Глава 21
Зилас излезе от ресторанта в един миг, а аз се втурнах след него. Хвърлих безпомощен поглед през рамо и срещнах изненадания поглед на Амалия, след което се втурнах през вратата.
– Имам неговия аромат – изсъска Зилас, когато се присъединих към него. – Не е много стар. По-рано този ден е ходил тук.
– И си го усетил близо до тоалетните? – Предполагах, че има смисъл. По този коридор минаваха по-малко хора, отколкото през трапезарията на ресторанта. Но защо Клод изобщо е бил там? Освен ако и той не е обичал калцонетата със сирене след тежък ден, в който е кроил планове срещу бившия си бизнес партньор.
Зилас заобиколи ъгъла, а целеустремената му походка накара другите пешеходци да му разчистят пътя и аз бях точно зад него, когато един вик ме спря. Амалия се затича към мен, подпухнала от спринта си.
– Какво, по дяволите?
– Зилас улови миризмата на Клод.
– Клод? – Тя застана в крачка до мен. – Не, не! Казах на Зора и на онова друго момче, че могат да вземат храната ни.
– Добре. Не искаме компания за това. – Преглътнах тревожно. – Ако намерим Клод, вероятно ще трябва да се борим с неговия демон.
– Освен ако демонът му не е с него. Изглежда, че той го изпраща сам, нали? Каза, че снощи не е имало следи от Клод.
– Това е вярно, но Клод може да е бил наблизо.
Зилас се обърна в пролуката между кулите. Отдалечена от улицата, неописаният вход водеше към преддверие с охранителна врата и табло с номера на апартаменти и кодове за интерком. Зилас пробва вратата. Когато тя не помръдна, пурпурна магия каскадно се разнесе по ръката му.
Три секунди по-късно той бутна вратата, заключващият механизъм беше прекъснат от новата му техника за взлом. Той пресече под ъгъл пустото фоайе и се насочи към първия коридор. Измъкнах инфернуса си изпод пуловера и го поставих на гърдите си.
Зилас спря пред една врата. Раздувайки ноздрите си, той наклони ухо към дървото.
– Не чувам нищо – прошепна той – но ароматът на хх’айнун е силен. Както и миризмата на прясна кръв.
– Вампири? – Измърморих тихо.
С бърза спирала от светещи руни той унищожи дръжката и бутна вратата на безшумни панти.
Интериорът беше мрачен и неосветен, тежки завеси покриваха прозорците. Зилас се плъзна вътре и аз влязох след него, като сканирах помещението. От едната страна имаше баня. От другата – кът за хранене, превърнат в кабинет, кухня с дълъг остров и модерно обзавеждане, а в далечния край – дневна с малка секция, масичка за кафе и монтиран на стената телевизор.
Зилас влезе през една врата в помещение, което предполагах, че е спалнята, след което се появи отново. Той свали слънчевите си очила.
– Тук няма никой, но мирисът на кръв е навсякъде.
– Какво е това място? – Попитах Амалия. – На Клод ли принадлежи? Мислех, че той живее в тази къща.
– Мошеници като него и баща ми обикновено имат по няколко къщи – отговори Амалия. – Но въз основа на това, спокойно мога да кажа, че този апартамент определено принадлежи на Клод.
Тя стоеше до кухненския остров, където документите бяха подредени в спретнат ред. Това бяха документи, всички за чичо Джак или принадлежащи на него. Данъчни документи, сметки за ток, копие от шофьорската му книжка, списъци на роднините и бизнес партньорите му и – сърцето ми подскочи – страницата с контактите за спешна помощ, която бях видяла в скривалището на вампирската кула снощи. Онази, която демонът му беше откраднал от мен.
Амалия потупа една самотна страница в края на реда. С чист, мъжки почерк бяха изброени имената и адресите, всеки от които беше дебело зачеркнат.
– Всички места, които Клод е проверил – каза тя. – Виж, това е убежището, което използвахме преди три години. А това е къщата на братовчед ми. Тази е на учителя ми по езици. Клод е проверил навсякъде.
– Всички са задраскани. – Трептене на задоволство озари средата ми. – Където и да се е заровил чичо Джак, той е надхитрил Клод.
Амалия се усмихна унищожително.
– Жалко, че той надхитри и нас. Къде, по дяволите, би могъл да бъде той? – Тя прокара пръст по списъка. – Виж тук – Катрин Фредерикс. Калгари, Алберта. Виж какво е написал!
До адреса в Калгари имаше пет надраскани думи: Потвърдена примамка. Кати е сама.
