Фаред
Фаред се върна в замъка и работеше на компютъра в личните си покои. Грегъри стоеше до него. А в един далечен ъгъл на голямата зала с килими, сякаш изгубен сред позлатената мебелировка, седеше самотната фигура на Сет, чернокос и със златиста кожа като Фаред, облечен просто в черно китайско сако без яка и меки панталони като Фаред, но с тишина, която по-живият и развълнуван Фаред не познаваше.
Фаред почукваше бързо по клавиатурата на компютъра, преглеждайки екран след екран с информация, докато големият замък навлизаше в най-тихия си час преди изгрева на слънцето. Замъкът и малкото селце под него, както и горите, които ги заобикаляха, бяха обхванати от пълна снежна буря.
Лестат вече беше отишъл в криптата си в недрата на планината, както и повечето от хората под покрива. И Фаред, колкото и да беше очарован от това, което откриваше, скоро щеше да се наложи също да се оттегли в криптите.
Само час преди това Фаред и Сет се бяха върнали от Женева, за да започнат да търсят историята на двамата тъмнокожи бегълци, д-р Карен Райнхарт и нейния мъжки спътник, онлайн. Тези двамата не бяха хора, това вече никой не го оспорваше, и Фаред беше по-скоро запленен от загадката какви биха могли да бъдат, отколкото от въпроса за евентуалната заплаха, която биха могли да представляват. Фаред беше силен кръвопиец, създаден от Сет, който беше един от най-възрастните оцелели от племето. Чрез поредица от кръвопреливания през годините Фаред бе погълнал кръвта на млади и стари вампири, за да подобри собствените си умствени и физически способности. Фаред имаше множество теории за биологичната природа на вампирите. Животът му предлагаше безброй величествени открития, независимо накъде се обръщаше. Но сега трябваше да се съсредоточи върху д-р Карън Райнхарт, в това нямаше съмнение.
Беше убеден, че в частния апартамент на д-р Райнхарт в Женева е имало някаква сложна лаборатория. Това беше единственото обяснение, което можеше да намери за безбройните електрически и газови контакти, които беше открил там, и дългите маси, една от които беше снабдена с ограничители, които можеха да бъдат приложени към тяло.
Видеозаписът от охранителните камери разкри, че д-р Райнхарт и нейният спътник са взели допълнителни предпазни мерки по отношение на два от кашоните, изнесени от сградата, като и двата са били дълги поне седем фута и в тях е можело да има тела.
Фаред беше бесен на себе си, че не я е затворил по-рано, преди да е имала възможност да избяга. Сега беше абсолютно сигурен, че д-р Райнхарт е наясно с природата на Грегъри Дъф Колингсуърт, основател на фармацевтичната компания „Колингсуърт“, и че слушането на нощните предавания на Бенджи Махмуд я е предупредило за съществуването на друго нечовешко същество като нея – Гарекин Цвек Бровоткин, който все още се укриваше от залавяне на Западното крайбрежие.
Защо иначе щеше да започне движението си точно в момента, в който новината за залавянето и бягството на Гарекин беше излъчена?
Фаред се беше върнал от Женева с желанието да използва мощните човешки ресурси на Съда, за да проследи двамата нечовеци.
Но междувременно ДНК материалът в документацията на „Колингсуърт Фармасютикълс“ за д-р Карън Райнхарт – нейната фалшива здравна документация – бе довел Фаред до забележителна история, която той сега споделяше с останалите в изблици на четене на глас и диви вербални спекулации. Нито за миг не забрави, че Сет не можеше да чете мислите му, нито че Грегъри изглеждаше необосновано скептичен по отношение на изчезналата лекарка и наистина трябваше да бъде убеден колко необичайно е цялото това говорене за нечовеци.
Както д-р Фланъри Гилман бе открила, ДНК съвпадението на кръвните проби се бе оказало жена от Болинас, Калифорния, собственичка на известен хотел с легло и закуска. Името ѝ е Матилде Грийн. Стари вестници, които сега са достъпни онлайн, разказват как една нощ през 1975 г. Матилде Грийн е намерила двама души в безсъзнание на плажа близо до хотела си. Това се е случило след силна буря.
Жената и мъжът, силно измършавели, голи и в безсъзнание, се били заключили в ръцете си, сякаш били „изваяни заедно от камък“, докато не били съживени от Грийн, която разпалила огън от дръвчета, за да ги стопли, докато бързала към хотела си за ракия и одеяла, за да помогне за спасяването на двойката.
В тъмната епоха на 1975 г. единствената телефонна връзка в хотела с легло и закуска е прекъснала работа по време на най-силния ураган.
В продължение на дванадесет години жената и мъжът, известни като Капетрия и Уелф, живеели с Матилде Грийн в нейния голям разнебитен хотел, като ѝ оказвали неоценима помощ при възстановяването на старата сграда и нейното управление. Двамата са били и предани настойници на Матилде по време на няколко тежки болести, заради които Матилде е лежала в болница за дълги периоди от време. Къщата за гости се превърна в легенда в тази част на крайбрежието, както и Капетрия и Уелф, и Матилде Грийн.
