Глава 19
Невероятно въодушевление ме обзе. Обърнах се към следващата страница в папката. В него се намираше още една страница, открадната от Гримоара на Атанас, чийто край беше грубо разкъсан.
Прелиствах всяка от тях. Общо дванадесет страници, грижливо защитени в папката.
– Намерихме ги! – Хванах ръката на Зилас и я стиснах силно. – Намерихме откраднатите страници!
– Вземи ги и ще тръгваме.
– Добре. – Загребах папката, после прибрах гримоара за отричане на магьосници зад здравата корица. – Хайде да се махаме оттук.
Той се хвана за ръба на люка и се издърпа нагоре, а аз набързо се изкачих по стълбата след него. В мускулите ми се появиха треперещи опасения. Бяхме открили нещо повече от улика за магьосниците – бяхме намерили наградата. Откраднатите страници, за които се страхувах, че никога няма да бъдат възстановени. Как магьосниците ги бяха взели от Клод? Или Клод никога не ги е имал?
Така или иначе, сега трябваше да избягам с тях.
Прибрах телефона си в джоба и се запътих към вратата, а Зилас беше зад мен. Отворих я и надникнах в тъмната уличка. Зилас се облегна на гърба ми и също надникна навън, като зрението му беше по-подходящо за откриване на врагове.
– Върви към оживеното, шумно място – прошепна той. – Бързо.
Докато си поемах дълбоко дъх, той се разтвори в светлина и се върна в инфернуса. Отворих вратата и се втурнах в алеята. Без да виждам жива душа, една част от напрежението ми се освободи. Ускорих темпото си и се насочих към оживената улица в подножието на хълма.
Един мъж се появи на тротоара и се обърна към алеята. Страхът ме прониза, но разбрах, че не е от близнаците магьосници. Бяла брада покриваше долната част на лицето му, а той имаше дебелия среден ръст на възрастен мъж, който някога е бил във форма.
Издишайки неудържимо, продължих по алеята, докато старецът се насочваше нагоре по хълма, с ниско свалена шапка, за да предпази ушите си от хладния вятър. Приближихме се един към друг и аз устоях на желанието да се отклоня към ръба на тротоара, като държах курса си в центъра на алеята.
Приближихме се един до друг. Още една крачка и щях да съм покрай него.
Ръката му се вдигна нагоре и се притисна към папката, притисната към гърдите ми, като неочакваният тласък ме накара да се спъна. Брадичката му се повдигна, брадясалото му лице се обърна към мен.
– Тази папка – каза той с грапав глас, когато погледите ни се срещнаха – не ти принадлежи.
Вгледах се в очите му – неестествено бледосини и обрамчени от бели мигли. Сърцето ми заби в гърдите.
– Всъщност – прошепнах аз, а вкамененото ми гърло едва успя да издаде звук – ми принадлежи.
Извърнах се от ръката му, скочих встрани, затичах се и се спуснах по склона. Ако той беше магьосник на отричането като близнаците, тогава всичките му артефакти бяха създадени за борба с демони. Нямаше да има нищо, което би могло да спре човек. Трябваше само да стигна до оживената улица и…
Не видях откъде се появи новият мъж, докато ръката му не се вклини в пътя ми. Предмишницата му се удари в горната част на гърдите ми. Ударих се по гръб в паважа, а ударът затисна дробовете ми.
Нападателят се наведе над мен – познато, бледо лице без изражение. Докато се опитвах да дишам, стъпките се приближаваха. Появи се още едно лице, идентично с първото, с изключение на нетърпеливата му усмивка и полузаздравелите драскотини по бузата му.
Старецът се присъедини към тях, студените му очи преценяваха и взирайки се и в тримата мъже, най-накрая разбрах. Не бяха безсмъртни магьосници, които не бяха остарявали от двадесет и две годишната снимка с Клод. Близнаците бяха децата на мъжа албинос от снимката.
Бащата и възрастните му синове ме съзерцаваха като ловци, оценяващи улова си, после усмихнатият близнак посегна към мен, целейки се в гърлото ми.
От гърдите ми пламнаха багри. Появи се Зилас, с крака от двете ми страни и разсичащи нокти.
– „Ori unum!“
Заклинанието прозвуча и от тримата мъже, а ноктите на Зилас одраскаха тройка сини щитове. Той падна и замахна с крак в подбедриците на един от близнаците. Преобръщайки се, той се удари в глезените на втория близнак и двамата паднаха. Ноктите му се забиха в прасеца на по-близкия магьосник.
