Глава 23
Елена погледна Колибри, когато ангелът влезе в дневната под ръка с Илиум и спря да диша.
Михаела беше красива, може би най-красивата жена, която някога е живяла, но тази жена беше… лъчезарна. Това беше единствената дума, която Елена можеше да измисли, за да я опише. Очи от искрящо шампанско, коси от най-чисто черно със златни връхчета, кожа, погалена от слънцето… и крила от диво, неочаквано индиго, всяко от които носеше ивици блестящо злато, толкова бледо, че можеше да бъде слънчева светлина.
Когато се усмихна, миглите ѝ се спуснаха за секунда и Елена видя, че са черни и със златни връхчета.
– Здравей – каза ангелът. – Наричат ме Колибри, но ти можеш да ме наричаш Шарин.
Елена пое протегнатите от Шарин ръце, без да може да откаже. Бяха малки, деликатни, в перфектно съотношение с едва петте фута ръст на Колибри.
– Аз съм Елена.
– О, знам. – Смях, който беше чист диамантен блясък, проблясващ във въздуха. – Моето бебе ми е разказало всичко за теб.
Поглеждайки към Илиум тя очакваше да види закачлива гримаса, но синьокрилият ангел гледаше майка си с нямата тъга, която накара собствения смях на Елена да избледнее.
– Бебето ти – каза тя накрая – е много красиво.
– Да, няма да имам грижа – момичетата ще се грижат за него, щом порасне още малко. – Погледът ѝ се премести зад гърба на Елена. – Рафаел. – Усмихвайки се с такава любов, че сърцето на Елена я заболя, Колибри влезе в прегръдките на Рафаел. – Как е другото ми момче? Никога не е било моето бебе, не и ти. Но все пак е мой син.
Елена гледаше очаровано как Рафаел навежда глава и позволява на Шарин да оправи първо косата му, после ризата му. Никога не го беше виждала да свежда глава пред друго същество, мъжко или женско, но той се отнасяше към Колибри с най-голямо уважение… и грижа. Такава грижа, че говореше за работа с нещо счупено.
Когато Елена отново погледна към Илиум, не можа да понесе онова, което видя на това лице, което беше мечта за красота. Като скъси разстоянието помежду им, тя сви ръка около едната му мускулеста ръка – тъй като в Убежището горната част на тялото му беше гола. С изключение на тази вечер, на гърдите му имаше картина на огромна птица в полет.
– Това е зашеметяващо. – Не беше нужно повече от бегло проучване, за да разбере, че птицата е стилизирана версия на Илиум.
– Майка ми – каза той, а гласът му беше по-тържествен, отколкото тя някога го беше чувала – е тази, която научи Аодхан да рисува, да вае. Да бъдеш нейно платно се смята за голяма чест сред ангелския род.
Докато Елена гледаше, Шарин сложи ръка върху гърдите на Рафаел, изглаждайки несъществуваща бръчка.
– Не сме се виждали от много дни – каза тя. – Поне пет или шест.
Елена се намръщи. Знаеше, че Рафаел не е имал физически контакт с Колибри повече от година, и все пак в думите на Шарин нямаше нищо хумористично, нищо, което да подсказва, че тя нежно го укорява за изминалото време. Изведнъж предишните ѝ думи, с които нарече Илиум „бебето си“, хвърлиха далеч по-мрачна сянка.
– Да – каза Рафаел с бавна усмивка. – Знаех, че ще дойдеш да ме видиш преди седмата.
Тогава Шарин се засмя и усещането беше като топли капки дъжд по кожата на Елена.
– Тя е…
– Знам. – Мускулите на Илиум се стегнаха под прегръдката ѝ. – Ели…
– Тихо. – Тя се наведе към него, позволявайки на крилото си да се докосне до неговото. – Тя те обича, обича Рафаел. Това е важното.
– Да. – Усмихвайки се на майка си, когато Колибри се обърна и протегна ръка, той отиде да ѝ помогне да седне.
