Глава 15
Копитата на жребеца удряха земята в бърз тръс, а звукът се редуваше с тъп удар на дърво и остро пращене на чакъл. Конят следваше тройни влакови релси, които се движеха на изток към изгрева на слънцето. Отляво се вълнуваше сивата вода на пристанището, а отдясно имаше мръсен бряг с предприятия и търговски сгради от другата му страна.
Бяхме оставили преследвачите си зад гърба, но бяхме оставили и Аарон. Нямаше гилдия в града, която да има по-малка вероятност да го рани сериозно, не и когато всеки член на „Рицарите на Пандора“ знаеше кой е Аарон Синклер. Една гилдия от Елементария никога не би рискувала да си навлече гнева на една от най-богатите и могъщи магьоснически фамилии в Северна Америка.
Но изоставянето му все пак бе изтръгнало сърцето ми от гърдите.
Гилдия, която хваща Езра, е най-лошият сценарий – напомних си, борейки се с отчаянието си. Езра да използва демоничната си магия пред свидетели беше вторият най-лош сценарий. И двата щяха да ни обрекат.
Линията от сгради вдясно свърши и бе заменена от стотина метра дървета. Конят продължи напред още половината от това разстояние, след което се насочи към дванайсетметровия бряг.
Хванах Зак около кръста, докато феения му жребец се изкачваше нагоре по стръмния склон, сякаш това беше леко възвишение. Преди да спре, конят се вряза в гъст смърчов масив, чиито тежки клони блокираха слабата утринна светлина.
Зак преметна крак през шията на жребеца и падна на земята. Обърна се, посегна към мен и аз му позволих да ме свали. Езра се смъкна от звяра последен.
Като отметна качулката си назад, Зак ме прониза с пронизващите си зелени очи.
Човешки очи, забелязах аз. Ирисите му не бяха преливащи от силата на Лалакай.
Зак отвори уста – и жребецът извърна глава към мен, притиснал уши. Друидът сграбчи двойна шепа от гривата му и се отдръпна миг преди големите зъби да захапят рамото ми.
– Достатъчно, Тилиаг – изръмжа той, заби рамо в гърдите на коня и го отблъсна една крачка назад. – Преодолей го.
Той поклати глава и изхърка гневно.
– Ех – промълвих аз. – Какво да преодолява?
– Нищо. Неговата обида си е негов проблем.
Смущението ми се задълбочи, като погледнах от друида към феения жребец. Защо това същество би имало претенции към мен? Какво съм направила, за да разстроя коня?
Чакай… тази стоманено-сива козина със синкав оттенък ми беше позната. Още по време на битката за спасяването на морската фея Лиритиада вражеската вещица се беше опитала да избяга на феен кон – и аз, насочвайки силата на Лири, бях изтръгнала краката на коня изпод него по средата на галопа.
– Това същият феен кон, на който яздеше вещицата от Червения Рум ли е? – Попитах, като сведох очи към Зак.
– Тилиаг беше ранен и аз му помогнах.
– Ти изчезна за около два дни след тази битка. Каза, че си бил зает.
– Лечението на нараняванията на Тилиаг беше едно от нещата, с които бях зает. – Той разтри челото на жребеца. Жребецът размаха опашка, след това сведе глава и се взря в рядката зимна трева.
– Ако искаш да си тръгнеш, пътя е натам. – Той наклони глава на юг. – Или можем да… поговорим.
Прехапах вътрешната страна на бузата си и погледнах към Езра. Беше минал месец, откакто Зак беше предал мен, Езра и цялата ни гилдия, за да може да убие Варвара и да си върне гримоара. Езра едва не беше умрял онази нощ и споменът беше болезнено пресен.
Езра ме изгледа, спомените преследваха очите му, после кимна.
Обърнах се обратно към друида и го прецених, без да съм сигурна какво да кажа за външния му вид. Косата му отново беше рошава, закъсняла за подстригване, а на челюстта му се виждаше къса брада. В долната част на очите му се виждаха слаби кръгове.
