III
Родителите ни видяха, че сме привързани към кораба, и тогава отново ми заговориха да убедя Амел да излезе от купола.
– Смятаме, че това все пак може да се получи – казаха те. – Моля, направете всичко възможно, за да спечелите личното му доверие, да бъдете в непосредствена близост до него и да го убедите да излезе от купола и да отиде до най-близката предавателна база. И всички вие трябва да бъдете с него. Виждате ли, ние много искаме да възстановим Амел и за нас ще бъде много ценно Амел да е отново тук, на Брейвъна, където да можем да го изучаваме, да го разпитваме и да се учим от него.
– Ще направя всичко възможно да го убедя – казах аз. – Благодарна съм. Надявам се, че ще бъдете толкова доволни, че ще намерите някъде друга употреба за нас, щом толкова много искаме да продължим да живеем.
Родителите показаха, че са разбрали.
Тръгнахме на няколкочасово пътуване към Земята. Знаехме, че корабът ще се разпадне, след като излезем от него. И че в нощното небе щяхме да видим Бравена, или Дома. Щяхме да го видим като ярка звезда, която блести над нас. И че всички хора на Земята знаеха, че тази звезда е Бравена, и че всички знаеха старата легенда, че Великият е дошъл преди еони от Бравена.
Кацането ни беше безпроблемно. Лесно се освободихме от кораба и той наистина се разпадна. След това, тъй като все още беше нощ, тръгнахме да палим първия си лагерен огън и да ядем първата си храна на планетата. Оказахме се потопени в красивия свят, който бяхме изучавали чрез филмовите потоци, и потапянето ни в него беше чувствено преживяване, далеч надхвърлящо живота ни на красивата Брейвена. В крайна сметка това беше един открит и разнообразен свят, изпълнен с нощен бриз, с песните на нощните птици, с аромати на трева, цветя и гори и дори с мирис на море, който достигаше до нас от вятъра; а в ясното нощно небе виждахме огромния размах на звездите по начин, който не беше възможен от портала на Дома. Но не посмяхме да споделим мислите си. Твърде добре осъзнавахме факта, че Родителите могат лесно да ни видят и чуят чрез скрита предавателна станция или че в телата ни може да са вградени устройства, които им позволяват да чуят всичко, което казваме, и дори да се видят един друг чрез скрити очи, които не можем да открием върху кожата си. Всъщност ние знаехме, твърдо знаехме, че само в купола на Атлантида може би ще можем да говорим честно един с друг и да станем себе си един с друг. Въпреки това имаше обща тъга, обща сериозност, която ни обединяваше. Може и да сме се родили невинни, но сега не бяхме невинни.
Бяхме сред племената в земите на Дивата пустош около три месеца. Но искам да прекъсна тази част от историята. Бих могла дълго да разказвам за приключенията ни с племената, за това какво научихме и какво видяхме. Но ще обобщя само това.
По същество бяхме изненадани от племената. Бяхме изненадани от това, че сред хората, с които се сблъскахме, открихме черти, които не бяха справедливо представени в ориентацията ни от Родителите. Бяхме изненадани от всекидневния живот на племената, независимо дали бяха ловци-събирачи, или общности от миньори, работещи под надзора на Атлантида, или бяха свързани в по-големи групи, за да поддържат овощни градини, стада или пчелини.
Това, което ни изненада повече от всичко, беше откритостта, която проявиха, гостоприемството, което ни предложиха, огромните празници, на които ни поканиха, и това, което видяхме от семейния им живот. Вярно е, че бяхме гледали безкрайни предавания по Брейвъна, но малко от тях разкриваха начина, по който хората обичат и отглеждат децата си, или пък самата зависимост от любовта, която изглеждаше част от ежедневието им. Вярно, имаше кавги, имаше случайна жестокост, да, и имаше моменти, в които виждахме избухвания и спорове, които ни плашеха и ни караха да се отдалечаваме; но по-голямата тъкан на човешкия живот на бозайниците ни се стори значително по-сложна, отколкото Родителите бяха признали.