– „Ori quinque!“
Заклинанието на бащата отблъсна Зилас назад – отвори се пролука, за да могат магьосниците да разгърнат арсенала си, без да се страхуват от ноктите на Зилас.
– „Ori eruptum impello!“ – Изкрещях.
От артефакта ми се разгърна сребърен купол, който отблъсна и тримата магьосници от мен. Те се сгромолясаха на паважа, а Зилас се хвърли към най-близкия от тях.
– „Ori unum!“ – Изкрещя той.
Зилас се завъртя, приклекна и замахна към незащитеното му коляно.
– „Ori quattuor!“
От другия близнак избухнаха индигови шипове. Зилиас отскочи назад, а барутът се стовари върху земята пред мен. Те преминаха през падналия магьосник, безвредни за всеки друг, освен за демона.
– „Ori quinque!“
Друг сребрист взрив изхвърли Зилас от краката му. Той се приземи в завой, с нокти, провлачени по земята, и оголени зъби. Изправях се на крака, паниката задушаваше въздуха ми.
– „Ори дуо!“
– „Ori quattuor!“
– „Ori quinque!“
Заклинанията, изкрещяни почти в един глас, бяха твърде бързи, за да може Зилас да се съвземе. Той се преобърна, а крайниците му бяха осеяни със светещи шипове.
С див поглед наоколо се откъснах от битката и се затичах към оживената улица. Ако успеех да стигна на безопасно място, можех да повикам Зилас при себе си за миг. Магьосниците нямаше да ме нападнат на оживена улица. Стискайки скъпоценната папка, тичах колкото можех по-усилено.
– „Ori impello potissime!“
Невидима сила ме удари в гърба. Паднах за втори път, като се ударих толкова силно, че лактите на коженото ми яке се разкъсаха. Болка се разнесе из крайниците ми и зрението ми се замъгли.
Глухи стъпки, после груби ръце ме сграбчиха и ме издърпаха нагоре. Една ръка ме стисна за гърлото, а гърбът ми беше притиснат към гърдите на похитителя ми. Той стискаше, прекъсвайки въздуха ми.
– Носим няколко допълнителни заклинания – прошепна той подигравателно в ухото ми.
Устата ми зяпна, а в погледа ми проблеснаха искри. Дръпнах ръката му, пръстите ми се впиха в металните ленти под ръкава на якето му. Белите ми дробове крещяха. Къде беше Зилас?
„Деймън, Хезихаз!“ – Извиках тихо в ума си.
Червена светлина пламна в замъгленото ми зрение. Безформената сила се стрелна към гърдите ми и се удари в инфернуса, карайки сребърния диск да вибрира и да свети.
И тогава разбрах, че магьосникът държи моя инфернус.
В мига, преди Зилас да отскочи обратно и да приеме физическа форма, този единствен миг, в който силата му се съдържаше в медальона, мъжът изрече заклинанието си.
– „Ори окто!“
Появи се искряща зелена светлина, която образува идеален куб около инфернуса. Демоничната сила го изпълни, карайки цялото нещо да свети с отвратителни кафяви ивици, но Зилас не се появи отново. Нито една искра от малиновата му магия не можа да пробие зеления куб.
Зилас беше попаднал в капан в инфернуса и това беше по моя вина.
Със завързани очи и запушен уста. Ръцете ми бяха вързани отзад, а твърдата облегалка на стола се впиваше в лактите ми.
Безумното ми сърце туптеше в гърдите, ужасът ми така поглъщаше органа, че той беше на ръба на пълен колапс. Дишането ми свистеше през носа, твърде бързо, но не можех да забавя дробовете си.
Не можех да спра да виждам червените петна под моста. Не можех да спра да слушам отвратителното описание на Езра за смъртта на Яна. Не можех да спра да си представям лицата на другите момичета, които приличаха толкова много на мен: млади, дребни, с тъмна коса.
– Страхуваш се, Пайаше? – Прошепна един мъж в ухото ми.
Дръпнах се толкова силно, че едва не преобърнах стола си.
Една ръка ме хвана за рамото и ме издърпа право напред. Дъхът му се разнесе по бузата ми, докато се смееше.
– Опитай се да бъдеш смела. Харесва ми повече, когато се бият.
Стомахът ми подскочи, заплашвайки да изхвърли съдържанието си.
