Глава 27
Седнах на ръба на ваната, опряла едното си рамо на стената. Кракът ми беше изпънат, глезенът ми беше шиниран с две линийки и тензухена превръзка, а ръката ми пулсираше там, където заклинанието на Сол ме беше порязало, марлята беше залепена върху раната. Нямаше смисъл да търся медицинска помощ, когато Зилас можеше да заличи нараняванията ми по-бързо от всеки лечител – след като се възстанови.
Той лежеше във ваната зад мен, а водата се стичаше над него. В банята се носеше пара, а аз бях отворила вратата, за да пусна свеж въздух.
Амалия се наведе през рамката.
– Хей.
Усмихнах се слабо.
– Как се чувстваш?
– Посиняла, болнава и изтощена. – Тя се строполи на линолеума и ми подаде чаша вода и шише с болкоуспокояващи. – Изпий тези хапчета, после си почини. Сложих три кутии супа в бавната печка, за да я затоплим, когато Зилас се събуди.
– Благодаря.
– Разбира се.- Тя разгледа лицето ми. – Добре ли си?
– Ще се почувствам по-добре, когато Зилас се събуди.
Докато отвивах капачката на шишенцето с хапчета, погледът ѝ се насочи към Зилас.
– Той се върна за мен – промълви тя и изражението ѝ се смекчи. Тя отново се съсредоточи върху мен. – Поспи малко, добре?
С последен притеснен поглед към нас тя се оттегли от банята. Сложих в устата си две капсули с мазен гел и ги изпих с вода. Измърморих, докато изпъвах ръката си, а движението предизвикваше всевъзможни схващания и болки, и плъзнах чашата и бутилката на плота в банята.
Душът се изля, но не беше достатъчен, за да заглуши спомените за онази битка. Виковете на магьосниците. Ревът на Сол, когато главата му бе обхваната от пламъци. Джейдън крещи, когато Зилас изтръгна сърцето му. Ужасяващият писък на Инкав.
Скърцането на трошащата се броня на Зилас. Раздиращият го вик на агония, когато челюстите на създанието го смазаха.
Вдигнах ръцете си нагоре, взирайки се в бледите си пръсти. Спомних си пурпурната магия, която течеше по тях. Спомних си синьото острие на Джейдън в ръцете ми. Наистина ли бях забила магически меч в черепа на Инкава?
Трепереща, аз се извърнах към Зилас. Главата му беше опряна на задната стена на душа, лицето му беше отпуснато.
Виждах го приседнал до портала, протегнал ръка към звездното небе на дома си.
Сърцето ми се изкриви, заболя, пукнатините на скръбта се разшириха. Плъзнах се по ръба на ваната, като внимавах да не натоварвам глезена си, и посегнах надолу. Хванах ръката му, придърпах я в скута си и я стиснах здраво. Дълго време седях там, придържайки го по единствения начин, по който можех в момента.
Пръстите му потрепнаха, изкарвайки ме от изпълнената с болка дрямка. Погледнах надолу.
Очите му се отвориха. Тъмните ириси се взираха в мен.
– Сахве – промърморих аз, използвайки същия демоничен поздрав, който той ми беше казал преди седмици, когато се възстановяваше под горещата вода.
– Сахве. – Той примигна бавно. – Не съм мъртъв.
– Езра пристигна точно когато… – Не можех да се накарам да спомена близката смърт на Зилас. – Етеран те излекува.
Той се намръщи.
– Спасен от дх’ират? Това не ми харесва.
Гръдният му кош се движеше с бавни вдишвания и той затвори очи. Стиснах ръката му, притеснена, че кожата му е хладна въпреки горещата вода, която се плискаше върху него.
Вдишах дълбоко.
– Зилас… разкажи ми за Ивакнен.
– Ивакнен? Защо?
Зилас приседнал на ръба на портала. Посягаше към него. На път да ме остави.
– Защото искам да знам.
– Сега?
– Защо не сега?
