Дерек
Какво ще стане, ако беше паднал? Ами ако някой го беше видял? Може би дяволският Рошамандес е излъгал, че островът е безлюден. Ами ако е имало човешки стражи, които са го пленили, и дори сега са го вкарали в някоя килия в тази тъмница, твърде далеч, за да може Дерек да го чуе да вика за помощ?
Беше утро, студено и мрачно, а дяволите, доколкото Дерек можеше да прецени, не се бяха върнали в тази цитадела, за да спят. Не беше чул нито гласовете им, нито малките им радиостанции за мобилни телефони, нито какъвто и да е звук, който да показва, че в замъка има някой друг освен него. Но замъкът беше огромен. Беше го видял от въздуха. Откъде можеше да знае какво съдържа крепостта?
От часове седеше тук сам, прегърбен, треперещ в скъсаната си риза и тънките си панталони, бос и отчаян от приближаването на сина си от външната страна на вратата.
Новата му лява ръка не изглеждаше по-различна от стария крайник, пръстите се огъваха лесно, както винаги, кожата беше в същия тъмен тон като цялата останала кожа. Струваше му се като сън, че някога е усещал тази брадва да се спуска върху рамото му. Съжаляваше, че не е бил в съзнание, за да види как новата ръка расте от него, как се оформя, развива ръката, как постига завършеност. Съжаляваше, че не е видял как отрязаният крайник се оформя в човек. Но може би трябваше да е в безсъзнание, за да се случат тези чудни постижения.
Огънят все още гореше, но голямото овъглено дънерче в средата вече изстиваше и от храстите и листата, които някога бяха запълнили огнището, бяха останали само въглени. Скоро в тази пропаднала стая нямаше да има никаква топлина.
Най-голямата броня на Дерек срещу страха му обаче бяха новите древни спомени, потокът от нови спомени, събудени в него от създаването на сина му.
Беше напълно сигурен, че Родителите никога не бяха проронили и дума пред него и спътниците му, за да им подскажат, че могат да се размножават по този или друг начин. Дали Капетрия е знаела за това и го е пазила в тайна? Именно на Капетрия бяха дали превъзходното знание, за което Родителите бяха казали, че е всичко, от което се нуждаят, за да оцелеят и да изпълнят мисията си. Колко живо виждаше сега как Родителите обясняват, че трябва да изпълнят мисията си, колко живо чуваше меките им гласове, докато обясняваха, че са създадени „с тази цел и само с тази цел“.
И помнете, че всички вие трябва да сте заедно в купола и трябва да се съберете, за да направите това пред него, ако това е възможно, като му обясните как ни е провалил и защо това трябва да се направи.
Разбира се, Родителите не им бяха казали как трябва да се размножават. Това не беше необходимо, нали? И как Родителите бяха подчертали, че никога няма да изпратят на планетата друг толкова образован като Амел. Това беше тяхната ужасна грешка, бяха казали те, като бяха снабдили Амел с огромни знания и интелект, за да разхлаби чумата на планетата и да изучи последиците от нея през вековете по всички многобройни начини, които Родителите изискваха.
Почти никога бозайниците на дадена планета не получават надмощие. Ако не беше астероидът, ударил планетата, това никога нямаше да се случи и ние знаем плодовете…
Те са направили така, че Амел да бъде приет като бог на планетата от грубите бозайнически примати, за да може Амел да ги управлява и да ги принуди да му съдействат, докато се подготвя да отпуши чумата.
Дали Дерек някога преди е преглеждал в съзнанието си тези конкретни неща? В мига, в който видя Родителите, видя огромните им кръгли очи и величествените им лица, видя ги, когато вдигнаха крилата си.
В тези времена на Земята имаше израз за това, което бе станало с Амел. Той се беше „преселил“ на планетата. Беше се отказал от послушанието към Родителите. Беше използвал всички прекрасни познания, които те му бяха дали, за да придобие власт сред примитивните бозайници-примати, които бе открил. Беше възприел техния начин на живот.
Така че четиримата, родени, за да накажат Амел, не бяха създадени с огромното знание на Амел. Те бяха снабдени само със знанията, които им бяха необходими, за да изпълнят мисията, която Амел така и не беше изпълнил. А Капетрия, водачът, щеше да бъде техният авторитет във всичко, което не разбираха.
Огромната просторна обител на Родителите никога досега не му се беше струвала толкова ярка в спомените, тези многобройни стаи, облицовани със стени, които живееха и дишаха с живи изображения на Земята, и големите високи заграждения, в които Родителите щяха да се изкачат до най-високите клони на големите дървета. Стените на камерите бяха монитори с разделителната способност на днешните екрани за кинофилми. Дали получаваха образи от всички точки на Земята, или само от големите диви земи около Атлантида?
– Вие сте снабдени – каза Родителят със светещите кръгли очи, който им говореше с такава нежност, – с всичко, което трябва да знаете, за да изпълните тази мисия, а този нежен, този сладък и нежен Дерек, ще ви предупреждава за опасности, тъй като той е най-настроен към емоциите на жителите, така че отбелязвайте кога е развълнуван; отбелязвайте кога плаче; отбелязвайте какво предизвиква страха му. Наблюдавайте какво се случва около вас. И направете каквото можете, за да го утешите, защото той страда така, както вие не страдате.
О, каква горчива мисъл – че нарочно са го дарили със страдание. И ако е така, защо бяха толкова изненадани, когато той се разплака при мисълта, че всички те ще умрат? Той не можеше да спре да мисли за този момент.
