Глава 5
Оказа се, че тези дни Фаустус Тривиум се занимаваше с камион за храна.
Колкото и да не обичах да прекъсвам разследването си заради дребни неща като ядене и спане, с Лиена се отказахме, след като напуснахме „Врана и чук“ снощи. Бяхме принудени да изчакаме утрото – и определени хора да отговорят на телефоните си – за да разберем къде се намира нашият приятел Фаустус.
За последен път го бях видял през юни, по време на онзи вълнуващ период от живота ми, когато бягах от Магиполицията, след като избягах от ареста на Лиена. Бях помогнал за обира на ресторанта на Фаустус и, накратко казано, с Лиена се бяхме изправили срещу него и главорезите му в свободна битка, в която той много ентусиазирано се опита да ме убие.
Оттогава той прекара няколко седмици в ареста, докато съдебният съвет реши да му наложи голяма глоба и да го изпрати на рехабилитационна програма.
Въпреки че работех в полицията повече от седем месеца, все още не разбирах как Съдебният съвет взема решения. Дали щеше да получиш шамар, бърза екзекуция или финансово съкрушително наказание, беше пълна лудница.
Фаустъс имаше късмет, че се беше измъкнал от затвора с глава, която все още беше привързана към раменете му, но финансовите му затруднения му бяха коствали ресторанта – мазна закусвалня, която даваше лошо име както на храненето, така и на мазнините. Като част от рехабилитацията си той сега работеше на печалба в камион за храна, наречен Jumpin’ Jigglies.
Името не вдъхваше увереност, че кулинарните вкусове на Фауст са се подобрили.
Открихме Jumpin’ Jigglies малко преди обяд на улица „Хейстингс“, близо до Бурард, и Лиена паркира умна кола три в края на пресечката от камиона с храна. Разтегнах крака, когато стъпих на тротоара. Чувствах се добре, че не съм прибрал коленете си до ушите си вече.
– Убийствени клоуни от Космоса – казах аз, като разклатих напрежението в сухожилията си.
Заключвайки колата, Лиена се присъедини към мен на тротоара.
– Трябва ли да знам какво означава това?
– Това е научнофантастична комедия на ужасите от осемдесетте години за извънземни, които приличат на клоуни. Помислих си, че може би си хванала някое повторение по телевизията, когато си била твърде късно будна като малка.
Тя поклати глава с усмивка.
– Не.
– Сигурна ли си?
– Никога не съм гледала много телевизия като дете.
Явно Лиена и аз бяхме водили много различен живот като деца, и нямах предвид само цялото „приемно дете, което не знаеше, че е митично“ срещу „вундеркинд по аркана и дъщеря на известен агент от МПД“.
Когато се насочихме към камиона с храна, забелязах, че наблизо липсват клиенти. Ванкувър, като столица на хипстърите по западното крайбрежие на Канада, имаше любовна афера с камионите за храна. Разхождайки се из центъра на града, можеше да видиш хора, които се редят на опашка за всичко – от гурме японски хотдог до скъпа лимонада и вегетарианско барбекю.
Но никой не се интересуваше от Jumpin’ Jigglies.
Тогава разбрах защо.
Външният вид на камиона включваше обгръщащ стенопис, посветен на пълзящите животни: мравки, скакалци, хлебарки, паяци. Ако нещо имаше повече от четири крака и можеше да бъде размазано с вестник, то беше представено в творбата.
Гърлото ми се сви в знак на протест.
– Сервират ли…?
– Насекоми – довърши Лиена, почесвайки се по носа.
Менюто отстрани на камиона се гордееше с еклектична оферта от ентомологични ястия. Имаше бургер с бръмбари, царевично куче с щурци и нещо, наречено термитен тахан, което се опитах да не си представям.
А там, вътре в камиона, изглеждаше отегчен като тийнейджър в операта, беше Фауст Тривиум. Ако е възможно, той беше по-слаб, отколкото го помнех. Дори дългата му до раменете черна коса, която прилепваше към странно геометричното му лице, изглеждаше по-тънка.