Мърморейки, той изправи краката си, доколкото можеше, във ваната.
– Когато един Динен е призован, неговият виш… силата на Динен, той си мисли, че е мъртъв. Той отива при следващия Динен. Ако той се върне у дома, вишът няма да се върне при него. Той не може да бъде отново Динен, но не може и да се закълне в нов Динен.
Устата ми се сви надолу.
Тъмните му очи се присвиха.
– Ивакнен са по-стари от Динен. Те се ползват с уважение, защото са оцелели. Те са имали победа над хх’айнун. Да си ивакнен означава да имаш гордост и сила.
– Това… не звучи толкова зле – предложих аз, като се мъчех да разтълкувам мрачния му тон.
Той наклони глава към водната струя и остави горещите капки да се стичат по лицето му.
– Ивакненците имат уважение, но нямат нищо друго. Няма къде да бъдат, нямат дом, нямат цел.
Думата заискри в съзнанието ми, сякаш трябваше да разбера нещо от начина, по който хрипливият му глас смилаше сричките.
– Някои ивакнени намират цел. Те имат синове или дават съвети на новите динени. Но други ивакнени се скитат. Те се скитат и скитат, няма къде да отидат, няма какво да правят.
Ръката ми се сви около предмишницата му.
– Но ти все още искаш да се върнеш у дома? Въпреки че вече няма да имаш Къща?
– Вар.
– Защо?
Тъмният му поглед се плъзна към мен.
– Какво друго мога да направя?
Дъхът ми секна. Видях спретнатия си почерк върху страницата на тетрадката, превод на запис от дневника на Мирин: Той ме погледна с тъга, с примирено сърце и попита: „Какво друго има?“
Принудих се да дишам. Пренебрегвайки разпадащото си се сърце, притиснах ръката му между моите.
– Ако искаш да се прибереш у дома, ще направя така, че това да се случи. Ако онези магьосници са могли да отворят портал, мога и аз.
– Техните висини не работеха правилно. Той разкъса Инкав и след това се счупи.
– Нещо не работеше както трябва – съгласих се аз. – Но ще го разберем.
Той ме изучаваше дълго, после се отпусна на ваната и затвори очи. Пръстите му се свиха около моите, а аз притиснах ръката му към стомаха си, опитвайки се да не се чудя колко дълго ще продължи тази близост, преди да си отиде… завинаги.
Застанах над таблицата за връзките си. Чорапче беше изкривила картите, но те бяха достатъчно близо до първоначалните си позиции. Името на Клод седеше в средата, а краткият списък от факти, които знаех за него, ме издебваше.
Вдигнах картата му от подредбата и поставих химикалката си върху нея. Със свити челюсти добавих нови бележки.
Открадна страници от гримоара, за да отвори портал.
Принуди Зилас да сключи договор.
Замесен в нещо, наречено „съд“.
Каква е целта му?
Подчертах последния ред три пъти, след което добавих една звезда за добро.
Целта на Клод. Крайната му цел. Каквато и да беше тя, тя движеше всичко, което ми се беше случило, откакто родителите ми бяха починали. Сега се страхувах, че Клод е близо – опасно близо – до постигането на целите си, а аз все още нямах представа какви са плановете му.
Каквото и да замисляше, можеше да няма нищо общо с мен. Може би пътищата ни се бяха пресекли само заради гримоара, но за гримоара отговарях аз, а той използваше откраднатите страници. Да не говорим, че беше убил родителите ми, а аз нямах намерение да прощавам и да забравям.
Смених картата в центъра на таблицата, след което натиснах писалката към тази, в която подробно бях описала албиноса магьосник, който се оказа, че е трима магьосници. Чувствайки се смътно болна, нарисувах Х върху картата. Те вече не бяха заплаха, макар че може би ги бяхме елиминирали твърде късно. „Липсващото парче“, което бяха измислили, за да запълнят празнината, оставена от Антеа в заклинанието на портала, не беше сработило добре, но беше сработило достатъчно добре.