– Но аз не искам да умра.
О, но все пак беше откъслечно, това спомняне. Той не можеше да сглоби парчетата. Усещаше пропуските. Имаше усещането за чудесно време, прекарано с Родителите, които сега бяха изгубени. Уелф и Капетрия само бяха гледали как Дерек плаче. Капетрия беше тази, която се осмели да зададе въпроса: защо Родителите са ги направили толкова сложни и мощни единици, ако мисията им е била да завършат със собствената си смърт?
– За нас е лесно – каза най-великият от Родителите – да създадем същества като вас. – А силата и издръжливостта, с които сте надарени, ще са ви нужни, за да оцелеете в дивите земи и за да получите безопасен достъп до Атлантида, без да събудите подозренията на Амел. Ние ще ви наблюдаваме винаги. Телата ви съдържат средствата, чрез които можем да ви проследяваме, да ви виждаме и да ви чуваме. Това е така, докато не влезете в Атлантида, където куполът ще направи невъзможно да ви наблюдаваме или да ви оказваме помощ. – Имаше още толкова много неща.
Ах, дали Капетрия щеше да му се разсърди, когато откриеше, че е успял да роди свое копие чрез отрязването на ръката си? Капетрия живееше, тя живееше и дишаше и той трябваше да спре да мисли за нейния гняв. Кога Капетрия е била нещо друго освен любов към него? И със сигурност щеше да разбере, че той не е знаел какво се случва и не е могъл да го предотврати. Ами ако Капетрия не знаеше…?
Бавно бледата млечна дневна светлина на Северно море изпълни подземието. Дерек отново бутна угасващите въглени, но нямаше смисъл. Мислеше да свали ризата си и да я изгори, но и това не беше достатъчно, за да разпали отново жаравата. Зъбите на Дерек тракаха.
Един звук. Беше чул отчетлив звук. Той се изправи на крака и се отдалечи от вратата. Някой беше пред вратата. Някой беше вдигнал обикновеното резе от гнездата му. И сега вратата се отвори навън и Дерек видя чудната фигура на сина си, който стоеше там.
Синът му беше облечен в тежки черни дънки и дебел бял пуловер, а на краката си имаше чорапи и обувки. Златисточерната му коса беше укротена и сресана. Носеше красиво тежко палто от туид, което висеше до коленете му.
– Хайде, татко, побързай – каза момчето. – Знам къде сме и как да се измъкнем оттук. На този остров има хора и не знам докога ще бъдем сами.
Дерек се втурна в прегръдките на младежа.
– Татко, сега няма време за сълзи – каза момчето. – Можем да плачем и да се радваме по-късно. Намерих спални и гардероби с дрехи, дрехи, които подхождат на мен и на теб. Опаковал съм куфари с дрехи, пари, много пари, паспорти и кредитни карти, всички възможни неща, които ще ни трябват. Сега трябва да дойдеш и да се облечеш. Трепериш. И има още работа на компютъра, която трябва да свърша. Тези същества ще си платят за това, че са те държали в затвора толкова години. Ще платят с всичко, което можем да вземем от това място.
Момчето хвана ръката на Дерек и го поведе бързо нагоре по виещи се каменни стъпала и в горен каменен коридор, също толкова суров и безплоден, колкото беше и камерата на подземието.
Но след минути стигнаха до друг етаж с врати, отворени към много добре обзаведени спални помещения. Ах, богатството на тези демони, помисли си Дерек. Омразата му не беше достатъчно силна, за да преодолее страха си.
Влязоха в голяма стая с дъбова ламперия, с тапицирано легло, дебели сини килими и бледи драперии в цвят на сьомга над високите прозорци. Слабото северно слънце печеше през сивото небе отвъд. По стените имаше големи модерни картини в тежки позлатени рамки, кадифени столове и тънък телевизор с плосък екран, много по-голям, отколкото Дерек бе виждал досега.
Бюра, компютри, скринове, препълнени гардероби. А компютърът на бюрото беше включен с екран, изпълнен със снимки на морето. От години Дерек не беше виждал компютър и никога не беше виждал такъв с толкова голям монитор.
– Подозирам, че акъла на чудовището, Бенедикт, е бил собственик на тези шкафове – каза момчето, докато отваряше чифт двойни врати. На закачалките имаше сака и цели костюми, рафтове със сгънати ризи и пуловери, редици лъскави ботуши и сака.
Подовете бяха осеяни с хартиени пари, английски, френски, изглежда руски, и евро, и американски долари, паспорти и пакети кредитни карти, вързани с гумени ленти.
– Татко, по-бързо! – Каза момчето. Започна да дърпа якета, пуловери и панталони от закачалките и рафтовете, които миришеха смътно на кедър. – Ето, татко, облечи се колкото можеш по-бързо и по-удобно. Избери това, което ти харесва, но побързай. А куфарите на леглото са опаковани.
– Не разбирам откъде знаеш всички тези неща – каза Дерек.
– Знам всичко, което знаеш ти – каза момчето. – Можем да поговорим за това по-късно. Това същество, което пиеше кръв, Бенедикт, имаше колекция от часовници. Ето, сложи си този часовник. Той е чисто нов.
Дерек се опита да се съвземе.
