Глава 22
Погледът на Зора се стрелна между мен и моя демон, а ръцете ѝ се стегнаха върху дръжката на меча.
Зилас прехвърли тежестта си върху петите на краката си, пръстите му се свиха и ноктите му заблестяха.
Деймън, хейсихаз!
Главата му се стрелна към мен, неверие и ярост за кратко докоснаха лицето му, преди тялото му да се стопи в нажежена сила. Багряна светлина скочи в инфернуса и аз свих ръка около медальона.
„Просто остани там“ – казах му бързо. „Остави ме да се справя с това“.
Среброто бръмчеше под ръката ми, после замлъкна. Издишах треперещо.
Зора бавно вдигна меча си.
– И така… това означава ли, че не планираш да ме убиеш сега, когато знам, че си нелегален изпълнител?
– Разбира се, че няма да те у-убивам. – Искаше ми се гласът ми да не трепери. – Нека ти обясня.
– Незаконните договори са незаконни – изпъшка тя. – Повечето от тях идват със смъртна присъда за изпълнителя. А твоят не е просто свободен договор – демонът ти е използвал магия. Как?
Тя отново смени хватката на меча си, дългото острие се разклати и аз забелязах кръвта, която капеше от лакътя ѝ. Вампирът беше наранил горната част на ръцете ѝ с ноктите си.
Извих ръцете си.
– Зора, моля те…
– Как заблуди Дариус? – Очите ѝ пламнаха. – Магиполицията само чака повод да разпусне „Врана и чук“. Как смееш да излагаш гилдията ни на риск?
– Аз не съм…
– Договорно обвързан демон с магия – изплю тя. – Сега вече знам как си свалила необвързания демон на Хелоуин. Няма начин да контролираш своя демон. Няма начин да не представляваш опасност за всички с този…
Вратата на вътрешния двор се отвори с трясък. Тейт се втурна вътре, а Амалия беше точно зад него.
– Зора – каза той рязко. – Ти си добре? Полицията е на път. Обадих се в полицията и те изпращат агенти и екип за почистване, но трябва да напуснем местопрестъплението.
Яростният ѝ поглед се върна към мен.
– Чакаш ли полицията?
За да могат да ме арестуват на място? Не, благодаря.
– Трябва да тръгвам.
– Засега можеш да си тръгнеш – каза тя мрачно – но ние не сме приключили, Робин Пейдж.
Веждите на Тейт се смръщиха, докато изражението на Амалия премина от объркване към тревога, когато се досети какво се е случило.
Зора грабна калъфа с меча си от пода и хукна през стаята към вътрешния двор. Амалия се отдръпна, докато магьосницата излизаше през вратата, а Тейт бързаше след нея. Докато стъпките им се отдалечаваха, в помещението се разнесе вой на полицейски сирени, който с всяка секунда ставаше все по-силен.
– По дяволите – промълви Амалия. – Какво знае тя?
– Видя Зилас да използва магия – казах тежко, борейки се с гаденето, което се надигаше в стомаха ми. – Знае, че договорът ми не е законен, но не и пълната му същност.
– По дяволите – каза тя отново. – Трябва да се махнем оттук.
Кимнах мрачно, покатерих се по вратата на хладилника – кога ли беше паднала? – и взех от бюрото на Клод както кутията с демонична кръв, така и кутията със спринцовки. Амалия изкара документите и снимките от пода. Носейки плячката си, се измъкнахме през вратата.
Вътрешният двор излизаше на двора, който се ползваше от няколко жилищни сгради. Пресякохме го и се присъединихме към оживения тротоар. Три полицейски автомобила с мигащи светлини бяха паркирани на бордюра – двама полицаи насочваха пешеходците, а други четирима се насочваха към апартаментите. Предстоеше им неприятна изненада. Агентите на полицията щяха да се забавляват, докато изглаждат тази кървава баня.
Като цяло обаче това дори не се нареждаше в списъка ми с притеснения.
Притиснах металните куфари към гърдите си и дишах тежко. Зора знаеше тайната ми. Какво щеше да направи? Да ме докладва на полицията? Да съобщи за мен на Дариус? И двата начина на действие щяха да доведат до един и същи резултат. Дариус ме беше предупредил, че ако някой от „Врана и чук“ открие истината, ще ме издаде, за да защити гилдиите си.
Както и да го гледах, бях обречена.