На Брейвъна не бяхме придобили представа колко много пиршества са били част от ежедневието и колко много тези племена са се наслаждавали на опияняващите напитки, които са приготвяли от грозде, диви зърна или ферментирал мед, и колко много часове са отделяли за приготвянето на печени меса, гъсти сосове и сурови хлябове, които са пекли. Не бяхме подготвени за часовете на пеене и говорене по време на тези пиршества и за това колко голяма част от обикновения живот е станала това. Беше лесно да прекараме дните си на такива семейни или селски празненства, да пием до пресищане и да спим в някоя градина тук или там или на пода на селската колиба, докато някоя жена, дремеща в ъгъла, весело маха мухите от нас с ветрило от палмови листа.
Ресурсите очевидно бяха в изобилие. Горите и южните джунгли бяха пълни с дивеч. Богатите грудкови зеленчуци, подобни на картофите или бататите, са били основен продукт, който хората са отглеждали по улиците на селата или в задните си дворове. Хлябът, направен от зърно, струвал скъпо, но хората имали какво да разменят за него. Медът струвал скъпо, но и него имало достатъчно. Не си спомням масло, но сигурно е имало. Това, което си спомням най-вече, е, че нямаше нужда, нямаше глад, нямаше борба. Някои от тези, които ни посрещнаха, очевидно бяха по-богати от други, но това предимство се проявяваше повече в украсата, отколкото в каквото и да било друго, или в размера на жилището.
Ние изучавахме тези хора.
И навсякъде, където отидехме, видяхме една закърняла мания за „справедливост“, независимо дали ставаше дума за група златотърсачи, които спореха с началниците, или за членове на малка ловна дружинка, които спореха с главатаря за разпределението на храната, или за две дъщери, които спореха с майката за задълженията или облагите, предлагани от родителя. Справедливост, справедливост, справедливост. Видът имал инстинктивно разбиране за справедливост, което се простирало до проява на това, което сега бих нарекла алтруизъм в много области на живота. С други думи, хората са били готови да се жертват за други хора; хората са били готови да се борят с риск за сигурността и живота си срещу онези, които са смятали, че ги потискат или заплашват; хората са били готови да отстояват това, в което вярват, дори ако това означава, че ще бъдат нападнати. Когато някой човек е със счупен глезен, крак или нещо по-лошо, другите са се впускали да работят за него и да осигурят прехраната на семейството му, а ако някой се е опитвал да трупа или да мами, или да се измъкне без работа, са възниквали ожесточени спорове.
Имало обаче и мечтатели и луди, които сякаш не правели нищо, и хората се грижели за тях, както могат, без да се оплакват. Имало и старейшини, които се радвали на всеобща почит.
Иска ми се да имаше време или да се бях заела със задачата да документирам всички тези наблюдения, но е достатъчно да кажа, че се заинтригувах дълбоко дали виждам всичко това реалистично, или го възприемам като положително поради собствената си реплимоидна природа, и не можех да разреша конфликтите си по отношение на това. Знаех само, че видът има вродена любов към справедливостта и добротата, макар че изразените определения можеха да са неясни.
Що се отнася до миньорските общности, с които се сблъскахме, със задоволство открихме, че работата в тях е изцяло доброволна и обикновено се предлага срещу постоянно добри възнаграждения. Наистина, имаше хора, които искаха да работят. Работният ден беше четиричасов, като различните смени работеха денонощно, за да извличат злато, сребро и мед от земята. Същото се случваше и в големите овощни градини и скотовъдните общности. Около четири часа било времето, през което всеки мъж, жена или дете работели, за да изпълнят ангажимента си към общността и към Атлантида. След тези четири часа хората прекарвали времето си, както винаги са го прекарвали и ще го прекарват, работейки по собствените си жилища, обучавайки децата си, готвейки, вечеряйки заедно, играейки игри, работейки в занаяти като изработване на глинени съдове или плетене на кошници, както и изработване на дрехи. Разбрахме, че четири часа на ден е общоприетото време за работа в цялата Дива земя – както се наричат тези земи – и че хората в Атлантида също работят по четири часа на ден.