Пръстите ми преминаха през челото ми, отмятайки косата ми назад.
– Ти си перфектна, Робин. Изглеждаш толкова близо. – Още един тих смях. – Мислиш, че съм заблуден, нали? Мислиш си, че как може да знае как изобщо изглежда един пайаше? Признавам, никога не съм виждал такава… а кой ги е виждал? Но съм много добре запознат с описанията им.
Той погали челюстта ми.
– В сравнение с мъжките демони те са дребни – пет стъпки, може би малко по-високи. Слаби. Големи, красиви червени очи. – Той прокара върха на пръста си по слепоочието ми и в косата ми. – Имат рога също като мъжките, но по-деликатни. По-извити.
Свих се от докосването му, задъхвайки се през устата. В застоялия въздух, миришещ на мръсотия, нямаше достатъчно кислород. Главата ми се завъртя.
– Те нямат крила или люспи. Но имат… – Той прокара ръката си зад гърба ми и я плъзна надолу, като притисна пръстите си в долната част на гръбнака ми. – … опашки.
Той вдигна ръката си обратно нагоре и хвана косата ми в юмрук. Влажни устни се допряха до ухото ми.
– Когато те боядисам в червено, Пайаше, ще бъдеш твърде красива за думите.
Силно, ужасно ридание разтърси тялото ми. Той цъкна разочаровано.
Нещо тупна на тавана, после се чу тропот на ботуши по стълбата, когато някой се спусна в скритото мазе.
– Слез от нея, Джейдън. Забавлението свърши.
– Какво? – Изненада се Джейдън. – Забавлението тепърва започва.
– Тя е твърде ценна.
– Нямаше да я убивам.
– Случаите се случват, когато се увлечеш – изохка новодошлият, когато стълбата отново заскърца. – Освен това не аз съм този, който казва „не“.
– Ако татко си мисли, че може да ми откаже най-съвършената…
– Това не е решение на баща ти – прекъсна го друг глас. – То е мое.
Цялото ми тяло изтръпна от нова паника. Не. Не, не можеше да е така.
Не и сега. Не и тук.
Тежките стъпки се приближиха и превръзката на очите се плъзна по лицето ми. Примижах на слабата светлина на лампата в ъгъла на мазето, ужасена от това, което щях да видя. Погледът ми се запъти по широките рамене в тъмно сако, стрелна се нагоре към чисто избръснатата челюст и се спря на грозния белег, който се простираше от брадичката на мъжа до изкривената му долна устна.
Познатите тъмни очи на Клод ме оцениха, студени и безмилостни.
– Срещаме се отново, Робин.
От гърлото ми се изтръгна груб звук, приглушен от нещото на устата ми. Не знаех дали това беше звук на страх или на ярост.
Магьосниците близнаци стояха отстрани, единият безизразен, а другият – надраскан, и се озърташе като изтормозено дете – това трябваше да е Джейдън. Баща им стоеше отляво на Клод, свалил палтото си, за да открие същите ленти като на синовете си. В едната си ръка държеше папка със страници от гримоар, а в другата – верижката на моя инфернус. Зелено кубче обгръщаше висящата висулка. В него проблясваше пурпурна светлина, после угасваше.
Клод се обърна към по-възрастния мъж.
– Нямаш представа каква награда си уловил, Сол.
– Защото я скри от нас – отвърна Сол с приглушен гняв в грапавия си глас.
– Не изпускай от поглед целта ни, приятелю. – Клод погледна към близнаците. – Макар че подозирам, че вече сте го направили. Не можахте ли да се въздържите за няколко седмици?
– Ти ме помоли за помощ. Аз дойдох да помогна. Какво друго ще правим, докато сме тук, е без значение.
– Твоята мания е причината да се разделим преди двайсет години, Сол. Предупреждавах те отново и отново, че клането на жени е…
– Да се разделим? – Прекъсна го Джейдън. – Той е толкова тактичен, нали, Брадън?
Безизразният близнак се ухили.
– Ти ни остракира. Ти и онзи нелеп…
Клод прокара ръка във въздуха.
– Минавали сме през това достатъчно пъти, Сол. Предупредих те. Ти не ме послуша и аз нямах друг избор, освен да те отрежа.
– Знам. Ето защо, когато ми се обади за помощ с масива, аз дойдох. – Бледият поглед на Сол се премести върху масата, покрита с документи и бележки. – Намерихме начин да попълним липсващата част. Ще бъдем готови утре вечер, стига да има ясно небе.
