***
Когато Скарлет се върна в хотелската стая, Брайсън беше под душа. Тя зачака с нетърпение той да излезе от банята. Беше нервна по ред причини. На първо място, заради онова, което бяха направили предната вечер. И второ, заради разговора ѝ със собственика на хотела.
Най-накрая Брайсън излезе от банята, носейки само хавлиена кърпа около кръста си. Тялото му все още беше влажно и лъскаво от душа.
Скарлет трябваше да отвърне очи. Мускулестата му фигура и красивото му лице навяваха болезнено вълнуващи спомени, за които не искаше да мисли точно сега.
Спомени, за които може би никога повече нямаше да иска да мисли, като се има предвид как се бяха развили нещата в края на нощта.
– Здравей, къде си била? – Каза той, като прокара ръка през мократа си коса.
Той стоеше пред нея, без да се срамува от почти голата си външност.
– Закусвах.
– Можеше да ме изчакаш – каза той, звучейки раздразнено. Отиде до мястото, където бяха сгънати дрехите му, и ги взе, като се обърна с гръб към нея, така че татуировката с пеперудата да се вижда за момент.
Сега мразеше тази татуировка. Мразеше, че това, че го е попитала за нея, е провалило нощта им и това, което се случваше между тях.
– Станах рано – каза тя – не исках да те будя.
Той я погледна.
– Това е свободна страна.
Мълчание. Тя въздъхна, а ръцете ѝ се извиха нервно.
– В крайна сметка разговарях с един човек. Е, всъщност той дойде и седна с мен.
Брайсън се изправи и я погледна, изражението му беше като от камък.
– Това наистина е чудесно за теб, изглежда, че си прекарала приятно.
– Не бъди такъв.
– Не бъди като какъв?
Тя изстена от разочарование.
– Като това. – Тя размаха ръце към него, без да може дори да говори, за да изрази това, което той правеше.
Той въздъхна.
– Не знам какво искаш да ти кажа, Скарлет.
– Слушай, човекът, с когото говорих на закуска…
– Наистина не ме интересува човекът, с когото си закусвала.
– Той е собственикът на хотела.
– Какво? – Той се обърна и застана пред нея. – Сериозно ли?
– Не знаех. Нямах никаква представа, докато вече не му бях казала защо съм отседнала в хотела и всичко останало.
Брайсън сложи ръце на хълбоците си и челюстта му се закова.
– Добре, ами – какво, по дяволите каза той, когато му каза?
Скарлет си позволи малка усмивка.
– Каза, че вече е решил предварително да не приема повече филми тук – докато не видял лицето ми и ентусиазма ми и просто не могъл да устои.
– Какво?
– Каза, че ще ни позволи да снимаме тук, Брайсън. – Тя издиша, облекчена, че най-накрая е изкарала всичко навън.
Лицето на Брайсън се разтвори в усмивка, всички следи от напрежението, което току-що бе проникнало в стаята, изчезнаха. Той я погледна и поклати глава, сякаш не можеше да повярва, че е била способна да направи нещо подобно.
– Скарлет, не знам дали да те уволня, или да те повиша в длъжност.
Или да ме целунеш, помисли си тя. Една целувка би била най-добрата от всички.
– Можеш да ми благодариш – каза тя. Харесваше ѝ начинът, по който я гледаше – с възхищение и малко страхопочитание.
– Благодаря ти – каза той.
Очите му се взираха в нейните и тя имаше чувството, че би направила всичко, ако можеха просто да легнат в леглото заедно и да бъдат близо, и да говорят, уста в уста и ухо в ухо. Искаше и се силните му ръце да погалят бузите и, да и покажат обичта, която бе проявил едва снощи.
Накрая Скарлет се откъсна от погледа му и погледна надолу. Тя намери в джоба си визитната картичка на собственика и я подаде на Брайсън.
– Иска да му се обадиш през следващите няколко дни, за да уговорите всички подробности.
Брайсън поклати глава.
– Не мога да повярвам, че е казал „да“, без дори да знае за какво става дума във филма.
– Казах му за филма.
– Но ти едва ли знаеш нещо за филма.
Тя премести краката си.
– Е, това не е съвсем вярно. Снощи нещо като че ли прочетох сценария. Видях го в чантата ти и бях будна и…
– Значи си прочела моя сценарий и си го предложила на собственика на хотела, докато аз съм спал? – Каза той. – Човече – ти си или най-добрата асистентка на всички времена, или абсолютно най-лошата. Все още не съм сигурен. – Той се обърна и се върна в банята, като носеше дрехите си.
***
Пътуването с влака обратно към Ню Йорк беше странно и тихо. Скарлет се опита да се извини за това, че е прочела сценария, без да го иска, и че е говорила със собственика на хотела, без Брайсън да е наблизо.
Той ѝ каза да не се притеснява, но тя се притесняваше.
Нещата между тях бяха станали странни и тя мразеше това. Миналата вечер те сякаш се бяха сближили, може би по-близко, отколкото тя някога се е чувствала с мъж преди.
По-лошото е, че бързият момент на нормалност, който бяха имали, когато му беше казала, че е получила разрешение да снима в хотела, се беше изпарил и сега изглеждаше, че са се отдалечили повече, отколкото бяха в самото начало.
На Скарлет ѝ се искаше само да може да изпитва същото чувство на раздразнение към него, каквото бе изпитвала, когато се бяха срещнали за първи път. Това беше лесно. Беше поразена от иронията на това – да мразиш Брайсън беше лесно, но да го харесваш беше ужасно.
Когато се разделиха на „Гранд Сентрал“, тя започна да си тръгва, без дори да се сбогува. Бяха на тънък лед и тя не искаше да влошава нещата, като му задава въпроси.
Но Брайсън я извика и тя се спря и го погледна.
– Вдругиден имаме прослушване за второстепенни герои – каза той.
– О – отговори тя.
Какво ли е това, което предизвиква в мен едносрични отговори, зачуди се тя. Никога досега не ѝ се беше случвало да е толкова завързана в езика.
– Мисля, че ще е чудесно, ако присъстваш на прослушванията с мен и си водиш записки. Може би след като приключат, ще можем да ги обсъдим на кафе или нещо подобно.
Облекчението заля тялото ѝ. Скоро отново щеше да го види.
– Звучи добре – каза тя, като се надяваше да не звучи прекалено нетърпеливо.
Той кимна и се усмихна, после поклати глава, сякаш все още не можеше да преодолее всичко, което се бе случило през последния ден и половина.
– Ще се видим тогава.
Тя го наблюдаваше как се обръща и си тръгва, чудейки се защо няколко мили думи от негова страна можеха да я накарат да се почувства така, сякаш просто ще се понесе от радост.
Може би все още има надежда, помисли си тя.
Назад към част 10 Напред към част 12