Глава 11
Ударих се по гръб в плота, плъзнах се по него с размахващи се крайници и се отхвърлих от другата страна, като зашеметеният ми мозък все още долавяше внезапното ми, бурно преместване.
В същия момент, в който гърбът ми се удари силно в килима до краката на Лиена, Зи се приземи на плота в готов за пристъп вид, насочил слънчеви очила към мен и Лиена, нокти, които се накланят на свитите му пръсти, и дълга, тънка опашка, която се развяваше зад него, а бодливият ѝ край се залюляваше.
По гръб на пода имах половин секунда, за да действам – така че ударих Зи с най-злата си деформация. Възприятието му се разцепи на дузина фрагментарни инверсии и за разлика от моята инвизи-деформация, тази го засегна – той се поклати на плота, а опашката му се размърда по-силно, сякаш за да възстанови разклатеното си равновесие.
Но надеждата ми угасна толкова бързо, колкото и искрата, когато той се стабилизира миг по-късно. Изстреля се от плота, улавяйки Лиена в гърдите. Тя се срина по гръб до мен, а кубчето на Рубик излетя от ръцете ѝ. Зи се приземи между нас, с ръка около гърлата ни. Пръстите му се стегнаха като железни ленти, ограничавайки дихателните ми пътища.
Излизайки от кухнята, Робин се появи в полезрението ми. Тя спря до мен и погледна надолу към двамата безпомощни агенти на МПД на пода в хола си.
– Дойдохте тук, за да ме разследвате?
Въпросът ѝ беше толкова каменен, колкото и враждебността в сините ѝ очи. По дяволите, това момиче се беше втвърдило от последната ни среща насам.
Изхлипах и Зи отпусна смазващата си хватка достатъчно, за да си поема въздух.
– Разследваме портали – казах с искреност – и с голяма доза отчаяние. – Мислехме, че може да знаеш нещо.
Тя ме изгледа със странно, смътно разсеяно изражение, после поиска:
– Защо тръгна след Зилас?
Зилас. Значи „Зи“ наистина означава нещо.
Погледът ми се стрелна към бившия Зи-Зи, а сега Зилас. Той все още носеше слънчеви очила, но вече знаех какво крият те – предупредителния блясък на демоничните му червени очи. Спътникът на Робин беше нейният прикрит демон. Ходещ, говорещ, имитиращ човек демон, когото тя беше завела да пазарува.
– Не сме тръгнали след него – казах невинно, опитвайки се да не хипервентилирам с ограничения си въздушен поток. – Очилата му бяха накриво. Просто щях да му ги поправя… тайно, за да не се срамува…
Гласът ми секна, когато Зилас стисна гласните ми струни като топка за стрес.
Робин се свлече, за да седне на петите си.
– Ще ти кажа един малко известен факт за демоните. Те могат да разберат кога някой лъже.
О, по дяволите.
– Защо тръгна след него? – Попита тя отново.
Зилас отново разхлаби хватката си и аз се нацупих. Паниката ми се увеличаваше с всяка секунда, в която ме държеше притиснат. Може и да беше „нисък и строен“ за демон, но доказателствата досега сочеха, че е също толкова смъртоносен, колкото и по-едрите си братовчеди.
– Изглеждаше подозрителен – казах им, като този път избрах честността. – Исках да го разгледам отблизо, за да видя какво крие. Беше просто любопитство!
Намръщена, Робин отново погледна към Зилас. Той остана съсредоточен върху жертвите си, но главата му леко се наклони към нея. Мълчанието се опъна като ластик, който е на път да се скъса, и ми се прииска да видя Лиена – да се уверя, че Зилас не я е удушил до безсъзнание.
– Ч – измърмори демонът, а звукът беше изпълнен с раздразнение.
Робин стисна устни, после леко поклати глава.
– Ти и агент Шен помогнахте на Дариус, Езра и Тори. Не искам да ви наранявам. Ако Зилас те пусне нагоре, ще изслушаш ли какво имам да ти кажа?
