Глава 14
Сърцето ми се разтуптя.
– Има хора там? Като например хора, които работят в този район?
– Групират се в една алея. – Той се обърна към Аарон. – Колко време ще ми отнеме да се кача в колата и да изляза от паркинга?
Аарон се замисли.
– Твърде дълго. Не искам да си в капан в колата, когато те нападнат.
– Вероятно наблюдават всички изходи. Трябва да направим нов.
Аарон кимна.
– Сградите на запад са лабиринт. Можем да избягаме натам и да ги изгубим по алеите.
В знак на съгласие двамата магове тръгнаха обратно по коридора, а аз се втурнах след тях. Отново бяхме притиснати в ъгъла. Коя гилдия се беше подготвила да ни устрои засада този път? Същите митици от „Окото на Один“? Още изпълнители на „Големия гримоар“?
Момчетата избраха прозорец със западно изложение. Езра се изправи, после махна с ръка. Вятърната му струя издуха стъклото и докато то се разбиваше на земята отвън, ние прескачахме перваза.
Когато краката ни се удариха в паважа, се разнесоха далечни викове – и след това побягнахме. Аарон се стрелна напред и ни поведе към най-близката алея. Тази индустриална зона беше пълна с взаимосвързани алеи и черни пътища за достъп до всички задни предприятия и търговски парцели. Ако някъде можехме да изгубим преследвачите си, то това беше тук.
Тичах усилено, а Езра беше точно зад мен. Задъхващите ми се вдишвания бяха твърде силни, за да чуя дали някой се приближава зад нас, но не смеех да се надявам, че вече сме ги оставили зад гърба си. От двете страни се мяркаха складове. На трийсет метра напред алеята се разделяше на Т-образно кръстовище.
Докато спринтирахме към първия завой, въздухът стана отвратително влажен, а след това водна вълна се стовари върху глезените ми и изхвърли краката ми изпод мен.
Забих се по задника и се плъзнах по мократа настилка. Противно на всички закони на динамиката на флуидите, водата обърна посоката си и се изля върху краката ми, обгръщайки ги.
С трясък водата замръзна в твърд лед.
Момчетата също бяха в капан, но от Аарон пламна огън, който разтопи леда върху краката му, а Езра се измъкна с нечовешката си сила. Те скочиха нагоре. Аз нямах техните допълнителни специални способности и краката ми останаха замръзнали на земята. Издърпах пистолета си за пейнтбол и ударих металния му приклад в леда.
Земята се разтресе, а после се разби на зигзагообразни пукнатини. Докато Аарон и Езра се опитваха да запазят равновесие, трошащата се настилка разбиваше леда, който ме държеше на земята. Изтърколих се на колене, докато земята се люлееше.
Вятърът избухна, профуча по алеята и се заби в изгубилите равновесие магове. Аарон падна на едно коляно, но Езра се улови и отметна ръка, като буйният му вятър се противопостави на нападателния ураган.
Оранжевата светлина пламна – но не от Аарон. На 40 фута от него един мъж светеше в пламъци. Пиромаг. Около него, осветени от огъня му, бяха подредени петима други.
Всички високи, добре сложени, здрави като професионални спортисти и облечени в еднаква екипировка. Щях да се изсмея на глупавите им еднакви униформи, освен ако черните дрехи, всяка от които бе украсена с лого над сърцето, не ги правеха да изглеждат глупаво. Унифициращото им облекло ги правеше още по-страшни.
Те можеха да бъдат само Рицарите на Пандора, най-усъвършенстваната гилдия за лов на глави в града, населена изцяло с магове. Висококвалифицирани, прословути агресивни, могъщи магове.
Уплашеният ми поглед ги проследи. Хидромаг, криомаг, терамаг, аеромаг, пиромаг.
Непознатият маг в крайния ляв ъгъл насочи рапира с тънко острие. Електричество пропука по стоманата, после скочи към нас. Аарон избута Шарпи и улови мълнията. Тя изсвистя по острието, после скочи надолу в паважа, без да успее да заобиколи изолираната дръжка.
Екипа на рицарите на Пандора не губеше време за разговори, закачки или заплахи. Трима се стрелнаха напред, а двама се отдръпнаха, един маг по средата, движенията им бяха плавни и тренирани. Атакуваща формация.