– Може би няма да те докладва – каза Амалия, в ума ѝ се въртяха същите тревоги като в моя. – Не е като да нараняваш някого. Може би…
В мен се появи слаба искра надежда, но не ѝ позволих да се разрасне. Като се има предвид колко ядосана и предадена се беше появила, не мислех, че ще пренебрегне откритието си.
– Ще ѝ се обадя – промълвих аз. – Ако успея да обясня ситуацията, както направих с Дариус, тя може да погледне по друг начин.
– Да… да, вероятно ще го направи.
Между нас настъпи мълчание. И двете знаехме, че се заблуждаваме.
– Взех всички тези неща – тя повдигна ръката си, натоварена с документи – за да нямат полицаите причина да погледнат баща ми, но защо си взела тези неща?
– Те са доказателство.
– За какво?
– В единия има бутилирана демонична кръв. В другия… има флакони с вампирска слюнка. Последния път, когато го видяхме, Клод използва спринцовка с нея, за да повали Зилас.
Не можех да повярвам, че не бях сглобила уликите преди това. Успокояващият ефект от ухапване от вампир беше идентичен с колапса на Зилас, след като му бяха инжектирали мистериозната спринцовка. Вампирската слюнка беше идеалният неутрализатор на демони, още повече че имаше дори по-силен ефект върху демони, отколкото върху хора.
– Мислиш ли, че Клод е търгувал с демоничната си кръв на вампирите в замяна на слюнката им? – Примижа Амалия. – Но защо са изпотрошили къщата му? И защо демонът му е откраднал обратно документите му от вампирите?
– Тази част не я разбирам, но подозирам, че има нещо общо с онзи Василий, когото другите вампири следят. Може би Василий вече не е доволен от споразумението им.
Спряхме на една пешеходна пътека и изчакахме да се смени светлината. Обедната суматоха се беше разсеяла и улиците бяха много по-тихи.
– Хм, добре. – Амалия ми хвърли остра усмивка. – Може и да не знаем какво се случва с Клод и вампирите, но имаме това.
Тя вдигна снимката на чичо Джак и брадатия непознат, застанали над мъртъв лос.
– Какво специално има в нея?
– Това – заяви тя, размахвайки снимката – е мястото, където ще намерим баща ми.
Дори горещият душ не можеше да успокои нервите, които се разбунтуваха в стомаха ми. Разтрих кърпа по косата си и наблюдавах отражението си в замъгленото огледало в банята. Тънък бял белег се открояваше на фона на гладката кожа на врата ми; гледката му винаги ме смразяваше. Сините ми очи бяха уморени, а между веждите ми се беше образувала сякаш постоянна бръчка на притеснение.
След по-малко от дванайсет часа може би най-накрая ще си върна гримоара на майка ми.
Според Амалия тази снимка е била ключът, от който се е нуждаела, за да разбере къде се намира баща ѝ. Беше резервирала кола под наем, за да можем да отидем до имота на снимката, собственост на брадат мъж, чиято самоличност Клод не беше успял да разкрие.
Ако беше права, чичо ми щеше да е там и почти осем месеца след смъртта на родителите ми щях да държа в ръцете си най-ценното им притежание – притежание, което те може би бяха умрели, за да защитят. Двете писма, които майка ми беше написала – едното до брат си, а другото до дъщеря си, седяха на нощното ми шкафче. Утре щях да ги взема със себе си и когато видя чичо Джак, щях да поискам не само гримоара, но и отговори. И за разлика от предишните ни сблъсъци, нямаше да приема „не“ за отговор.
Момичето, което той беше тормозил и отхвърлял, сега ми изглеждаше непознато. Новата и подобрена Робин беше изпълнител. Тя редовно противопоставяше волята си на един избухлив демон. Беше се сблъсквала с избягал демон от могъщия Първи дом, с разбойническа гилдия и с неестествено силни вампири. Тя нямаше да се уплаши от портокаловия си, страхлив чичо на средна възраст.
Или поне така се надявах.
Избърсах водата от косата си, помислих дали да не я изсуша, но после реших, че съм прекалено уморена. Хвърлих кърпата си през ръба на ваната – поставката за кърпи лежеше на пода, изтръгната от стената от Зилас – и навлякох горнище на анцуг и памучни пижамени шорти.
Когато отворих вратата, в задимената баня нахлу хладен въздух. В другия край на дневната чифт зелени очи отразяваха слабата светлина. Чорапче се беше свила на дивана и ме гледаше, а аз прекосих стаята, за да я почеша по косматите уши. Въртенето на шевната машина на Амалия придружаваше трополенето на дъжда по прозореца. Не само аз имах проблеми със съня тази нощ.