– Сега трябва да се върна на компютъра – каза момчето. Той се настани на бюрото и започна да потупва клавиатурата с два пръста, точно както Дерек винаги го правеше. – Намираме се на север от остров Сейнт Килда. В пристанището има три лодки и аз трябва да намеря повече информация за това как да управлявам по-големия каюткомпания. Скоростният катер е твърде сложен, а по-малката лодка няма да се движи достатъчно бързо.
Дерек се пребори с часовника, но успя да закопчае кожената каишка. Беше стар часовник, но тиктакаше. Така че сега той щеше да му показва минутите и часовете на новата му свобода. Изведнъж се почувства гладен, изтощен и претоварен. Искаше му се да бъде развълнуван, ефикасен и полезен на момчето.
Приближи се, за да види компютърния монитор над рамото на сина си.
В един момент на екрана се появиха снимки на гигантска яхта – Cheoy Lee 58 Sportfish. Момчето бързо прелистваше интериора на разкошни каюти и нещо, което приличаше на контролна зала или нещо като кокпит. Дерек не знаеше нищо за съвременните лодки.
– Татко, облечи се – каза момчето. – Позволи ми да се погрижа за това. Побързай.
Дерек намери чифт тъмни вълнени панталони, облече ги и разопакова нова бяла риза от полиестер. Докато свиваше старата си осакатена риза, през него премина вълна от горчивина и гняв.
– Десет години ме държаха като затворник – каза той под носа си. – Десет години, ако можеш да си го представиш, десет години в една мрачна заключена стая в мазе в Будапеща… – Думите неудържимо се изтръгваха от него.
– Знам – каза синът му. – Има време за отмъщение. Мога да управлявам тази лодка лесно. Всичко, което трябва да знам, е тук. Няма проблем. Шестнайсети канал е универсалният канал на бреговата охрана. Ако лодката е с пълни резервоари…
Дерек намери четка и гребен. Погледна се в дългото огледало на отворената врата на гардероба. Не беше виждал собственото си отражение от толкова много години. Чувстваше се невероятно добре, когато прокара четката през гъстата си коса. Но знаеше, че синът му има увереност и поведение, които той не притежаваше. Приличаше на по-малкия брат на сина си.
Изведнъж компютърът започна да говори. Но разговорът беше изцяло примесен със звука на свирещо пиано. А, това беше Бенджи Махмуд, който говореше по радиостанцията за вампири.
– И всички Деца на нощта по света трябва да са нащрек за тези тримата – Феликс Уелф, д-р Карен Райнхарт, която може да използва и второто име Капетрия, и Гарекин на западното крайбрежие на Съединените щати, който е убил още един кръвопиец.
– Уелф! Чу ли това? – Извика Дерек. – Уелф е с Капетрия. Всички ние сме живи, всички ние! Това сме всички ние!
– Да, знам – отвърна безразлично момчето. Той безмилостно натискаше бутоните, докато гласът продължаваше. Изведнъж Дерек видя три лица на екрана: Гарекин лежеше в безсъзнание на някаква маса; и официални фронтални портрети на Капетрия и Уелф.
Уелф се усмихваше на снимката си, Уелф – спокойният, този, който винаги се е усмихвал толкова лесно, моят по-голям брат! Къдравата му коса беше масивна и красива, а тъмните му очи преливаха от дух.
И ние отново ще бъдем заедно! Дерек се мъчеше да сдържи сълзите си.
– Трябва да избягаме, трябва да оцелеем, трябва! – Каза той по детски. И после: – Никога, нито за милион години, няма да разбереш какво означава всичко това.
Той закопча новата си чиста риза и я прибра в панталона си.
Гласът продължаваше, думите вървяха равномерно под мекото сладко течение на музиката, като тъмна развяваща се панделка.
– Знам какво означава, татко – каза синът, – защото знам всичко, което ти знаеш, казах ти, но нямам толкова емоции, свързани с информацията. – Момчето го погледна. – Сега искам да ми дадеш име.
Компютърният глас говореше нещо за убийство, кръв, обезглавяване. Той описваше триото чернокожи нечовеци с черна кожа като убийци и опасност за Неживите. Световна тревога. Всички кръвопийци трябваше да преследват триото.
– Слушай го, той лъже! – Каза Дерек. Той преглеждаше чорапите и ботушите, сложени на леглото. – Слушай! Всичко това е грешно. Ние не сме врагове на нищо. Какво си каза за името?
– Предлагам името ми да бъде Дерек Две, което се произнася като една дума и се пише така – Дерек Две, а аз ще приема съвременното ти фамилно име Алкасар, което си приел по името на спасителя си.
– Не – каза Дерек, но беше съсредоточен върху гласа от радиото. – Не си толкова умен, колкото си мислиш, че си. Роланд знае името Алкасар. Роланд се върна в апартамента ми в Мадрид, след като ме беше пленил, и го обискира за информация. Роланд съобщи, че съм мъртъв.
Той седна на кожения отоман с черните чорапи и кафявите обувки, които беше избрал от леглото.
– Разбира се, че си прав. Всичко, което знаеш, е в мен, но не съм съвършен в призоваването на информацията. Дай ми име.
– Деректо звучи абсурдно и ще изглежда абсурдно – каза Дерек.
Черна кожа – каза Бенджи Махмуд, черна къдрава коса, силно видими златни ивици в косата. Сила колкото на десет човешки същества. Желание за вампирска кръв, вампирски мозък.
– Това трябва да е лъжа! – Каза Дерек. – Ние нямаме желание за вампирска кръв или мозък. Това е мръсна лъжа.