– Ще слушаме – изригнах, като се възползвах от възможността да предотвратя това, което иначе изглеждаше като неминуема смърт.
– Агент Шен? – Попита Робин.
– Да – промълви Лиена. – И аз ще слушам.
Хватката на яремната ми жлеза изчезна и Зилас се изправи в цял ръст с плавна грация. Отдръпнах се назад и се заизправях, а Лиена ме отрази, преди да имам възможност да ѝ предложа ръката си. Рамо до рамо се изправихме срещу двойката изпълнител и демон.
Така близо Зилас можеше да ни изкорми и двамата, преди Лиена да успее да изрече заклинание, а моите изкривявания не бяха направили нищо повече от това да го раздразнят. Бяхме безпомощни срещу физическата му сила и скорост, а освен това бях силно обезпокоен, че може да е напълно необвързан – тоест, че контролира експлозивната си демонична магия.
Между нас се възцари очаквана тишина, но преди някой от нас да успее да я наруши, някъде на нивото на глезените се чу силно мяукане. Още един хищник с нокти, опашка и хищническа жажда за кръв се беше включил в нашето противоборство, но не беше демон.
Беше котка. Супер симпатична черна котка с бели лапи, която нехайно се приближи до Зилас и го блъсна по крака.
Зилас пренебрегна котката, а заплашителното му внимание беше насочено към нас. Но както гласи универсалният закон за котките, котките, които искат внимание, не могат да бъдат игнорирани. С още едно простодушно мяукане то скочи върху бедрото му и си проправи път с нокти нагоре по дънките и ризата му, като се спря отзад на врата му, размазан по раменете му, мъркайки силно.
Котките трябва да са вълшебни. Това беше единственото обяснение защо, въпреки реалната опасност за живота ми, исках да го погаля. Отчаяно. Но нямаше и мравчен шанс под лупа да се доближа до Зилас.
Глупав демон. Позволи ми да погаля котката ти.
Робин прочисти гърлото си.
– Знам как изглежда това, но аз и Зилас имаме договор.
– Разбира се, че имаш.
Саркастичният отговор излезе от устата ми, преди да успея да се сетя колко глупаво е да противопоставям изпълнителката и нейния демон. Извиках от очевидното си желание за смърт, а сърцето ми заби бясно.
– Не, ние наистина имаме договор. – Робин потупа инфернуса си. – Той просто е много по-свободен от обикновено. Но той не е кръвожадно чудовище като другите демони.
– Понякога – поправи я Зилас. – Правя изключения.
Гласът му изведнъж беше различен – странна промяна в начина, по който произнасяше думите си. Непознат, нечовешки акцент огрубяваше всяка сричка, засилвайки злобата в тона му.
– Ти също ще направиш изключение – продължи той, като със същото движение избута слънчевите си очила нагоре и свали шапката си. – Ще се преструваш, че съм напълно свит демон, и аз ще се преструвам, че съм напълно свит демон, и никой няма да умре.
Робин леко изсумтя от грубата му заплаха, но аз почти не я забелязах, твърде фиксирана в светещите червени очи, които се впиваха в черепа ми. В погледа му проблясваше неоспорима интелигентност и това беше най-ужасяващият момент от тази среща досега.
– Никой няма да умре. – Повтори тихо Лиена. – С такъв незаконен договор… – Тя погледна към Робин. – Можеш ли изобщо да го контролираш?
– Не ми е нужно. Той се контролира сам. – Робин сплете пръстите си пред себе си. – Издържахме толкова дълго, без да изпадне в изблик на убийство – и той спаси много животи.
Умът ми се върна назад към всеки случай и инцидент, в който името на Робин Пейдж се е появявало, и много от въпросите ми изведнъж получиха отговори.
– Знаеш ли какво? – Казах внезапно. – Мисля, че тръгнахме с грешна стъпка. Или с нокът. Или каквото и да е друго. Ние дори не сме тук, за да разследваме твоя демон. Наистина просто се нуждаем от помощта ти.