Агентите на полицията не бяха почукали на вратата на апартамента ни, затова предположих, че Зора все още не е съобщила за незаконния ми договор. Опитах се да ѝ се обадя – шест пъти, но всичките ми обаждания отиваха направо на гласова поща. Не посмях да отида до гилдията, за да видя дали е там.
Оставаше ми само да чакам и да видя какво ще стане. Дали Зора щеше да се престори, че не е видяла нищо незаконно, или полицията щеше да ни чака, когато се върнем от разходката си утре?
С последно потупване на Чорапче се запътих към стаята си. Едва след като затворих вратата, забелязах тъмната сянка до прозореца.
Зилас седеше на пода, опрял едното си рамо на стената, а ръката му се опираше на перваза. Брадичката му беше подпряна на предмишницата, а малиновите му очи гледаха през пропитото от дъжда стъкло. Неподвижен и мълчалив, той беше статуя, обвита в сянка, а слабата светлина откъм прозореца проследяваше ръба на челюстта му. Дъхът му се размиваше върху стъклото като бяла мъгла.
Един спомен се промъкна в съзнанието ми: Кристалната топка на Роуз. Бледата мъгла, сянката на Зилас в нея. Седящ неподвижно и мълчалив, загледан в нищото.
Несигурността вкорени босите ми крака в килима, но аз се засилих напред. Погледът му се насочи към лицето ми, докато се приближавах, а изражението му беше неразгадаемо.
– Ще излизаш ли тази вечер? – Попитах меко.
– Не. – Той върна вниманието си към прозореца. – Тази вечер ще остана.
Той също се тревожеше за това, което може да донесе утрото.
Още едно колебание скова мускулите ми. Отблъсквайки необяснимото си безпокойство, потънах на килима до него, придърпах коленете си към гърдите и ги обгърнах с ръце. Бях облечена за леглото и въздухът беше хладен върху откритата ми кожа.
– Утре може би ще си върнем гримоара – промърморих аз. – Не знам колко време ще ми отнеме да го преведа, но… в него може да има отговори как да те изпратя у дома.
Той не каза нищо.
– Какъв е домът ти? – Любопитният въпрос се изплъзна необмислено. Очаквах да го игнорира, но главата му се наклони леко, погледът му се насочи към градската улица долу.
– Много е различно от това тук. – Ниският му, дрезгав глас се смеси с нощта и прониза кожата ми. – Има много места, на които не ходим, където е твърде горещо или твърде студено. Там, където живеем… земята е изградена от скали и пясък. Тя е червена, почти като мен. Растенията са по-тъмни, някои са червени, други зелени.
Клепачите ми се плъзнаха частично, докато си го представях. Пустинен пейзаж с цвят на изгоряло кестеняво, пясък, който се носи сред издълбани от вятъра скали. Тъмна зеленина, поникнала в кътчетата, се крепеше на живота под суровото, изгарящо слънце.
– На някои места водата тече дълбоко и широко, а дърветата растат високи. На други места няма вода на безкрайни разстояния и ние ловим дъжда през нощта, за да пием. – Погледът му се плъзна към мен. – През деня слънцето е горещо, но през нощта земята става студена. По-студено, отколкото тук. Няма да оцелееш и една нощ в моя свят.
– Студът притеснява ли те? – Прошепнах. Не знаех защо шепна, само че почти виждах думите му. Можех да си представя как главата ми е наклонена назад, устата ми е отворена за проливния дъжд, а течността е хладна върху пресъхналия ми език.
– Само ако сме отслабени. През деня си почиваме и възстановяваме виша си. През нощта ловуваме… или сме ловувани. Студено е и е много тъмно. През нощта идват облаците и дъждът. Големи бури.
Въртящи се облаци, осветени от пробягващи бели мълнии. Разтърсващи земята гръмотевици и проливен дъжд, който издълбава реки от кал в пясъка и скалите. Мощният вятър, който ме връхлита.
– Трябва да запазим виш до слънцето – промълви той. – Това е игра, лов и битка. Кой е най-умен? Кой е най-силен? Те оцеляват.
Светещи очи в тъмнината. Слабо, но ясно очертание на топлина и магия, широко разперени извити криле. Удар от страх в гърдите ми.
Разтърсих рязко глава и разсеяно разтрих гръдната си кост, докато сърдечният ми ритъм се ускоряваше.
– Преследват те повече, защото си крал на демоните, нали?
– Винаги са ме преследвали.
– Защо?
