Глава 28
Челюстта на Амалия падна от ужас. Моята също.
Събрала се, тя се запъти към вратата и я отвори. От другата страна стояха двама души: тъмнокосата, украсена с байбули експертка по отричане Лиена Шен и високият ѝ, красив партньор Кит Морис.
– Агент Шен – каза Лиена рязко и показа значката си. – Това е агент Морис. Можем ли да влезем?
Агентът може и да питаше учтиво, но беше ясно, че не се нуждае от нашето разрешение. Амалия мълчаливо се отдръпна.
Лиена влезе в апартамента ни, а Кит влезе след нея, като оглеждаше с любопитство дома ни. Почти твърде тихо, за да го чуем, той си гукаше. Тази мелодия… дали беше тематичната песен на „Приятели“?
– Амалия Харпър? – Попита потвърждавайки Лиена. При кимването на Амалия агентът се обърна към мен. – И Робин Пейдж, разбира се.
– Има ли проблем? – Попитах предпазливо.
– Проследяваме доклада от снощи.
Доклад? Какъв доклад?
– Процедурата на полицията изисква да разпитаме всички заинтересовани страни в случаи на награди, свързани с един или повече смъртни случаи. – Тя отвори папката, която държеше. „Както докладва Езра Роу в 11:23 ч. снощи, официалното разследване на „Врана и чук“ на подозрителната смърт на човешките цивилни Джорджина Брандис, Мей Картър и Яна Денева изискваше от екипа на гилдията, който се състоеше от Езра, Робин и Амалия, да проследи трима заподозрени до гилдията на „Морските дяволи“. Там прекъсвате заподозрените в разгара на провеждането на неизвестна Аркана. Те оказаха съпротива при залавянето им и бяха убити в последвалата битка.“
Острият ѝ поглед се издигна към мен.
– Вярно ли е това?
– Да – казах бързо и Амалия кимна.
– Обикновено бихме ви разпитали по-подробно за това как са се развили тези събития, но – тя потупа документите в папката си – вие и Амалия все още не сте представили докладите си. Очаквам ги в рамките на четиридесет и осем часа.
Поклатих сериозно глава.
– Все още възстановяваме доказателства от местопрестъплението…
– …което е трудно – неочаквано добави Кит – тъй като хеликоптерната площадка е под двадесет метра вода.
Устата ми се отвори. Затворих я.
– О. Да, разбира се.
– Не сме съвсем наясно как е потънала платформата – добави Лиена, а оценяващият ѝ поглед се спря върху мен. – Езра предположи в доклада си, че неизвестното заклинание на заподозрените я е повредило.
– Това беше и моята мисъл – излъгах аз.
Лиена отбеляза това в папката си.
– Що се отнася до неидентифицираните останки, намерени във водата…
– Знам само първите имена на магьосниците – прекъснах я нервно. – Ние не сме…
– Не и тези останки. – Кит повдигна вежди. – Другите останки.
– Възстановяването на масива на заподозрените върху платформата може да се окаже невъзможно. – Лиена затвори папката си. – Но предварителните ни заключения сочат, че рептилоидните останки принадлежат на някакъв вид фея.
– Фея? – Избързах.
Кит впери в мен яркосините си очи.
– Определено фея.
– Съгласна сте, нали, мис Пейдж? – Лиена също ме гледаше замислено.
Примигнах.
– Д-да. Разбира се. Фея.
– Добре – каза тя припряно. – Уверете се, че това е включено в доклада ви. Не е необходимо да добавяте никакви предположения за масива, издълбан в платформата. Той е твърде повреден, за да бъде реконструиран.
– Феен звяр, няма предположения за какво е било това заклинание – обобщи Кит, като погледна между Амалия и мен. – Нека не стресираме бедните ни претоварени шефове на Магиполицията с каквито и да било споменавания на портали и неземни чудовища, добре?
Лиена се напрегна, после извъртя очи толкова силно, че зениците ѝ изчезнаха.