Малиновите очи на Зилас леко се стесниха, а Лиена измърмори нещо под носа си, което определено включваше името ми с раздразнен тон. Така че може би прескачах примирието, но какво друго трябваше да направим? Не можехме да лъжем, тъй като демоните можеха да откриват лъжи – супер удобна сила – и не можехме просто да се измъкнем от апартамента.
Освен това любопитството силно предизвикваше чувството ми за самосъхранение. Как и защо Робин беше укротила демон, който се обличаше като човек, носеше ѝ покупките и се е сприятелил с коте? Котаракът все още се беше свил на раменете му и мъркаше по онзи настойчив начин „нахрани ме, слуга“.
– Убиецът, когото разследваме, е агент Сьозе и неговите лакеи – продължих аз, като се преструвах, че нервите ми все още не са запалени от нуждата да избягам от демоничната опасност на няколко метра от мен.- Като се има предвид, че Сьозе се опита да изкорени вашата гилдия, това означава, че ние четиримата спокойно можем да сме в сговор.
Зилас се намръщи.
– Това не означава, че можем да бъдем… в говор.
– В сговор – поправих го автоматично. – И аз мисля, че е така. Сьозе е нашият общ враг. Не можем да го свалим, ако се борим един с друг.
Или по-точно, ако Зилас ни убие пръв, защото не виждах начин да надвия един демон от три метра разстояние, когато моите варпери имат малък или никакъв ефект върху него.
– Значи ще запазиш тайната ни? – Попита ме Робин.
– Да – съгласих се твърдо.
Робин погледна очаквателно към Лиена. Партньорката ми премести тежестта си, колебаейки се с предпазливия си поглед върху демона, после въздъхна.
– Да, ще пазим тайната ви.
Зилас кимна кратко, вероятно потвърждавайки истинността ни с мистериозния си, вграден детектор на лъжата. Това беше достатъчно за Робин. С облекчена усмивка тя се върна обратно около кухненския плот до изоставеното тесто за бисквити, сякаш демонът ѝ не беше нападнал и почти убил двама агенти на полицията в дневната ѝ.
Останалите не бяха толкова готови да се отпуснат. Въпреки обещанията ни да пазим тайната му, зловещото наблюдение на Зилас не бе намаляло. Вниманието му остана върху нас, докато сваляше котката от раменете си и я хвърляше на дивана – много внимателно, отбелязах аз.
С подвита опашка, също като раздразненото коте на дивана, Зилас се върна в кухнята след Робин, като спря в далечния край на полуострова, където можеше да я защити и да ни нападне с еднаква лекота. Огледах позицията му и симулирайки спокойна увереност, каквато не изпитвах, се преместих да застана до плота срещу него. Гърлото ми все още пулсираше от желязната му хватка, напомняйки ми за опасността.
– И така – каза Робин, като разбъркваше енергично тестото си за бисквити – как мога да помогна за Сьозе и порталите?
Приближавайки се предпазливо до плота, Лиена изложи на Робин всички подробности за това, което е правил Сьозе: откраднатите портали, двамата убити ГМ, нападението над Блайт, времето за презареждане и фактът, че единственото заключение, до което можехме да стигнем, беше, че някой с познания по отричане трябва да помага на Сьозе.
– Ето защо искахме да поговорим с теб – обясни партньорът ми. – Ти си единственият друг човек, за когото се сетих, че знае нещо за порталите.
– Не съм експерт – дори близо – но някои масиви могат да бъдат оптимизирани, за да се съкрати периодът на презареждане. Възможно ли е това за един портал?
Докато Лиена и Робин се впускаха в мозъчна атака, включваща всяка частица магия, за която някога са чели, аз продължавах да наблюдавам стоящия наблизо демон от плът и кръв. Сваляйки шапката на Гризли и слънчевите очила, Зилас беше разкрил къси рога, стърчащи през небрежната му черна коса, да не говорим за онези очи, които горяха като нажежен до червено въглен. Те ме гледаха остро, докато аз се взирах в него, без да мога да се сдържа.