Вечерята беше вълшебна. Елена беше чувала Рафаел да използва гласа си по този начин – досущ като осезаема ласка, но Шарин го беше усъвършенствала до форма на изкуство. Да я слушаш, беше като да си заобиколен от хиляди струи усещания, всички те искрящи от блясък.
А историите, които разказваше – за младостта на Рафаел и Илиум, такива прекрасни истории за смелост и глупост, разказани с гордостта на майка, която се гордее със синовете си. Шарин не беше родила Рафаел, мислеше си Елена, докато стоеше на личния им балкон по-късно същата вечер и гледаше как Колибри изли с Илиум до себе си, но тя се беше грижила за него по същия начин.
– Тя ми напомня на някакво великолепно оранжерийно цвете.
– Такова, което е било смачкано – каза Рафаел, сложи ръце на раменете ѝ, като я придърпа обратно към гърдите си, а едната му ръка се плъзна, за да я притисне към себе си. – За останалото трябва да попиташ Илиум.
Поставяйки ръка върху предмишницата му, тя поклати глава.
– Не мога. Не и когато виждам колко много го боли. – Беше повярвала, че знае най-голямата трагедия в живота на синекрилия ангел. Беше обичал смъртна, беше я загубил заради ангелския закон и човешкия си живот. Но болката, която бе видяла тази вечер, бе по-стара, по-дълбока… сурова, състарена и гневна. – Колко време ще остане в града?
– Ще си тръгне до час – трудно ѝ е да се задържа далеч от дома.
Докато стояха в мълчание, в небето пламна искра. После още една и още една.
Звездите падаха.
На следващия ден нямаше магия. Дори пролетното слънце, обещано от зашеметяващата зора, бе погълнато от смразяващ костите ужас, когато спокойствието се наруши по най-решителен начин.
Летяща надолу, после нагоре към Манхатънския мост, Елена закачи пръсти в масивната метална конструкция и се загледа в петте тела, които висяха от него. Бяха забелязани на разсъмване от един от плавателните съдове, които използваха този участък на Ийст Ривър – свидетелят очевидно все още повръщаше вътрешностите си.
Елена преглътна собствената си жъчка, докато телата се люлееха на въжетата.
Люлееха се толкова леко. Единият крак беше гол, другият – обут в лъскава обувка на висок ток.
– Няма сенки – каза тя, борейки се с кошмара. – Няма сенки. – Беше твърде рано през деня и за тази милост тя можеше само да благодари. – Едно, две, три. – Пръстите ѝ отказваха да освободят хватката си.
Още един речен вятър. Телата се люлееха.
Стомахът ѝ се сви, а жлъчката изгори гърлото ѝ.
– Хей, виждаш ли нещо полезно? – Характерният глас на Сантяго прозвуча от безжичното устройство, поставено над ухото ѝ.
– Не – каза тя, като изтръгна думата през зъби. – Нека се приближа. – И да си свърша работата. Тя нямаше да позволи на миналото да ѝ открадне бъдещето.
Поемайки си дълбоко дъх, тя пусна моста пръст по пръст, след което се спусна достатъчно ниско, за да може да завие над водата, преди да си пробие път към по-близка позиция. Докато се издигаше над буйните вълни, тя държеше очите си твърдо върху мястото под моста, където възнамеряваше да закачи ръцете си в опит да се подпре.
– Щеше да е по-лесно, ако бях човек – промълви тя.
– Така ли?
Тя се дръпна, забравила, че Сантяго чува всичко.
– Белезниците биха били полезни – каза тя. – Невъзможно е да вкарам крилата си там.
– Ще трябва да направим специален комплект за теб.
Нищо в тона му не подсказваше, че се шегува.
– Благодаря. – За това, че прие крилата ѝ по същия праволинеен начин, както би приел ново палто.
Там.
Хвана здраво метала и се задържа с една ръка, докато закачаше крака си за гредата. Едва когато зае стабилна позиция, тя погледна надолу към дебелото и кафяво въже, с което бяха завързани за гредата. Очите ѝ се плъзнаха напред – всяко от петте тела висеше от моста по един и същи начин, въжетата бяха еднакво дълги.