– Мащехата ми е в Албърта? – Възкликна Амалия. – И татко не е с нея? Леля Катрин е нейна сестра, така че предполагам, че това има смисъл. Е, сега поне знам къде да намеря някой от тях. – Тя разбърка още няколко документа, после взе купчина снимки. – Ха, виж това. Трябва да съм на четири години.
Наведох се по-близо, за да видя снимката на русо момиченце, което се взираше агресивно във фотоапарата.
– Това майка ти ли е с теб?
– Да. – Амалия се усмихна на също толкова русата жена със също толкова интензивен поглед. – Тя почина, когато бях на осем години, а татко се ожени за Кати година по-късно. Дълго време го мразих за това.
Тя прехвърли следващата снимка.
– Това е моят прадядо. О, а тази е на приятел на татко по риболов, но той почина преди две години.
Тя обърна снимката. „Починал – болест“ беше изписано на гърба с червено мастило.
– Клод проверил ли е всички тези снимки? – Замисли се тя, докато пребъркваше купчината. – Той е бил много зает…
Замълча и се загледа в една снимка на баща си до възрастен мъж в камуфлаж и оранжева жилетка, с пушка в едната ръка. В краката им лежеше голям мъртъв лос с широка стойка от рога, увенчаваща продълговатата му глава. Беше ли законно да се ловува лос?
Тя провери обратната страна, на която имаше един-единствен въпросителен знак с червено мастило, и прошепна:
– В никакъв случай.
– Драйдах! – Изръмжа Зилас.
Главата ми се вдигна. Червена светлина освети тялото му и той се разтвори в пурпурна сила, която бликна към мен. Човешките дрехи, с които беше облечен, паднаха на пода в бучкаща се локва от плат.
Инфернусът все още вибрираше в гърдите ми, когато вратата на апартамента се отвори. Дръпнах се назад, очаквайки Клод да мине през нея – но на прага не стоеше призоваващия.
Зора ми се мръщеше, калъфът за меч висеше на рамото ѝ, а коженото ѝ яке беше закопчано до гърлото. Тейт стоеше зад нея, тъмните вежди се извисяваха високо върху сумрачното му лице.
– Зора – изпъшках аз. – Как… как… ни намери?
– Тейе е телетезиан.
Коленете ми отслабнаха от ужас. Телетезианците бяха екстрасенси със свръхестествена способност да проследяват хора, особено митици. Тейт беше идеалният партньор за наблюдение на кулата и търсене на новото местоположение на вампирите. Също така беше идеален за проследяване на подозрителен изпълнител и подозрителната му приятелка, след като бяха напуснали ресторанта и бяха избягали по улиците на центъра.
– И така – изрече Зора, закачайки калъфа с меча по-високо на рамото си – какво става?
Умът ми беше напълно, безполезно празен и болезнено осъзнавах изоставените дрехи на Зилас зад мен. Ако Зора ги забележеше – и ги разпознаеше като дрехите на „приятеля“ ми…
– Е… – Промълвих.
– Не си част от тази гилдия от дълго време – каза тя хладнокръвно – така че може би не знаеш, но когато се съюзяваме за работа, не оставяме съотборниците си в неведение.
Примигнах.
– Освен ако това не е свързано с разследването на вашия призоваващ?
– Е, свързано е – заекнах аз – но… не е свързано с вампири, така че не мислех, че…
– Не е? – Прекъсна ме Тейт с дълбокия си глас с акцент. – Навсякъде има вампирски следи. Освен това, Зора, ти светиш.
– Аз светя? – Повтори тя безучастно. – О!
Тя пъхна ръка в джоба на дънките си, където през плата прозираше слабо червено сияние, и извади артефакт за проследяване на кръвта. Задъхах се уплашено. Вампирите бяха наблизо?
– Хм. – Зора се завъртя в бавен кръг. Слабата светлина стана по-ярка, когато тя я насочи към кухненския кът с бюрото на Клод. Тя се приближи и сиянието се усили. Тейт, Амалия и аз я последвахме предпазливо.
Зора го вдигна по-високо, после го спусна към пода. Сиянието се засили, когато тя се изравни с долното чекмедже на бюрото.
– Не мисля, че там има вампир – каза тя сухо.
Тя дръпна чекмеджето и то се отвори. Вътре имаше метална кутия, подобна на сейф. Клекнах до нея и я вдигнах. Ключалката се завъртя лесно, нямаше катинар или заклинание, което да я затвори. Вътре две здрави стоманени спринцовки бяха сгушени във вложка от пяна. Трети прорез в пяната беше празен. Над тях имаше три флакона с прозрачна течност, изпъстрена с малки мехурчета.