– Моето име, татко. Ти трябва да ми дадеш моето име.
– Какво е това, кръщение? – Попита Дерек. – Съкрати името си на Д-е-р-т-у – каза Дерек. – Това е напълно достатъчно. И звучи съвсем нормално. А ако трябва да има Дерек три и Дерек четири, ще измислим някакъв начин да го произнасяме правилно. Дерту ще се справи. Сега нямаш нужда от фамилно име.
– Много добре – каза момчето, – Дерту е. Никога не съм мислил за това. Фамилията може да почака. Така или иначе не можем да рискуваме нищо с нови имена от този компютър. Ще се притесняваме за фамилните имена, когато стигнем до Шотландия или Ирландия.
Дерек навлече черните чорапи, като хареса коприненото им усещане. Кафявите обувки бяха хубави, гладки, без катарами или ципове, но беше мъчително да ги обуе.
– …изключително опасни – каза ниският едва чуваем компютърен глас. – Всички старейшини са помолени да се явят в Съда. Принцът е поискал това. Всички старейшини трябва да дойдат в Двора, ако могат, за да се посъветват по въпроса за тези заплашителни нечовеци.
– Това, което той казва, е погрешно. Те трябва да са направили нещо на Гарекин.
Дерту коленичи пред него и му помогна с обувките.
– А сега облечи един пуловер, може би два пуловера – каза момчето. – Ръкавиците и шаловете са на леглото.
Дерту увеличи звука на компютъра.
– Всеки, който забележи някой от тези странни нечовеци, трябва да ни се обади на този номер – каза Бенджи Махмуд. – Не забравяйте, че машина ще ви отговори и ще приеме информацията денем или нощем. За да се включите директно в ефир в мое отсъствие, натиснете цифрата две на клавиатурата си. Предоставете информацията си на обичайното ниво. Бъдете ясни и кратки по отношение на това къде сте видели нечовеците и по кое време. Много е важно да включите часа. Когато се върна в ефир, ще отговоря на обаждането ви възможно най-скоро.
Дерту веднага взе химикалка от бюрото и написа нещо на китката си.
– Какво пишеш? – Попита Дерту.
– Няма значение.
Дерек беше замаян. От компютъра се чу рязко пращене. Заговори женски глас:
– Това е Селена, която се обажда от Хонконг, Бенджи. Всички тук сме нащрек, но в момента не можем да стигнем до Съда. Бенджи, моля те, информирай ни възможно най-скоро.
Дерту предлагаше на Дерек един хубав дебел кашмирен пуловер. Червено. Дерек мразеше червения цвят, но нямаше време. Дерек го дръпна през главата си.
– Ако знаеше колко е трудно да се изработват самоличности – промърмори Дерек. – А Роланд се върна и унищожи самоличността ми. Той ми казваше: Никой никога няма да те потърси. Никой никога няма да се опита да разбере какво се е случило с теб.
Дерту му подаде едно черно палто, палто, меко като пуловер. Това беше официално мъжко палто, изящно подплатено, немско производство.
– Е, може би вече не е толкова трудно – каза момчето. – Може би просто трябват пари, а ние имаме много пари.
– Тези неща може би са дори по-силни физически, отколкото си мислим – казваше Бенджи Махмуд. – Гарекин Цвек Бровоткин може да е напуснал Лос Анджелис и засега нямаме никакви следи за дестинацията му.
Дерту сложи шал на врата на баща си.
– Чисти дрехи – каза Дерту под носа си. Той отново се видя в огледалото, възстановен. Не можеше да помръдне.
– Чисти дрехи – каза той. – Да е топло.
– И ние знаем, че чудовищата знаят за това предаване – каза Бенджи Махмуд през компютъра, – и че го слушат. Само няколко часа след като излъчихме сигнала за Гарекин Цвек Бровоткин, д-р Карен Райнхарт и нейният спътник Уелф изчезнаха от апартамента си в Женева. Подозираме, че д-р Райнхарт и нейният спътник са ни шпионирали от известно време и редовното слушане на тази програма несъмнено е било част от нея…
Дерту изглеждаше като премрежен, загледан в компютъра.
– …трябва да бъдете предпазливи, когато излизате в ефир с докладите си. Искате да предупредите своите братя и сестри. Не искате да помагате на тези чудовища по никакъв начин.
– Боже мой – каза Дерек. – Те са наши заклети врагове. Ще се опитат да ни унищожат при вида им! Ние сме се превърнали в дяволи за тях, както и те за нас.
– Не, не на пръв поглед – промърмори Дерту. – Те искат да влезем.
Той вдигна пръст, за да замълчи.
– Не вярвам в това – каза Дерек. – Искам да се отдалеча колкото се може повече от тях и подобните им.
Но някой беше влязъл в големия каменен замък. Дерту отново направи знак за тишина. Чуха тежко неравномерно стъпване, което отекваше като по дървено стълбище, и слаб звук, сякаш човекът пееше.
Дерту изключи звука на компютъра. Направи знак на Дерек да затвори вратата на гардероба.
– Сега няма време да вършим повече работа тук – прошепна Дерту. – Облечи палтото, татко.
Да, човешки мъжки глас пееше, пееше някаква приятна песничка, докато стъпките си проправяха път по-близо. Дерту събра двата кожени куфара, като подаде единия на Дерек.
– Да посрещнем ли човешкото същество като двама подходящи гости на къщата? – Попита той.