Ако Клод разполагаше с липсващото парче, можеше да отвори портала отново.
Надигнах се, вдигнах ръце над главата си, за да се протегна, и челюстта ми се прозя. Бях останала будна през по-голямата част от нощта, за да бдя над Зилас, и беше почти на разсъмване, когато той успя да излекува глезена ми. Бях спала няколко часа след това, но умората беше затрупала мозъка ми.
Потиснах още една прозявка и се запътих към стаята си. Зилас се беше прострял на леглото, приспивайки изтощението си. Очите му се отвориха, когато измъкнах металната кутия на гримоара и промърморих заклинанието, за да я отключа.
– Ваянин?
Измъкнах гримоара.
– Искам да видя дали порталът, който магьосниците използваха снощи, е някъде тук.
– Hнн. – Той се претърколи по гръб. – Кажи ми, ако искаш помощ.
– Помощ?
Очите му се присвиха от сънлива отпуснатост.
– Помня нещата, които виждам, нали? По-добре от един hh’ainun.
– Точно така. – Усмихнах се и се почувствах странно топла и развълнувана от предложението му. – Аз ще проверя за вероятни съвпадения, а ти можеш да ми помогнеш да ги потвърдя. Засега почивай, а по-късно ще те събудя.
Очите му се затвориха. Беше свалил бронята и кожата си, оставяйки само плата на облеклото си. Погледът ми се спря на гърдите му, преди да се плъзне надолу по коремната му преса.
Той отново отвори очи.
Изчервих се и побързах да изляза от стаята. Не беше необходимо да се оттеглям от него. Ако се върнех там, можех да направя нещо повече от това да се възхищавам на физиката му. Ако исках, можех да го докосна.
В края на краищата, ние вече бяхме… той… и аз… Изчервяването ми се задълбочи, когато седнах на дивана и поставих гримоара на масичката за кафе. С усилие се накарах да помисля за думите: Бях… целунала… моя демон.
Преглътнах трудно. Наистина ли само вчера следобед му бях предложила хапка ягода в смела покана? Само от тази мисъл главата ми се завъртя.
Бях целунала демон. Демон, който нямаше намерение да се задържи наоколо, който искаше да се махне от моя свят – и от мен – веднага щом успее да го направи. Беше лудост и знаех точно как се е чувствала Мирин, когато се е чудила дали не си е изгубила ума.
Горещината в бузите ми достигна радиоактивни нива, докато си възпроизвеждах всичко, което се бе случило между нас вчера следобед – откритието, че договорът ни никога не го е обвързвал, плахата ми покана, неговият отговор. След това повторих всичко отново, като се спирах на всеки момент, сякаш анализът му щеше да ми даде по-голяма яснота. Това беше напълно научен анализ. Да. Научен.
При едно движение вълнуващата ми мечта се изпари. Погледнах нагоре.
Зилас стоеше на вратата на спалнята. Косата му беше разрошена от съня, полугол, както винаги. Той се отдръпна от рамката и се плъзна към мен с бавни, тихи стъпки.
Хищнически стъпки.
Спря до дивана, извиси се над мен, докато разглеждаше розовите ми бузи.
Примигнах към него, уплашена въпреки себе си.
– Защо си станал? Трябва да си почиваш.
– Мислиш много шумно.
– Мисля…? – Устата ми се отвори. – Каза, че не можеш да чуваш такива мисли!
– Преди не можех. – Той наклони глава, а в очите му се появи злокобен блясък. – Сега мога. Може би искаш да чувам.
– Н-не, искам да кажа, че не мислех… – Бузите ми заплашваха да се разгорят от натрупаната топлина и аз зарових лице в ръцете си. – О, Боже мой.
Той е чул всичко това? Всичките ми задъхани спомени?
Топло издишване раздвижи косата ми – после кокалчетата на пръстите леко се удариха в черепа ми.
– Zh’ūltis.
Разтворих пръстите си, за да видя през тях, и го погледнах.
Той се наведе.