Взирах се в спринцовките, през мен преминаваше студено признание. Спомних си как демонът на Клод му подхвърли една от тях, а иглата беше покрита с кръвта на Зилас. Спомних си как Зилас се срина на колене, стиснал кръста ми, докато се мъчеше да се задържи прав, и тихите, злорадстващи думи на Клод: Добрият призовкар знае как да неутрализира безопасно един демон.
– Какво, за Бога, е това? – Попита Зора смаяно.
Амалия протегна ръка покрай мен. Тя вдигна от чекмеджето втора метална кутия и я отвори. Вместо спринцовки в нея имаше пет запечатани флакона с тъмна течност. Тя измъкна една от пенообразната вложка и я вдигна. Светлината се пречупи през гъстата течност, разкривайки червения ѝ цвят.
Тъмна, гъста кръв. Демонична кръв.
– Зора – рязко каза Тейт.
Всички като един погледнахме към кръвния тракер, който тя държеше. Подобният на скъпоценен камък край светеше все по-ярко с всяка секунда.
За миг никой от нас не реагира, а после Тейт се отдръпна към центъра на стаята, с лице към отворената врата. Зора пусна кръвния тракер и хвана ципа на чантата си с оръжие. Амалия щракна куфарчето с кръвта и го запрати върху бюрото, докато се отдръпваше.
Не помръднах, умът ми се въртеше, докато парчетата си идваха на мястото – но отговорите, които сега притежавах, създаваха още въпроси.
– Робин! – Изкрещя Амалия предупредително.
Погледнах нагоре.
Трима вампири изпълниха вратата. Червени пръстени бележеха зловещите им очи, а пръстите им се бяха удължили в смъртоносни нокти. Двамата мъже и една жена, със светлоотразителни слънчеви очила на върха на главите си, носеха дънки и якета като всеки друг пешеходец по улиците.
– Вижте какво намерихме – провикна се един мъж.
Зора измъкна меча си от ножницата с хлъзгаво хрумване. Острието заблестя.
– Навън на слънчева светлина, кръвопийци? Колко смело.
Женският вампир се изхили възхитено.
– Не е проблем… не и за нас.
– Чакахме призоваващия. – Страховитият мъж облиза устни. – Не красиви дами.
– Тейт – обади се Зора. – Излизай оттук. Използвай вътрешния двор.
Той се втурна към плъзгащите се стъклени врати. Амалия ме стрелна с въпросителен поглед и аз кимнах. Тя се затича след медиума и те изчезнаха навън.
Поставила краката си в отбранителна позиция, Зора вдигна уверено меча си – но нямаше представа, че тези вампири нямат нищо общо с онези, от които беше направила кариера, докъто изтребва.
Тримата вампири се усмихнаха. Знаеха, че нямаме никакъв шанс.
Страховитият се отдръпна от останалите, а странните му очи се спряха върху Зора. Той се запъти към нея, приближавайки се все повече до блестящото острие на оръжието ѝ.
– Ori torpeas languescas – каза тя тихо. По меча пробяга слаб блясък.
Той направи още една крачка – после се разми почти от поглед, когато се хвърли към Зора.
Тя се завъртя настрани, спасена от бойните си рефлекси. Вампирът се стрелна покрай нея, завъртя се и спря, като се надсмиваше подигравателно.
– Какво, по дяволите… – Тя коригира хватката си на меча. – Този гад е бърз.
Грабнах инфернуса си.
– Всички са бързи.
Червена светлина пламна по висулката ми и трите вампира нападнаха едновременно.
Страховитият отново нападна Зора, докато другите двама се насочиха право към мен. Зилас се материализира с режещите си тъмни нокти. Той се втурна между двамата вампири, като удари и двамата едновременно. Вихрен ритник прати единия вампир да прелети покрай мен. Тя се удари с главата напред в хладилника и отскочи, а вдлъбнатата врата се отвори.
Зилас размени бързи удари с втория си противник. Когато първият се изправи на крака, клатейки глава напред-назад, сякаш зашеметен, аз се хвърлих с цялата си тежест във вратата на хладилника. Тя се затръшна върху главата ѝ.
В другия край на дневната Зора се стрелкаше насам-натам, като бясно избягваше противника си. На лявата ѝ китка светеше заклинание, което не правеше нищо, доколкото можех да видя. Вампирът я обикаляше, атаките му бяха бързи, но игриви. Той се забавляваше с дребната магьосница.
Когато вампирът се нахвърли отново, смеейки се гладно, тя размаха меча си. Върхът на острието засегна ръката на вампира – и по дължината на стоманата се разнесе блясък. Сребърни руни пробляснаха по ръката на вампира и над рамото му.