Без да вдига поглед, Фауст посрещна стъпките ни със суха декларация.
– Добре дошли в Jumpin’ Jigglies. Какво бихте…
Очите му се спряха върху мен и той замръзна.
– Здравей, ФТ – казах весело аз. – Как се справяш с бизнеса с бръмбари?
Лицето на Фаустус се превърна в грозна, триъгълна насмешка.
– Кит Морис. Чудех се дали някога ще видя лицето ти отново. Дойдохте за секунди ли?
– О, човече, дори не искам първи – отвърнах, като погледнах индустриалния хладилник от неръждаема стомана зад него.
Лиена пристъпи напред.
– Господин Тривиум, трябва да ви зададем няколко въпроса.
– И защо да отговарям на въпросите ви?
– Нямате избор.
Той посочи малка табелка в ъгъла на прозореца на камиона.
– Тук пише, че имам право да откажа обслужване на всеки по каквато и да е причина.
– Фаустус, сериозно – казах категорично. – Ние не сме – и имам предвид това по всички начини, които насекомото ти мозък може да си представи – ние не сме тук заради храната.
Лиена кимна в знак на съгласие.
– Тук сме за информация.
– Информация за какво?
Лиена бръкна в чантата си и извади найлоновата торбичка, съдържаща артефакта от жълъд.
– Това.
Фауст примижа.
– Откъде го взехте?
– Това е доказателство в едно разследване.
– Откраднал си го от полицията?
Хвърлих към Лиена объркан поглед, който тя ми отвърна.
– Ние сме полицията – МПД – казах му аз.
– Вие? – Той поклати трескаво глава. – Ти си измамник от ККК.
– Времената се променят, ФТ. – Извадих значката си изпод якето и му я размахах, а верижката ѝ затрептя. – Ти отиде на рехабилитация, а аз си намерих работа.
Подигравката му се върна.
– Работа? Аз ще бъда свободен много преди теб, Кит.
Лиена размаха остро торбичката с доказателства.
– Този артефакт, господин Тривиум. Откъде го взехте?
– Купих го. Какво значение има това?
– От кого сте го купили?
– От един човек.
– Призракът? – Попитах рязко.
Фауст ме изгледа, тъмните му очи се свиха до прорези – после грабна чугунен тиган от скарата и го хвърли към нас. Изскочихме от пътя му и той се приземи насред пътя.
Вратата на камиона за храна се затръшна и готвачът с количката се спусна по тротоара.
– Кучи син – измърморих аз и тръгнах след него, а Лиена беше точно зад мен. Фауст зави наляво по широко стълбище, което водеше към тухлен двор, заобиколен от куп малки фирми. Как този мършав козел беше толкова бърз? Диетата с божии крачета и гъсеници ли те превърна в Юсейн Болт? Може би трябваше да си поръчам царевично куче с щурци.
– Остани с него – обади се Лиена зад гърба ми. – Ще се опитам да го пресека. И никаква магия!
Начин да отнемеш забавлението от класическото преследване на полицаи и крадци, агент Шен.
Фаустус закрачи между две сгради, които можеха да бъдат офис за недвижими имоти и пицария. Или пък адвокатска кантора и японски фюжън ресторант. Бяха нещо като размазано петно, докато профучавах покрай тях с пълна скорост.
Друго стълбище ни изведе на още едно ниво. Заизкачвах стълбите по три наведнъж, а после се хвърлих на върха, като се хванах за глезена на Фауст. Разминах се с един сантиметър.
Изправяйки се на крака, се втурнах след него в бетонен коридор между две сгради. Фаустус мина покрай редици метални врати към улицата – и към своето бягство.
Тъкмо когато си помислих, че ще го загубя, Лиена, в целия си блясък на задник, излезе пред жилестото космато дюшече.