– Трябва да попитам – казах с достатъчно тих глас, за да не прекъсвам много по-важния разговор, който се водеше до нас. – Какво е това?
– Какво е това?
– Ад. Като, че ли говорим повече за Константин? Нали знаеш, онзи класически ултрачервен пейзаж? Пустини и лава и измъчени духове, които са измъчвани за цяла вечност от кървави, гротескни гадости с вили и огнедишащи? Или повече „Какви мечти могат да дойдат“? Достатъчно пусти и сюрреалистични, за да накарат душата ти да потръпне?
Той отвърна с ниско ръмжене.
– Ти не гледаш много филми, нали? – Попитах.
– Не гледам екрани – отвърна той.
– Защо не? Нима те изглеждат различно за теб? Дали е някакъв вид демонична очна ябълка? Можеш ли да виждаш и цветове, които хората не могат? Ами рентгеновото зрение?
– Прекалено много говориш.
– Благословия и проклятие. Всъщност съм изненадан, че изобщо говориш. Предполагах, че вие говорите само с юмруци, ако разбираш какво имам предвид.
Устните му се извиха, разкривайки безупречно бели зъби с хищнически връхчета.
– Аз използвам ноктите си за това.
По гръбнака ми премина неприятна тръпка.
– И така, да, по темата за говоренето, демоните имат ли собствен език? Между другото, английският ти е много добър, но имаш акцент, така че предполагам, че имаш майчин език.
Той измърмори раздразнено.
– „Zh’ūltis.“
– Да, така. Какво означава това?
– Глупав – преведе той, а в светещите му очи се появи злобен блясък.
– Определено ще го използвам – казах аз, без да се притеснявам от обидата му. – Можеш ли да ме научиш да псувам? Демоните имат псувни, нали?
В отговор получих само още едно невербално ръмжене.
– Какво ще кажеш за ускоряване на презареждането, без да променяш масива? – Чух да предлага Робин.
Лиена се наведе напред.
– Как? С вторично заклинание?
– Може би – промърмори Робин, докато с лъжица разстилаше тестото върху лист с бисквити. – Четох за зареждащ масив в една книга за астрална аркана.
– Но и заклинанието за зареждане ще трябва да се презарежда – възрази Лиена. – Не знам дали това ще помогне на Сьозе.
На мен ми прозвуча като заклинание-прихващане. Зареждане в рамките на зареждането. Масиви в масиви. Вид магия, за която нисш митичен психар като мен не знаеше нищо, затова насочих вниманието си обратно към Зилас.
– Ако ти дам една фраза на английски – казах аз – би ли могъл да ми я преведеш на демоничен?
– Не.
– Не, не можеш? Или не, няма да го направиш?
Горната му устна се изви подигравателно. Определено второто. Мога да работя с това.
– Можем да направим размяна – предложих аз. – Ти ще ме научиш на нещо на твоя език, а аз ще ти дам в замяна една лоша английска реплика. Има някои цитати от Самюъл Л. Джаксън, които мисля, че ще ти паснат чудесно.
– Не – повтори той.
– Хайде, пич. Знам, че вероятно никога няма да се сблъскаш със змия в самолета, но все пак мисля, че…
– Какво ще кажеш за нексус? – Попита Робин с внезапно вълнение, като случайно смачка топката тесто за бисквити в палачинка върху хартията за печене. – Агент Сьозе може да използва такъв, за да зарежда порталите!
Лиена се намръщи.
– Това би ли ускорило процеса?
– Мисля, че да. – Робин набързо оформи смачканата топка бисквита. – Чела съм за тях. В района на Ванкувър има десетки, някои по-силни от други.
– Някой от тях достатъчно силен ли е, за да утрои или увеличи четири пъти скоростта на презареждане на артефакта?
– Не знам. Запозната съм само с теорията за зареждането на нексуса.
