Глава 6
Изчезнахме от къщата и бяхме на път в рамките на три минути, може би по-малко, движейки се по смъртно време, за да не тревожим още повече пълния хор на онези, които ни крещяха. Мона имаше достатъчно разум, за да вдигне треперещите пера на пелерината над лицето си, така че да не се вижда нищо друго от нея освен купчини червена коса и висящи крака с бижута, и ние излязохме с полирани учтиви уверения към крещящото стадо, като наредихме на дълбоко безразличния Клем да тръгне за Ню Орлиънс „незабавно“.
Аз бях този, който даде заповедта с бърза усмивка, която предизвика саркастичното изражение на шофьора и свиване на рамене, но скоро лимузината се поклащаше по чакълестия път, а Мона беше между мен и Куин на задната седалка и тогава и само тогава започнах да сканирам град Ню Орлиънс за евентуални жертви.
– Чувам гласовете като грохот от Ада – казах аз. – Успокой се, бебе. Търся вечната измет. Наричам ги мрачни бездушни смъртни, които се хранят от потиснатите, или потиснати, които се хранят един от друг. Винаги се чудя – и така и не научавам – дали истинските главорези на властта някога са спирали да погледнат виолетовото вечерно небе или надвисналите клони на някой дъб. Търговци на крек, убийци на деца, тийнейджърски гангстери за фаталните петнайсет минути, моргата никога не е празна в нашия град, това е вечна отвара от пресметната злоба, примесена с морално невежество.
Мона мечтаеше, загледана през прозорците, уловена във всяка промяна на пейзажа. Куин чуваше далечните гласове. Куин можеше да се настрои от разстояние. Куин беше разтревожен, толкова влюбен в нея, но далеч не щастлив.
Колата набираше скорост, докато излизаше на магистралата.
Мона изтръпна. Тя плъзна пръстите си около лявата ми ръка. Никога не можеш да кажеш какво точно ще направи едно дете. Всичко е толкова опияняващо.
– Слушай – казах аз. – Ние с Куин слушаме.
– Чувам ги, – каза тя. – Не мога да извадя нито една нишка от възлите, не мога. Но погледни дърветата. На тези прозорци няма затъмнение. Мейфеър винаги затъмняват прозорците на лимузините си.
– Това не е начинът на леля Куин – каза Куин, загледан напред, умислен в гласовете. – Тя искаше прозрачно стъкло, за да може да вижда навън. Не я интересуваше дали хората гледат вътре.
– Продължавам да чакам всичко да се уталожи – прошепна Мона.
– Никога няма да се случи, – каза Куин. – Става само по-добре и по-добре.
– Тогава ми се довери, – каза му тя, а пръстите ѝ се стегнаха върху ръката ми. – Не се страхувай толкова за мен. Аз имам молби.
– Удряй ме с тях, продължавай, – казах аз.
– Искам да минем покрай къщата ми – имам предвид къщата на Мейфеър на Първа и Кестен. От две години съм в болница. Не съм я виждала.
– Не, – казах аз. – Роуан ще усети присъствието ти. Тя няма да знае какво представляваш, както не знаеше в имението Блекууд. Но ще знае, че си наблизо. Ние няма да отидем там. Ще дойде време, но сега не е то. Върни се при жаждата.
Тя кимна. Не ми се скара. Осъзнах, че не ми се е карала за нищо.
Но знаех, че има тежки мисли, повече от обичайните звена във веригата, която свързваше бегълците с живото им минало. Нещо я беше завладяло, нещо, свързано с изкривените образи, които ми беше показала в Кръвта – Чудовищното потомство, Детето жена. Какво е било това, това същество?
Не позволих на Куин да разбере това от мен. Беше твърде рано да разкривам всичко това. Но той можеше да долови всичко в стаята, когато я доведох. В тези моменти ѝ принадлежах изключително и опасно. Той може да знае всичко, което съм видял. И може би сега го чете от нея, макар да знаех, че тя не е готова да го разкрие.
Колата се движеше над езерото. Езерото приличаше по-скоро на огромно мъртво нещо, отколкото на водоем с вода. Но облаците се издигаха в триумфална маса под изгряващата луна. Когато си вампир, можеш да видиш облаците, които другите не могат да видят. Можеш да живееш от такива неща, когато вярата е унищожена – случайно променящите се форми на облаците, привидната разумност на луната.