Имах стотина въпроса, но най-важният беше:
– Как ни намери?
– Всички в града говорят за демоничния магьосник от „Врана и чук“. – Той отметна косата си от челото. – Рицарите на Пандора са най-добрите ловци на глави в града. Проследих ги, докато не ви намериха.
– Защо?
– За да ти помогна.
Стиснах устни.
– Къде е Лалакай?
– Тя не е тук.
– Виждам това. Къде конкретно е „не е тук“?
– Не знам. – Той прокара облечена в ръкавица ръка по челото на Тилиаг. – Ние… се скарахме.
Очите ми се разшириха.
Той погледна изражението ми, стегна челюстта си, после се обърна към коня.
– Исках… да се справя с някои неща. Тя искаше да изчезна в пустинята, където ловците на глави никога не биха могли да ме намерят. – Той разроши пръстите си в заплетената грива на жребеца. – Когато не направих това, което тя искаше, тя… си тръгна.
– Значи си я заменил с Тилиаг?
Главата на жребеца се вдигна, ушите му бяха притиснати гневно, а отровно зеленото му око се втренчи в мен.
Е… „не“, предположих аз.
– Тилиаг ми е длъжна. – Зак се облегна на страната на жребеца и погледна между мен и Езра. – Какво стана?
Поех си дълбоко дъх. С Езра, който ме фланкираше в поддържащото мълчание, изпънах рамене назад.
– Зак, оценявам това, че ни измъкна от рицарите на Пандора, но ти даде да се разбере, че не се занимаваш с благотворителност. Да ни помогнеш – в това няма нищо за теб.
Той ме погледна за дълъг миг и аз не можах да разшифровам интензивността в острите му очи.
– Ти ме попита дали си струва. – Издиша грубо той. – Не си струваше и аз съжалявам, че се възползвах от доверието ти, че те излъгах и че изложих на опасност живота на хората, на които държиш.
За първи път чувах Зак да се извинява – и това не беше достатъчно.
– Ти ме предаде. Това, че сега си мил, не променя нищо.
– Знам.
– Дали? Това не е размяна на феи. Не можеш просто да ми хвърляш долари за полезност, докато не ти продам прошката си.
– Знам.
– Дори и да ни спасиш, вероятно ще продължа да те мразя в червата си.
Устата му се изтъни нещастно.
– Мога да ви измъкна и двамата от града – от страната, ако имате нужда от това. Знам как да ви държа под око и мога да ви помогна да започнете отново с нова самоличност.
Зак е мошеник, който цял живот е живял от грешната страна на закона. Знаеше как да избягва полицията, как да се изплъзва от лапите на ловците на глави и как да избягва привидно неизбежните ни съдби. Ако някой можеше да ни измъкне от това, то това беше Духът.
Но това не беше бъдещето, което исках.
Приковах го с поглед.
– Ако искаш да ни помогнеш, Зак, тогава по-добре се ангажирай. Никакви половинчати мерки, никакво спасяване, когато стане трудно, никакво спасяване първо на собствената си кожа.
Той се намръщи.
– Тук съм, за да ви помогна, а не да се жертвам – но да, ще направя каквото мога.
– Не е достатъчно добре.
Започнах да се изненадвам. Езра беше толкова тих, че изобщо не очаквах да проговори.
Несъответстващите му очи бяха студени като лед.
– Не е нужно да се жертваш, но колко си готов да рискуваш? Време, пари, неудобство, нараняване? Ами всичко? Ще рискуваш ли и това? Защото точно това рискува Тори заради теб.
Изражението на Зак потъмня.
– Вече съм рискувал – и загубил – много.
– Заради собствените си амбиции. – Езра сгъна ръце. – Видяхме как изглежда твоята „помощ“. Тя спира в момента, в който решиш, че потенциалните ползи вече не си струват.
