Лестат
Не беше чак толкова различно от операционната зала в болницата, или поне така си представях, тъй като никога не бях попадал в такава. Но пък ги бях виждал достатъчно в популярни филми, за да разпозная цялото оборудване. Разликата беше само в това, че пациентът беше привързан към масата със стоманени ленти с на пръв поглед невъзможна здравина. И Рошамандес ме държеше здраво на място, докато двамата чакахме изгрева на слънцето.
На площада се беше разиграла битка – отчаяна, объркана, в която Кирил, Торн и призракът на Магнус напразно нападаха Рошамандес. Бях усетил присъствието на друг дух и дори присъствието на Арманд. Други. Имаше огнени проблясъци, вопли и проклятия. Бях извикал:
– Край. Предавам се. Не ги наранявайте. – Всичко свърши за няколко секунди.
И сега бяхме тук, в тази болнична стая, а Рошамандес внезапно изчезна.
Взирах се в тавана от бели акустични плочки и в заобикалящата го чудна страна от резервоари и лъскави пластмасови чували с течност, монитори и неща, които тиктакаха и хриптяха, жици и кабели и широки лъскави тръби – и тъмнокоси, тъмнокожи реплимоиди с красиви бадемовидни тъмни очи над хирургическите маски, чиито цели тела бяха увити толкова плътно в бели хирургически драперии и пластмаса, че изглеждаха като превързани. Спринцовка, вдигната високо във въздуха. Докосване, докосване, докосване. Малки струйки искряща течност.
Ръцете ми бяха вързани с каишка. Пръстите ми бяха вързани. Вратът ми беше вързан. Но една манивела изведнъж повдигна горната половина на това смъртно легло и аз седнах. Разбира се. Тя трябваше да премахне горната част на черепа ми! И всички стоманени ремъци бяха подредени така, че да позволят тази маневра, която ме отдалечаваше все повече от всичко, което можех да разбера.
Искаше ми се да бях зърнал другото тяло, тялото, покрито на масата, в което се вливаха всички тръбички, пълни с кръв. Дали това нещо вече беше живо?
Над очите ми някой сложи превръзка, дебела и мека. И там може би завинаги изчезва способността ти да виждаш. Как можеш да знаеш?
Бях замаян, почти не можех да говоря. Слънцето беше над хоризонта.
Амел плачеше.
„Кажи нещо, идиот! Поне ми кажи довиждане.“
Светлините се включиха, толкова ярки, че прогориха превръзката и клепачите ми, но старият познат мрак щеше да се погрижи за това. Ножица реже. Така или иначе никога не съм харесвал толкова много това сако и тази риза. Пробождане с игли. Изключително… изключително много ми харесва тази кожа.
Това не беше сън. Беше друго място. И едва бях протегнал ръка, за да отворя вратата, и тя изчезна.
Просто изчезна.
Следващото нещо, което разбрах, беше, че спя настрани. После се обърнах по гръб и си помислих: Колко е твърдо това легло, а ароматите, които долавям, какви са те, тези вредни химически миризми? Чух шумовете от движението и някъде съвсем наблизо звуците от ходене на хора като по оживена улица.
Очите ми се отвориха. Отново се загледах в тавана от акустични плочки.
Жив съм.
Слаба електрическа светлина меко осветяваше тавана и мястото, където лежах.
Седнах и огледах стаята.
Повечето от оборудването беше изчезнало. Другото тяло на другата маса беше изчезнало. Бях сам, седнал на носилка, и бях напълно облечен.
Ленената риза беше нова, костюмното сако беше ново, панталонът беше нов, но лъскаво полираните черни ботуши бяха мои. И пръстените на пръстите ми, разбира се, бяха мои. Любимите ми очила с виолетови оттенъци бяха в джоба на гърдите ми.
Попипах косата си; тя беше както винаги, когато се събуждах – гъста и дълга. И все пак усещах деликатни, но твърди шевове в плътта на главата си. Погледнах ръцете си, а после и останалата част от себе си.
Слязох от носилката, преминах през разпръснатите маси и стойки, метални шкафове и други на пръв поглед отломки и отворих вратата.
Празен коридор на модерна сграда, а в далечния му край врата към оживена улица. Сложих виолетовите си очила и излязох.