– Думата „изтънченост“ означава ли нещо за теб, Кит?
– Сигурно, но Робин тук изглежда не я разбираше. Без да се обиждаш – добави той, като ми хвърли усмивка.
Бях прекалено загрижена, за да се обидя.
– Разбрах го.
Той плъзна ръце в джобовете си.
– Добре. И така, нека всички забравим за Аркан Фламингостра…
– Фенестрам – изръмжа Лиена.
– …и да не превръщаме Ванкувър в епизод от „Бъфи, убийцата на вампири“.
Амалия сгъна ръце.
– Не знам за какво говориш. Убихме няколко извратени убийци и техните изродски домашни феи. Това е всичко.
– Тя го разбира – каза Кит на Лиена.
Още едно драматично завъртане на очите.
– Хайде да вървим, преди да си започнала да разгласяваш тайните на агенцията.
Той я последва до вратата.
– Нямаше да има значение какво съм казал, ако полицията разполагаше с невроанализатори като „Мъже в черно“. Трябва да има магически еквивалент…
– Или можеш просто да внимаваш повече какво изричаш…
Гласът ѝ секна, когато Кит затвори вратата.
Амалия и аз стояхме в мълчание цяла минута, след като агентите си тръгнаха. Накрая изпуснах дълъг, изтощен дъх.
– Е – изрече Амалия – беше интересно.
– Те не искат нищо за порталната магия в докладите ни – помислих си аз и нервно нагласих очилата си. – Дойдоха тук само за да се уверят, че историята ни ще съвпадне с тази на Езра.
– Въпросът е защо искат да прокарат тези глупости за феите, вместо да открият истината. – Тя махна с ръка. – Не че се оплаквам. Не искаме да ни разследват.
– Освен ако са… неофициално.
Разменихме си притеснени погледи.
– Говорила ли си с Езра, откакто го оставихме снощи? – Попита тя.
– Писах му четири пъти с молба да ми се обади. Няма отговор. – Направих гримаса. – Звучи, сякаш е бил зает. Предполагам, че да съобщиш за случилото се е било разумно. Някой в крайна сметка щеше да забележи, че хеликоптерната площадка е потънала, и да провери това.
– Все пак щеше да е хубаво, ако ни беше предупредил. – Тя провери колко е часът на телефона си, пъхна го обратно в джоба си и взе документите си за патент. – Ще започна да се приготвям.
– Да се приготвяш? Трябва да тръгваме след повече от час.
– Да, но това е партито на Зора за „добре дошла“. Тя е за първи път в гилдията, откакто беше ранена! Не можем да закъснеем за това. – Тя ме погледна укорително, сякаш аз бях тази, която никога не пристигаше навреме за нищо, след което се отправи към стаята си.
Усмихвайки се на новата ѝ загриженост за бързина, се върнах на дивана. Тъй като козметичната ми процедура включваше преса за изправяне на коса и тубичка с гланц за устни, ми трябваха само няколко минути, за да се подготвя.
Гриморът седеше на масичката за кафе, а до него беше книгата на Зилас за пейзажна фотография. В горния ъгъл имаше безпорядък от маркирани страници. Смутено плъзнах книгата в скута си и прелистих всички снимки, които той беше отбелязал. Стада антилопи в африканската савана, несигурно тесните планини на провинция Хунан в Китай, водопад по черни скали в Исландия, заснежени планини на Антарктида, спиращи дъха гори от секвоя в Калифорния, извисяващи се морски скали по крайбрежието на Шотландия.
Докато гледах последната, въображението ми добави мен и Зилас към тези скали. Гледаме към железните морета, а студеният вятър ни брули. Неговото страхопочитание и възхищение – и моето. Гледки, които никой от нас не беше виждал. Приключение, което не бих могла да си представя сама, но с него…
Поклатих глава. Какво си мислех? Зилас искаше да се прибере у дома, а не да обикаля планетата. Той вече почти ме беше напуснал.
