Глава 8
Амалия духна ръцете си, а дъхът ѝ се размъти в хладния въздух.
– Какво отнема толкова време?
Сгушена в навеса на автобусната спирка, погледнах телефона си. На екрана светеше съобщението на Езра отпреди два часа, в което ни нареждаше да се срещнем с него в едно кафене в центъра на града след час. Този час беше изминал и кафенето беше затворило за през нощта, оставяйки мен и Амалия да се мотаем по тъмната улица.
Изпратих му три съобщения и се опитах да му се обадя, но без отговор.
– Да продължим ли да чакаме? – Промълвих. – Или просто да се приберем вкъщи?
Амалия премести тежестта си.
– Ами Тори?
Прехвърлих се на името ѝ, за да изкарам историята на чата ни. В десет часа тази сутрин тя ми беше изпратила съобщение: Имам следа за място за нашето специално събитие! Ще ти съобщя как ще мине.
След това – нищо. Не беше отговорила на последващите ми съобщения.
Заиграх се с верижката около врата си и се загледах нагоре-надолу по улицата. Част от мен се изкушаваше да извика Зилас от инфернуса, но по тротоарите се движеха шепа пешеходци, загърнати в якетата си, и не можех да рискувам някой да го види.
В задната част на съзнанието ми трепна нетърпение – на Зилас също не му беше приятно напрегнатото чакане.
– Просто искам да приключим с това – каза Амалия с въздишка. – След това ще можем да се съсредоточим върху амулета на Вх’алир и порталната магия.
– И Ксевер – добавих аз, като предпочитах да не се занимавам със задачата да изпратя Зилас у дома.
Тя придърпа плетената си шапка по-ниско над ушите си, като този жест почти прикриваше измерващия поглед, който ми хвърли.
– Искаш ли да се справим с Ксевер, преди да се опитаме да отворим портал, за да изпратим Зилас у дома?
– Нямаме никакъв шанс да се изправим срещу Ксевер и Називер без Зилас.
– Това е вярно – допусна тя.
– Мислиш ли, че се бавя с изпращането му у дома? – Попитах раздразнено. – Може би не си спомняш, но аз не се опитах да го спра да използва портала на Сол. Казах му да си ходи.
– Помня. – Тя ме погледна, след което се загледа решително в кръстовището, където току-що бе светнал зелен светофар. – Разбирам, че Зилас е важен за теб, но… виж, не се плаши, добре? Но сигурна ли си, че привързаността ти към него не идва от нездравословно място?
– Какво? – Избухнах.
– Родителите ти починаха преди по-малко от година и ти остана почти сама. Не съм ти помагала в началото, нали? Ами ако… го използваш като емоционален сурогат, за да се справиш с чувството си на загуба и самота?
Червата ми се изкривиха неприятно.
– Говорила ли си с терапевт за мен или нещо подобно?
– Не! – Тя пъхна ръце в джобовете си. – Прочетох няколко публикации в блога за скръбта и съзависимостта.
– Мислиш, че Зилас и аз сме съзависими?
– Не, всъщност. Това не е много подходящо. Просто се опитвах да разбера какво се случва с теб.
Погледнах я с нов поглед.
– Притеснявам се! – Добави тя защитно. – Винаги си имала този наивен поглед към Зилас, сякаш той е очарователен, а не ужасяващ. Хранила си го с бисквити и си му чела книги още преди да имаш договор.
– Не съм му чела книги.
– А договорът ти дори не работи! Това не те ли притеснява? Защо не е убил никого от нас?
Пръстите ми се притиснаха към предната част на якето ми, където беше скрит инфернусът.
– Защото обеща.
– Някакво обещание… – Тя отхапа думата. – Отново си заблудена, Робин. Той не е ангел-хранител, който по случайност има рога на демон.
– Не съм казала, че е такъв. Ако смяташ, че е толкова ужасен, тогава обясни защо през цялото време е спазвал обещанието си да ме защитава? Дори когато заради това едва не го убиха?
Устата ѝ ту се отваряше, ту се затваряше.
– Върнахме се за теб, помниш ли? – Казах тихо. – Той можеше да избяга от īnkav, ако беше продължил да бяга, но се върна, за да те спаси.
Тя изпъшка.
– Добре. Добре, права си. Не е честно от моя страна да продължавам да го обрисувам със стереотипи за демони.
Болезнената тежест в гърдите ми олекна.
– Но – добави тя решително – това не променя факта, че той все още е демон, а ти не искаш демоничния му член да е близо до теб.
Отдръпнах се с шокиран писък, а лицето ми моментално пламна.
– Повярвай ми, Робин – каза тя с мъдро кимване. – Девиците виждат всичко с невинни очи, но не всичко е сладко и розово, особено когато…
– Аз не съм девствена.
Думите отекнаха в автобусната спирка. Осъзнах какво съм изрекла току-що и си сложих ръка на устата.
Амалия се вгледа за секунда, после изхърка.
– Моля те. Ти си най-девствената девойка, която съм виждала. Винаги знам кога книгите ти стават парливи, защото се изчервяваш, докато четеш.