– Някой не е бързал. – Не само счупените шии ги бяха убили – повечето вампири на възраст над десет години можеха да преживеят това, освен ако счупването не беше близо до обезглавяването, а инстинктите ѝ на ловец нашепваха, че всички тези мъже са над петдесетте, макар и не с много. Не, проблемът беше във факта, че изглеждаше, че и сърцата им са отстранени, а ризите им бяха залепнали за предните части с петна, които можеха да са само от едно нещо. На тази възраст двойният шок щеше да е достатъчен и без пълното отделяне на главата от тялото.
– Трябва да е шибан как се казваше? Човекът в червено-синия костюм с паяка.
– Не си любител на филмите, Сантяго?
– Аз съм мъж. Гледам футбол и хокей, както трябва да е.
Дори докато отвръщаше на сухия му хумор, Елена си помисли за вампирите, които беше виждала да се пързалят по стените със силата и скоростта на паякообразни, и знаеше, че отговорът трябва да е едновременно по-прозаичен от супергерой от комиксите и вероятно по-ужасяващ, ако се вярваше на нотката на аромата, която Елена усещаше във въздуха.
Пищен. Чувствен. Екзотичен. Шепот на дъждовна тъмна гора, на скрита поляна.
Като придържаше крилата си плътно до гърба си, за да избегне ръждясалия метал наоколо, тя се премести, докато не се озова точно над първия вампир. Не беше толкова лошо от тази позиция, осъзна тя, защото никога не беше била на мецанина, когато майка ѝ беше избрала да…
Захлопвайки вратата на този спомен, тя пое дълбоко, равномерно дъх, вдишвайки ароматите. Солта, морето, това беше постоянна величина, така че тя веднага я извади от уравнението. Остави настрана и озадачаващо девствения аромат на характерните за Калиане черни орхидеи.
Сладка трева, отрязана в летен ден.
Това беше един от най-деликатните аромати, които някога беше усещала върху вампир, и той принадлежеше на този, който висеше на това въже. Което означаваше, че ароматът на убиеца или е много по-слаб, или изобщо не присъства. Знаейки, че трябва да се доближи до жертвата, тя се завъртя, успявайки да падне във висящо положение с двете си ръце, закачени за металната греда за опора, широко разперила криле за равновесие.
Тялото беше само на сантиметри от нея… но твърде далеч.
Стиснала зъби, тя промени позицията си, докато не стисна с пръсти метала. Все още не беше достатъчно близо.
– Тук не мога да направя нищо – каза тя най-накрая, а разочарованието я гризеше. – Ще трябва да направя последното проследяване на миризмата, когато телата са… Ебаси!
– Елена! Говори с мен!
Сърцето ѝ се разтуптя тройно, тя протегна ръка и успя само да докосне челото на вампира с върховете на пръстите си. Студени от въздуха. С изключение на…
– О, Боже. – Този път определено го беше видяла – трептенето на клепача, сякаш той се мъчеше да го повдигне. – Той е жив! Веднага свалете Спасителния център тук!
– По дяволите! Заемам се с това.
Сантяго беше ефикасен, но тя знаеше, че това ще отнеме време. Ако този вампир – Господи, може би всички вампири – беше в съзнание, тогава това, което изтърпяваше в момента, трябваше да е мъчение. Литвайки и измъквайки се изпод моста, тя се издигна във въздуха, въртейки глава във всички посоки.
– Търсиш ли някого, Ели?
Изненадана, тя падна на няколко метра, преди да овладее инерцията си. Илиум дойде да се надвеси до нея, когато тя се издигна обратно и отново се хвана за ръба на моста, задържайки се на място, за да може да говори с него.
– Поне един от тях е жив. Можеш ли да ги свалиш? – Той беше единственият ангел, когото познаваше и който можеше да има надежда да маневрира в тесните условия.
Той протегна ръка.
– Нож.