Веселите истории в малките регионални вестници и няколко в „Сан Франциско Екзаминър“ разказваха как Уелф и Капетрия са експерти по хомеопатични лекарства и лечебни чайове, как правят толкова добър лечебен масаж, колкото никой друг не може да намери, и как боядисват, покриват и ремонтират стария хотел с безкрайна благодарност и усърдие. Матилде, която цял живот е страдала от юношески диабет, признава на двете си приятелки, че са я запазили жива, когато лекарите почти са се отказали от нея. И наистина, сега, на сто и три годишна възраст, напук на всичко, тя беше жива и все още редовно я посещаваше мистериозната двойка.
През 1987 г. обаче двойката си тръгва, „за да отиде в света“, както Матилде казва със сълзи на очи, когато организира „огромно парти“, за да се сбогува със своите „деца на морето“. След това последваха няколко кратки споменавания на продължаващия просперитет на хотела и накрая пълно отразяване във вестника и видео в YouTube на последния рожден ден на Матилде, на който Уелф и Капетрия помогнаха да се нахранят над двеста гости в един ярък слънчев следобед миналата пролет.
Тези небрежни домашни видеоклипове донякъде вбесяваха Фаред заради това, което не разкриваха, но въпреки това той успя да зърне най-отблизо лицата на Капетрия и Уелф и да усети най-добре гласовете им. И двамата говореха перфектен английски без акцент, като отговаряха на въпросите за мистериозната им поява на калифорнийския плаж преди години с учтиво признание, че обичат да бъдат загадка и част от местните предания и разкази за невероятните ползи за здравето на хората, които търсеха „B&B“ за възстановителни отдихи.
– Е, това е всичко, няма нищо друго – каза накрая Фаред. – Но това е очевидно, сравненията с историите за Гарекин, намерени в една сибирска пещера.
– Но как тази жена стана част от моята компания? – Каза Грегъри. – Тя работи за мен от години. Моята охрана би трябвало да е уловила всичко това. Моята охрана не е това, което…
– Сигурността на твоята компания не е въпросът, за който става дума – каза Сет с тих глас. – Наложително е да открием какви са тези същества, защото те знаят за нас.
– Не съм убеден в нищо от това – отвърна Грегъри, като използва най-приятния си тон на гласа. – Казах ви, че съм пътувал по този свят – настоя той учтиво. – Бил съм навсякъде. Никога досега не съм виждал нещо подобно на тези същества и вярвам, че ще има някакво много разочароващо обяснение за всичко това и скоро ще се върнем към решаването на истински важните въпроси, които сега предизвикват Съда.
– И какви са тези въпроси, ако не собствената ни безопасност? – Попита Сет уморено. – Тази жена те е изучавала отблизо в продължение на години; и е използвала парите ти за своите окултни начинания.
Изглеждаше, че между тези двама има някаква дълбока пропаст, която Фаред усещаше, но не можеше да разбере. Но беше ясно, че по някакъв начин Грегъри гледаше на Сет отвисоко като на възкръснала реликва от една примитивна епоха, докато себе си смяташе за пълното изражение на това, което може да бъде един безсмъртен. А Сет смяташе Грегъри за компрометиран от огромната енергия, която влагаше в личността си в света на смъртните като решителен председател на химическата си империя. Понякога Сет си даваше сметка, че му е омръзнала суетата на Грегъри и неговата загриженост за светската власт. Сет нямаше нужда да бъде познат или обичан от смъртните. Надали. Но Грегъри изглеждаше много зависим от обожанието на хиляди хора.
– Имам данни за кредитните карти на адвокатите в Париж – каза Фаред, – но жената може да има няколко самоличности и в такъв случай вероятно няма следа къде са отишли тя и мъжът. Можем да наречем тази жена Матилде, разбира се, и да изпратим хора да наблюдават „Б и Б“, но Капетрия и Уелф биха били глупаци да отидат там.
Сет се надигна от стола. Изглеждаше скован и студен, както често правеше точно преди сутринта, и това беше неговият ням сигнал, че е време двамата с Фаред да се оттеглят в криптите.
Фаред стана от бюрото си. Тримата се отправиха към вратата.
– Е, за момента всичко е приключило за нас – каза Грегъри. – Когато се събудим, на бюрото ми в парижкия офис трябва да имам анализите на всички нейни изследователски проекти. Ще разберем с какво всъщност се е занимавала в компанията.
– Не – каза Фаред, когато заедно напуснаха апартамента и се отправиха по слабо осветения коридор. – Ще разберем какво е искала другите да си мислят, че е правила в лабораториите ти, нито повече, нито по-малко.
Грегъри не искаше да признае това. А Сет вървеше напред нетърпеливо.
Минути по-късно Фаред и Сет бяха сами в голямата крипта под замъка, която споделяха.
Нито един от двамата нямаше вкус към ковчези или други западни романтични атрибути на гроба, а тази стая беше проста, макар и елегантна спалня. Имаше тъмен килим, широко легло в древноегипетски стил с позлатени лъвове, които го поддържаха, и самотна стояща лампа, която даваше топла светлина през пергаментен абажур. Стените бяха изрисувани със златния пясък и зелените палми на древен Египет.