– Ти си zh’ūltis, vayanin.
Отместих се настрани върху възглавниците, като отворих повече пространство между нас.
– Мислех, че сме минали през обидите.
Той постави коляно на дивана, премествайки се на мястото, което бях освободила.
– Не бъди ж’ултис и аз няма да те наричам ж’ултис.
Размърдвайки се по-надалеч по възглавниците, аз увеличих изчервяването си.
– И как така съм глупава?
– Трябва ли да ти обяснявам?
Той беше на дивана, а аз се заизкачвах по него, докато той ме следваше, като хищническият блясък в очите му се засилваше. Раменете ми се удариха в подлакътника – нямаше къде да се оттегля. Дъхът ми премина през дробовете.
Сега той беше коленичил над мен, с ръце, подпрени от двете страни на торса ми. Взирах се в него с широко отворени очи. Бях в капан.
Бавната му усмивка се върна. Той спусна глава и аз се притиснах назад във възглавниците. Носът му докосна бузата ми – после рязко седна и насочи вниманието си към вратата. По чертите му се появи раздразнение.
Глух шум – бягащи стъпки. Ключът се чукна в ключалката. Погледнах към Зилас. Той погледна надолу, дръзко. Наистина ли си мислеше, че няма да го направя?
Очите му се стесниха.
„Даймон, хейсихаз.“
Той се разтвори в червена светлина и изчезна в инферна около врата ми. Сиянието тъкмо беше избледняло, когато вратата се отвори и Амалия влетя вътре, лицето ѝ беше зачервено, а очите – светли. Размахваше пачка с документи, а кафяв плик с разкъсана горна част беше прибрала под лакътя си.
– Имам го! – Извика тя.
Отдръпнах се от дивана.
– Какво имаш?
– Това – заяви тя драматично, като държеше документите като трофей – е одобрение на патент за линия за дрехи „Хекс“!
– Какво? Няма как! – Втурнах се към нея и тя гордо ми подаде документите, а логото на МПД се открояваше смело в горния ъгъл. – Уау, това изглежда официално. „Шеметното облекло се определя като облекло за ежедневието, което включва кантри с цел самозащита“. Това е страхотно!
– Не е ли така? – Тя събу обувките си. – Трябваше да подготвя цяло предложение и да го представя на патентния служител в офиса на МПД. Миналата седмица дори ме извикаха обратно, за да обясня с какво шестоъгълното ми облекло се различава от носените артефакти за самозащита като медальони или гривни. Предполагам, че съм ги убедила, че моите дизайни заслужават собствен патент.
Обърнах страницата, за да открия схемата на пуловера с щит-шесторка, който тя беше направила за мен.
– Какво означава патентът за теб?
– Патентите на МПД не спират други митици да те копират, но ако някой продаде нещо, което попада под моя патент, трябва да ми плати част от него. – Тя седна на бар стол, а развълнувана усмивка разтегли бузите ѝ. – Сега, след като дизайнът ми е защитен, мога да започна да се обръщам към гилдиите, за да им продавам.
– Не мога да повярвам, че си направила всичко това – докато ние се занимавахме с Клод, магьосници и откраднати страници от гримоари. Дори си отишла в полицията?
Тя се намръщи.
– Да. Бях толкова нервна. Баща ми ни набиваше в главите като деца никога да не привличаме вниманието на Магиполицията, но аз реших, че мога да рискувам. Не е като да сме били някога заподозрени в някакви престъпления, а дори и тогава, патентното бюро е – е, то е в същата сграда като агентите и следователите, но е на друг етаж. Така че няма никаква причина да…
Бум бам.
Погледнахме към вратата. Отново се чу силно почукване и студеното предчувствие ме обзе като зимен хлад. Не можеше да е …
– Кой е? – Изкрещя Амалия, стиснала ръка около патентните си документи.
– Полицията на вътрешните работи – обади се мъжки глас, приглушен от дървото. – Отворете вратата.
Назад към част 27 Напред към част 29
