Дерек
ЕКС-АН-ПРОВАНС
Той вече не се страхуваше. Не и сега. Не и с Капетрия, която го държеше в прегръдките си. Той не се страхуваше. О, колко красива беше тя, неговата Капетрия, с косата си, отметната назад на плитка, прикрепена към главата ѝ, в блузата си от фина шафранова коприна и елегантната си черна пола, краката, обвити в полупрозрачен черен чорапогащник, и краката, толкова изящни в обувките с висок ток, Капетрия тук, истинската Капетрия, оживяла в облак от френски аромат, с нацупена уста и очи, тъмни като нощното небе над тях. Не, вече не се страхуваше.
Тя целуна сълзите му, целуна клепачите му, накара останалите да спрат да го разпитват.
– Тихо сега, и двамата! И като си помисля, това е брат ти и след толкова време какво правиш, освен да го разпитваш?
И наистина го направиха, за това как, за бога, изобщо е бил държан в плен през всичките тези скъпоценни години и защо не е направил това, за да избяга, и онова, за да избяга, и накрая тя каза,
– Уелф и Гарекин, ако имах бръснач, щях да бия и двамата.
Дерту седеше на дългия нисък модерен диван с най-спокойното изражение на лицето си, изучаваше внимателно останалите, сам не казваше нито дума, просто ги изучаваше, сякаш научаваше чудесни неща от техните жестове, изражения, ужасните им въпроси.
Вече нямаше страх. Никакви сълзи. Капетрия го беше обгърнала с ръце.
Беше ужасен, когато се обади на радиотелефона, говорейки колкото може по-бързо на стария език, давайки номера на изхвърлената клетка на роднините си заедно с действителния адрес на старата ферма край Дери, в която двамата с Дерту бяха намерили временно жилище, и ужасен, когато усмихнатите господа дойдоха да ги закарат до частното летище от другата страна на града, и ужасен, когато малкият самолет излетя право в кървавото небе на залеза – сигурен, че ще се разбият в Северно море и никога няма да стигнат до Франция. Беше ужасен, когато се приземиха в ранния зимен мрак и голямата черна кола ги отведе в надпревара по слабо осветените пътища в китния град Арл и в малък хотел, където на рецепцията ги очакваха ключовете за частната кола. Беше ужасен, докато вървяха две мили по тесни, криви улички, за да намерят колата, на която принадлежаха ключовете, и ужасен, докато Дерту караше това ревящо малко чудовище по още по-слабо осветени пътища към красивия град Екс и накрая нагоре по хълмовете към една прекрасна варосана къща с бели капаци, където ги чакаха Капетрия, Гарекин и Уелф.
Беше видял демони в небето, чудовища, готови да се спуснат, да ги грабнат и да ги отнесат обратно в отвратителната тъмнична килия, демони, излизащи от тъмните дървета, които обграждаха къщата, демони, витаещи в сенките на върха на стълбите. Дар на облака, дар на огъня, дар на ума – той бе повторил шепнешком старите предания на Дерту, който само бе кимнал и през целия път държеше ръката на Дерек, опитвайки се да го успокои. Храбрият Дерту, който измъкваше от пилота и обслужващия персонал на малкия самолет всякакви знания и разговаряше с шофьора на черната кола за туризма по това време на годината в Южна Франция, Дерту, който управляваше колата с невероятна лекота и сръчност, коментираше скоростта и управлението!
Но сега той не се страхуваше.
Не и сега, когато тя го държеше в прегръдките си и му казваше, че всичко ще бъде наред, че всичко със сигурност ще бъде наред и че няма причина никога повече да се страхува, и колкото и въпроси да задаваше, повтаряйки отново и отново едни и същи молби и неистови „какво ли не“, тя го държеше и го утешаваше и му казваше, че всичко ще бъде наред. Независимо от дарбата на огъня, на ума и на облаците. Тя, Капетрия, щеше да се погрижи за него, за тях и за него, Дерек. Никой никога нямаше да му направи това, което бяха направили Роланд и Рошамандес. И тя щеше да се погрижи, в своето време, тези чудовища да бъдат наказани.