– Какво мислиш, че смятам да спечеля от това?
– От това, което виждам, нищо – и затова се чудя дали точно това ще струва помощта ти. Когато следващата гилдия се нахвърли върху нас, ще се откажеш ли? Ще ме хвърлиш на ловците, за да спасиш себе си?
– Ако ситуацията беше различна, щях да те сваля сам.
– Боже мой, Зак! – Изпъшках. – Ако се чувстваш така, тогава…
– Той е нестабилен. Може и да не ми вярваш, но не съм на една грешна дума разстояние от това да излетя от нерви и да убия теб или съюзниците ти.
Ръцете ми се свиха в юмруци.
– Езра не би…
– Той уби трима от моите варги. – Челюстта на Зак се сви. – Те бяха с мен от десет години.
Миг мълчание.
– Съжалявам – каза Езра тихо. – Ти създаде обстоятелствата, които го предизвикаха, но съжалявам, че това се случи и че аз бях част от смъртта им.
Зак направи пренебрежителен жест, отмятайки темата.
– Няма да умра на ничий олтар, особено на твоя. Но – обърна се към мен – предлагам помощта си, каквото смяташ, че си струва. Ако това не е достатъчно, тогава сме приключили тук.
Напрежението вибрираше между нас тримата.
– Не искам помощта ти да избягаш – казах на друида. – Това, от което се нуждая, няма да е толкова лесно, колкото да ни изведеш контрабандно от страната, но ако все още имаш желание, тогава имам един въпрос към теб.
– Какъв е той?
Усмихнах се – мрачна усмивка без чувство за хумор.
– Призовавал ли си някога демон преди?
Оказа се, че Зак не е призовавал демон преди. Но му предстоеше да научи как.
Натъпках жадно един бургер в устата си, докато гледах друида. Той стоеше до пластмасова сгъваема маса, притисната до бетонна стена, напоена с вода, а повърхността ѝ беше отрупана с всичко от раницата на Робин – кутията с демонична кръв, гримоара на култа, бележките и диаграмите ѝ. Той ги преглеждаше, със сковани от концентрация рамене.
Аз просто продължих да ям бургера си, твърде изтощена, за да се притеснявам за каквото и да било в продължение на няколко минути.
За Езра, Аарон, Кай и мен намирането на сигурно, частно място за извършване на незаконни дейности изглеждаше като непреодолимо предизвикателство. За Зак това беше просто един ден от живота на професионален престъпник. За броени часове той беше намерил място, преместил ни беше в него и го беше снабдил с всичко необходимо, включително храна, вода и легла за спане.
В гърдите ми пламна и най-слабата искра на надежда. Имахме място за провеждане на ритуала. Едно препятствие остана.
Но все още се нуждаехме от митик на Аркана, който да го подготви и извърши, а все още не знаех дали Зак може да го направи. И не знаех дали ритуалът изобщо ще проработи. А ако го направи, не знаех дали Езра ще го преживее. А ако го направи, не знаех дали ще успеем да убедим полицията да го остави жив.
А дори и някак си, невъзможно, да постигнем всичко това, все пак трябваше да оцелеем – и да унищожим – коварния култ, чиито невидими пипала се бяха промъкнали из целия Ванкувър.
Езра смачка опаковката на бургера си на топка и я напъха в хартиената торбичка.
– Ще се поразходя малко наоколо.
Кимнах.
– Аз ще държа Зак под око. – Когато той започна да се изправя, хванах китката му и го дръпнах обратно към себе си. – Чакай. Всъщност… може би не трябва да го правиш.
Болезнено пресният спомен за Аарон, който беше пресрещнат от ловците на глави на „Рицарите на Пандора“, накара вечерята да се свие в стомаха ми. Езра притежаваше демонична магия, но не можеше да я използва. Той дори нямаше превключвател.
Той се усмихна едва забележимо.
– Ще се справя.
