Лестат
Шок. Тишина. Никой не помръдва и не говори. Всички погледи бяха вперени в Капетрия. Тогава чух телепатичното съобщение на Арманд. Отбележи опасността.
Капетрия беше права, че до изгрева има два часа. Но аз самият не разполагах с пълните два часа. Разполагах най-много с един час и много се радвах, че приказката беше разказана изцяло наведнъж.
Дали бях подозрителен, недоверчив по отношение на всичко, което бяхме чули? Не.
Усещах, че Капетрия е представила всичко правдиво. А също така знаех, че разказът е оказал силно въздействие върху Амел. По време на разказа усещах у Амел една след друга едва доловими конвулсии, а понякога и нещо, което се равняваше на значително смущение, и знаех, че останалите вампири на масата, които можеха да четат мислите ми, също имаха някакво смътно усещане за тези реакции.
В момента, в който Капетрия бе описала експлозията на Бравена, видях същите образи, които бях виждал многократно в сънищата си. Другите на масата бяха видели същото.
И в този момент, моментът, в който Амел в разказа на Капетрия беше извикал, усетих пареща и необяснима болка в главата си.
Тази болка донякъде се беше изравнила, но все още беше с мен и предизвикваше в мен дълбоко чувство на тревога, което отчаяно се опитвах да скрия от всички останали. Не си спомнях Амел някога да ми е причинявал физическа болка. Да, той неведнъж се беше опитвал да раздвижи крайниците ми и аз бях усещал изтръпване и спазми в крайник. Но това не беше болка. Това беше болка. А аз знаех много добре, че човешкият мозък няма рецептори за болка и че мозъчните тумори причиняват болка у хората поради натиска, който създават върху усещащите болка кръвоносни съдове и нерви в човешкия мозък.
Тогава как моят невидим приятел причиняваше тази болка? Нямаше да го попитам, защото другите на масата щяха да разберат, че го питам, а аз просто не исках да знаят какво става.
Амел ми даде да разбера сега – с болка или без болка, – че иска да зададе въпрос на Капетрия и да поговори с нея.
Но Фаред веднага започна да ѝ задава какви ли не въпроси за луракастрия и генерирането на реплимоиди, които не разбирах. Всички останали изглеждаха погълнати от това – дискусия за термопластиката и геномите, за абсолютно забележителната здравина на паяковата коприна в естествения свят и така нататък, и така нататък. Капетрия явно го обичаше, това чисто научно говорене, изпълнено с абстракции с главозамайваща непрозрачност, виждах, че и Сет го обича, а донякъде и Дейвид. Грегъри също му се наслаждаваше. Но аз исках да говоря.
„Прекъснете – каза Амел, – и то сега“. В дясната ми ръка се появи внезапна болка, след което ръката ми скочи на масата. Капетрия спря по средата на изречението и се обърна към мен.
– Амел иска да ти зададе един въпрос – казах неспокойно аз.
Тя беше закована.
– Моля те, какво казва той! – Попита тя. Изглеждаше, че едва успява да се сдържи. Дерек, Уелф и Гарекин бяха еднакво нетърпеливи да разберат.
– Има нещо, което трябва да ви кажа първо – казах аз. – Този дух понякога не казва истината.
Пареща болка зад очите ми почти ме заслепи. Опитах се да вдигна дясната си ръка, за да прикрия очите си, но не успях. Болката се засили така, че установих, че се надигам от стола и го бутам назад. Никога не бях познавал болка в тялото си с такава сила, а бях принуден да затворя очи! Издадох някакъв неволен звук.
– Добре, ти, негоднико! – Прошепнах. – Престани, иначе няма да ѝ кажа въпроса! Разбираш ли?
Болката спря, но само за около две секунди. Тя се върна с нова сила. Беше толкова силна, че очите ми отново се затвориха, а когато се опитах да посегна отново към главата си, дясната ми ръка беше пронизана от болка, болка, разкъсваща всеки кръвоносен съд и сухожилие. Усещах как ноктите ми барабанят по масата, а когато се опитах да отворя очи, видях само ослепителна светлина.
Нещо докосна ръката ми. Чух как хората се движат. Усетих ръка върху дясната си ръка. Болката продължаваше, пулсираше, като сякаш се раздуваше зад челото и зад очите ми, и тогава усетих, че нещо се поставя в ръката ми. Беше химикалка.
Някой обгръщаше пръстите ми с химикалката, като в същото време вдигаше ръката ми, а след това я слагаше на хартията. Лявата ми ръка покриваше лицето ми. Чувах драскотините, когато дясната ми ръка пишеше или рисуваше с писалката.
„Спри болката, спри я, чуваш ли ме, спри я!“
Когато тя спря, аз седях на стола, а Мариус стоеше зад мен и държеше раменете ми по начин, който ме защитаваше и успокояваше.
Блокът хартия лежеше пред мен. И точно преди Фаред да я вземе и да я сложи пред Капетрия, видях върху нея пиктограми, груби, криволичещи пиктограми.
