Част III
РАГНАРОК
В
СТОЛИЦАТА НА
СВЕТА
Роуз
В кулите без върхове в Мидтаун
Той беше неустоим. Роуз го слушаше от часове. Можеше да слуша вечно слабия му звучен глас. Виктор също слушаше, стоейки тихо до отворената врата на кухнята. Виктор в своите дънки и бяла поло риза, с онази любяща усмивка, която играеше на устните му, я разсейваше със самото си присъствие. Искаше ѝ се отново да бъде в прегръдките му, сама, скоро, в спалнята в дъното на коридора.
Но точно сега тя слушаше Луи.
Луи избягваше ярките електрически лампи, душата на деветнадесети век, призна си той, предпочиташе тези старомодни свещи и особено тук, в този висок стъклен апартамент, където яркостта на Мидтаун около тях осигуряваше цялото нощно осветление, от което можеха да имат нужда.
Всъщност небето никога не беше черно над голямата остра блестяща сребърна точка на сградата Крайслер в стил арт деко и безбройните кули, които я заобикаляха, в този безопасен улей от безброй светещи прозорци, които сякаш ги държаха тук по-сигурно в пространството, отколкото стоманените греди на този небостъргач, чиито асансьори ги бяха докарали до това килимено убежище на шестдесет и третия етаж.
Охрана в съседния апартамент. Охранители в мраморното фоайе долу, охранители по тесните тротоари на Петдесет и седма улица. Охрана в горния и долния апартамент.
И Торн тук, червенокосият кръвопиец, викингският кръвопиец, в сиво вълнено палто, застанал като страж до входа на коридора, със скръстени ръце, загледан в нощта. Ако чуваше какво си говорят, не даваше никакъв знак за това. Беше неподвижен, откакто пристигна.
Те седяха един срещу друг – Луи и Роуз – на малка кръгла стъклена маса с модерни черни емайлирани столове „Кралица Ана“. Той носеше дълъг пуловер от черна вълна, който се къдреше на врата. Косата му беше черна като пуловера, но беше лъскава, а очите му блестяха като изумрудения пръстен, който носеше на ръката си.
Лицето му беше толкова светло, че я накара да си спомни за нещо, което Д. Х. Лорънс беше написал, един ред от „Синове и любовници“, за това, че лицето на мъжа в младостта му е било „цветът на тялото му“. За първи път Роуз усети, че сега знае какво е имал предвид Лорънс.
Луи говореше с търпеливия си нежен глас.
– Мислиш, че знаеш, но не можеш да знаеш. Кой не би бил заслепен от предложението за вечен живот? – Той беше там от часове, търпеливо отговаряше на въпросите на Роуз, обясняваше нещата от своята гледна точка. – Ние не разполагаме с вечен живот, който да е твърдо в обсега на ръцете ни. Трябва да работим за него, за да останем „безсмъртни“. Навсякъде около нас виждаме как други кръвопийци загиват – защото нямат духовната издръжливост за това, защото никога не преодоляват първите няколко години на сътресения и откровения или защото са убити от други, изтръгнати направо от живота от насилието. Ние сме безсмъртни само в смисъл, че не остаряваме, че болестите не могат да ни повалят, в смисъл, че имаме потенциала да живеем вечно, но повечето от нас живеят наистина много кратко.
Тя кимна.
– Това, което се опитваш да ми кажеш, е, че това е напълно окончателно решение – каза тя. – Но не знам дали можеш да разбереш колко тотална е станала обсесията ми от него.
Той въздъхна. Имаше тъга в него дори в най-светлите му моменти, когато говореше за Лестат, за буйността на Лестат и за отказа му да приеме поражението. Тогава се беше усмихнал и тази усмивка беше рядък слънчев лъч. Но очарованието му очевидно беше обвито в меланхолия и непоклатима мрачност.
Виктор излезе напред и за пръв път от един час зае стола между тях. Слаб аромат на онази Акуа ди Джио, която сега беше по възглавницата и чаршафите ѝ, и по всичките ѝ сънища.