– Защото съм Вх’алир. Аз съм Дванадесети дом. Ние сме слаби. – Очите му заблестяха свирепо. – Научих ги да се страхуват от Вх’алир.
Още една тръпка на притеснение ме удари, тази, предизвикана от дивашката жестокост, която се плъзна по чертите му.
– Как?
– Те не се страхуват от моята сила, а от удара на мрака. – Опашката му се отметна настрани и тихо зашумя по килима. – Наричат ме Наилерис, но вече не се смеят на Дома ми.
Ръцете ми настръхнаха, допълнени от хладния въздух. Другите демони го наричаха страхливец… но той така или иначе ги беше научил да се страхуват от него. За пръв път видях в него сянка на царска власт, на непреклонно командване и безмилостна власт.
– Тази вечер си разговорлив – казах слабо. – За какво си мислеше, преди да вляза?
Той отпусна главата си назад, опирайки я в ръба на прозореца. Не видях никаква следа от вълчата му усмивка, от противоположния му антагонизъм или дори от опасното му, но полуигриво баджаначество.
– Може би скоро ще се върна в моя свят. – Гласът му спадна, стана по-дълбок и груб, акцентът му се сгъсти. – Ще се върна не като Динен, а като Ивакнен… Призованият.
Призованият. Отново се разтреперих и разтрих горната част на ръцете си. Погледът му проследи движението и той се наведе напред с внезапен интерес. Топлата му ръка се приближи до китката ми и той вдигна ръката ми, за да разгледа кожата ми.
– Какво не е наред с теб? – Попита той.
Извърттях очи.
– Нищо всичко е наред. Това е начинът, по който човешката кожа реагира на студа.
– Не е студено.
– За мен е. Времето трябва да е много по-топло от това, за да могат хората да се разхождат с толкова малко дрехи като теб.
Той обърна ръката ми и върховете на пръстите му се плъзнаха по вътрешната част на китката ми.
– Това не се е променило. Тази част от теб не е ли студена?
Отворих уста – но не можах да си спомня как да говоря. Той погали горната част на предмишницата ми, изследвайки текстурата на кожата ми, докато настръхналата плът накара всеки фин косъм да се изправи.
Вдигна ръката ми към лицето си и разтърка долния край на бузата си по вътрешната част на китката ми.
– Това е гладко.
Не помръднах, не издадох нито звук. Само сърцето ми реагира, като се блъскаше хаотично в гърдите ми.
Той спусна ръката си по предмишницата ми до лакътя, дланта му беше гореща, докато минаваше по белезите от първия път, когато ме беше излекувал. Пръстите му откриха вътрешната гънка на лакътя ми, след което се насочиха нагоре към рамото ми. Задържаният ми дъх се изтръгна между разтворените ми устни.
Багрите на очите му се плъзнаха по мен и откриха голите ми крака, а после ръката му се уви около коляното ми. Прокара пръсти нагоре по бедрото ми, палецът му се търкаше по леките неравности, а докосването му се плъзгаше все по-нагоре.
Парализата се разкъса и аз се отдръпнах от него.
– Да, кожата ми е различна от твоята. Това е достатъчно…
Той пъхна ръката си под ръба на горнището ми. Горещите му пръсти преминаха през талията ми.
– Ти си гладка тук.
– Зилас – отвърнах аз. – Спри…
Той се отдръпна от стената, вперил поглед в средата ми, замислен в мистерията на гузната плът. Отблъснах се назад, краката ми се подхлъзнаха по килима. Той ме последва, грациозна сянка със светещи очи. Ръката му се плъзна нагоре по страната ми, предизвиквайки треперене по гръбнака ми и нова вълна от настръхнала плът, която се надигна след докосването му.
Отблъснах се и главата ми се удари в матрака. Вече нямаше къде да се оттегля. Ръцете му бяха на талията ми, повдигаха блузата ми и в мен нахлу неразредена паника.
Хванах китките му.
– Зилас!
Той се успокои, когато ноктите ми се впиха в кожата му. Единственият звук беше бързото ми, тежко дишане.
Устните му се намръщиха – тогава той освободи блузата ми, а ръцете му се измъкнаха от хватката ми. Той седна на петите си, а гримасата му се задълбочи.
– Не съм те наранил.
Думите бяха въпрос, оплакване и обвинение, събрани в едно.
– Не. – Загълтах въздух. – Но това не означава, че можеш да правиш каквото си поискаш.
– Тц.
Избутах се напред, като го зяпнах, преди дори да осъзная колко съм ядосана.