Вероятно, но като се има предвид начинът, по който нещата се бяха развили досега…
Все още държейки ръката му, аз се изправих на крака и прекосих бетонния под, като стъпките ни отекнаха в голямата стая. Всъщност склад. Зак беше наел склада за нас – или по-скоро беше използвал фалшива самоличност, за да плати на човек, който да наеме помещението под друго фалшиво име.
– Зак – казах аз, когато се присъединихме към него на масата. – Имаш ли оръжие, което Езра може да вземе назаем? Той няма нищо.
Друидът вдигна очи, а погледът му се плъзна по Езра.
– Имам само ножове.
– Това е добре – отговори Езра. – Едно по-голямо острие би било по-близо до обичайния ми ключ, ако можеш да го отделиш.
Зак отвори една катарама, която минаваше около горната част на бедрото му. Тя се освободи и той издърпа кожения колан, от който висеше ножница с острие.
Вземайки оръжието, Езра дръпна дръжката. От ножницата се измъкна дванайсетсантиметрово острие, злобно назъбено. Не бях сигурна дали назъбеното острие имаше някакво предназначение – дали не служеше за двоен нож? – но със сигурност увеличаваше фактора на ужаса.
С повдигнати вежди Езра го прибра в ножницата и закопча колана около бедрото си.
– Благодаря – промърмори той, след което докосна лакътя ми. – Скоро ще се върна.
Кимнах. Пръстите му се спуснаха по ръката ми и преминаха през дланта ми, докато се обръщаше. Той се насочи към вратата, но аз продължих да обръщам внимание на Зак, чиито очи бяха проследили следата от докосването на Езра.
Той отвърна на безмълвния ми поглед, когато стъпките на аеромага се отдалечиха и вратата се затвори с трясък.
Зак се обърна с лице към масата и продължи да изучава безбройните документи. Беше свалил дългото си палто, а черната му тениска беше чиста, но измачкана. Около врата му висеше плетеница от артефакти, а цветните кристали се опираха на гърдите му.
Погледът ми се спусна по изваяната му лява ръка, лишена от перата на Лалакай, към татуировките на вътрешната страна на предмишницата. Четири от петте кръга съдържаха руни на феи и аз изкривих врат, за да погледна дясната му ръка, любопитна да видя колко още е сменил след битката с Варвара.
Дъхът ми секна. Хванах дясната му китка и издърпах ръката му нагоре. Бели белези, окантени в розово, прорязваха друидските му татуировки.
– Защо не си го излекувал както трябва? – Попитах.
Той издърпа китката си на свобода.
– Бях зает.
– Какво е по-важно от трайното увреждане на ръката ти?
– Сега целият град знае кой съм. Няма лечител, мошеник или друг, който да не види татуировките ми, да не разбере, че съм Призракът, и да не ме предаде за един миг.
Стиснах челюстта си.
– А какво да кажеш за лечител фея? Те имат лечебна магия, нали? Могат ли да поправят ръката ти?
– Вероятно, но не мога да напусна града, за да го намеря. – Той сложи една схема. – Без Лалакай съм заклещен тук. Могъщите феи рядко влизат в градовете. Те мразят цялото замърсяване, бетон и човешка мръсотия. Ако все още си имах ферма… но нямам, така че не мога да рискувам никъде, където мога да се сблъскам с феи, с които не мога да се боря.
– Но ти можеш да се бориш с повечето феи, нали?
– Изчерпах или изгубих почти цялата си магия на феи. Това, което ми е останало, не е много силно. – Той пъхна ръка в джоба си и извади квадратче лилаво. – С изключение на това, но то не е особено полезно.
Плащеницата на Валдурна. Преди месец тя бе спасила живота на Езра, като в процеса на работа почти го бе убила. Не мога да кажа, че ми беше приятно да го видя.
Пръстите на Зак се свиха около плата, белезите му се опънаха.
– Лалакай ще се върне, щом реши, че съм имал достатъчно време да се замисля колко безпомощен съм без нея.