– Отлично. А сега да се заемем с нашия млад гост, нали?
Кожата ми настръхна, когато и четиримата мъже се обърнаха към мен.
– Какъв е планът? – Попита Джейдън, облизвайки устните си. Около долната част на левия му крак беше увита плътно превръзка, бялата марля беше изцапана с кръв.
– Първо ще я освободим от демона ѝ, после ще я освободим от гримоара ѝ.
– Кой ще получи демона? – Попита Сол.
Джейдън и Брадън се преместиха напред, нетърпеливите им погледи се спряха на моя инфернус.
Клод ми се усмихна.
– Демонът е мой.
Докато близнаците се гърчеха разочаровано, Сол се намръщи.
– Колко демона ти трябват?
– Всички, приятелю. Всички.
Той измъкна моя инфернус от ръцете на Сол и го хвърли в кръга за призоваване. Той се удари в бетона с трясък и зеленият куб се пръсна на парчета.
От инфернуса избухна пурпурна светлина. Вълните сила изскочиха нагоре, удряйки се в невидима бариера, и Зилас се оформи в центъра на хаоса.
Приклекна над инфернуса, червените му очи светеха, а зъбите му бяха оголени. Вътрешността на кръга бе затъмнена от сенки. Подът беше покрит с лед. Вълни от магия се носеха от демона, но нищо не преминаваше ръба на масива – невидимия купол, който го запечатваше вътре. За втори път в живота си Зилас беше хванат в капан в призоваващ кръг.
Тези свирепи, яростни очи се впиха в моите. Ноктите му се забиха в бетона.
– Зилас, нали? – Приближи се Клод до ръба на кръга, изучавайки демона. – Най-накрая се срещнахме – както подобава.
Вниманието на демона се премести от мен към призоваващия – смъртоносен хищник, насочил се към плячката си. Той не изръмжа с обиди и не сипеще заплахи. Просто се взираше, а погледът му обещаваше смърт.
Клод сгъна ръце зад гърба си.
– Зилас от Дванадесетия дом, ти ще приемеш договора с мен.
В гърлото ми се изтръгна мъничък, отчаян звук. Когато Зилас не реагира на заповедта на призоваващия, Клод се пресегна към мен. Пръстите му обхванаха косата ми, като принудиха главата ми да се отдръпне назад.
– Не знам до каква степен е защитена клаузата в договора ти, но със сигурност можем да разберем – каза той на демона. – Трябва ли да започнем с причиняване на болка? Да я накараме да кърви? Или трябва да оставя момчетата да я задържат за няколко часа? Вярвам, че си бил достатъчно дълго в човешкия свят, за да знаеш какво планират да направят.
Дръпнах главата си срещу хватката на Клод.
„Не го слушай, Зилас.“
Челюстта му се сви, докато погледът му се стрелкаше от мен към призоваващия и обратно. Леденият слой на пода се сгъсти и тъмнината в купола се завихри.
„Зилас, не…“
– Съгласен съм.
Думите заглушиха протестния ми вик.
„Не, Зилас!“
Клод се поколеба, после се засмя.
– Това беше по-лесно, отколкото очаквах. Имаш отличен договор с твоя демон, Робин.
Стиснах зъби, защото знаех какво ще последва. Този сценарий вече се беше разиграл веднъж с Червения рум.
– А сега, скъпа моя, ще дадеш разрешение на твоя демон да сключи договор с мен.
Свих ноздри, докато дишах дълбоко, и се подготвих. Зилас не можеше да откаже, защото договорът ни го задължаваше да ме защитава, но нищо не можеше да ме принуди да се съглася. Клод можеше да изкълчи пръстите ми, както беше направил Червения рум. Той можеше да ме разкъса. Можеше да ме даде на онези болни братя. Никога не бих…
– Направи това, което той казва.
Всеки мускул в тялото ми се скова. Тези думи… не можеха да излязат от устата на моя демон. Той не би… Сигурно съм си го представяла.
Клод погледна изненадано към Зилас. Магьосниците близнаци свъсиха вежди, поглеждайки между мен и моя демон.
„Зилас …“
– Кажи „да“.
„Не мога…“
– Направи го! – Изръмжа той, а блясъкът му се спря на мен. – Съгласен съм, Робин!