Фаустус се опита да се промуши покрай нея, но тя му нанесе брутален шамар, с който би се гордял всеки екзекутор от НХЛ. Фаустус се преметна през нея като парцалена кукла на конци, отскочи от бетонната стена с крака, по-високи от главата му, и се свлече на земята с жалкото „Уф!“.
Боже, ако вече не бях влюбен в нея, това щеше да свърши работа.
Скочих върху падналия гадняр, хванах го за ризата и го повлякох обратно в коридора. Намерих най-близката врата, дълбоко вкопана в една ниша, и го натиках в нея.
– Не трябва ли да го вкараме? – Попита Лиена.
– Заповедта на капитана, помниш ли? – Вкарването на заподозрян в участъка щеше да повдигне цял куп въпроси, на които не трябваше да отговаряме. Хвърлих ѝ бързо намигване и добавих шепнешком: – Какво ще кажете за малко добро и лошо ченге?
Когато Фаустус се опита да се промъкне покрай мен, аз го хванах за яката и го принудих да се върне обратно на мършавия си задник с толкова грубост на екшън герой, колкото можех да събера.
– Махни си ръцете от мен – изхриптя той.
– Накарай ме, ти, страхлив гаден щурец. – Ритнах глезена му, като обувката ми се свърза с нещо обемисто, скрито под панталона му. – О, чакай, не можеш. Тези досадни рехабилитационни ограничения, а?
Полицията не е била наивна. Те не са хвърляли осъдени престъпници в своите програми за рехабилитация и не са си тръгвали. На главорези като Фауст им прикрепваха към краката еквивалент на проследяваща гривна, само че не за проследяване. Това беше заклинание за отричане, което действаше точно като белезниците на полицията, потискайки магията на притежателя си.
– Ще те улесня, Фаустъс – изръмжах аз. – Ще ти задам няколко много прости въпроса. Ако не отговориш на тях, моята прекрасна колежка ще извади белите ти дробове и ще направи от тях животни-балони.
Фаустус изглеждаше по-скоро объркан, отколкото уплашен, което не беше отговорът, който исках да получа. Може би частта с животните от балони беше подкопала заплахата. От друга страна, Лиена изглеждаше по-притеснена, отколкото очаквах.
О, да. Животни с балони… клоуни. Моя грешка.
– Вижте – каза Фауст, като се опитваше и не успяваше да покаже хладнокръвие. – Аз не знам нищо за… него. Просто купих един артефакт, това е всичко.
– От Призрака.
– Не! От друг човек.
– О, наистина. Тогава защо избяга?
– Защото да се говори за Призрака е опасно.
Бутнах го в металната врата.
– Да не отговаряш на въпросите ми също е опасно.
Той се усмихна.
– Какво ще направиш, Кит? Да ме илюзираш до смърт?
– Информираха ме, че не трябва да използвам магията си на публични места. – Съсредоточих се върху съзнанието му и със свободната си ръка посегнах зад гърба си. – Но тя не ми е нужна, за да накарам хленчеща личинка като теб да говори. Този нож ще свърши работа.
Извадих ръката си от гърба с драматично размахване. Пръстите ми бяха свити около неосъществен въздух, но според разядения от буболечки мозък на Фауст държах осемсантиметров нож тип „Боуи“, не по-различен от тези, които Мутон Чопс размахваше на карнавала. Само че по-голям.
Изкуших се да се пошегувам с Крокодила Дънди, но моментът не беше подходящ.
– Кит… – Лиена промълви с тих тон, гледайки празната ми ръка, сякаш и тя виждаше страшното ми убийствено острие.
– Кажи ми какво знаеш – изръмжах аз – или ще започна да ремоделирам страховитата ти усмивка в стил „Жокера“.
Погледът на Фаустус беше залепен за кинжала, лицето му беше толкова бяло, че можеше да мине за зле украсен снежен човек. Когато той не проговори, притиснах несъществуващото острие към ребрата му. Цялото му тяло трепна. Трябваше да се концентрирам, за да направя острия натиск на върха на ножа възможно най-реалистичен.