– Еми – намесих се аз – за по-малко запознатите в стаята, какво е нексус?
– Магьосническа конструкция за усилване на силата – бързо отговори Лиена. Виждайки безизразния ми поглед, тя добави: – Те се създават на места, където са концентрирани естествените енергии на земята, и могат да се използват за усилване на някои видове заклинания на Аркана. В повечето градове с митици има поне по няколко такива. Ако Сьозе използва такава, бихме могли да го хванем на място.
Устните на Робин се присвиха.
– Ако не знаеш коя от тях използва и кога, може да се окаже, че ще се окаже трудно.
Лиена и аз споделихме поглед, неспособни да оспорим оценката на Робин. Тя пренесе листа с бисквитите си до фурната и го пъхна в нагорещената вътрешност. Когато се върна на плота и започна да почиства, аз прокарах ръка по лицето си.
– Това е прилична следа – казах аз, – но само с нас двамата ще ни е адски трудно да покрием повече от няколко връзки. А ако се забавим твърде много, той ще има достатъчно възможности да убие отново. С това темпо ГМ-ите на Ванкувър ще изчезнат до месец.
Притеснението набръчка челото на Робин.
– Не можеш ли да накараш други агенти да ти помогнат?
Лиена поклати глава.
– Не можем да се доверим на никого. Не знаем кой е в джоба на Сьозе.
Ние също бяхме бегълци, които не можеха да се върнат в нашия участък, но нямаше нужда да споменаваме тази част.
– Разбирам. – Робин погледна към мивката, пълна с мръсни чинии, после се обърна към Зилас. Двамата си размениха мълчалив поглед, преди тя да се съсредоточи отново върху мен и Лиена. – Мога да помогна с връзките.
– Как? – Попита партньорът ми.
– Ами, не само аз – уточни Робин. – Моите съотборници от гилдията ще знаят повече за ванкувърските нексуси от мен и мога да помоля за помощ при издирването им.
Ароматът на печени сладкиши изпълни кухнята и ми се наложи да преглътна пълна уста с очаквана слюнка, преди да мога да говоря.
– Сигурна ли си, че ще го направят за нас?
Робин кимна.
– Никой не мрази агент Сьозе повече от „Врана и чук“.
– Това би било страхотно – казах аз. – Но вие двамата трябва да стоите далеч от възлите или където и да е другаде, където Сьозе може да се появи. Той е свободно оръдие. Не искате да се окажете под прицела му, особено като се има предвид вашето… уникално положение.
Устата на Робин се сви.
– Ще бъдем внимателни.
– Къде е най-близката мощна връзка? – Попита Лиена. – Кит и аз можем да започнем да ги проверяваме.
– Ами… – Очите на Робин се плъзнаха нагоре и наляво, докато ровеше в банката си с памет. – Спомням си местоположението само на няколко. Има една в UBC в мемориалната градина на Нитобе, но не знам колко е силна.
– Можем да започнем оттам. Уведоми ни как върви с твоите съмишленици от гилдията и дали могат да ти помогнат. – Лиена закачи чантата си на рамото. – Хайде да тръгваме, Кит.
Вдигнах ръка.
– Не толкова бързо. Имам две недовършени дела тук. Първо, няма да си тръгна, докато не опитам една бисквитка. И второ, Зилас и аз не сме приключили с дискусията си.
Светещите червени очи се присвиха към мен.
– Не.
– Не го провокирай – изсъска Лиена.
– Искам само да направим една проста сделка.
От гърлото на демона изпълзя раздразнено ръмжене.
– Спираш ли някога?
– Рядко – отвърнах с усмивка. – Това са просто няколко демонски думи, заменени с няколко реплики от вътрешния ми сборник с филмови цитати. Какво ще кажеш, Зи?
– Ако спреш да ми говориш – изръмжа той – ще те науча на едно нещо.
Усмивката ми се разшири и се превърна в истинска усмивка.
– Отлично.
Назад към част 11 Напред към част 13
