Глава 23
– Робин – извика Амалия – ще побързаш ли?
Набързо нахлузих пуловера върху главата си, като едва не развалих малката конска опашка, в която бях подредила косата си – подпомогната от половин килограм фиби. Косата ми едва беше достатъчно дълга, за да се върже назад.
Новият ми черен пуловер беше мек, но материята не се разтягаше и трябваше да напъхам ръцете си в дългите ръкави. Той се спускаше до върха на бедрата ми, а ръкавите се допираха до кокалчетата на пръстите ми. Направих ред копчета, които минаваха през рамото и нагоре по врата. Закопчана, материята обгръщаше гърлото ми.
Като пуснах веригата на инфернуса си и новия артефакт върху главата си, излязох набързо от стаята. Амалия стоеше до вратата, със зимно палто в едната ръка и ключове за колата, които звъняха нетърпеливо в другата. Тя носеше идентичен с моят пуловер – черен с главозамайващ десен, бродиран на всеки сантиметър с еднакви конци. Ефектът беше фин, но доста поразителен.
– Най-накрая – възкликна тя. – Как ти се струва?
Изправих подгъва на пуловера с досада. Като се има предвид колко пъти я бях чакала, можеше да бъде по-търпелива.
– Добре е.
Тя кимна.
– Предпочитам да използвам трикотажен плат или дори памучен опънат поплин за ризи, но те няма да се съчетаят с бродерията.
Прокарах върха на пръста си по ръкава, проследявайки познатата форма, скрита в модела.
– Екраниращ кантрип?
– Да. – Тя се плесна по плоския си корем. – Шестиците покриват цялата материя. Изпробвах ги с ножове, макар че се съмнявам, че ще спрат куршум. Все пак всяко малко помага, нали? Ефектът трае около половин минута.
Преразгледах пуловерите ни. Тя беше завършила и двата снощи и настояваше да ги облечем днес – повече защото се гордееше с работата си, отколкото защото имахме нужда от тях. Чичо Джак, ако приемем, че го намерим, едва ли щеше да ни заколи.
Все пак риза, която може да те предпази от пронизващи атаки за трийсет секунди, беше доста невероятна. Кантрипът за щит не беше от тези, които бих си помислила да използвам. Беше предимно безполезен, защото трябваше да нарисуваш смешно голяма руна, за да защитиш нещо по-голямо от листче; колкото по-малък беше кантрипът, толкова по-малко магия поглъщаше и освобождаваше.
Но да покриеш цяла риза с малки кантрипи беше гениално; всички те се задействаха заедно с едно-единствено заклинание. А най-безумното беше, че ушитият кантрип изобщо действаше. Обикновено кантрипите се рисуваха на ръка, защото процесът на създаването им насищаше символа със сила. Обикновеният човек можеше да рисува руни по цял ден и нито една от тях не съдържаше и капка магия. Само митиците на Аркана можеха да ги създават.
Амалия ме гледаше с вдигната вежда – в очакване на моето одобрение.
– Хубаво е – повторих аз. Не бях ли казала вече, че е хубаво?
– Ами. Тогава да тръгваме.
Взех един допълнителен пуловер и я последвах до паркинга, където чакаше колата ни под наем – която Амалия беше взела тази сутрин. Отворих скучната сива врата и се качих в също толкова скучния и сив салон. Амалия се качи на шофьорското място, запали двигателя и потеглихме.
Време е да намеря чичо ми и да си върна Атанасовия гримоар. Това най-накрая се случваше.
Без особени проблеми се измъкнахме от центъра на града и в продължение на двайсет минути карахме през размирния Ийстсайд. Пресякохме пристанището и навлязохме в значително по-зелените и просторни квартали на Северен Ванкувър.
– И така – започна Амалия, – какъв е проблемът ти тази сутрин?
Загледах се през предното стъкло в планинските силуети, изпълващи хоризонта.
– Няма проблем.
– Да, разбира се. Как така цяла сутрин не видях твоя приятел демон, въпреки че трябваше да прокараме плана си покрай него, преди да се качим в тази скапана кола под наем и да потеглим към средата на нищото?