– Чакай, чакай, чакай! – Изпищя той. – Какво искаш да знаеш?
– Откъде имаш артефакта?
– Както казах, от един продавач на артефакти. Не от Призрака.
– И какво прави артефактът? – Попитах, като го побутнах по-силно.
– Кит! – Изсъска Лиена.
– Не знам! – Извика Фауст. – Нищо, вероятно. Купих го преди няколко месеца. Продавачът каза, че може да контролира феи, но аз дори не знам дали работи. Никога не съм го пробвал.
Партньорката ми скръсти ръце.
– Не се предполага, че вече се занимаваш с артефакти. Това е нарушение на предсрочното ти освобождаване.
– Знам. Ето защо, когато агентът дойде да задава въпроси преди няколко седмици, аз му го предадох.
– Агент? Какъв агент? – Поисках.
– Агент Смит. Беше нисък мъж… плешив… носеше очила.
Това можеше да е само Шейн Давила. Беше ли му позволено да се представя за агент? И наистина ли беше станал Хюго Уивинг с тази глупост „агент Смит“? Това беше най-доброто, което можеше да измисли? Агент Хенсън, агент Канталупа, агент Рапскалион III. Бъди креативен, Шейн!
Пренасочих вниманието си и погледнах Фауст.
– Агент Смит пита ли за Призрака?
– Да, но аз му казах същото. Не знам нищо за Призрака.
Завъртях халюцинаторния нож и Фаустус изпищя.
– Не ме лъжи.
Той се изви, безполезно опитвайки се да избегне болката. Ако нещо от това беше истинско, от страната му щеше да тече сериозна кръв, но аз не добавих това към деформацията; бях твърде съсредоточен върху създаването на усещането.
– Мисля, че това е достатъчно – каза Лиена твърдо.
Тя наистина играеше в тази динамика на доброто и лошото ченге.
– Още не – изръмжах агресивно аз. – Къде срещна Призрака, Фауст?
– Не съм го срещал! Никога не съм имал нищо общо с него, но продавачът твърдеше, че артефактът е принадлежал на него. Това е, кълна се!
– Кой е този продавач?
– Името му е Брад. Не знам фамилията му. Той е редовен посетител на пазара.
– На кой пазар?
Фауст се задъхваше от болка и страх.
– Знаеш ли… бълхарският пазар.
– Пазарът за бълхи? Ти ми се присмиваш.
– Много митици използват бълхата, за да купуват и продават артефакти. – Той замахна отчаяно към острието, но не можа да отблъсне халюцинацията, затова я задържах на място. – Брад никога не го пропуска. Той ще бъде там.
– По-добре да не лъжеш – изръмжах аз.
– Не лъжа! Брад е продавач. Той ще има щанд. Пазарът е отворен всеки уикенд, нали? Просто отиди да го видиш!
Последната част излезе с треперещ дъх и аз го погледнах по-отблизо. По носа му блестяха сополи, а в очите му плуваха сълзи, докато се кривеше от не-ножа, който всъщност не плъзгах между ребрата му. Гърдите му се надигаха от панически вдишвания.
Издърпах фалшивия нож от него, а той стисна с ръка страната си, провисвайки се към стената.
– Как изглежда Брад?
– С моят ръст – хрипливо каза Фауст. – Тежък. На четирийсет години, с подстригана брада и гъсти вежди. Изложбата му на щанда е предимно от бижута. Държи артефактите под масата.
Измърморих.
– А къде е сергията му на пазара?
– Разположението винаги е различно. Ще трябва да го потърсиш.
Като вперих студен поглед в него, прокарах пръст по окървавеното острие на ножа, което за Лиена сигурно е изглеждало като най-глупавата игра на шаради, която някога е виждала.