– По дяволите, Зак. Това… не е здравословна връзка, знаеш ли?
Той изпусна изненадан смях.
– Здравословна? Това е оцеляване. Знаех, че Лалакай е тъмна още от първия ден, но въпреки това рискувах с нея.
– Тя наистина е тъмна?
– Повече или по-малко. Има и по-лоши феи. – Той прибра плащеницата обратно в джоба си и плъзна по-близо друга от рисунките на Робин. – Беше заета през последните няколко седмици.
– Правя всичко възможно, за да спася Езра, да. – Посочих към листовете. – И така? Можеш ли да го направиш?
– Моята област на компетентност е алхимията, а магиите, които съм научил, не са нищо подобно на това. Части от нея са написани на… на демоничен език, мисля? И дори да успея да конструирам масива, не съм сигурен, че ще проработи. Призоваващите имат свои собствени демонични договори. Дали това е така, защото масивите изискват демонична кръв, или има някаква друга връзка? – Той потърка късата си брада. – С други думи, твоето предположение е толкова добро, колкото и моето.
Е, леко понижените ми нива на тревожност отново бяха на върха. Ура.
– И какво тогава?
– Ще опитам и ако не успея, ще измислим какво да правим по-нататък. – Той разгърна гримоара на култа и попадна на страница, написана изцяло на латински. – Имаш ли план какво да правим с демона, ако приемем, че ритуалът проработи?
Облегнах бедро на масата.
– Не съвсем, но Етеран е разумен за демон.
Веждите на Зак се вдигнаха.
– Ако изглежда разумен, то е, защото е в уязвимо положение. Щом това вече не е така, не можеш да знаеш какъв ще бъде той.
– Робин каза, че ще се заклещи в кръга, така че можем да разберем това, когато му дойде времето.
– Мм – съгласи се той неясно. – Преди да съм забравил…
Челото ми се смръщи, когато той посегна към палтото си, лежащо на ъгъла на масата. Порови се в многобройните му вътрешни джобове, след което извади сребърно кълбо с големината на малък пъпеш.
Задъхах се.
– Хоши!
Още преди да ми предложи феята, я изтръгнах от ръката му. Притиснах я до гърдите си и погалих топлата ѝ, релефна форма.
– Къде я намери? Кога я намери? Добре ли е тя? Ранена ли е? Хоши? Хоши, чуваш ли ме? Тя…
– Тя е в спящо състояние – каза той, прекъсвайки бълнуването ми с намръщена физиономия. – Един от моите варги я намери близо до музея, където ви нападнаха за първи път. Бях планирал да ти изнеса цяла лекция за това как си я изоставила, но изглежда, че нямаш нужда от нея.
Прегърнах я силно.
– Тя изчезна. Не мога да виждам в света на феите, така че не можах да я намеря. Кога ще се събуди?
– Не съм сигурен. Мисля, че това е начинът, по който силфите се лекуват от наранявания. Тя се нуждае от време, за да възстанови силите си. Дотогава просто я дръж на сигурно място.
– Това може да се окаже трудно, след като не мога да пазя дори себе си. Добре, че ще успееш да направиш този ритуал, нали?
Той измърмори по начин, който не подсказваше увереност.
Притиснах Хоши в свивката на ръката си и я потупах по рамото.
– Можеш да го направиш. Ти си най-добрият алхимик на западното крайбрежие, помниш ли?
Той изхърка.
– Не си вярвала в това, нали?
Вярвах, но след това се запознах с още няколко алхимици от западното крайбрежие – Келвин Комптън, геният на трансмутацията, и неговият може би още по-гениален ученик, който беше превърнал върколаците в космати супер войници.
– Аз съм силен друид, добър алхимик и посредствен магьосник – добави Зак. – Нямам представа какъв призоваващ на демон ще бъда.
Погледнах надолу към гримоара.
– Скоро ще разберем, нали?
Назад към част 15 Напред към част 17