До мен женският вампир се отдръпна назад от хладилника, клатейки се нестабилно след втория удар в черепа. Преди да успея да се паникьосам, Зилас се плъзна по плота на острова. Той блъсна вампирката с двата си крака, като я блъсна обратно в отворения хладилник. Бутилките с подправки паднаха на пода.
Той сграбчи вратата и я завъртя върху торса ѝ – но с експоненциално по-голяма сила, отколкото имах аз. Пластмасата се разби, металът се изкриви, а костите хвръкнаха.
В другия край на стаята противникът на Зора вече не беше игрив. Отстрани му светеха сребърни руни и той продължаваше да се клатушка и препъва, като едната половина на тялото му се движеше много по-бавно от другата.
Третият вампир прескочи бара. Зилас го посрещна с разтворени нокти и се опита да забие пръсти между ребрата на мъжа. Вампирът се извъртя, след което удари Зилас в гърдите. Демонът се блъсна в хладилника, смазвайки женския вампир наново.
С яростен крясък тя отвори вратата, като изхвърли Зилас напред. Необезпокоявана от счупените си кости, тя се хвърли към гърба му. Другият вампир се хвърли към предната му част.
През мен премина ужасяващият спомен за заострените зъби, които потънаха в кожата му.
– „Ori eruptum impello!“ – Изкрещях.
Новият ми артефакт проблесна ярко и от него избухна купол от бледа светлина. Той се разшири навън и всичко, до което се докосна, се отхвърли от него: тостер, поставка за ножове, поставка за отцеждане, пълна с чинии…
…и двамата вампири и демонът пред мен.
Вампирите се блъснаха в плотовете от двете страни, а Зилас беше изпратен по цялата дължина на кухнята. Той се приземи твърдо по гръб на десет метра от нас. Вратата на хладилника се хлопна отново и всички стъкла вътре се счупиха.
Устата ми остана отворена.
Вампирите скочиха обратно, а Зилас се изтърколи на крака и ме стрелна с най-злия си поглед. Помръкнах виновно.
Бележка към себе си: не използвай заклинание срещу моя демон.
Разменяйки си погледи, вампирите се разделиха – единият с лице към мен, а другият към Зилас. Лицето ми изстина. Артефактът ми се нуждаеше от време, за да се презареди, преди да мога да го използвам отново. Бях беззащитна и дори не можех да използвам техниката за избягване встрани, на която ме беше научил Зилас, защото нямаше къде да отида.
Двамата вампири атакуваха.
Деймън, хейсихаз!
Зилас се разтвори в червена светлина. Пламъкът от енергия премина през кухнята, мина през вампирите и удари инфернуса. Той се преобрази пред мен, а ноктите му проблясваха. Хвана протягащата се ръка на вампира, стъпи с крак на страната на мъжа и се развика.
Почти припаднах на място, когато ръката на вампира се откъсна от тялото му.
Един писък откъсна вниманието ми от кръвопролитието. Очаквах да видя Зора на пода, но това беше вампирът, който се отскубна назад, плюеше от ярост и кървеше от множество рани, за които изглежда не знаеше. Заклинанието, което го беше забавило, беше избледняло, но единият му крак се влачеше несръчно, наполовина отрязан.
Той се отдръпна назад и Зора, с няколко заклинания, светещи над китките ѝ, го вкара в спалнята. Те изчезнаха вътре. Сърцебиене на тишината – после изблик на златна магия. Силовата вълна застигна вратата на спалнята и я затвори с трясък.
Върнах се към Зилас и останалите двама вампири. Сега! Бързо!
Багряна магия пламна по ръцете му. Шестсантиметрови нокти се изпънаха от пръстите му и той ги зарови в гърдите на по-близкия вампир. Когато съществото падна, женският вампир се отдръпна уплашено. Зилас протегна ръка и два светещи триъгълника щракнаха около китката му.
Силата пламна и копие от червена светлина се стрелна през кухнята и удари женския вампир в гърдите. Тя се свлече назад, а в сърцето ѝ зееше дупка.
Вратата на спалнята остана сигурно затворена и аз въздъхнах облекчено, когато Зилас прогони от ръцете си сигналното малиново сияние. Преминавайки през бъркотията, се насочих към спалнята, за да проверя дали Зора е добре.
Направих две крачки и замръзнах.
Зора беше добре. Видях, че е добре, защото стоеше на вратата на банята. В банята. Не в спалнята, въпреки че я бях видяла да влиза в спалнята. Двете стаи… трябва да са свързани.
Тя стоеше на вратата с меч в ръка, а лицето ѝ беше смъртно бяло. Ако имах някаква надежда, че не е видяла магията на Зилас, ужасеното ѝ изражение веднага я разсея.
Назад към част 21 Напред към част 23