Гърдите ми се свиха.
Топлина вибрираше в инфернуса. Зилас се появи на дивана и веднага се облегна на възглавниците, подпрял единия си крак. Тези пурпурни очи ме гледаха и се зачудих колко ли от мислите ми е чул.
Болката в мен се усили и аз затворих книгата. Нямаше да видим тези места заедно. Той искаше да се прибере у дома – и аз също исках това. Исках да си върна нормалния живот, в който не бях нелегален изпълнител, който постоянно се страхува за живота си. Не исках да деля дома си, живота си и съзнанието си с демон. Не исках да бъда обвързан с него завинаги.
Не исках… но гърдите ми все още ме боляха.
– Какво те боли, Ваянин?
Потръпнах и наведох глава. Значи той не беше посветен в настоящите ми мисли – но долавяше други знаци. Без да желая да се задълбочавам в объркания водовъртеж от чувства, който изпитвах при перспективата за неговото отпътуване от този свят, аз се намръщих.
– Трябва ли да продължаваш да ме обиждаш, Зилас?
– Не те обиждам.
– Може би не смяташ, че да ме наречеш несръчна е обида, но…
– Не съм те нарекъл така.
– Продължаваш да ме наричаш ваянин.
– Казах ти, че това не е обида.
– Тогава какво означава?
Той се усмихна, а забавлението озари малиновите му очи.
Аз се нацупих самосъзнателно.
– Може и да не е обида, но все пак се подиграваш с мен.
– Не се подигравам.
Въпреки твърденията му, видях смеха, който сдържаше, и болка ме проряза. Може би не беше злонамерен, но ако смяташе, че е смешно, не можеше да е нещо приятно. Защо би използвал името на всички останали, но не и моето?
Надигайки се, за да скрия огорчението си, се оттласнах от дивана и направих топовен ход настрани.
Силно дръпване на пуловера ми. Паднах назад, приземявайки се в скута му. Преди да успея да си помисля да скоча от него, той ме обгърна с мощните си ръце и ме придърпа плътно към гърдите си.
– Ваянин не е обида – промърмори той, а топлият му дъх дразнеше ухото ми. – В твоя език няма тази дума. Ти не я знаеш.
– Тогава защо продължаваш да ме наричаш така?
– Това е добра дума за теб.
Стиснах зъби, твърде наясно с всички места, където телата ни се докосваха.
– Тогава ми я обясни.
– Hнн … това не е забавно. – Той въздъхна. – Ваянин означава…
За момент той замълча. Събираше мислите си или решаваше дали изобщо да говори?
– Нощта е време на опасност. – Цялото забавление напусна гласа му, тонът му беше нисък и дрезгав. – Това е времето, когато ловуваме. Когато ни преследват. Тъмно е и студено, без възможност за възстановяване на магията. Цяла нощ наблюдаваме хоризонта.
Държах се неподвижно в прегръдките му, а дъхът ми секваше в дробовете, докато слушах.
– Когато първата светлина достигне земята, небето пожълтее и се затопли, ние сме в безопасност за още един ден. Моментът, в който слънцето те докосва след студената нощ – това е ваянин.
Пулсът ми заби в ушите. Гърдите ми отново се стегнаха, но не с тъжната болка отпреди. Друг вид болка. Извивайки се в ръцете му, извих врат назад, за да го погледна в невярващо удивление.
– Мислех, че… През цялото време си мислех, че ме обиждаш.
Мрачният му поглед се обърна към мен – и вълчата му усмивка проблесна.
– Знам.
Примигнах. Ето защо той винаги изглеждаше толкова развеселен, когато поисках да разбера какво означава ваянин? Той не се беше забавлявал с умната си обида, а с моето предположение за значението ѝ? Вместо да ми каже, той ме остави да мисля, че това е обида. Това беше негова малка шега, тайна, която никога не е имал намерение да обяснява.