– Не, трябва да отида там – каза тя внезапно. – Трябва да видя къщата. Трябва да я видя.
– Какво е това, проклет бунт? – Отговорих. – Тъкмо те поздравявах мислено, че не си се скарала с мен.
– Какво? За това ли получавам значка за заслуги? – Изстреля тя в отговор. – Не трябва да се приближаваме до къщата – продължи тя, а в гърлото ѝ се появи хлип. – Просто трябва да видя тези улици в квартал „Гардън“.
– О, да, точно така, – казах под носа си. – Не ти ли пука, че ще ги измъкнеш направо от къщата, направо от спокойствието им? Готова ли си да проследиш това по някакъв начин? Разбира се, не казвам, че трябва да предприемеш последващи действия. Разбираш ли, просто се опитвам да отговоря на теб и на господин Куин Блекууд като на примерни достойни малки хора. А аз самият? Аз съм мошеник.
– Любими шефе – каза тя с прямо лице, – нека просто да се приближим, колкото можем, колкото можете да разберете. Не, не искам да ги разбунтувам. Ненавиждам тази идея. Но аз бях в карцер в продължение на две години.
– Къде отиваме, Лестат? – Попита Куин. – Ще ловуваме ли в центъра на града?
– Зад града – така обичам да го наричам, – казах аз. – Никой креол като мен няма да го нарече център. Знаеш къде расте мършата по тухлите. Слушай за града, Мона.
– Чувам го – отвърна тя. – Това е като да отвориш шлюз. А после и дискретните гласове. Изобилие от дискретни гласове. Пререкания, заплахи, дори приглушено щракане на оръжия…
– Градът е пълен тази вечер въпреки жегата, – казах аз. – Хората са на улицата, мислите ме заливат на отвратителни вълни. Ако бях светец, това щеше да ми се налага да слушам през цялото време.
– Да, като молитви – каза тя. – Всички тези молби.
– Светците трябва да работят, – казах аз, сякаш наистина знаех.
И тогава с един хубав удар ме порази, тяхното присъствие.
В същия миг то удари и Куин и той каза „Боже мой“ под носа си. Беше изумен.
– Приближи ги, – казах аз.
– Какво е това? – Мона попита. – Не го чувам. – После впери очи в Куин.
О, това не беше нищо друго освен провидение! Бях абсолютно бясен и делириумно щастлив едновременно. Затворих фокуса си.
О, да, точно така, убиваха на случаен принцип, докато се хранеха, двойка вампири от мъжки и женски пол, конституционно жестоки, с висок тон, стил срещу характер, блестящо злато и маркова кожа, пияни от силите си, приласкаваха Ню Орлиънс, сякаш не беше истински, примамваха „великия вампир Лестат“, в когото всъщност не вярваха (кой вярва? ), препускат по улиците на Френския квартал към разкошното си леговище в скъп хотел, ключът е в ключалката, кръвта е пълна, смехът отеква до тавана, включват телевизора, свършили са за една нощ, невинни жертви са разхвърляни по задните улички, но не всички, готови са да се полюбуват на музиката или на цветните образи от света на смъртните, чувстват се напълно превъзходни, смътно планират да спят през деня в мръсните стари избелели гробове на гробището Сейнт Луис № 1, като, много смело! Неусетно чакам да умра.
Седнах и се засмях под нос.
– Това е твърде богато! Твърде вкусно порочно! Тя е готова за това. Не си го помисляй повече. Това е мълниеносният наркотик на вражеската кръв. Идеално е за нея. И колкото по-скоро се научи да се бори със собствения си вид, толкова по-добре. Същото важи и за теб, Куин. Никога не ти се е налагало да се бориш с космическия боклук, който е там.
– Но това трябва да е идеално за нея, Лестат, – каза Куин. – Знаеш какво се случи през първата ми нощ. Сбърках. Не мога да позволя да ѝ се случи нещо грозно и лошо…
– Ти разбиваш нежното ми малко сърце – казах аз. – Ти и тя ще влезете ли сами? Аз отивам с теб. Наистина ли мислиш, че не мога да се справя с тази двойка самодейци? Направих се твърде домошар за теб, Куин. Забравил си кой съм, а може би и аз го правя.