– Казах му плана. В главата си. Той ме чува. Освен това той не ми е приятел.
– Тогава кой е той?
– Той е демон.
Тя ми хвърли въпросителен поглед, след което върна вниманието си към пътя. На устните ѝ се настани непримирима гримаса, когато излезе от магистралата и се вля в по-малка пътна артерия.
Може би… може би бях малко мрачна днес. Не тя беше причината за лошото ми настроение.
– Благодаря ти за пуловера – казах аз, този път подобаващо искрено. – Не мога да повярвам, че си направила нещо толкова красиво и удобно, което е и устойчиво на пробождане. Наистина е невероятно.
Мръщенето ѝ се успокои.
– Радвам се, че ти харесва. Ти си първият човек освен мен, който носи един от моите проекти.
Усмивката ми се смекчи в по-естествено изражение.
– Благодаря ти, че го сподели с мен. Имаш ли планове да продаваш работата си? Обзалагам се, че гилдиите ще ги харесат.
– Може би. Първо трябва да направя още тестове. Тъканите и магията не се съчетават толкова добре и не съм сигурна колко бързо ще се развалят кантрипите.
Замълча и се съсредоточи върху придвижването по участък от строежа на пътя, който беше затворил едната лента. Къщите ставаха все по-редки.
– О, по дяволите! – Амалия включи сигналната си светлина и се вряза в лявата лента. – Това е нашият изход.
Направихме завоя на жълтата светлина и последните признаци на жилищен квартал изчезнаха. Пътят, заобиколен от зелени смърчове и хвойни, се изкачваше нагоре. Въпреки че гъстата гора закриваше гледката ни, знаех, че се изкачваме по обширните склонове на планината Сеймур. С нас се движеха разпръснати автомобили, които се насочваха към ски курорта в близост до върха.
– Къде точно отиваме? – Попитах. – Не към курорта, нали?
– Ха, не. Имотът не е толкова високо в планината. Намира се на западната страна.
– И принадлежи на стареца от снимката – Кевин, така го нарече?
– Кевин и татко бяха приятели по лов и семейството ми идваше тук всяко лято. Винаги съм го ненавиждала. Толкова е скучно. Кати също мислеше така и вдигаше такъв шум за това, че татко престана да ходи. Не е идвал вече почти десет години.
Сбърчих нос.
– Това е гадно за баща ти.
– Ако е искал да се наслаждава на живота, не е трябвало да се жени за Кати. – Амалия се наведе напред, сякаш насърчаваше колата да продължи нагоре по склона. – Уф, защо не си взехме джип вместо този гаден автомобил?
– Откъде си толкова сигурна, че баща ти е тук?
– Първо, Клод изключи всички възможни варианти освен този. И второ, той е идеален. Кевин не е собственик на този имот. Той го взема назаем от братовчед си. И доколкото аз – или който и да е друг – знам, татко и Кевин не са си говорили от години и няма никаква документална следа, която да свързва някой от тях с това място. То е частно, изолирано и напълно безопасно.
Звучеше правдоподобно.
– Надявам се чичо Джак да има отговори.
– Да – съгласи се Амалия. – Първо, искам да знам защо не е могъл да предаде съобщение до мен. Второ, искам да знам какво, по дяволите, става с Клод. И трето, цялата тази странност с вампирите.
Стиснах устни.
– Това, което искам, е гримоарът.
– Няма да научим нищо, ако демонът ти побеснее и убие баща ми. Зилас няма да изпитва никакви топли, размити чувства към своя призоваващ. Сигурна ли си, че си го овладяла?
– Той няма да посегне на баща ти – потвърдих мрачно. – Вече го предупредих.
– Да, но откога е послушен?
– Ще се държи прилично. Ако не го направи, няма да го изпратя вкъщи.
Тя насочи колата към един тесен завой. Покрай прозорците се завъртяха няколко снежинки.
– Но ти искаш да го изпратиш у дома, за да се отървеш от демоничния му задник.
– Искам, но ако той убива хора… – Сложих ръце на гърдите си. – Няма да му помагам с нищо, ако убива хора.