– Това, което Луи иска да каже – каза той на Роуз, – е, че щом преминем тази бариера, ще узнаем неща, които никога няма да можем да променим или забравим. Разбира се, ние сме обсебени сега. Искаме го. Как можем да не го искаме? От наша гледна точка това не подлежи на обсъждане. Но той се опитва да ни предупреди: щом преминем, ще бъдем обсебени от нещо съвсем различно и това обсебващо съзнание – че вече не сме живи, не сме хора – никога няма да може да бъде отменено. Това никога няма да изчезне. Следваш ли ме? Това, от което сме обсебени сега, може да изчезне.
– Разбирам – каза Роуз. – Повярвай ми, разбирам.
Луи поклати глава. Той вдигна рамене и след това бавно се отпусна отново, полагайки безучастно дясната си ръка върху масата. Гледаше към масата, но беше потънал в мислите си.
– Когато Лестат дойде, това ще бъде негово решение, разбира се.
– Не съм сигурен защо това трябва да е така – каза Виктор. – Изобщо не съм сигурен защо да не мога да взема решението със съгласието на Фаред или Сет. Фаред ме доведе на този свят, наистина. Не Лестат.
– Но никой няма да вземе решението, освен чичо Лестан – каза Роуз. – Това е достатъчно ясно. Никой не желае да го вземе. И честно казано, ами тази вечер имахме възможност да си кажем думата за това и аз съм благодарна. Имахме възможност да кажем на глас какво искаме.
Виктор погледна Луи.
– Ти казваш да изчакаме. Казваш „не бързай“. Но какво ще стане, ако умрем, докато чакаме? Какво ще стане тогава? Какво ще си помислиш? Ще съжаляваш ли, че сме чакали? Вече не знам какъв е смисълът на чакането.
– Умираш, за да се превърнеш в това – каза Луи. – Не можеш да го проумееш. Умираш. Не можеш да станеш това, което сме ние, ако не умреш. Предполагам, че накрая казвам това. Мислиш, че вземаш това, което светът нарича информирано решение, но не е така. Не можеш да го направиш. Не можеш да знаеш какво е това, да си едновременно жив и мъртъв.
Виктор не отговори. Дори не изглеждаше прекалено загрижен. Беше толкова развълнуван, че са тук, толкова развълнуван, че са стигнали дотук. Беше изпълнен с очакване.
Роуз погледна настрани и после отново се върна към замисленото лице на Луи, към тъмнозелените му очи и към оформянето на устата му. Красив мъж, може би на двадесет и четири години, когато го бяха довели в Кръвта, и какъв язвителен портрет беше направил на света на чичо Лестан, на своя създател, на Лестат. Но сега това нямаше значение, нали? Не, изобщо не.
Тя си помисли за другите, които бе зърнала снощи, влизайки в балната зала на покрива на огромната къща, наречена Тринити Гейт. Беше свикнала с предсмъртното сияние на Фаред, дори на могъщия Сет, който винаги стоеше далеч от ярките електрически лампи, когато идваше при нея, който говореше от сенките с тих потаен глас, сякаш се страхуваше от силата му, от вибрацията му. Но нищо не я беше подготвило за това, че щеше да ги види всичките в тази огромна бална зала в горната част на дългото мраморно стълбище.
Фаред се беше притеснил, че я водят там. Тя го знаеше. Усещаше го. Сет беше този, който беше взел решението за нея и за Виктор, Сет беше този, който беше казал:
– Защо да ги държиш затворени?
Доколкото Роуз можеше да види, Сет беше взел решение.
Позлатените маси и столове бяха разпръснати по периферията от двете страни на дансинга, срещу стените от френски врати, облицовани с огледално стъкло. На всеки няколко метра бяха разположени с вкус зелени палми и сини, розови и червени цветя в бронзови саксии.