Изведнъж Дерту ѝ даде телефона.
– Принцът е на пряката линия – каза той. – Той е изключен от ефир. Това е лична информация.
Тя натисна бутона, за да чуят всички.
– Искам да дойда при теб – каза тя. – Както знаете, имаме врагове, които ни търсят.
– Знам – отвърна Принцът на същия френски. – Искам да дойдете.
Без нито едно условие и с равен, уверен глас той ѝ даде цялата необходима информация, местоположението на замъка, разстоянията от най-близките градове, електрическите кодове за различните комплекти порти, като я увери, че служителите му ще я посрещнат и ще я заведат в селската гостилница, а след това ще ги придружат всички нагоре по планината до самия замък.
– Но не можеш да се опитваш да дойдеш тук, докато не изгрее слънцето – каза той. – И трябва да сте в самия замък преди залез слънце. Ние сме тук. И ще бъдете в безопасност. И ние ще бъдем с вас.
– Брат ми Гарекин не може да пострада заради случилото се в Ню Йорк – каза Капетрия.
– Не, в никакъв случай – каза Принцът. – Мога да ви уверя в това. – Толкова приятен глас, френският език толкова ясен, но мелодичен. – Искаме да знаем какво знаете за нас и за Амел и защо ни наблюдавате. Искаме да знаем всичко.
– Да, всичко – каза тя.
– Давам ви думата си – каза Принцът.
– А какво ще кажеш за тези лоши сред вас – попита Капетрия, – които хвърлиха в затвора брат ми Дерек?
– Те не са част от нас – каза бързо принцът. – Но нима не можем да се съгласим за момента, че смъртта на нашия събрат кръвопиец в Ню Йорк и раняването на другия… нима не можем да се съгласим, че това отменя за момента, само за момента, въпроса за Рошамандес и Роланд?
– Да, за момента можем да се съгласим с това – каза тя. – Разбира се, това е разумно.
– Обещавам ти, че под моя покрив няма да ти се случи нищо лошо – каза принцът. – Ако можех да компилирам стария ви език, щях да го кажа с тези думи. Но не мога да го направя. Давам ти тържествената си дума.
– Никой там не знае нашия стар език? – Попита Капетрия. – Никой?
– Не. Тук няма никой – каза Принцът – доколкото знам. – Още веднъж той каза: – Никой.
Дали осъзнаваше какво казва, че духът Амел в него, този дух, който уж му говореше цяла нощ, ако пожелае, не знаеше езика?
Дерек можеше да види нейното разочарование и да види разочарованието у останалите.
Принцът продължи да говори учтиво.
– Ще дойдеш тук и неизбежно ще си тръгнеш оттук, без да бъдеш насилвана от никого от нас, уверявам те, освен ако ти самата или някой от твоите роднини не се опита да навреди на някой от нас.
– Благодаря – каза Капетрия. – И имаш думата ми, че няма да направим нищо под покрива ти, което би било грях срещу твоя дом. Ако знаеш само колко много искаме да дойдем при теб.
– Възможно ли е да дойдем за вас сега, за теб и твоите приятели? – Попита принцът. – Ако ни позволиш, ще можем да те защитим напълно.
– Не, ще бъде твърде рано – каза Капетрия.
Но защо? Дерек се зачуди. Беше ѝ разказал как е бил пренесен през небето от Рошамандес. Но тогава тя знаеше всички предания и сили на тези същества. Принцът и спътниците му можеха да дойдат сега по въздуха.
– Много добре – каза Принцът. – Но ти разбираш качеството на опасността?
– Да, разбирам – каза Капетрия. – Утре ще бъдем там доста преди залез слънце.
– Отлично. И имам една последна молба. Не казвайте нищо за нашите лични грижи на хората от моето село, на моите работници.
– Не е нужно да се притесняваш в това отношение.