Откриха стария сивокос човек, който се грижеше за тях в голям салон, където човекът си пееше, докато бършеше праха от мебелите с парцал, който миришеше на остра мазнина, и изобщо не забелязваше присъствието им, докато Дерту не го заговори.
– Нашият домакин предложи да вземем по-малката от двете големи лодки – каза Дерту на стареца. – Каза, че според него ще бъде по-лесно да се управлява. Не забрави ли да напълни резервоара с бензин?
– О, „Бенедикта“ – каза старецът. – Тя винаги е заредена с гориво и е готова да тръгне. – Той се взираше в Дерту и Дерек през воднисти сиви очи. Той се усмихна сърдечно. Изглеждаше напълно безобиден в провисналата си зелена жилетка с кафяви кръпки на лактите и старите панталони, зацапани близо до маншетите. – Майсторът не ми каза, че някой е тук. Защо, щях да ти донеса закуската.
– Умирам от глад – прошепна Дерек. – Не си спомням да не съм бил гладен.
– Е, ти познаваш нашия любим домакин – каза весело Дерту на стареца. – Нима ще се обиди, ако го нарекат ексцентрик? Има ли храна на лодката?
Старецът се засмя. Той измъкна чифт очила от джоба на ризата си и погледна Дерту през дебелите стъкла.
– Мисля, че господарят обича да го наричат ексцентрик – каза той. – И да, хладилникът на „Бенедикта“ винаги е зареден с основните продукти. Това е лодката, която използваме с жена ми. Капитанът кара новата. Ключовете са в канцеларията на лодкостоянката. Не можеш да пропуснеш лодкостоянката. Но ако искаш, ще сляза с теб.
– Не е необходимо – каза Дерту. – Колко време ще ми отнеме да стигна до Обан?
– До Обан? Боже мой, млади човече, ще ти трябват три часа в тази лодка само за да стигнеш до Харис. Цял ден ще бъдеш в морето. Слушайте, защо не слезете долу и не се почувствате като у дома си на лодката? Тя има камина, нали знаете. А аз ще ви приготвя обяд и вечеря. И каквото друго ви трябва. Наистина трябва да вземете полет от Харис, ако сте решили да стигнете до Обан. Освен ако не си влюбен в морето.
– Много ти благодаря – каза Дерту. – Сега нашият любезен домакин каза, че някъде има преносим компютър, който мога да взема, и мобилен телефон.
– Е, сигурно е имал предвид тези, които е съхранил, след като господин Бенедикт си е тръгнал. Имаше няколко неотворени. Сега слезте долу и се запознайте с лодката, а аз ще видя какво мога да измъкна. В хладилника ще намериш вино и сирене. Плодов сок, витаминозна вода. Хлябът е във фризера. Просто го препечете, нали разбирате. А и Бри се размразява идеално.
– Наистина сте много любезен – каза Дерту, като хвана ръката на мъжа, – и трябва да кажете на нашия любезен домакин, че прекарахме най-прекрасно, че намерихме замъка му за просто невероятен и нито един аспект от него не беше изгубен от нашата оценка, за да сме сигурни. Ела, Дерек. Хайде да вървим.
Вятърът брулеше диво големия замък, докато те се спускаха по стръмните стъпала към пътеката. Пътеката заобикаляше вилата на пазача и нивите и се спускаше към пристанището. Навсякъде около тях дърветата на острова бяха посивели и изкривени от свирепия вятър, а земята беше мокра от скорошните дъждове.
– Свободен съм – прошепна си Дерек. Но не можеше да почувства радост. Той спря, обърна се и наведен срещу вятъра, погледна за последен път към мрачния корпус на сивия каменен замък. Той го изпълни със страх, както и огромното вълнуващо се сиво море наоколо.
– Можеше да бъда затворен там завинаги – прошепна Дерек и не усети, че е избягал, че е свободен и че Дерту е с него.
– Хайде, татко – каза Дерту.
Всъщност в малкото пристанище имаше четири различни лодки, три от които бяха кают-круизъри, и всички се люлееха силно срещу котвените си стоянки. Най-голямата от лодките изглеждаше зловеща на Дерек, но гигантският каютен крайцер „Бенедикта“ изглеждаше солиден и тежък и може би безопасен за мразовитото море.
Дерту тръгна по кея към лодкостоянката и след малко се появи с високо вдигнати в ръка ключове.
Той поведе към лодката, след което помогна на Дерек, като го освободи от куфара му и пренесе двата куфара в големия салон. Салонът приличаше на изображенията, които Дерек беше видял на компютъра. Вградени мебели, раирани дивани, лъскав дървен под. Кухнята беше също толкова голяма, колкото и салонът, и там стоеше гигантският хладилник със скъпоценното вино и храна.
Дерту огледа всичко, после извади бутилка ракия от бара, отвори я и я предложи на баща си.
– Не прекалено много, достатъчно, за да се стоплиш.
– Не можем да пием – каза на Дерту.
– Да, знам всичко за това, както и че си го правил. Всички вие. Когато дойдохте тук, на Земята, вие обичахте вино, бира и спиртни напитки. Сега просто преглътни. Давай.
Ръцете на Дерек се разтрепериха. Момчето трябваше да подържа бутилката вместо него.
– Когато сме в морето, когато сме в безопасност, ще стана мъжът, който искаш да бъда, обещавам ти – каза Дерек.
– Просто остави всичко на мен – каза Дерту.