Радвайки се, че вече не изглежда толкова измъчен, колкото предишната вечер, тя сложи един от ножовете си в ръката му и наблюдаваше как той полита, като някак си изпълнява най-тесните завои, преди да се пресегне и да пререже въжето. Вампирът падна. Но Илиум беше по-бърз. Той вдигна мъжа, преди мъртвото тегло на вампира да докосне водата. Елена го последва на самия мост – който полицаите бяха заградили от двата края, правейки се наистина популярни сред пътуващите – и се приземи.
Веднага след като Илиум постави мъжа на пътя и се гмурна да прибере останалите жертви, тя извади още един нож и започна да реже ризата на вампира, като издърпваше матовия плат и се отвръщаваше от парчетата кожа, които се появяваха заедно с него. Но тя трябваше да види щетите. Сантяго, клекнал до нея, наблюдаваше мълчаливо как тя успява да разкрие развалините на гърдите на вампира.
Със сигурност изглеждаше, че е претърпял сериозни поражения в областта около сърцето, но имаше толкова много засъхнала кръв, заплетена в гъстите къдрици на черните косми на гърдите, че тя не можеше да каже със сигурност. Откачи безжичното устройство на ухото си и го подаде на Сантяго, преди да бръкне в един от джобовете на подплатената с полар жилетката, която беше облякла като защита срещу вятъра, и да извади чифт латексови ръкавици.
Сантяго се възползва от възможността да се наведе напред и да задържи екрана на мобилния си телефон на сантиметър от устата на вампира.
– По дяволите – промълви той, когато екранът започна да се замъглява. – За момент си помислих, че си го загубила там долу. Но по дяволите. – Той погледна през рамото ѝ към мястото, където Илиум се приземяваше за втори път.
Елена беше на деветдесет и девет процента сигурна, че можеше наистина да го загуби, ако не беше толкова шибано шокирана от факта.
– Имам нужда от нещо, с което да отмия кръвта. – Иронията на факта, че Ийст Ривър се вълнуваше отдолу, не беше изгубена за нея.
– Чакай. – Сантяго се върна миг по-късно с две бутилки вода и пакет кърпички. – От полицейските коли. Медиците са на път.
Вампирите не се нуждаеха от медици, за да се лекуват, но по време на процеса на регенерация телата им боляха по същия начин като тези на смъртните. Медиците можеха поне да им дадат лекарства, да ги упоят за известно време.
– Добре. – Навлажнявайки кърпичка, тя почисти гърдите на мъжа с бързи и внимателни движения, докато Сантяго отиде да провери другите тела.
Големи вдлъбнатини бележеха плътта на вампира под съсирената черна кръв, сякаш някой се беше опитал да пробие кожата му.
Проблясък на спомен – ръката на Рафаел, която пробива гръдната кост на вампира, за да извади все още биещото му сърце.
– Но това – промълви тя, опитвайки се да запази практичността, логиката – беше един удар. – Бърз, брутален, ефикасен. Това, напротив, беше направено от някой, който нямаше силата на Рафаел – защото макар гърдите на мъжа да изглеждаха така, сякаш са минали през шредер, сърцето му биеше безопасно зад гръдния кош.
– Всички са живи. – Сантяго звучеше разтърсено. – Господи, сякаш някой го е шибал с нокти.
Това си мислеше и Елена.
– Въпросът е кой?
Странно мълчание.
Проследи погледа на детектива, който отново клекна, а вятърът обърна вратовръзката му през рамо, и видя как той постави ръкавица под ръката на жертвата. Пръстите и ноктите на вампира бяха обсипани с кръв и нещо, което можеше да бъде парченца плът.
– Той сам си го е направил. – По вените ѝ плъзна студ, много по-дълбок от ветровете, които брулеха моста.
Сантяго погледна към редицата тела, които Илиум беше поставил.
– Всички те са го направили.
Елена знаеше от уроците си в Убежището, че много, много малко ангели имат силата да накарат човек да се самоизяде. Да убива, да. Но да осакатява и измъчва? Не, тази сила беше запазена за Кръга… и за Спящите, които някога са били в Кръга.
Назад към част 23 Напред към част 25