– Радвам се да го чуя – каза Принцът. – Тогава утре вечер ще можем да открием какво е общото между нас и какво е общото, което ни засяга.
– Точно така – каза тя.
Всичко беше приключило, свършено, приключено. Дерту прибра малкия телефон.
Сега им оставаше само да оцелеят през следващите осем-девет часа мрак в това гнездо от човешки жилища, като колата бъде сигурно скрита в гаража, без да бъде открита от Рошамандес.
Никой от останалите не проговори нито дума по време на тази размяна, но Гарекин беше отзован за свое собствено обаждане и когато се върна в стаята, изглеждаше дълбоко разтревожен.
– Чудовището изгори къщата ми в Лондон – каза той. – Това беше преди по-малко от час.
– Презряно – каза Капетрия. – Но това означава, че чудовището няма представа къде сме. Иначе нямаше да си губи времето с такива жестове.
Ще бъде добре, помисли си Дерек. Всичко ще се получи. Ще бъдем в безопасност, помисли си Дерек, защото сега тя е тук, за да помисли за всичко.
Уелф беше първият, който разсея мрака.
– Време е да пируваме – обяви той. По-рано беше приготвил за тях печено месо и беше готов да го поднесе със студена бира, която не би трябвало да повлияе зле на сетивата им. Уелф и Гарекин подредиха масата в трапезарията. Дерту се зае да проверява ключалките на къщата, макар че не знаеше каква полза ще има от това.
Най-сетне седнаха, стиснаха ръце и склониха глави, отново бяха заедно и разчупваха хляба за пръв път от онези древни дни и нощи, а Дерек откри, че плаче. Срамуваше се и искаше да си тръгне от масата, но Уелф седна до него и го утеши, като му каза колко съжалява за всичките му ранни въпроси.
Капетрия режеше храната на Дерек на малки парченца, сякаш той беше дете, а Дерту поглъщаше всичко, което му се мернеше пред очите – моркови, картофи, яркочервени резени домат в зехтин с чесън, горещ хляб, облян в масло, и плочи розово месо.
Започнаха да разговарят, да питат за това как се е родил Дерту, искаха да знаят всички подробности, дори най-малките, и скоро изредиха цялата история на древния език. Дерту се мъчеше да опише онова, което не знаеше – как се е развил от отрязаната ръка и как точно е дошъл в съзнание. Дерек се опитваше да опише малкото личице върху дланта на ръката и устата, която смучеше зърното му, и топлината в гърдите му, но си спомняше най-вече шока и болката, а после накрая отвори очи и видя Дерту да стои там.
Докато другите говореха, Дерек си спомни за първата нощ на Земята, когато бяха пирували с диваците. Барабаните, тръстиковите пищялки и нежното лице на главатаря.
И още един спомен го връхлетя незабелязано и свежо – за Празника на месото в Атлантида, когато целият град имаше право да пирува с агнешко и птиче месо, преди да се върне към обичайната си диета от плодове, риба и зеленчуци. Шест пъти в годината се провеждаше Празникът на месото.
Той си спомни как стоеше в апартамента им и гледаше надолу към улиците, към всички тези осветени маси в дворовете, малките паркове и градинки, на всички тези балкони, с толкова много щастливи хора, събрали се на светлината на свещите, за да се насладят на удоволствието от месото, и колко много му беше харесало, когато се бяха събрали на трапезата си на покрива, откъдето се виждаха безброй други покриви.
Тази нощ Атлантида му се стори твърде красива, за да бъде описана с думи, и през кристално чистия купол той видя звездите, разпръснати по небето в техните вечни шарки, и ярката горяща светлина на Брейвена там горе, Брейвена, спътникът или планетата на Родителите.
– Имам чувството, че те ни гледат в момента – каза Дерек.
– Но те не могат да ни видят тук заради купола – напомни му Капетрия. – И със сигурност започват да се тревожат. От един месец сме в Атлантида.