Хората смятаха, че е достойно за възхищение и добро да се работи по четири часа. Те се възхищавали на тези, които работели поне шест дни подред, преди да се насладят на свободен от работа ден. И ни казаха, че това е начинът на живот в Атлантида.
Дрехите по всички земи на Дивата природа бяха в състояние на промяна. Хората носеха кожи най-вече за топлина, защита и престиж, но някои хора бяха започнали да тъкат простичко, други дъбеха кожи, за да ги направят по-гъвкави и издръжливи, а някои дори носеха копринени дрехи, които идваха от новите общности на копринените буби близо до Атлантида, а някои носеха химически дрехи или дрехи, направени в Атлантида от материали, които не идваха от природата, доколкото можех да видя.
Що се отнася до пирамидите, срещахме ги навсякъде и стояхме мълчаливо по време на много вечерни ритуали, когато хората се събираха, за да гледат как горят огньовете на върха на пирамидата и да се молят на Създателя. В съседство с тези пирамиди, а понякога и в самите тях, имаше стаи, в които хората идваха с единствената цел да размишляват върху своите скърби или разочарования, като хората плачеха, седнали на пейките, или пееха сълзливите си молитви. Това са били Камерите на страданието. Сега ни казаха, че това е мястото, където всички могат да плачат и дори да удрят с юмруци по каменните стени. Това бяха местата, където можехме да крещим на глас за загубите или разочарованията си.
Веднъж или два пъти дори ни казаха, че Създателят чува всичко, което се случва в тези стаи, и че това му харесва, че Създателят обича онези, които страдат от болка и нещастие, но имат смелостта да се противопоставят на това и да продължат живота си. В един от случаите пазителят на една от стаите ни каза, че Създателят е особено внимателен към плача, много повече от всякога към хвалебствените или благодарствените песни. Създателят съчувствал на съществата на Земята и знаел колко труден е животът им, когато много от тях умират млади, много са ранени или наранени, а понякога дори цели села загиват при наводнение или горски пожар.
Родителите ни бяха разказали за една Камера на страданието близо до Атлантида, но не ни бяха казали, че такива камери съществуват навсякъде.
Отбелязах всичко това с голямо подозрение, а по изражението на лицата на Уелф, Гарекин и Дерек разбрах, че и те смятат, че това е меко казано интригуващо. Поразпитахме повече за всичко това и обясненията се върнаха същите: Палата на страданието помага на хората да плачат тук, да имат място за плач; помага на хората да плачат на групи; помага на хората да оголят страдащите си сърца. Но от време на време се появявал намек, че Създателят е особено доволен от тези места и от онези, които ги търсят. Разбира се, Създателят можеше да чуе виковете, изричани навсякъде, но Създателят особено облагодетелстваше онези, които отделяха време да дойдат в Камерите на страданието, а някои от тях имаха пазители, които помагаха на страдащите да влизат и излизат, а други имаха пазители, които напътстваха пеенето, което се случваше с плача и скръбта. Тези, които често идваха в Палатите на страданието, бяха хората, които най-вероятно щяха да видят намесата на Създателя в живота си.
Какво означаваше това? Можеха ли Родителите да виждат във всички тези стаи? Не бяхме сигурни, че сме виждали вътре в тези камери, когато бяхме на Брейвъна, защото бяхме видели толкова много страдания във филмовите потоци, че не бяхме забелязали нищо, което би могло да включва специални събирания тук. Намесваха ли се Родителите в живота на страдащите хора, които идваха в тези камери? Не бих могла да си го представя.
Попитах за Създателя. Попитах какво би могъл да направи той или тя. И когато го направих, накарах хората да се притеснят.
Постепенно от всичко това заключих, че не е позволено да се твърди като факт, че Създателят ще се намеси, или да се твърди, че Създателят се е намесил. Това, което се приемаше, беше вярата, че Създателят може да се намеси. И че Създателят оценява страданията на хората на Земята. Веднъж дори ми беше казано, че „нито една сълза не е била пропиляна“.
Що се отнася до пазителите на тези Камери на страданието, изглежда, че нямаше обща мрежа. На някои места имаше силни пазители на Камерите на страданието, а на други – само един или двама стари водачи. На някои места пък Палатите бяха изпаднали в положителна небрежност.