– Той е демон. Убийствата са това, което те правят. – Направи пауза. – Не обеща ли, че ще го изпратиш у дома?
– Обещах, но…
– И му каза, че ще отмениш това обещание, ако не направи това, което искаш?
– Да, но…
– О, по дяволите. – Тя ме стрелна с невярващ поглед. – Нищо чудно, че е изнервен.
В корема ми се събуди виновно, тревожно гърчене.
– Какво имаш предвид?
– Трябва ли да питаш? Хайде. Вие двамата сте сключили сделка и не можеш просто така да добавяш нови условия към нея по прищявка.
– Как иначе да го спра да не убива хора?
– Не знам, но Робин… – Тя поклати глава, а русата ѝ конска опашка се размаха. – Този рогат задник сега ще бъде пълна мизерия да се справяш с него. Обещанието ти да го изпратиш вкъщи беше единственото нещо, което го държеше под контрол.
– Но аз ще го изпратя у дома, докато той…
– Да, но той вече няма да ти има доверие. – При объркания ми поглед тя въздъхна. – Това е въпрос на сила, Робин. Ако ти имаш властта да промениш сделката, а той няма, това прави сделката безполезна. Да промениш обещанието си е същото като да го нарушиш.
– Обещанията ти не означават нищо. – Яростното обвинение на Зилас.
Дълбок, леден студ се настани в червата ми, настани се у дома, сякаш възнамеряваше да остане за известно време.
– А, ето я и отбивката! – Тя намали скоростта на колата, когато магистралата се върна назад, за да продължи нагоре по склона на планината. Вляво от нас късо чакълесто отклонение се разделяше на Y-образна форма, като единият път се насочваше нагоре, а другият се спускаше по склона на планината.
Тя изчака една минута с включен сигнал, извивайки врат, за да наблюдава насрещните автомобили. Когато се отвори пролука в движението, тя пресече шосето и се насочи към спускащия се път, където порта, закована с верига и смело обозначена с табела „Частна собственост“, препречваше пътя ни.
Тя превключи на паркинг, изскочи и се затича към портата, като остави вратата на колата отворена. За миг се заигра с веригата, след което бутна портата и я отвори.
– Дори не беше заключена – обяви тя, докато се спускаше обратно на седалката си и затваряше вратата. – Страхотна охрана. Поне тук не е затрупано със сняг.
Колата се затъркаля по чакъла, а вибрациите разклатиха зъбите ми. Нервите ми нараснаха, стомахът ми се сви нещастно и онази ледена яма не се промени. Щом свършехме тук, щях да накарам Зилас да разбере, че не съм предала обещанието си. Исках само да… го контролирам, като използвам единственото нещо, което той наистина искаше.
О, боклук. Точно това бях направила, нали? Нищо чудно, че беше бесен.
Пътят с чакъл продължаваше и продължаваше, а постоянното подскачане на колата ме разтърсваше до мозъка на костите ми. Високите иглолистни дървета се простираха към сивото небе, гората беше осеяна с оголени широколистни дървета, които очакваха пролетта, а снежната трева граничеше с пътя.
Амалия намали скоростта, след което зави по още по-тесен и неравен път. Клоните на дърветата се удряха в страничните части на колата, докато навлизахме по-дълбоко в местността.
Пътят свърши внезапно. Стар пикап с регистрационна табела „Юкон“ беше паркиран пред дървена колиба със стръмен покрив. Щорите бяха спуснати през малките предни прозорци, а купчина ръждясали боклуци бяха подредени до провиснал навес. Някога дървените стени на колибата били боядисани в тъмно, но изветрелите петна забелваха дървото като болно.
Амалия спря до пикапа и изключи двигателя. Бутнах вратата си и излязох. Сместа от пръст и изсъхнала трева, маскирана като морава, беше замръзнала в бяло, а леденият вятър издуха сняг в лицето ми.
Преметнах пуловера през ръцете си, затворих вратата с лакът и се обърнах към колибата. Сърцето ми се разтуптя, страхът се конкурираше с очакването.
Амалия се присъедини към мен и заедно изкачихме четирите изгнили стъпала до рушащата се предна веранда.
Назад към част 23 Напред към част 25