Ракията беше течен огън. Но той я обичаше, обичаше топлината в гърлото и гърдите си. Очите му започнаха да се насълзяват. Той преглътна още една глътка, като част от алкохола се разля по лицето му.
Дерту се изкачи по къси тесни дървени стъпала и влезе в горната контролна зала, или мостика, или пилотската кабина, или както там го наричаха.
Дерек го последва, опитвайки се да му окаже подкрепа, но цялото това начинание го ужасяваше. Дерту беше развълнуван. Той седна на един от двата големи бели кожени стола и разгледа кормилото, циферблатите, приспособленията и лостовете.
– А какво ще стане, ако се удавим в морето – каза Дерек. Думите сякаш излязоха от само себе си. – Отново победени, този път и двамата, и ще минат години, преди да излезем на повърхността? – Той отпи още една глътка от алкохола. Изведнъж се почувства въодушевен. Беше толкова хубаво, че страхът почти изцяло и мигновено изчезна.
– Татко, престани да се тревожиш – каза Дерту. – Мога да закарам този съд до Северна Ирландия. Там започват проблемите ни, защото без документ за самоличност не можем да пътуваме в този свят.
– Мислех, че каза Обан – каза Дерту.
– Разбира се, за да заблудя стареца.
Дерек отново си помисли колко време и трудности му е отнело създаването на предишните му самоличности, самоличностите, които го бяха отвели през три четвърти от двадесети век. Мислеше си за приятелите, които беше създал в съвременния свят, за приятелите, които никога не бяха узнали и частица истина за него, ако им беше липсвал или ако някога го бяха търсили. Имаше една жена. Не беше мислил за тези неща от години. Отново се разплака. О, това беше толкова ужасно, този плач. Върнаха се и други спомени от онези по-ранни времена, когато бе отворил очи за един по-примитивен свят. Той отпи още една дълбока глътка от алкохола. Капетрия щеше да се разсърди, ако разбереше, че е пил тази ракия.
– Е, може би ще успеем да се свържем с останалите от Дери – каза Дерту. Изглеждаше, че пресмята. – Ще успеем. Първият ни проблем е да стигнем оттук до континента.
Те чуха вика на стареца.
Той и беловласата му съпруга се бяха качили на борда и товареха в хладилника торби, пълни с прясна храна. Жената постави чисто нов опакован преносим компютър на вградената маса. И няколко нови мобилни телефона, които все още бяха в опаковките си.
Дерту засипа мъжа с въпроси.
– О, не, на тази лодка няма система за проследяване – каза старецът. – Няма Wi-Fi. Капитанът никога не би търпял това. Той е резервиран към всички GPS проследяващи устройства. Много старомодни идеи за всичко това. Дори в голямата лодка няма вградено някакво устройство за проследяване. Както казахте, господарят е ексцентричен човек.
Дерек помогна на жената с покупките. Гледката на печената кокошка в найлоновата опаковка беше толкова вкусна за изгладнелия му корем, че го накара да изпита болка. А бананите и пресните плодове, как успяваха да се справят с всичко това тук? Нямаше търпение да ги няма, за да може да погълне нещо, каквото и да било, и да усети как старият му спътник – гладът – си отива.
Колко сладки и внимателни бяха и двамата, помисли си Дерек, и колко ли щеше да им се разсърди великият Рошамандес тази вечер, когато откриеше как са били измамени. Дерек изпита страх и за двамата. Но тогава чудовището трябваше да пази репутацията си, нали?
Дерту прегърна и двамата и им благодари.
Импулсивно Дерек прегърна стареца.
– Кажи на нашия любезен домакин, че трябваше да си тръгнем – каза той, имитирайки маниера на Дерту, – и му благодарим за всички добрини, за това, че никога не се е оплаквал от нищо, че ти и жена ти бяхте толкова добри към нас. – Осъзна, че това може да няма желания ефект. Но какво друго послание можеше да изпрати на това безмилостно чудовище? Молете се, че дяволът няма време да малтретира своите подчинени.
Старата двойка се втурна към брега и започна да развързва въжетата, за да освободи лодката.
Големите двигатели на кораба гърмяха; Дерту говореше по някакъв микрофон, може би с крайбрежен агент. Дерек не го чуваше.
Това се случваше. Бяха избягали. Щяха да се отдалечат от острова на затвора.
Дерек намери одеяла под кожените дивани в салона и ги пренесе на мостика.
– Времето не е толкова лошо, колкото изглежда – каза Дерту. – Набелязахме курс към Харис, макар че не там отиваме. Но има нещо, което искам да направя първо. Искам да следвам инстинкта си. – Той погледна Дерек изпитателно.
– Питаш ли ме? – Дерек сви рамене. – Направи го, каквото и да е, инстинктите ти са много по-добри от моите.
Дерту бързо слезе от кораба. Каза няколко думи на старата двойка, а след това, докато те чакаха, побягна към лодкостоянката, като вятърът развяваше дългата му златисточерна коса.
Дерек стоеше там и трепереше, пъхнал ръце в джобовете на палтото си, и се чудеше, възможно ли е момчето да знае всичко, всичко от дългия му живот, от времето, когато се е събуждал на един примитивен свят и се е връщал в ледените пещери на планините, за да замръзне отново, от онези тъжни времена сред примитивните хора на континента, който светът сега познава като Южна Америка?