– Ти не си единственият, който иска да уважават автономията му, Зилас!
Той се отдръпна от яростта ми.
– Ти не искаш да използвам командата инфернус, освен ако не е абсолютно необходимо, и аз уважавам това. Трябва да ме уважаваш, когато ти казвам да спреш да правиш нещо, което не ми харесва.
Главата му се наклони по озадачен начин.
– Не ти харесва, когато те докосвам?
Стомахът ми направи странно, паническо приплъзване.
– Аз не съм… – Главата ми се завъртя. – Не ме докосвай под дрехите ми.
Носът му се размърда, сякаш това беше озадачаващо условие. Сърцето ми биеше неудобно бързо, аз се изправих на крака и издърпах блузата си надолу.
– Имам нужда да спя. – Обърнах одеялата си назад. – Утре имаме много работа. Чичо Джак, гримоар… и трябва да разберем какво се случва със Зора.
– Какво да разберем? – Промълви той. – Лесно е да се поправи.
Погледнах през рамо, вдигнала вежди.
– Наистина?
– Ще я убия.
– Няма да я убием – издекламирах аз и се качих в леглото. – Обсъждали сме това и преди и…
– Драйдах.
Не го бях чула да се изправя, но той беше на крака, а пурпурният му поглед беше вперен в мен, но не с онова живо любопитство отпреди минута.
– Тя знае, че не съм поробен – изръмжа той тихо. – Тя ще каже на другите и те ще дойдат да те убият. Трябва да убия първо нея, за да те защитя.
Тревогата бръмчеше по нервите ми и аз отдръпнах раменете си назад, хванах с ръце одеялото си.
– Не я наранявай, Зилас.
– Тя знае…
– Ще намерим друг начин да се справим с нея. Ако я убиеш, Дариус ще разбере, че си бил ти, и така или иначе ще ни докладва на полицията.
– Аз ще я накарам да изчезне.
– Не! – Паниката отново се надигна в мен. – Тя е член на гилдията, тя ни помогна, тя… тя е моя приятелка, Зилас.
Той пренебрежително сви горната си устна.
– Ще умреш, за да може тя да живее?
Устата ми потрепери и стиснах челюстта си.
– Няма да я убия, за да спася себе си.
– Наилис – изсмя се той.
– Жестоко! – Отвърнах, като го посочих, докато сълзите бодяха очите ми. – Безсърдечен! Варварин! Как можеш изобщо да си помислиш да убиеш невинна жена, за да спасиш себе си?
– За да спася теб – изръмжа той. – Обвързах се, за да те защитя.
– Ще намерим друг начин.
– Какъв начин? Този е най-безопасният. Той е най-лесен.
– Искаш да я убиеш, защото е лесно? – Гърлото ми се стегна от страх. Не можех да го спра да направи каквото иска. Дори и да го принудя да се върне в инфернуса, той щеше да избяга веднага щом заспя. – Ако я нараниш, Зилас, ако само я докоснеш с пръст, аз – аз няма да те изпратя у дома.
Очите му се разшириха.
– Обещала си!
Той можеше да разбере дали лъжа – и знаеше, че заплахата ми е смъртоносно сериозна.
– Обещах, но ако ми се изпречиш зад гърба и я нараниш, няма да направя нищо, за да ти помогна.
Той се вгледа в мен, сякаш никога преди не ме беше виждал. Гневът изкриви лицето му, устните се отдръпнаха от острите му кучешки зъби. Ръцете му се стиснаха и нагоре по китките му се прокараха светещи вени.
– Обещанията ти не означават нищо. Думите ти не означават нищо.
Докато яростното му ръмжене се разнасяше из стаята, по него пламна пурпурна сила. Тялото му се разтвори и лентата от светлина скочи в инфернуса на нощното ми шкафче. Медальонът завибрира, след което замлъкна.
Хвърлих се на леглото си, зарових лице във възглавницата, за да скрия сълзите, които се стичаха по лицето ми. Зора ни беше помогнала, беше се сражавала до нас, беше ме подкрепила – а той нямаше нищо против да я убие. Напълно готов. Съвършено безмилостно.
Без значение какво правеше, какво казваше… без значение колко яростно ме защитаваше или колко внимателно ме докосваше… под повърхността той нямаше сърце. Не му пукаше, не чувстваше, не обичаше. Той можеше да убие всекиго и да не почувства нищо. Можеше да ме убие и да не почувства нищо.
Защо изобщо съм си мислела, че той може да е нещо друго освен чудовище?
Назад към част 22 Напред към част 24