Капетрия дълго гледа хартията, а после ме погледна доста безпомощно.
– Никога не съм се учила да ги чета! – Каза тя. Изглеждаше съкрушена.
Чух дълга мъчителна въздишка от страна на Амел.
„Кажи ѝ, че не търси на правилното място формулата за луракастрия. Трябва да погледне в себе си“.
Мариус със сигурност беше чул това. Всички бяха чули. Арманд изпрати бързо телепатично отрицание. Ако останалите искаха да ме спрат да не го изричам, можеха да кажат нещо. Но не го направиха.
Повторих думите на Амел точно така, както той ги беше казал в главата ми.
– Ах – каза тя. Седна на стола си, сякаш това беше момент на еврика.
Малко вълнение в главата ми.
„Не исках да те нараня!“ Каза Амел. Силно емоционален. „Не съм искал!“
– Добре, разбирам те – казах на глас. – И можем да пишем. Но би трябвало да намерим начин да пишем, който да не ми причинява болка!
Бях изтощен, сякаш бях тичал и бягал и трябваше да падна на земята. И тогава усетих влагата, която трябваше да е кръв в очите ми.
Капетрия ме гледаше разтревожено.
Мариус ми предложи носна кърпичка, преди да успея да намеря своята. И по нея имаше кръв, докато си бършех очите.
– Амел, недей да правиш това отново! – Каза Капетрия. – Ти си в паразитна връзка с мозъка на Лестат, Амел. Можеш да го нараниш.
– Смях – казах аз. – Той се смее. – Тогава той се отпусна с дълга струя на древния език, езикът, който сами бяхме чули в предаването на Бенджи. – Спри – казах аз. Не мога да го повторя толкова бързо. Спри!
Сега ние сме големи имитатори, всички ние, и имаме дивашки способности, когато става дума за пеене и възпроизвеждане на музика, така че се опитах да се поддам на тези таланти и започнах да произнасям странните срички, които той говореше, прекъсвайки това, което ми казваше, с моите повторения, докато накрая той започна да прави паузи в подходящите моменти. Изведнъж той се втурна нататък с такава ярост, че просто не можех да го следвам.
Отново се появи взрив от болка и този път, преди да ме заслепи, видях това, което не бях видял преди – че тя удря най-младия от нас на масата, който беше Дейвид, създаден преди по-малко от тридесет години от мен. Тогава болката взе връх. И осъзнавайки какво трябва да се случва с моята Роза и с Виктор, където и да се намират, и с Луи, и с всички останали, които нямаха хиляди години в Кръвта, аз рухнах.
Знаех, че лежа на пода, и не ми пукаше.
Капетрия говореше, нататък и нататък, по същия начин, по който говореше и той, на този език. Тя му говореше в мен и той ѝ отговаряше, но аз не можех да ѝ кажа отговорите.
Изведнъж той започна да крещи върху мен, да вика. И аз му отвръщах с викове.
„Ако не спреш, не мога да направя нищо! Тази болка е непоносима“.
Изчезна. Само малките конвулсии зад очите ми и в основата на врата ми. Взирах се в тавана, в блестящите рисувани образи, звънящи по гипсовия медальон на полилея, в златистите облаци там горе и в усмихнатите лица на фигурките, събрани в далечните ъгли. Изглеждаше, че няма за какво да се притесняваме, няма нужда да бързаме или да се тревожим. Само този странен вид блаженство.
Нейната кръв, нейната кръв, отвори канала и аз ще мога да говоря с нея…
Мариус ми помогна да се изправя. Сетне беше от другата ми страна, а твърдата му ръка беше на тила ми. Изправих се на крака. Светлините изглеждаха невъзможно приглушени и знаех, че това не е наред, наистина не е наред, никой не е приглушавал светлините. И все пак пулсиращият венец на полилея, с безбройните си кристални украшения, проблясваше през облак от златна пара. Капетрия ме погледна. Гърдите ѝ докосваха гърдите ми. Не е жена. Не е истинско женско нищо. Но нещо свободно от мъжко/женско, нещо чудно.
„Пий“ – каза ми Амел.
Взех я в обятията си и я обърнах така, че гърбът ми да е към дългата маса, макар да знаех, че майка ми е зад Капетрия и тя вижда тази на пръв поглед неприлична близост, когато докоснах с кътниците си гърлото на Капетрия, а после ги оставих да се промушат през меката ѝ гореща кожа, такава красива тъмнобронзова кожа, и усетих как кръвта изпълва устата ми – необикновена кръв.