Всички бяха замълчали. Дерек си спомни вкуса на леденостудената бира. Помнеше соковете на агнешкото от парчетата в чинията, такава красива чиния, прозрачна, както и много други неща. Беше сложил пръста си в соковете от агнешкото и си беше облизал пръста. Вече не можеше да си спомни името на червения плод в чинията, плодът с малките семки.
Уелф и Капетрия често говореха за Бравена, за родителите в стаите им с говорещи стени, стени, пълни с движещи се картини на земните джунгли и диваците, диваците, които се любят, диваците, които ловуват, диваците, които пируват…
– Сигурна ли си, че не ни виждат? – Бе попитал той тогава, докато се взираше в небето, сякаш куполът дори не съществуваше.
– Да, сигурна съм – каза Капетрия. – Родителите ни казаха, че не могат да виждат през купола.
Сянката на тяхната цел беше паднала над тях. Бяха продължили да ядат, да пируват, да пият вкусната студена бира, която се вареше в Атлантида, и бяха леко подпийнали, когато луната беше най-висока. И всички те, погледни ги, бозайници човеци, колко са невинни, помисли си Дерек, всички те, които са навсякъде около нас в тези могъщи кули и в стария Кален град и в стария Дървен град, вечерят заедно, щастливи заедно, без да мислят какво означава това, тази ярка звезда на небето!
– О, бих искал – каза той. – Толкова ми се иска да имахме друга цел.
Никой не беше отговорил, но Капетрия му се беше усмихнала по своя любящ начин.
И сега той отново се намираше в страната, наречена Франция, на континента, наречен Европа, и всички бяха заедно, а той се чудеше дали все още имат силата…? Трябва да заключите ръцете си! Трябва да застанете заедно, със сключени ръце. А какво става с Дерту? Яркото ново Дерту? И те все още говореха за това как се е случило, за рязането на брадвата, за падналата ръка, за пълзящите пръсти…
Накрая Капетрия каза:
– Искам Дерту да спи, да се възстанови. Той е с кухи очи и слаб от изпитанията си.
Тя стана от масата и хвана Дерек за ръка.
– Ела в спалнята и спи сега – каза тя. – Останалите, изчакайте ме тук. Ти също чакай, Дерту. Остани тук.
Той приветства тишината в спалнята. Толкова хубава къща, но френските прозорци навсякъде го караха да се тревожи; черната нощ, която притискаше стъклото, го караше да се тревожи. Шумът на вятъра, който се движеше в черните дървета, го караше да се тревожи. Искаше му се да излезе навън, да види звездите, да види звездите, които не беше виждал през всичките тези дълги години в тази подземна гробница под Будапеща, но беше твърде сънлив и когато Капетрия му помогна да събуе ботушите си и да легне, той напъха възглавницата под главата си и заспа.
Колко часа минаха?
Когато се събуди, беше от щастлив сън, но сънят си беше отишъл, като памучен шал от ярки цветове, откъснат от него. Като знаме, което се развява на вятъра.
В стаята стоеше една жена, жена със златиста коса. Той не можеше да види лицето ѝ, защото светлината на коридора беше зад нея. После Капетрия включи светлината и той видя, че жената прилича точно на нея.
– Вече е почти сутрин – каза Капетрия. – Това е Кату – каза тя. Тя го изписа за него. – А във всекидневната е Уелфту, който чака да те посрещне. Вече сме седем на брой. А до средата на сутринта, когато си тръгнем, ще има още двама. Гарету и детето на Дерту, макар че не знаем как да го наречем. Те се раждат в момента.
Дерек беше в шок.
– Откъде имахте смелостта да опитате? – Толкова се беше страхувал, че няма да се получи за всеки един от тях. Толкова се беше страхувал от толкова много неизвестни за него.