– Не съм! – Стиснах зъби, като се молех Зилас да не долови нищо от това. – Запознах се с едно момче в класа ми по история 202 и се срещахме един семестър. – Бузите ми се нажежиха още повече. – Спахме заедно няколко пъти.
– Няколко пъти – повтори тя съмнително. – Добре ли беше?
– Хм… предполагам, че да?
– Това означава, че не е било хубаво – каза тя сухо. – Защо спря да се виждаш с него?
– Ами, той беше специалист по философия.
– А. Не казвай повече. – Тя се втренчи в почервенялото ми като цвекло лице. – Защо тогава си толкова разсъдлива?
– Не съм разсъдлива! Просто съм… просто срамежлива. – Сложих ръце. – Както и да е, знам какво е с-секс, добре? Не е нужно да ме поучаваш.
Тя се изсмя на неспособността ми да кажа „секс“, без да се запъна.
– Опитвала ли си нещо друго освен мисионерската с гаджето си?
– Няма да водим този разговор.
– О, хайде. Любопитно ми е. Той слизал ли е върху теб?
Загубила всякакво чувство за достойнство, притиснах ръце към ушите си.
– Имала ли си някога оргазъм? – Попита тя гръмко, усмихвайки се на гърчещото ми се смущение.
Натиснах по-силно ушите си, опитвайки се да блокирам реалността. Ако тя зададе още един неуместен въпрос, ще…
– Прекъсвам ли?
Амалия и аз се завъртяхме. Езра стоеше точно пред автобусната спирка с черна шапка, която скриваше къдравата му коса. Нивото ми на униние се повиши до небето и аз почти се сгуших зад по-високата си братовчедка.
– Момичешки разговори – каза тя без притеснение. – Къде, по дяволите, беше? Чакаме те от повече от… е, добре ли си?
Когато острото ѝ нетърпение премина в предпазлива загриженост, погледнах Езра правилно – и осъзнах, че в лицето му няма хумор. Челюстта му беше скована, а очите му бяха изпълнени с плашеща празнота.
– Телефонът ми се развали – каза той категорично. – Кай и аз трябваше да претърсим района и това отне повече време от очакваното. Хайде.
Той се отдалечи от автобусната спирка, а аз размених бърз, притеснен поглед с Амалия, преди да се втурна след него. Вървях няколко крачки след него, после се затичах към него.
– Езра? – Попитах колебливо. – Какво става?
Той продължаваше да върви, загледан право напред.
– Не съм достатъчно спокоен, за да говоря за това точно сега.
– О. – Вървях до него, като ми се налагаше да изпъвам крака, за да не изоставам. – Кай все още ли е наоколо?
– Не, той се върна.
– Къде се върна?
Челюстта на Езра се сви.
– По този път.
Той зави в една алея, като ни поведе покрай три сгради, преди да спре до порта от верижна мрежа, която защитаваше подобен на гараж отвор в задната част на двуетажна тухлена постройка. Той извади ключ от джоба си и отключи катинара на портата.
Вратата издрънча, когато я отвори, а шумът отекна в тихата уличка. Амалия и аз го последвахме през гаража.
Вътре въздухът миришеше на мухъл. Включих фенерчето на телефона си, като го държах насочено към пода. Коридорът беше обикновен и бежов, без да дава индикации за предназначението на сградата, но когато надникнах през една врата, открих малко помещение, облицовано от едната страна със стъклени витрини от пода до тавана, зад които стояха манекени, облечени в тъмни униформи.
– Какво е това място? – Прошепнах рязко.
– Музей на полицията. – Езра отвори една врата, обозначена със знак за стълбище. – Затворено е, така че никой няма да се появи изневиделица. Пък и кой би очаквал престъпна дейност в сграда, собственост на полицията?
Никой – защото да се нарушава законът в задния двор на полицията беше нелепа глупост. Като се има предвид настроението на Езра обаче, реших да не изтъквам това.
Той ни заведе в мазето и прокара ръка по панел с ключове за осветление, като ги включи всички наведнъж. Редици флуоресцентни крушки затрептяха и осветиха дълъг участък от открит бетон. По стените бяха наредени рафтове за съхранение, пълни с кутии. Нямаше прозорци. Никакви други изходи. Напълно лично.
Прибрах телефона си в джоба и минах покрай него, като сканирах пода. Пукнатините и вдлъбнатините трябваше да бъдат запълнени, тъй като всички несъвършенства можеха да попречат на магията, но пространството беше достатъчно голямо за ритуалния масив.
– Ще се получи ли? – Попита Езра.
– Да – отвърна Амалия със смесица от изненада и удовлетворение. – Това всъщност е перфектно.
– Добре. Кай и аз взехме консумативите, за които говорихте миналия път. Не бяхме сигурни от какво точно ще имате нужда, затова взехме всичко, за което се сетихме.
Обърнах се и го открих да жестикулира към една огромна чанта до вратата. Няколко найлонови торбички от магазина за железария надничаха отгоре, а моп и кофа бяха облегнати на стената.