Атлантида. По пладне. Безкрайно синьо като морето небе и Амел, който говореше на Капетрия, докато вървяха заедно, този мой зъл близнак, с дългата до раменете червена коса, зелени очи и гъвкава усмивка, музикалният древен език, който течеше, а сега думите му блестяха със смисъл, от собствената ѝ кожа и собствената ѝ кръв, тези елементи, без които е невъзможно, всеки реплимоид, този синтез, ускоряващ протеините и укрепващ и заключващ свойствата на… Двамата заедно в една голяма въздушна лаборатория и нещо искрящо и чудно като течно стъкло, което покълваше и растеше от мъничко яйце в стиснатите ръце на Амел и протягаше блестящите си пипала нагоре и нагоре в светлината, която се процеждаше през прозрачните прозорци… верижна реакция неизбежна, нахлуване и преобразуване на веществото и… тяло на овално легло, тяло като човешкото, само че по-малко. Точният химически баланс, хранителните вещества, от тялото ми, от тези подобрения на мен… Той я държеше в прегръдките си, червената му коса падаше в лицето му, докато я целуваше, пръстите му се стягаха на ръцете…
Да, богове, каква кръв, такава богата, неустоима кръв, с толкова много малки сърца, които пулсират, за да допълнят звучния пулс на едно сърце, което изобщо не беше сърце. Аз се къпех в кръвта; сладката кръв беше извор и всяка клетка в мен беше задоволена и поддържана от кръвта.
Събудих се. Приятелите ѝ я държаха така, сякаш беше мъртвият Христос в ръцете на майка си и Йоан и Йосиф от Ариматея, а другите от стената като толкова много ангели. Тя лежеше по гръб върху тази предпазна мрежа от ръце и длани.
– Моят ковчег – казах аз, – поставете ме в моя ковчег! – Кога ли преди бях казвал тези думи. – Поставете ме в ковчега ми! – И Луи не го беше направил, и Клодия не го беше направила. Влезе ножът. Само че този път ми помогнаха. Мариус и Дейвид ме бяха хванали и ме извеждаха от стаята.
– Роуз, Виктор, какво се е случило с тях? Къде е Луи?
Забързахме надолу по извитите каменни стълби, през широкия коридор към още едно стълбище и в недрата на планината. Музиката от балната зала звучеше като кошмар от Валпургиевата нощ. Представих си чудовища, демони, прилепи и вещици, които се сблъскват помежду си.
– Махнете ме от тази музика.
Някой ме вдигна, така че паднах на рамото му. Когато вратите на криптата се отвориха, усетих мириса на тамян и разпознах успокояващата светлина. Долу, да, долу, в коприната, на коприненото легло.
Фаред коленичи до мен. Той притисна кожата на гърба на лявата ми ръка и вкара дългата тънка сребърна игла на спринцовката в притиснатата плът. Не я усетих, но после усетих как кръвта ме напуска. Такава забележителна кръв.
– Защо го правиш? – Попитах.
– Защото искам нейната кръв – каза той. – Толкова, колкото мога да получа.
Трябва да е имал повече от една спринцовка. Обърна ръката ми и потупа китката ми. Затворих очи.
След дълъг миг отворих очи.
Лежах там като мъртвец, изложен на погребение. Слаба трептяща светлина. Мраморни стени. Рамка от акантови листа, минаваща по четирите страни на правоъгълния таван на тази малка стая. Звезди, изрисувани в тъмносиньото на тавана.
До мен седеше Сет, неподвижен и тих, на дългата мраморна пейка, а тясното му тъмно лице ме гледаше тържествено.
– Какво съм направил? – Прошепнах. – Какво разкрих?
– Тя си мърмореше разни неща, мърмореше на тях и на нас – каза Фаред. – Тя каза, че това е луракастрия, която свързва всички нас, че е огромна мрежа от субатомна луракастрия, но е жива…
Тихо. Фаред си беше отишъл. Всички те бяха изчезнали.
Лежах сам в полумрака. На мраморната полица до ковчега ми гореше свещ. Бях замаян и болен.
– …и така идва – казах аз, – от вътрешността на мозъка му, а душата, астралната му същност, която оцелява, е фината форма – наночастици луракастрия – на този негов безсмъртен мозък, а нанолуракастрията е единствената му най-важна оцеляла съставка или елемент.
„Да. Да, това е то. За да ме променят и да ме направят безсмъртен като реплимоид, те използваха низ от синтезирани елементи, които аз извличах, изучавах и преработвах и накрая видях и познах, разградих и превърнах в луракастрия, всички тези елементи, първоначално земни, превърнати от мен в луракастрия, ето ги химикалите, ето я луракастрията, красивата луракастрия, инжектирана обратно в мен, лукастрия, в мен, ето лукастрия, пееща песента на лукастрия в мен, нов синтез, и когато химическите складове в Творческата кула избухнаха в пламъци и дим, ето пламъците и дима, когато търкалящите се експлозии избухнаха една след друга и стените се изсипаха като сироп в пламтящата вода, аз избухнах в пламъци, разбит на парчета… ръцете, ръцете, краката и главата – всичко това беше взривено на парчета, все още го виждах, ето всички части от мен, погълнати от пламъци, най-малките части от мен сипеха и почерняваха, а торсът ми беше взривен на парчета, погълнат от пламъци, но „аз“ от мен се издигаше нагоре, нагоре и нагоре и когато черепът ми се взриви, „аз“ беше свободен.“
Назад към част 28 Напред към част 30
