Лестат
Малката църква беше тъмна и празна. Само преди десет години любимият ми архитект я беше възстановил из основи, според историческите сведения, които беше успял да намери, и според моите собствени спомени. И тя много приличаше на старата църква от моето време, когато като дете ми се струваше огромна, а месата, отслужена на далечния олтар, беше единствената връзка с Божественото, която някога ми беше предлагана.
Седях на първата скамейка и се взирах в олтара, в полирания сребърен табернакул и разпятието над него, а отвъд големия овален портрет на свети Луи Френски, който в цялото си кралско великолепие се отправяше на бял кон към кръстоносните походи.
Моят любим архитект и началник на щаба току-що ме беше напуснал, след като ме беше уверил, че всички противопожарни системи в селото и в замъка на хълма са както трябва. И да, гостилницата беше подготвена за гостите, които щяха да пристигнат някъде след изгрев слънце, и да, те щяха да бъдат заведени в замъка точно преди настъпването на нощта.
Само Арион остана с мен.
Аз гледах към олтара, а Арион гледаше към мен, Арион, който имаше да предаде собствената си мъка, собствената си история за онези, които бяха подвластни на магията на Гласа, който беше изгорил вилата му до основи и беше оставил овощните му градини и градините му в почернели руини.
– Видях я да умира – беше казал той. Беше ми разказал цялата история и сега параклисът вече не отекваше от звука на тихия му глас.
– Сигурен съм, че е била Мона. Видях червената ѝ коса. Видях я да умира, но ми се стори, че си е отишла за миг, че не е страдала. А що се отнася до Куин, не знам дали е бил там, но ако не е бил там, тогава къде е Куин и защо никога не се е върнал? Три нощи чаках в тези мизерни руини, обгорен и в агония, в очакване на него. Никога повече не чух за него. Ако беше жив, със сигурност щеше да се върне или щеше да дойде при теб. Или щеше да отиде при Таламаска.
– Тя е мъртва – казах тихо. – Да беше умряла тук, отвъд… когато можеше да има време да се скърби за нея. – Гласът ми не беше справедливо отражение на това, което наистина чувствах, тази болка, за която няма лек, дори и времето. Тази болка, която никога няма да изчезне. Тази скръб за всички грешки, които бях допуснал, и за всички онези, които бях загубил.
– Знаех, че са мъртви миналата година – казах с тих глас, – когато се събрахме на Тринити Гейт и те не дойдоха, защото щяха да дойдат, ако бяха живи. Знаех. Мислех, че са загинали в комплекса на Махарет, когато Хайман за пръв път бе подтикнат от Гласа да изгори архива, в който са се обучавали. Имах писма от тях. Обичаха да учат при Махарет. Чудеха се, че не съм бил там, да уча с тях, да разговарям с Махарет…
Какво говорех? Какво значение имаше това? Махарет, Мона и Куин ги нямаше.
– Много съжалявам – каза Арион.
Говореше толкова тихо, че никой смъртен, който ни шпионираше, не би могъл да го чуе. Говореше за скръбта си, за болката си, за тези, които е обичал, които е обичал толкова дълго, които вече ги няма, за разрушения му райски дворец и за всички вещи, които е събирал през годините, и как е отишъл при Роланд, Роланд, който е бил негов стар приятел от времето, когато Помпей е бил процъфтяващ град, и как Роланд го е съжалил и как благодарение на Роланд кръвта на странния нечовек Дерек го е възстановила.
– Много добре – казах аз. – Сега си тук с нас.
– Да, и смятам да остана – каза той. – Тоест, ако ме приемете.
– Това е твоят двор, а аз съм твоят Принц и, разбира се, можеш да останеш – казах аз.
Затворих очи. Спомних си гласа на Мона, смеха на Мона, Мона – вещицата, която се беше превърнала в Мона – кръвопиеца, наивна, дръзка, смела и влюбена в Тъмния дар и във всички дарове на дневния и нощния свят.
– Ела – каза Арион. – Да се върнем на хълма. Твоят приятел Луи е отвън и те чака.
Последвах го надолу по пътеката. Преди да тръгнем, погледнах към тесните витражи. Петте радостни тайни на Броеницата бяха изобразени от едната страна на наоса, а петте скръбни тайни на Броеницата – от другата. Много по-красиви, отколкото по мое време. Но странно, нали, че ароматът на восък беше същият, както и ароматът на дърво. И трептенето на бдителните светлини пред статуята на Девата беше абсолютно същото, както преди повече от два века.
Спрях, за да запаля две свещи, по една за всеки от тях.
Малкият телефон изведнъж завибрира в джоба ми, сякаш беше дребен гризач, събудил се, за да моли за милост. И чух Бенджи да крещи, докато тичаше към църквата.
– Тя е на линия – извика Бенджи. – Това е Капетрия.
Назад към част 18 Напред към част 20