Все още се олюлявах, главата и сърцето ми бяха в пълна бъркотия, когато Амалия излезе от стаята си, носейки две тънки рокли с пуловери.
– Робин, коя според теб трябва да… – Тя прекъсна при вида ми, хваната в капана на ръцете на Зилас. – О, Боже мой, сериозно?
Лицето ми пламна.
Амалия захвърли роклите си към спалнята, запъти се към дивана и заби ръка в лицето на Зилас. Избута го назад, а с другата си ръка ме издърпа от скута му. Запътих се, мигайки глупаво.
– Имаш инфернус, помниш ли? – Изръмжа тя срещу мен. – Използвай го от време на време! И ти. – С ръце на хълбоците, тя погледна към Зилас. – Ти си отвратителна свиня! Не прави тази физиономия. Ако знаеше какво е прасе, нямаше да си мислиш, че е смешно!
Задъхвайки се от смях, аз грабнах гримоара и забързах към стаята си, а гневната лекция на Амалия се носеше след мен.
– Да държиш Робин на земята е просто отвратително и трябва да проумееш през дебелия си рогат череп, че цивилизованите мъже не… – Пауза. – Не съм казала, че си човек, но можеш да се справиш по-добре от това да се държиш като звяр!
Затворих вратата, преди тя да чуе потиснатия ми кикот. Поклатих глава и се спрях пред гардероба си, като си помислих, че може и да си избера тоалет за партито. С нетърпение очаквах да видя Зора отново – а тя щеше да има милион въпроси за това какво се е случило с Клод и магьосниците.
– Ами да? – Изкрещя Амалия. – Просто ме пробвай! Ще открадна парченца от пъзела ти и ще ги изгоря!
Подсмърчайки от смях, едва не изпуснах гримоара. Преди да успея да го повредя, се пресегнах към леглото си и извадих калъфа му. Положих книгата в гнездото ѝ от кафява хартия, а пръстите ми с благоговение докоснаха кожената корица.
Майка ми винаги беше казвала, че хората влагат душите си в книгите. Дали тя е оставила остатък от душата си в гримоара? Ами Мирин и Мелита, които бяха добавили страстни думи към страниците му? Колко от моите предци бяха вложили частица от себе си в този том?
Внимателно оправих скъсаната закопчалка на книгата. Всеки път, когато вдигах книгата и разгръщах страниците ѝ, си мислех за ръцете на майка ми, която я вдигаше и разгръщаше същите страници. Знаех, че това е носталгична прищявка, но имах чувството, че тя е с мен и ме напътства всеки път, когато работех върху преводите.
Откакто открих записите от дневника на Мирин, имах чувството, че и тя ме води – умна, смела по-голяма сестра, която смело върви по пътя. Както Мирин беше закриляла Мелита, така и тя ме напътстваше с прозренията си, показвайки ми път, който иначе може би щях да отхвърля.
Усмихвайки се, сгънах предпазната кафява хартия върху гримоара и затворих стоманения капак. Докато пъхах кутията под леглото си, телефонът ми иззвъня в джоба. Измъкнах го и събудих екрана, за да открия ново съобщение. Сърдечният ми ритъм подскочи при вида на изпращача: Езра Роу.
Трябва да поговорим възможно най-скоро. Насаме.
Прехапах устните си. Имаше ли причина да не можем да говорим по телефона? Какво беше толкова спешно?
С пет докосвания на екрана изпратих отговор:
Защо?
Застанах твърдо до леглото си и зачаках. Телефонът натежа в ръцете ми, докато секундите минаваха. Спорът на Амалия и Зилас беше стихнал и тишината ме притискаше.
Телефонът ми избръмча в дланта ми. На екрана се появи отговорът му – четири думи, които предизвикаха страховита тръпка по гръбнака ми.
Време е за размяна.
Историята на Робин завършва в
ДОСТАВКА НА ЗЛО ЗА ЕКСПЕРТИ
Кодексът на гилдията: Демонизирани / четири