– Пълнител за пукнатини в бетона, диамантени блокчета за шлайфане, гъби… – изрецитира Езра. – Алхимична боя и препарат за отстраняване на боя, измервателна лента, прави линийки, ъгломерни линийки, транспортири, компаси.
Извадих от чантата двугалонна кофа с пластмасов капак. Някой беше написал върху нея с черен маркер „Премахвач“.
– Всичко това от гилдията ли си взел?
– Не, не искахме да привличаме вниманието към себе си. Кай се снабди с него. – Езра смъкна якето си и запретна ръкавите си. – Пълнителят за пукнатини има нужда от няколко часа, за да изсъхне, така че трябва да го приложим веднага. Къде искаш да започна да шлайфам?
– Първо трябва да маркираме кръга – каза Амалия. – Вземи измервателната лента.
Когато извадих от чантата обикновена строителна мерителна лента, от предната част на якето ми се разля пурпур. Зилас се появи до мен, а носът му се набръчка от мухлясалия въздух. Светещият му поглед проблясваше из пространството, докато правеше обичайното си високоскоростно планиране на маршрута за бягство – част от това да бъдеш „умна плячка“.
Той се завъртя с лице към Езра.
– Един изход.
– И само един път навътре – отвърна той. – Ако се притесняваш, че ще попаднете в засада, наблюдавай отвън.
Зилас се намръщи.
Двамата с Езра опънахме измервателната лента по пода, а Амалия отбеляза централната точка. След това тя използва най-големия комплект компаси, за да очертае кръг с ширина двадесет и пет фута. Зилас редуваше да наблюдава усилията ни и да изследва рафтовете за съхранение покрай стената.
С блокче за шлайфане в ръка Езра се зае с изравняването на пода. Аз грабнах кофата за мопа и се впуснах нагоре по стълбите, търсейки баня, където да я напълня с вода.
Зилас ме последва, а опашката му се размърда.
– Магията на хх’айнун е бавна.
– Да – съгласих се разсеяно, като насочих фенерчето на телефона си нагоре и надолу по коридора. – Това ще отнеме известно време.
Намерих една баня, напълних кофата с гореща вода и се върнах в мазето. Докато потапях мопа във водата, Езра седна на петите си и погледна продължително Зилас, който се шляеше зад мен и излъчваше нетърпение.
Той подхвърли на демона шлифовъчното си блокче и Зилас го хвана, като объркано погледна непознатия предмет.
– Бъди полезен – каза Езра, като се изправи на крака. – Колкото по-бързо работим, толкова по-скоро ще можем да си тръгнем.
Магьосникът се върна до чантата, взе второ шлифовъчно блокче и се върна на мястото си. Зилас го наблюдава за момент, след което приклекна и започна да стърже с блокчето си по неравното място на бетона. Двамата с Езра работеха равномерно по пода, а аз ги следвах с мопа, като почиствах праха и мръсотията. Въоръжена с пълнителя за пукнатини, Амалия поправяше всяко несъвършенство.
Докато успеем да прекосим кръга, пълнителят за пукнатини в първата половина беше изсъхнал. Езра и Зилас го претърсиха отново с шлайфащите си блокчета, а аз избърсах с чиста вода.
Накрая върнах мопа на първоначалното му място, а гърбът ме болеше. Езра и Зилас захвърлиха шлайфащите си блокчета в чантата, а ръцете им бяха покрити с бял бетонен прах.
– Единият от нас ще ви посрещне на същата спирка утре в девет – каза Езра. – Всеки път трябва да проверяваме района, преди да се доближите до тази сграда.
– За какво да провериме района? – Попита Амалия.
– За култисти. – Езра стисна и разтвори челюстта си, след което издиша тежко. – Един сектант нападна Тори, след като тя спря тук тази сутрин. Не смятаме, че знаят за това място, но сме изключително предпазливи.
– Тори добре ли е? – Попитах, страхувайки се от отговора.
– Тя… изглежда, че ще се справи. Сега се връщам в болницата.
В болницата? Не беше добър знак, когато повечето митици получаваха първа помощ от лечителите.
– Дръж ни в течение, моля.
– Ще кажа на Кай да ти изпраща новини. Вероятно той ще бъде този, който ще се срещне с теб утре, тъй като Аарон е ангажиран с работа в гилдията.
Зилас се върна в инфернуса, а Езра изведе мен и Амалия от сградата на добре осветена улица на един квартал разстояние. Когато се обърна да си тръгне, хванах ръката му. Несъответстващите очи се насочиха към мен, студени, гневни и засенчени от безпомощност.
– Това не е твоя вина, Езра – казах тихо. – Това е Ксевер. Той е причината за всичко това.
Изражението му не се промени, но челюстта му леко се отпусна.
– Погрижи се за себе си, добре?
Той кимна.
– Ти също, Робин. Всичко това скоро ще приключи.
Гледах го как се отдалечава, а долната ми устна беше притисната между зъбите ми. Скоро. Седмица, може би малко по-малко, но култът вече почти беше убил Тори – и още една седмица можеше да е опасно дълго забавяне.
Назад към част 8 Напред към част 10