Това беше Маре – един от най-старите квартали на Париж. Беше малко след залез слънце и всички светлини се бяха запалили. Скоро се озовах по един от онези много тесни тротоари, които се срещат често в стария Париж, минах покрай претъпкана книжарница и кафене с парливи прозорци, покрай магазини, покрай ресторанти и след малко се запътих под сводестите тавани на стара каменна аркада. Навсякъде около мен имаше смъртни, които идваха и си отиваха, без да обръщат внимание на шокиращо бялата ми кожа или на любопитното ми клатушкане, докато се мъчех да поставям единия си крак пред другия, следвайки една каменна улица в друга каменна улица. Тълпите се сгъстяваха и ми се струваше, че това е най-живописният град в целия свят.
Небето беше зимно бяло и въздухът не беше толкова ужасно студен.
Накрая се запътих към голям площад с висок триетажен фонтан в средата му. Но фонтанът беше изключен. А снегът лежеше лек, свеж и чист над всичко, дърветата без листа блестяха с тънък лед, лед, който можеше да се разпука на милиони парченца, ако го докоснеш, а дълбоките наклонени покриви на именията около площада блестяха от сняг.
Бях сам.
Съвсем сам. Поех дълбоко въздух и погледнах нагоре през белотата и постепенно проникнах през слоевете на спускащите се облаци и различих звездите.
Сам. Без топла ръка на тила, без нищо живо и дишащо в мен, което не бях аз. Никакъв глас, който би могъл да ми говори или да ме чуе, ако заговоря. Просто сам.
Точно такъв, какъвто бях преди повече от двеста години, когато статуята на Ришельо на Луи XIII на кон се намираше в средата на това огромно място, а тези имения бяха спуснати в петите, вече не бяха на мода, и аз бях минал оттук бодро след идването на вампирската Кръв, свиреп и силен и способен да обикалям цял Париж, изглежда, воден от жаждата си.
Невинна кръв. Това беше мисълта ми. Тя не беше дошла от някой друг.
Все още жив.
Една смъртна жена спря само на няколко крачки от мен. Палтото ѝ стигаше до върховете на ботушите, а около лицето и врата ѝ беше увит изцяло шал. Тя ми заговори на бърз френски, като ми каза, че ще умра от студ, ако не вляза някъде вътре и не си взема палто, което да облека. Кимнах и ѝ благодарих, а тя се втурна нататък през мрачните снежни ливади.
Е, сега е най-подходящият момент, помислих си, да разбера какво се е изгубило, ако има нещо. Изкачих се нагоре, достатъчно бързо, за да не го улови никое смъртно око, и скоро пресякох небето над Париж и се насочих непогрешимо, както винаги, към дома.
Беше осем часа, когато влязох в балната зала. Чух радостните възгласи и викове още преди да стигна до вратата. И звуците на хората, които бързаха из многобройните коридори и салони.
– Къде е оркестърът? – Попитах. Проправих си път към едно открито пространство до клавесина. Мариус ме взе на ръце. Музикантите се вляха в малкото сборище от позлатени столове и Антоан излезе на малкия черен подиум. Скоро зад мен се разнесе похотлива триумфална музика.
Придържах се неподвижно към Мариус.
– Това бяха най-лошите часове в цялото ми съществуване – прошепна той в ухото ми. – После казаха, че си жив, че са те видели в Париж. А аз не повярвах.
Тълпата около нас ставаше все по-гъста и по-гъста, а кръчмарите се бутаха тук и там, за да намалят пространството, в което стояхме.
Скоро всички лица бяха там, с изключение на Луи, Роза и Виктор. Но как можеше да е така? Обърнах се. Те стояха само на два метра от мен, сгушени един в друг, а по чистата белота на лицето на Луи се спускаха две тънки линии от кървави сълзи.
Сигурно беше минал час на индивидуални прегръдки, на уверяване на себе си и на всеки човек, че съм цял и завършен. Бях жаден, но не ми пукаше.
Не можех да спомена името му. Не можех. Не можех да произнеса името му и те сякаш го усетиха и също не го казаха. Не попитаха: Тук ли е? Няма ли го?
Едва когато най-сетне всичко свърши – и тържествата, и въпросите, и моите многократни отговори – едва когато слязох в криптата, седнах сам в тъмното и казах:
– Амел. Амел, къде си? Плът и кръв ли си? В безопасност ли си?
Кървавите сълзи се стичаха по лицето ми така, както се стичаха по лицето на Луи, докато ризата и палтото не бяха съсипани, а после се разплаках като дете.
Назад към част 39 Напред към част 41