Аарон протегна меча си, постави ръка срещу острието и с рязко движение плъзна дланта си по стоманата.
Над шестимата магове избухна огън.
Атаката щеше да обезсили всеки друг отбор, но не и този. Лед избухна от криомага, вода заля хидромага, вятър се понесе над аеромага. Пиромагът протегна ръце към електромага и терамага, като за миг потуши пламъците върху тях – докато напълно игнорираше огъня, пълзящ безвредно по собствените му крайници.
– Бягай – изръмжа Аарон. – Ще ги разсея.
Изстрелях се на крака, стискайки безполезния си пейнтбол пистолет.
– Но…
– Ще бъда точно зад теб! – Той вдигна меча си, а концентрацията стегна лицето му. – Вие двамата трябва да се махнете от пътя!
Точно така. Ние бяхме запалими. Въртейки се, пъхнах оръжието си в кобура и хванах ръката на Езра.
– Аарон… – започна той рязко.
– Този бой е мой – изстреля Аарон през рамо. – Ти знаеш какъв е твоят, Езра!
Сред спешността ми проблесна объркване. Езра се поколеба, лицето му се изкриви, след това се завъртя на пета и спринтира надалеч. Аз тичах до него, стискайки ръката му. Светлината на огъня пламна зад нас. Прилив на стъпки, пращене на електричество – после ревящи пламъци избухнаха, изпълвайки алеята.
Стигнахме до кръстовището и аз се завъртях, загледана в огъня. Изчаквах да се появи силуетът на Аарон. Очаквах го да се измъкне от пламъците и да изтича при нас.
Ръката на Езра стисна моята.
Огънят изсъхваше – и проблясваше електричество. Земята се разтресе, паважът се пропука със звук като от изстрел. Вятърът се извиваше по алеята, огъваше пламъците и разкриваше силуетите в умиращия ад.
Шестима мъже, обграждащи седмия.
– Аарон! – Изкрещях.
Огънят се разрази, скривайки битката. Тръгнах, готова да се втурна назад – и Езра ме хвана по средата. Той ме придърпа към гърдите си, а грубият му, хриплив дъх изпълни ушите ми.
Земята около нас беше покрита със слана. Изплашеното ми изпъшкване изпрати бяло кълбо в зимния въздух.
Извърнах се, за да го погледна – и видях светещото му ляво око, чертите на лицето му, изкривени от агонизираща ярост. Ръцете му бяха толкова плътно около мен, че едва можех да дишам.
– Езра… – изпъшках.
– Всичко е наред. Аз съм… – Той прекъсна, стиснал челюст и оголил зъби. – Той ни печели време. Не можем да го губим.
Печели ни време? Но не, той също идваше. Щеше да е точно зад нас. Той…
Беше казал това, за да не споря.
Друг огнен взрив скочи в небето и в танцуващите пламъци съзрях зловещата форма на Обесения човек.
Езра ме пусна обратно на крака, хвана ръката ми и побягна в една свързваща алея. Битката на магьосниците изчезна зад нас, а всяка стъпка, която правех, забиваше стоманено острие по-дълбоко в сърцето ми.
Те нямаше да убият Аарон. Той беше известният наследник на Синклер. Нито един маг от рицарите на Пандора не би се вписал в черния списък, като го убие.
Те нямаше да го убият. Той щеше да е добре. Щеше да се оправи. Ще се оправи.
Езра ме дърпаше по уличка след уличка. Белите ми дробове крещяха, а краката ми горяха. Когато започнах да се препъвам, издръжливостта ми се изчерпа, той забави крачките си. Точно пред нас алеята се отвори в паркинг. За миг си помислих, че е същият, на който бяхме паркирали белия седан, но този беше празен с изключение на две ремаркета в далечния край.
Езра сканира паркинга, след което ме дръпна в бяг, насочвайки се към улицата от другата страна. На десетина крачки от заслона на алеята той се спря и ме издърпа да спра до него.
Четирима мъже се появиха пред погледа, блокирайки изхода на паркинга.
Черни униформи, лога на гилдиите на гърдите им, оръжия в ръце. Още магове от „Рицарите на Пандора“.