Крайниците ми се разтресоха, сърцето ми се разкъса. Не можех. Не можех да го предам, не и на Клод. Не и на нашия враг. Не и на човека, който беше убил родителите ми. Не можех да му позволя да вземе Зилас, моя партньор, моя съюзник, моя…
„Повярвай ми.“
Това беше най-слабият шепот в съзнанието ми, толкова слаб и далечен, че можеше да си го въобразя. През разстоянието между нас, през невидимата, непробиваема бариера, която ни разделяше, Зилас се взираше в мен. Взираше се в мен. Очите му пронизваха душата ми, в светещите им дълбини се криеше обещание.
„Довери ми се.“
По бузите ми се разляха сълзи. Свих се от ридание, а връзките на китките ми остъргаха кожата ми. Трябваше да вдишвам въздух, да търся сили. Отне ми всичко, което имах, за да накарам главата си да помръдне.
Кимнах с глава за разрешение. Предадох се.
Всичко около мен се замъгли, докато сълзите се стичаха от очите ми. Плачех, без да мога да спра. Мъжете се суетяха и гласовете шумяха, но аз не ги чувах. В главата си се вслушвах в гласа на Зилас, исках да го чуя отново.
Отчаяно исках да разбера.
Отчаяно исках да ми обясни.
Защо? Защо беше позволил това да се случи?
Но чувах само тишина, само вътрешните си крясъци, воя на отрицанието си, че това не може да се случи, че няма да се случи. Не можех да го загубя. Имах нужда от него. Трябваше ми да е с мен.
По-скоро щях да умра, отколкото да позволя на Клод да го има.
„Защо не ми позволяваш да те спася, Зилас?“
Един глас изрече заклинание. Клод. Той стоеше пред кръга с гримоар в отворената си ръка. Тримата магьосници чакаха, гледаха, слушаха.
Зилас приклекна в центъра на кръга, а около него се разстилаше мрак. Очите му бяха вперени в мен, втренчени дълбоко. Като в сън си спомних, че беше приклекнал в друг призоваващ кръг. Спомних си как се притискаше към прозрачната бариера и се опитваше да ме достигне. Спомнях си как плъзгах хлъзгавата си от кръв ръка по дървения под, как пръстите ми пресичаха сребърната инкрустация.
Ръцете ми се размърдаха срещу връзките.
Изгубих представа за клаузите на договора. Не можех да чуя как Клод ги изброява, една след друга, след друга. Единственото, което чувах, бяха собствените ми дрезгави, приглушени викове срещу напева, сякаш ако вдигна достатъчно шум, ще мога да заглуша призоваващия и да спра това.
„Зилас, моля те, недей. Моля те!“
– Приемам.
Тялото ми отслабна, крайниците ми се отпуснаха срещу връзките.
Една верига зазвъня. Нов инфернус с празно лице – в очакване на знака на Дома. Клод подаде гримоара си на Сол, после подреди инфернуса върху дланта си. Той се приближи до кръга.
Това не можеше да се случи. Не можеше. Трябваше да спре. Някой да спре това!
Зилас се премести до ръба на кръга и притисна ръка към невидимата бариера. Клод притисна инфернуса към дланта на демона, като го задържа на място.
Спомних си студените метални ръбове, които се впиваха в дланта ми. Пръстите на Зилас, които стискаха моите, моята кръв по двама ни. Ръката му, която ме подкрепяше. Дъхът му в ухото ми, когато прошепна заповедта, която ни бе скрепила завинаги.
– „Enpedēra vīsh nā“ – заяви Клод, чуждите думи бяха груби и неудобни.
– „Enpedēra vīsh nā“ – прошепна Зилас, същите звуци бяха гърлени, но елегантни в хрипкавия му глас.
Багряна магия пламна от инфернуса и Клод ме стресна.
Изгаряща болка се разнесе по ръката му и в гърдите му, тъй като магията сковаваше самото му същество. Аз също си спомних това усещане.
Светлината угасна. Клод се свлече назад, стиснал инфернуса, а веригата му се люшкаше от белите му пръсти. Зилас бавно спусна ръката си, погледът му бе сведен надолу, а неподвижната му опашка се свиваше по пода.
Бърз звук изпълни ушите ми. Беше се случило. Беше свършено. Зилас беше свързан с Клод. Той вече не беше моят демон. Сега той принадлежеше на Клод.
Назад към част 19 Напред към част 21