– Но как ще свърши това? – Настояваше той.
– Твоята невинност е толкова искрена – отвърнах аз.
– Би трябвало вече да го знаеш! – Каза той. И после изведнъж: – Съжалявам. Прости ми. Това е само…
– Слушайте ме, и двамата, – казах аз. – Говорим за нещастниците от Ада. Те са се разхождали из вечността най-много десетилетие, достатъчно дълго, за да станат много самоуверени. Разбира се, преди да ги изпратя, ще получа информация за душите им. Но отсега знам, че са разбойници. И те не ми харесват. А вампирската кръв винаги е гореща. И битката ще бъде добра. Те са алчни мръсници. Те нарушават мира по моите улици. Това е смъртна присъда, поне когато имам време за това. А точно сега аз имам време, а ти имаш жажда и това ме интересува. Няма повече въпроси.
От Мона се чу лек смях.
– И аз се чудя какъв е вкусът на кръвта им – каза тя, – но не бих се осмелила да те попитам. Да кажем само, че съм готова за това, щом ти го казваш.
– Ти си една малка подигравчийка – отвърнах аз. – Харесва ли ти да се биеш? Да се биеш със смъртни не е забавно, защото не е честно. Никой обвързан с честта си безсмъртен не би го направил повече от необходимото. Но да се биеш с тези реваншисти ще е страхотно. А и никога не можеш да кажеш колко силни ще бъдат те, абсолютно никога. После са образите, които идват през кръвта им – сипещи се, по-електрични от тези от човешката плячка.
Стискане на ръката ѝ.
Куин беше притеснен. Спомни си за нощта, в която за пръв път ловуваше: сватба в Неапол, булката го беше завлякла в спалнята, възнамерявайки да зареже новия си съпруг, а той я беше изпил до дъно, като разля първия полъх по роклята ѝ. Отново и отново преживяваше това падение от благодатта, този ужасен момент на пълното проклятие.
– Малки братко, – казах аз. – Това са били човешки същества. Погледни ме.
Той се обърна към мен и в мигащите светлини на магистралата се вгледах в очите му.
– Знам, че досега съм играл елегантно с теб – казах аз. – Играех мъдрия европеец, а сега виждаш грубата ми страна. И не трябва да забравям, че си преминал през ада само за да ми разкажеш историята си, а това със смъртта на леля Куин си е било чисто мъчение за теб и ти богато заслужаваш всяко добро нещо, което мога да сътворя или дам. Но аз трябва да отърва света от тези двама Ловци на кръв. И ти и Мона не трябва да пропускате тази възможност.
– Ами ако те са силни, ами ако са създадени като мен от някой много стар? – Попита той.
Въздъхнах.
– Дадох ти кръвта си, Куин. И Мона е създадена с нея. Моята кръв, Куин. Сега те не могат да се сравняват с теб. Те не са подходящи за нея, казах ти.
– Искам да го направя! – Мона се намеси веднага. – Щом казваш, че са честна игра, значи са честна игра и това ми е достатъчно, любими шефе. Не мога да кажа на собственото си сърце и душа какво чувствам сега, колко много желая тази малка битка. Не мога да намеря думи, толкова е сурово, толкова е вкоренено в мен! Връща се далеч назад в човешката част от мен, която няма да умре, нали?
– Да, – казах аз. – Точно така.
– Браво, – каза тя. – Аз ги взимам. Но, нещо е, нещо ме обърква…
– Спаси го, почти сме там, – казах аз.
Върху Куин се появи меко приглушено изражение, безпогрешно на светлината на прелитащите коли.
– Ами ако те молят за милост? – Попита той.
– Можеш да разчиташ, че това ще се случи – казах аз с леко свиване на рамене.
– Ами ако познават поезията? – Попита той.
– Трябва да е много хубава, – казах аз. – Не мислиш ли? За да компенсира всички онези невинни жертви?
Той не се отпусна. Не можеше.
– Ами ако те обичат?
Назад към част 6 Напред към част 8