Дали всичко това беше на повърхността за момчето, или трябваше да стигне дотам, за да извлече тази информация? Какъвто и да беше случаят, те бяха заедно, той и Дерту, а Дерту изглеждаше съвсем нова и подобрена версия на самия Дерек, необезпокояван от страха или скръбта и способен да прави неща, които Дерек просто никога не се беше научил да прави. Това ли беше целта на метода на размножаване? Дали всички негови потомци, ако приемем, че можеше да се развие повече, щяха да бъдат по-добри от него?
Побързай, Дерту. Бързай. Тези чудовища имат хора, които работят за тях в този свят, адвокати, юристи, каквото и да било. Побързайте.
Най-сетне видя сина си да тича по кея към него. Беше с прекрасна фигура, облечен в най-хубавите дрехи.
– А ако бях отрязал един крак, такова същество щеше ли да изскочи от този крайник – чудеше се Дерек. – Ами ако откъсна същата тази лява ръка?
Имаше толкова много неща, които да открият заедно.
Дерту стисна ръката на стареца, качи се на борда и последното въже беше развързано. Той се втурна в кабината и се свлече в коженото си кресло до кормилото. Веднага след това лодката се придвижи напред, отдалечавайки се от кея. Старата двойка им махаше с ръка.
– Но какво направи там? – Попита Дерек.
Очите на Дерту бяха насочени към кормилото и големия преден прозорец, който сега беше обсипан с пръски от морето.
– Обадих се на програмата на Бенджи Махмуд от телефона в лодкостоянката. Влязох директно в ефир. Говорих толкова тихо, колкото говорят те. Казах: „Дерек е жив и иска Капетрия, Уелф и Гарекин да знаят, че е жив. И Дерек не е сам. Кръвопийците жестоко са държали Дерек в плен. Един кръвопиец от Будапеща на име Роланд е правил това в продължение на десет години и заслужава нашето отмъщение. А Рошамандес, неговият съратник, е проявил неописуема жестокост към Дерек. Те са скрили всичко това от великия Принц и от великия двор. Дерек и аз никога не бихме навредили умишлено на някой кръвопиец; не ни преследвайте. Позволете ни да се съберем, молим ви. Никога не сме искали да навредим на хората или на вас.“
– Не сме искали! – Дерек беше в шок. – Никога не трябваше да го правиш!
Дерту се усмихваше, докато насочваше лодката към открито море. Вълните изглеждаха достатъчно големи, за да залеят лодката, но това не се случи. Морските пръски се сгъстяваха върху стъклото.
– Дерту, ти луд ли си?
– Татко, това беше перфектното нещо, което можеше да се направи – каза Дерту. – Не им казах, че сме в морето. Не им казах къде отиваме. Те ще проследят обаждането до стационарния телефон на този остров, но едва след часове, когато тук вече няма да е светло и когато ще сме далеч.
Тежкият крайцер набра скорост, тласкайки се срещу огромните вълни. Небето и морето бяха стоманено сиви.
– Те ще ни преследват! – Каза Дерек. – Някъде по света сега има будни кръвопийци. Дерту, тези същества могат да летят.
– Е, сега не могат да летят тук, нали? – Каза Дерту. – Още осем часа ще е светло. И всички тези кръвопийци вече знаят, че презреният Рошамандес е пазил тайни от Принца и двора. Дворът ще узнае до няколко часа какво е направил Рошамандес.
Това беше вярно.
– Но къде отиваме? – Попита Дерек. – Къде можем да се скрием?
– Не се притеснявай – каза момчето. – Ще бъдем при Капетрия по-скоро, отколкото си мислиш. Слез долу, вземи нещо за ядене за себе си. Запали камината в салона. Ти си гладен и не можеш да мислиш.
В захлас Дерек се препъна по стъпалата и се придвижи през салона до камбуза. От хладилника извади бутилка портокалов сок и като се разкрещя от студа срещу облечената му в ръкавица ръка, изпи половината. Небето. Нектар на боговете. Толкова вкусен. Имаше и други бутилки с витаминозна вода, зеленчуков сок, мляко и още портокалов сок, а също и всички онези хартиени чинии с храна, покрити с пластмаса – пилешкото, ростбифът, шунката.
Той стоеше там и трепереше. После се принуди да се върне по стъпалата в кабината и даде бутилката с портокалов сок на Дерту.
– Ако Капетрия слуша това предаване – каза Дерту, – а те смятат, че е така, ние ще се свържем с нея още тази нощ, в Дери, Северна Ирландия. Това е моят план.
– Но как може да стане това? – Попита Дерек.
Дерту преглътна останалия портокалов сок.
– Признавам си, татко – каза момчето, – че по-рано в кухнята на замъка консумирах доста храна. Бях гладен. Поглъщах храната като диво животно. Сега ти си този, който трябва да яде. Трябваше да ти донеса храна. Не съм добър син.
– О, глупости – прошепна Дерек. – Ти беше новородено същество. Сигурно си бил гладен. Аз съм ужасен баща. И как можем да се свържем с Капетрия тази вечер?
– Оставих допълнително съобщение на телефонната линия, татко. И се моля никой да не го премахне или да изключи линията. Не мисля, че ще го направят.
– Още едно съобщение, в което се казва какво?
Дерту очевидно беше развълнуван от това, което беше направил. Той пилотираше лодката, без да поглежда към баща си, но не можеше да се сдържи да не се усмихне.
