в действителност бяха мускули. Мускули без принципи. Момчетата, които шефът ми беше изпратил по следите на враговете, за които Лиена беше споменала по-рано.
– Куентин ни каза, че са те прибрали – каза Джеф, като извади три ножа за хвърляне от джоба на жилетката си и ги издигна над обърнатата си ръка. – Но не ни каза, че си се преобърнал.
– „Ori te formo cupolam“ – изрече Лиена и същият воднист син щит, който беше спасил лицето ми от огнената топка на вулканомаг, се появи, този път във формата на купол, който ни обгърна изцяло.
Джеф изстреля един нож. Оръжието безшумно се удари в магическата барикада, предизвиквайки най-малката вълна, и падна безвредно на земята. Ако беше проникнало през щита, щеше да намери прекрасно място за почивка дълбоко в гърлото на Лиена.
– Свалете оръжията си – заповяда тя с най-авторитетния си глас – или ще бъда принудена да предприема смъртоносни действия.
– Ти вече си полицай, Котешка котка? – Изръмжа Джеф, използвайки най-близкото приближение до умен прякор, което някога беше измислял.
Той извади собствените си телекинетични оръжия: чифт бодливи позлатени сфери с размерите на топки за крокет, свързани с кожена каишка. Неведнъж му бях казвал, че приличат на тестисите на крал Мидас, а той обикновено отговаряше, като ме удряше по ръката или нещо остроумно от този род.
– Ще ти предложа сделка, Котешка котка – изръмжа носителят на топките. – Ще ни помогнеш да убием кучката от МагиПол, а ние ще те пазим.
Лиена ме погледна с настървение. Не бях пропуснал да видя, че в свободната си ръка държи няколко от топките за зашеметяване.
Без да искам да ги използва срещу мен, казах:
– Контрапредложение: пътуваш до 1992 г. и връщаш гардероба на Крисчън Бейл, а аз ще убедя агент Шен да не превръща червата ти в гадини, които ще те изядат отвътре навън.
Джеф и Джеф изглеждаха временно ужасени от тази мисъл, след което хвърлиха оръжията си към щита. Те рикошираха, а пулсациите по синия купол станаха по-ясно изразени. Лиена отвърна, като хвърли по тях зашеметяващите си топчета. Те преминаха право през бариерата, но телекинетиците лесно ги махнаха с психическата си сила – макар че усилието едва не накара Джеф да изпусне Златните си глобуси.
Тя се намръщи, когато хартиената мафия отново обстрелваше щита ѝ. Само на мен ли ми се стори или вълните ставаха все по-големи? Нямаше как да го удрят по-силно. Тези момчета в най-добрия случай бяха телекинетици малко над средното ниво; нямаха онова качество „да копаят дълбоко“. Това можеше да означава само…
– Този щит издържа само няколко минути – прошепна тя.
– Тогава направи нещо! – Изсъсках в отговор. – Не можеш ли да ги застреляш, да втечниш кожата им или нещо друго?
Главорезите от ККК прегрупираха оръжията си и ги удариха още веднъж в бариерата. Вълните определено се увеличаваха.
Още един удар. По-големи вълни.
– Агентите на полицията не носят оръжие, а единствените други артефакти, с които разполагам, не са… идеални. – Тя ми показа още един чифт зашеметяващи топчета, които вече се бяха оказали по-малко от полезни. – Това е всичко, с което разполагам.
Докато Джеф продължаваше телекинетичния си бараж, той се съсредоточи върху капака на шахтата близо до предната част на микробуса, като го освободи с помощта на ума си.
– Кубът не може ли да направи нещо друго? – Попитах аз.
– Не и докато щитът е вдигнат.
Джеф забеляза, че партньорът му се бори с масивния метален диск, и добави психическата си сила към усилията. Между тях двамата капакът на шахтата лесно се вдигна във въздуха.
Възползвайки се от съвместните им усилия, Лиена хвърли още едно топче към Джеф, но той го пренасочи.
– Последен шанс, Котешка котка – предупреди Джеф, докато приближаваха капака към щита. – Можеш или да се присъединиш към Синия дим, или аз да ти набия задника.
Лиена се скова.
– Синьото…
– Можем да му сритаме задника – изсмя се Джеф, без да забележи реакцията ѝ.
Стреляйки с погледи един към друг, телекинетиците стовариха капака на шахтата върху щита и целият купол се разклати. Капакът се удари в бетона с оглушителен трясък, но Джеф и Джеф за секунда го вдигнаха отново от земята.
„Колко време има щитът?“ попитах я рязко.
„Двадесет секунди. Може би по-малко…“
Телекинетикът отново лобира с капака. Той се удари в купола и цялото нещо се развълнува като стъкло, което е на път да се счупи. Ако щитът загинеше и те държаха този звяр във въздуха, щяха да превърнат Лиена в двуизмерна за миг.
Глупости.
– Не забравяй, че не аз съм лошият тук – казах ѝ аз.
– А?
– И не им позволявай да те смачкат – добавих, докато Джеф и Джеф отново вдигаха корицата. Той се издигна на петнайсет метра и се изравни, за да падне върху главите ни.
Тя примижа към мен.
– Какво…
Капакът на шахтата се разби в купола и когато водната стена се разкъса, я бутнах силно. Тя се препъна назад и потъващият капак се сгромоляса на мястото, където тя стоеше.
Скъсах огърлицата от зъби на акула върху главата си и силите ми се върнаха. По дяволите, чувството беше приятно.
Лиена се стрелна и докато Джеф и Джеф насочваха капака към нея – по-труден подвиг срещу движеща се цел – аз се съсредоточих върху двамата мъже. Или по-скоро върху умовете им.
Те хвърлиха капака, като пропуснаха Лиена на два метра. Докато се удряше в асфалта с раздиращ ухото звън, ножовете на Джеф се издигаха във въздуха, а златните топки на Джеф се издигаха нагоре с махване на пръстите му. Бяха изоставили тежкия метален диск заради обичайните си оръжия – което означаваше, че на Лиена ѝ оставаха около три секунди живот.
Но аз вече се движех, крачейки към Джеф. Профучах покрай въртящите се кълба, приближих се до него, отдръпнах юмрука си и го ударих в корема. Докато той се превиваше, хванах главата му отзад и забих лицето му в коляното си. Носът му хвръкна и той се строполи на бетона.
Джеф зяпна, докато приятелят му се сриваше, а след това ми намигна в невярващ шок. Разбрах момента, в който той осъзна какво съм направил. Ярост изкриви лицето му, а ножовете му се завъртяха, за да се насочат към мен.
Беше толкова зает да се готви да ме убие, че не забеляза Лиена, която се движеше с висока скорост към него. Юмрукът ѝ удари челюстта му толкова силно, че чух пропукването, и той падна, преди да разбере какво го е ударило.
Победа! След като телекинетиците бяха победени, се огледах за други опасности, от които да се притесняваме. Периферното ми зрение забеляза движение и когато започнах да се обръщам обратно към Лиена, остра болка прониза ребрата ми.
Всички мускули в тялото ми се свиха и светът стана черен.
Назад към част 6 Напред към част 8