За Фаустус обаче то беше наистина заплашително. Той се отдръпна и стисна още по-здраво страната си, твърде паникьосан, за да осъзнае, че не кърви.
– Това е всичко, което знам, Кит, кълна се. Това е всичко.
Докато се чудех дали казва истината, ръката на Лиена кацна на рамото ми. Тя ме дръпна назад.
– Благодаря ви, господин Тривиум – каза тя, докато се изправях на крака до нея. – Бяхте много полезен.
– Сякаш имах избор – промълви той, наполовина хленчейки, наполовина злобно.
Усмихвайки се, аз вдигнах ножа си в знак на поздрав – и оставих изкривяването да изчезне.
Очите му се разшириха от осъзнаване и той дръпна ръцете си отстрани, зяпайки надолу към неопетненото си яке.
– Връщай се на работа, мързеливецо – казах му подигравателно. – Сигурно има цяло ято гълъби, които чакат на опашка за хумус от домашна муха.
С това се отдалечих. Лиена забърза след мен и докато се насочвахме към улицата, Фауст изкрещя пронизително:
– Кит, гад! Ще си платиш за това!
Подсмърчах, когато с Лиена завихме зад ъгъла и се присъединихме към оскъдния поток от пешеходци. Направихме само десетина крачки, преди тя да ме хване за лакътя и да ме дръпне към празната врата на един магазин за дрехи. Обърнах се с лице към нея, очаквайки да започне да анализира информацията на Фауст.
– Какво, по дяволите, правиш? – Избухна тя.
Разклащайки се на петите си от тона ѝ, казах войнствено:
– Добро ченге, лошо ченге? Играеш изненадващо убедителна мекушавост.
– По-скоро добро ченге, яростен психопат!
Наклоних глава под ъгъл, за да преценя изражението ѝ.
– Защо си толкова ядосана?
– Премина границата. Полицията има методи за разпит на информатори. Научил си ги. Правилните начини. Етични начини.
– И двамата знаем, че тези сладникави глупости от интервюто не биха му подействали.
– Не знаем това.
– Ама аз знам – изпъшках. – И какво от това, че съм го изплашил? Този задник се опита да ме убие. Два пъти. Можех да му забия истински нож и това щеше да е по-малко, отколкото заслужаваше. Освен това не можеш да спориш с резултатите.
– Само средствата.
Вдигнах ръце.
– Какво значение има това, Лиена? Този случай е извън книгите. Не сме длъжни да докладваме за методите си.
Тя се отдръпна, очите ѝ бяха широко отворени. Изражението ѝ рязко се втвърди.
– Не пресичай повече тази граница, Кит.
Направих гримаса.
– Добре. Никакви ножове.
– Никакви преструващи мъчения – добави тя. – Болката си е болка, независимо дали я причиняваш с нож, или с ума си. За него усещането беше едно и също.
Гримасата ми се задълбочи, тъй като дискомфортът изкриви червата ми, но аз се отърсих от него, спомняйки си радостния начин, по който Фауст беше поръчал смъртта ми в ресторанта си. Нямаше да се чувствам виновен, че му дадох доза безобидно отмъщение, а и като оставим това настрана, имахме нужда от информацията му.
– Накъде е колата? – Попитах.
– Натам.
Последвах я по тротоара. Тя зави надясно на кръстовището и изведнъж се оказахме в същия квартал, където бяхме паркирали. Така тя ни беше изпреварила. Двамата с Фауст бяхме избрали възможно най-заобиколния път.
Тя спря до интелигентната кола и извади телефона си. Почука по екрана за миг, след което обяви:
– Три часа.
– А?
– Пазар затваря след три часа. Толкова време имаме да намерим този Брад.
А ако не го направим, ще загубим единствената си следа. Щяхме да се върнем в изходна позиция, без никакъв шанс да открием непознатия тийнейджър, преди да е изчезнал завинаги като всички останали жертви на Призрака.
Назад към част 5 Напред към част 7