На петдесетина метра от нас те се бяха разположили в отбранителна формация в очакване да атакуваме – а това беше единствената ни възможност. Не можехме да избягаме обратно по пътя, по който бяхме дошли, иначе рискувахме да попаднем право в по-голямата група магове, които несъмнено бяха победили Аарон и ни преследваха.
За първи път се замислих дали да не се откажа. Представих си как вдигам ръце във въздуха и ги оставям да дойдат. Бягане, борба, бягство – беше толкова трудно. Страхът, паниката и болката. Не можех да го понеса.
Но ако се откажа, Езра ще умре. Това означаваше, че трябва да продължа да се боря.
Арктическият студ се отдръпна от него и земята побеля от студ. Той щеше да се бори. Щеше да отприщи демоничната си магия, за да ни спаси – но също така щеше да ни осъди. Не можехме да бягаме, но не можехме и да се борим. Какво, по дяволите, трябваше да правим?
Когато ме обзе отчаяние, започнах да треперя – но не заради студа, излъчван от Езра. Нещо друго витаеше във въздуха…
Трепереща същност на заплаха.
Зората се беше обърнала. Небето беше черно като полунощ. По земята пълзяха сенки. Рицарите на Пандора се превърнаха в неясни силуети.
В зловещата тишина до ушите ми достигна звук, толкова не на място, че ми трябваше миг, за да го идентифицирам: бавното тропане на копита по паважа.
Отмереният ритъм на вървящ кон се усилваше. Приближаваше се.
От завихрящия се мрак бавно се появи призрачен кон. Стоманената му козина потъмняваше до черно по краката, с мастилена грива и развяваща се опашка. Мускулите му пулсираха по тялото, мощният му врат се извиваше. Киселинно-зелените му очи светеха, безплътни и неземни, а ноздрите му се разширяваха, докато мяташе глава.
На гърба му седеше ездач, облечен изцяло в черно, дългият му плащ се развяваше по хълбоците на коня, а дълбоката му качулка беше вдигната. Нямаше седло, нямаше каишка, нямаше юзди. Той направляваше мощното създание с ръкавица на врата му.
Смъртта беше дошла, възседнала своя кошмарен жребец.
Жребецът спря по средата на пътя между маговете и мястото, където с Езра стояхме в мълчалив шок. Той вдигна преден крак и го заклати със силен трясък. Конят отново се удари в паважа, размахвайки опашка и тропайки, а ушите му бяха притиснати към главата. От носа му се изтръгна гърлено, агресивно цвилене, което побеля в хладния въздух.
Сенчестата качулка на ездача се обърна към групата магове.
Черни пламъци пулсираха и танцуваха около краката на коня и се появиха фигури, които излязоха от мрака. Рошава обсидианова козина. Набраздени муцуни и оголени зъби. Горещи алени очи. Два абаносови вълка обикаляха около жребеца, а ръмженето им пронизваше тишината.
Черният ездач изчака.
На двадесет и пет стъпки от неземните призраци митиците на рицарите на Пандора не помръднаха. Дори най-добре обучените магове от най-добрата гилдия за награди в града не бяха достатъчно смели, за да предизвикат този враг. Не и когато сенките се извиваха толкова заплашително. Не и когато вълците ръмжаха толкова гладно. Не и когато ефирният жребец отново удари мощното си копито в земята, разбивайки асфалта.
С поредното мятане на главата си конят се обърна и се втурна в бърз тръс, насочен право към нас. Притиснах се до Езра, когато огромният звяр се изравни с нас, а рамото му беше по-високо от върха на главата ми. Ездачът се извърна към мен и аз погледнах към познатото лице.
Той протегна облечената си в ръкавица ръка.
Веднъж вече ми беше подал ръка точно така. Под беседката в един облян в нощни лъчи парк ми беше казал да си тръгна… или да отида с него и никога да не се върна.
Поколебах се само за миг, после хванах ръката му.
Зак ме издърпа нагоре и аз се качих на коня зад него. Езра се качи на гърба му зад мен и се настани на мястото си по-плавно, отколкото очаквах.
Докато стисках якето на Зак, звярът скочи напред, а копитата му забиха в паважа. Със състезаващите се до нас вълци пресякохме с гръм и трясък паркинга – след това тропотът на копитата на коня заглъхна в тишина, а бялата мъгла ни обгърна и ние се измъкнахме от човешката реалност.
Назад към част 14 Напред към част 16