Чувствах се все по-неспокойна за Палатите, защото никой не беше ни обърнал внимание за тях в Брейвъна.
Често изучавах начина, по който са построени камерите, и начина, по който са построени пирамидите, но не можех да стигна до никакви заключения. Наистина никъде не видях доказателства за предавателните станции, които изпращаха потоци към Брейвена, а и рано научих, че изглежда никой не знаеше нищо за такива станции.
Това нямаше особен смисъл. Но тогава и целият въпрос за предаванията нямаше смисъл. Как така ние, на Брейвена, бяхме в състояние да виждаме в колибите, къщите или пещерите на хората? Как можехме да чуваме и виждаме как хората се сдвояват в уединението на леглата си?
Запазих всичко, което видях, в паметта си. Нямах друг начин да го съхраня. Никой в този широк свят не записваше нещата. Не бях виждала никакви надписи в Бравена. Дори не се бях замисляла за „писане“ или какво трябва да включва то.
Друго нещо ме очароваше: хората, далеч и надалеч, посещаваха Атлантида всякакъв брой пъти през живота си. Някои посещаваха редовно. Те търгуваха с Атлантида и наистина бяха започнали да използват и монети от Атлантида. Представителите на Атлантида били навсякъде и учели хората на неща като как да присаждат клони от едно плодно дърво на друго и как да конструират малки и лесно управляеми тъкачни станове.
Отново и отново хората ни казваха, че ще бъдем добре дошли в Атлантида – че всеки с нашите познания за приготвянето на здравословни тоници и чайове, за използването на растения за лекуване на наранявания и намаляване на треската – ще намери готова аудитория при представителите на Атлантида на брега.
Никъде не срещнах човек, който да се е чувствал отхвърлен от Атлантида, да е бил отхвърлен при посещение в града или да е обвинявал Атлантида за някакви обстоятелства в живота си.
Сега разберете, че виждахме много видове хора, прости хора, по-сложни и гласовити хора, хора с амбиция да правят грънци и тъкани, и други, които изглеждаха доволни да люлеят бебетата си в ръце и да им пеят, или да танцуват около вечерните огньове.
Но никой от тях не говори за експлоатация от страна на Атлантида. Всъщност някои се изчервиха, когато ни казаха, че просто не са били достатъчно силни, за да живеят в Атлантида, но много са се наслаждавали на „фестивалите“ там. Други казваха, че не могат да живеят в тези високи кули, трети, че е прекалено претъпкано, а четвърти, че е прекалено шумно. Но никой, никой не се оплакваше, че е използван от Атлантида или че е изключен от нея.
И това противоречеше, направо противоречеше на нещата, които Родителите бяха казали.
В обобщение, аз обичах този свят на Дивата природа. Всички ние го обичахме.
Беше страхотно преживяване пътуването ни до Атлантида, а когато най-накрая се явихме в крайбрежната общност, намираща се най-близо до големия град, почти веднага бяхме посрещнати и одобрени за преминаване през водата. Едва ли е било необходимо да изричаме „прикритието си“.
Навсякъде около нас имаше щастливи хора, развълнувани, че ще отидат в Атлантида, много от тях за първи път, а отговорните служители изглеждаха също развълнувани за нас. Беше по-скоро като да си в група, която днес за първи път посещава градовете Йерусалим или Рим.
След като преминахме през голямата куха метална тръба и се качихме на претъпкания бял ферибот, се загледахме с удивление в огромния град, който се издигаше пред нас, и почувствахме не толкова страх от Амел, колкото отчаяно любопитство за още изненади, още разкрития, още чисто удоволствие и още знания за чудесата на Земята. Стотици и стотици малки рибарски лодки се носеха по морето около нас, както и други лодки, превозващи различни стоки за Атлантида. Беше прекрасно зрелище, тъй като тези лодки имаха малки платна с индивидуални цветове и те бяха пръснати докъдето поглед стигаше. И пред нас Атлантида стана толкова огромна, че изглеждаше като нещо, което не може да се повярва – че някой или някаква група същества биха могли да построят такова жилище.
Назад към част 24 Напред към част 26