Фаред събу ботушите си и легна сред покритите с коприна възглавници. За пръв път от много месеци насам той наистина беше уморен, уморен до кости, и искаше да поспи известно време.
Но Сет стоеше със скръстени ръце и се взираше в далечината, сякаш не беше в тази малка стая без прозорци, а гледаше снега, който падаше наоколо по склона на планината.
– В онези древни времена винаги са се разказвали истории – каза той, – за мъдреци и лечители, които излизали от морето. Говорил съм с много разказвачи на приказки в този или онзи град за такива легенди. И на повече от едно място се разказваше за голямо царство, което било погълнато от океана. Тези мъдреци и жени били оцелели от това голямо царство, или поне така си мислели някои. Случвало ми се е да се надявам на такива легенди. Мислех си, че един ден ще мога да намеря някой от тези мъдреци или жени и да открия от него някаква велика и спасителна истина.
Фаред никога не беше чувал думата „спасителен“ да се произнася от някого. Той не каза нищо. Никога не е имал подобни идеалистични или романтични убеждения. Отгледан от двама напълно съвременни родители, Фаред е бил защитен както от митологията, така и от религията. През целия си живот е бил в света на науката и научните мании. Големият дар на безсмъртието означаваше, че Фаред ще живее и ще открива научна истина след научна истина, ще бъде свидетел на бъдещи открития в света на науката, които така ще засенчат настоящето, че то ще изглежда примитивно и суеверно за следващите поколения. И Фаред щеше да сподели това бъдеще. Фаред щеше да бъде там.
Но той усещаше голяма тъга в Сет. Искаше му се да каже, че всичко това е очарователно, че няма за какво да тъгува, но знаеше, че е по-добре да не поставя под съмнение каквото и да било настроение или емоция у Сет, който в сърцето си беше недостижим, когато ставаше дума за разсъждения относно това какво представлява този свят или какво е самият той и защо е жив шест хиляди години след раждането си.
– Спомни си описанието на двамата, преплетени в ръцете си – промърмори сънливо Фаред. – Защо не дойдеш и не легнеш тук до мен, за да направим тази картина сега и да заспим? Двама в прегръдките един на друг, сякаш издялани от камък?
Сет се подчини. Той събу ботушите си и легна до Фаред, а дясната му ръка беше върху гърдите на Фаред.
Фаред дишаше по-дълбоко, прогонвайки леката паника, която винаги изпитваше при загубата на съзнание с изгрева на слънцето. Той се приближи до Сет, затвори очи и почти веднага започна да сънува. Огън, дим, издигащ се в огромна тъмна колона към небето…
Едва чуваше тъпото пулсиране на мобилния телефон в джоба на Сет, нито гласа на Сет, когато отговаряше. Сет беше много по-силен от Фаред. На Сет му оставаше още час бодърстване, преди парализата да го завладее. И Фаред едва чуваше внезапно разгневения глас на Сет, но много се стараеше да го чуе, да проследи какво казва Сет.
– Но как? Защо сами се пресегнаха да го вземат в плен?
Фаред чу гласа на Авикус по телефона. Авикус, който преди месеци беше заминал за Калифорния, за да охранява стария медицински комплекс там, докато той беше старателно евакуиран. Авикус, който беше благосклонен да направи това. Но тогава Авикус щеше да направи всичко за Фаред, Сет и за племето.
– Но те не трябваше да отиват сами – казваше Сет – само двамата! Колко съвършено глупаво. Трябваше да изчакат.
Усети как Сет отново е до него, как ръката му го хваща и го приближава до Сет.
– Още един кръвопиец, унищожен от онзи, наречен Гарекин – каза Сет. – Маверик в Калифорния, казва се Гарик. Двама от тях доловиха сведенията, че съществото е използвало паспорта му в местен хотел. Авикус не е имал намерение да действа по него. Мислели са, че ще могат лесно да пленят съществото и да го върнат обратно чак в Ню Йорк. Искаха да бъдат герои. Съществото обезглавило Гарик и се измъкна с главата му.
Фаред усещаше болката, макар че не можеше да се движи или да говори. Ах, глупави млади хора. И това фиаско щеше да разпали скитниците в цялата област, увеличавайки опасността нещото, наречено Гарекин, да бъде унищожено на място от следващата група нападатели. В Лос Анджелис не беше дори полунощ.
Сет изразяваше скръбта и разочарованието и на двамата. Но Фаред вече не можеше да чуе какво казва. Всъщност той сънуваше. Виждаше отново онзи град, който се сгромолясваше в морето в пламъци, а димът беше толкова черен, че превръщаше деня в нощ, докато се разстилаше по небето в мазно търкалящи се облаци, онзи град, който помръкваше долу и се сриваше в себе си, докато океанът го поглъщаше. Гръм. Светкавици, дъжд, падащ от небето. Целият свят трепери.
Назад към част 14 Напред към част 16