– Трябваше да го опитаме – каза Капетрия. – Трябваше да го опитаме, преди да срещнем Принца. Трябваше да знаем. А какъв по-добър момент от този, преди да отидем да видим вампирите с техните изумителни сили. Левият ми крак беше достатъчен, за да направим това дете – каза Капетрия, – а Уелфту беше направен от лявата ръка на Уелф. И ако тези придатъци не бяха успели да се развият в нови същества, ако нашите собствени придатъци не бяха регенерирали, можехме да занесем отрязаните ръка и крак на Фаред, лечителя на кръвопийците, и да поискаме помощта му за възстановяването им.
– И мислиш, че той щеше да го направи? – Попита Дерек.
– О, да. Мисля, че той е безмилостен към знанието – каза Капетрия, – също като мен. Мисля, че той ни смята за съкровище, за ресурс, който не може да си представи, точно както аз ги смятам за съкровище и ресурс, който не може да си представи, ресурс, благодарение на който Амел е жив и диша, а сега и говори.
Усмихнатата Кату се приближи до Дерек. Беше облечена в гладка, тясна рокля от щампована коприна и носеше същите модерни черни чорапогащи, каквито носеше Капетрия, и същите деликатни обувки на висок ток. Разбира се, тя беше двойничка на Капетрия, помисли си той, и само косата, смесена от злато и черно, беше различна, косата, която беше свободно разрошена.
Но когато тя седна до него, Дерек видя, че изражението и поведението ѝ са напълно различни от тези на Капетрия. В очите ѝ имаше същата решителност и хитрост, които беше видял в очите на Дерту. Какво беше това? Емоционална невинност?
– Чичо – каза Кату. – Това не е красива дума на английски или френски, но мисля, че на италиански е красива.
– Наричай го брат – каза Капетрия. – Така трябва да бъде. Наричай ме майка, да, но всъщност всички сме братя и сестри.
Те заведоха Дерек във всекидневната. Там имаше електрически огън, също толкова красив, колкото огъня на Бенедикта, а Уелфту стоеше до камината и се взираше в нея, сякаш безбройните ѝ програмирани пламъчета го очароваха. Той дойде да поздрави Дерек, да го целуне по двете бузи и да стиснат ръце. После се върна към огъня, сякаш броеше шарките в пламъците.
– Но Капетрия – каза Дерек. Беше се настанил в удобен стол близо до дивана. – Не виждаш ли? Принцът веднага ще разбере как сме се размножили. Вампирите ще разберат, че можем да увеличим броя си почти толкова лесно, колкото и те.
– И защо това има значение, скъпи? – Попита Капетрия, която стоеше от другата страна на камината. – Ние не сме във война с Принца.
– Но какво искаме от него? Защо отиваме там? Какъв съюз ще сключим? – Толкова много въпроси го измъчваха. Всички трябва да сте вътре в купола и заедно, със сключени ръце. Всички трябва да сте в едно и също време…
– Знаеш, че аз ще говоря от наше име – каза Капетрия. – Знаеш, че аз ще реша какво е най-добре да се каже и какво е най-добре да не се казва, а засега изглежда, че е най-добре да кажем всичко, което знаем, и всичко, което не знаем.
– Не се притеснявай – каза Уелфту. Той дойде и седна на дивана близо до Дерек. Толкова уверен в себе си. Толкова светъл и с ясни очи. Носеше елегантно сако от сива камгарна вълна и риза с бяла яка от жълт памук. Дрехите на Уелф. Какво беше правил Уелф през всичките тези години на планетата? О, имаше толкова много неща, които да споделят помежду си. Дали бяха имали и други „животи“, каквито е имал Дерек?
Сърцето на Дерек се разтуптя.
Уелфту изучаваше Дерек. А Уелфту имаше хубавите очи на Уелф, гъстите му черни мигли. Но в него имаше нещо свирепо и нетърпеливо, което никога не беше било у Уелф. Дори когато Уелф задаваше злобни въпроси на Дерек.
– Те ще ни защитят и ние ще ги защитим – каза Уелфту. – Това е единственият начин, който ще има смисъл за тях. В края на краищата, помисли какво може да се случи, ако се опитат да ни унищожат.
Назад към част 19 Напред към част 21