– Говорейки на древния език на Атлантида – каза той, – казах на Капетрия да подреди азбуката на езика според английската транслитерация и да затрупа интернет, ако трябва, със сайтове или публикации как бихме могли да я намерим. Казах ѝ да ни предложи имейл адреси на древния език. И на древния език ѝ казах за истинската ни дестинация. Казах ѝ името на земята и града. О, ако само бях използвал по-добре времето си пред компютъра. Ако само бях помислил за всичко това по-рано. Можех да ѝ кажа самото име на хотела. Няма значение. Никога няма да разгадаят древния език, кръвопийците, колкото и да са свръхестествено умни. Той е твърде чужд и те нямат ключ.
Дерек беше изумен.
– Никога не бих си помислил да направя всичко това.
– Е, аз самият не мислех достатъчно бързо, за да го планирам добре – каза Дерту.
– А какво ще стане, ако Бенджи Махмуд убие предаването, изтрие съобщението, попречи да бъде архивирано?
– Татко, съобщението трябва да остане само толкова дълго, колкото Капетрия и Гарекин да го чуят, нали разбираш? А когато стигнем до сушата, ще потърся съобщенията на Капетрия. Вече имам телефони, с които мога да направя това незабавно.
– Те искат да ни убият, вампирите – каза Дерек.
– Някъде по света Капетрия слуша това съобщение на древния език – каза Дерту. – Тя ще дойде в Дери, за да ни намери, ако е възможно. Спомням си я толкова ярко, колкото и ти, татко. Капетрия е мъдра. Капетрия беше тази, която замисли новата цел. Тя ще дойде. А кръвопийците не могат да съберат ресурсите си достатъчно бързо, за да я предотвратят, защото не разполагат с информацията, която дадох на Капетрия на древния език.
Дерек остана безмълвен. Той стоеше, държейки се за празната бутилка от портокалов сок, а после облиза гърлото ѝ с език. Вундеркинд е това момче, помисли си той. Никой никога не би могъл да го държи десет години в едно будапещенско мазе.
– Слизай долу – каза Дерту. – Запали огъня. Яж и спи.
– А ако дадеш една от ръцете си за потомство, Дерту – попита Дерек, – дали това потомство ще бъде по-умно от теб, както ти си много по-умен от мен?
– Не знам, татко. Но се обзалагам, че скоро ще можем да разберем. Междувременно, моля те, престани да се страхуваш. Моля те, вярвай в мен.
Дерек слезе в салона. Той беше зашеметен. Дълго стоя вцепенен, а после си спомни какво искаше да направи. Морето беше утихнало донякъде и лодката очевидно се движеше много бързо.
Камината беше електрическа с порцеланови дървени трупи и беше лесна за включване, а и осигуряваше по-красиви и естествени пламъци, отколкото някога бе предполагал, че е възможно. Той седеше неподвижно на раирания диван и гледаше пламъците, докато каютата бавно се изпълваше с топлина, благословена топлина.
Струваше му се, че никога не е усещал нещо толкова чудно като тази топлина. Никога не беше ходил из топлите джунгли на дивите земи преди дълги еони с Уелф, Капетрия и Гарекин, докато Капетрия говореше за опасността от залавяне и че всички трябва да помнят, че са създадени, за да оцелеят.
И после да умрат в Атлантида, беше си помислил Дерек, когато тя избухне в пламъци и дим. Но не го беше казал на глас. Знаеше, че не бива да се оплаква. Беше роден само за едно нещо. А той все още не беше видял славата Атлантида. Никой от тях не го беше видял. Познаваха само покоите на Родителите със стените с кинокартини и големите градински заграждения.
Сега, на леко търкалящия се малък кораб, той легна на раираният диван и се покри с едно от одеялата. То беше меко като палтото му. Стаята се изпълни с прекрасна топлина, прекрасна като светлината от камината. В полусън той отново се разхождаше из джунглите с тези, които обичаше. Може би няма да се наложи да бързаме натам, помисли си той, и това беше преди туземците да ги намерят и да бъдат толкова добри към тях, и да седнат на първата си трапеза. Той си спомни барабаните и танците, и зловещата музика на дървените флейти, и как главатарят каза на Капетрия: „Нашият господар, Амел, ще ви посрещне в Атлантида. Ти си от тези, които той посреща. На сутринта ще изпратим съобщение до пристанището. Той ще ви посрещне с отворени обятия“.
Той затвори очи. Беше задрямал. Видя Амел, Амел с бледата кожа и червената коса, Амел с божествените му зелени очи. Амел каза:
– Те са лъжци и са зли. Те са източникът на всяко зло! – Капетрия се опитваше да го вразуми.
– Дори това, което казваш, да е вярно…
Той отвори очи с почуда. Дъждът гърмеше върху лодката наоколо. По стъклата на прозорците се стичаше вода. Каютата беше чудно топла и изпълнена със сладката трептяща светлина на огъня. Той не беше в онази ужасна стая в Будапеща и никога повече нямаше да бъде там. Беше свободен.
От пилотската кабина се разнесе музика. Дерту беше открил някакъв начин да пуска музика. Един великолепен теноров глас пееше на италиански. Amor ti vieta di non amar. Беше толкова красива, тази музика, толкова прочувствена. Сърцето на Дерек се разкъса и както винаги очите му се напълниха със сълзи.
Лодката го люлееше като дете в люлка. Или поне така си представяше, защото никога не беше бил дете. Точно като дете в люлка, возещо се на китова пътека! Дерек се понесе. Дали Капетрия беше на път точно в тази минута, за да ги посрещне в Дери?
Назад към част 15 Напред към част 17