А в края стоеше роялът и групата музиканти и певци, всички кръвопийци, които я бяха омагьосали с физическата си красота, както и със звуците, които издаваха – цигулари, арфисти, певци, създаващи своеобразна симфония, която изпълваше огромното помещение със стъклен таван.
Под трите кристални полилея в сънливия мрак навсякъде се виждаха ярки неестествени лица. Имената я подминаваха в равномерен изтръпващ поток, докато я представяха – Пандора, Арджун, Грегъри, Зенобия, Дейвис, Авикус, Еверард… Тя не можеше да си спомни всички, не можеше да си спомни всички забележителни лица, особеностите, които я бяха завладели, докато я водеха от маса на маса по тъмния полиран под.
А после поразителните неземни музиканти, високият, плешив и усмихнат Ноткер, който ѝ се поклони, и неговите цигулари от планините, и младите момчета и жени, които бяха пели с такива блестящи и пулсиращи сопранови гласове, а после Антоан, Антоан, който приличаше на имитация на Паганини с цигулката си, и Сибел, Сибел в дълъг черен шифон, шията ѝ положително обсипана с диаманти, която се надигна от пианистката пейка, за да я хване за ръка.
От страниците, които беше прочела, от измислиците, които бяха проникнали в сънищата ѝ, те бяха оживели около нея, заедно с множество непознати, и тя се бе озовала в отчаяно желание да запечата всеки миг в треперещото си сърце.
Виктор беше много по-подготвен за това – човешко дете, израснало сред кръвопийци, което лесно стискаше ръце, кимаше и отговаряше на въпроси, макар че остана до Роуз. Беше избрал дългата бяла копринена рокля за нея от гардероба ѝ и беше облякъл черно кадифено сако с варена риза за случая, като отново и отново се взираше в нея, сякаш се гордееше, че държи ръката ѝ на ръката си.
Беше сигурна, че всички кръвопийци крият любопитството и изумлението си, че ги виждат, което беше толкова смешно, защото тя беше много шокирана, че ги вижда всичките.
Мариус я беше прегърнал, единственият, който го направи, и ѝ беше прошепнал поезия:
„О, тя учи факлите да горят ярко!
Сякаш виси на бузата на нощта
като богат скъпоценен камък…“
Той беше целунал и Виктор.
– Такъв подарък си за баща си – беше казал той. И Виктор се усмихна.
Беше разбрала, че Виктор е на ръба на сълзите, че Лестат още не е дошъл. Но Лестат беше на път. Това вече беше сигурно. Беше тръгнал на юг по поръчение на амазонката, което не търпеше отлагане. Но той щеше да дойде, със сигурност щеше да дойде. В това ги уверяваше самият Сет. Твърдеше, че го е чул от неподправен източник – собствената майка на Лестат.
И Роуз беше на ръба да се срине при тази новина. Но всичко това бе направило напрежението не само поносимо, но и поглъщащо. Със сигурност Сет нямаше да ѝ разкрие цялата дълбочина на техния свят, ако чичо Лестан – ако Лестат нямаше да даде и на двамата Тъмния дар.
– Тъмният дар. – Тя обичаше да шепне тези думи.
Снощи бе настъпил момент, в който сякаш цялата компания бе на дансинга, а някои от кръвопийците пееха тихо с музикантите и цялата бална зала бе обвита в облак от златна светлина.
Тя беше танцувала с Виктор, а той се беше навел и я беше целунал по устните.
– Обичам те, Роуз – беше казал той. И в този миг тя се бе вкопчила дълбоко в душата си и се бе запитала дали биха могли да се отвърнат от това, наистина да се отвърнат от него, и да отидат на някое друго място, на някое безопасно място, където естествената им любов един към друг би била достатъчна, за да затъмни спомените за това? Двамата с Виктор със сигурност бяха познали най-съблазнителната интимност, най-сладката привързаност, най-чистата любов, която някога си беше представяла. То бе заличило за нея цялата грозота и ужас от случилото се с Гарднър, целия срам и съкрушителното разочарование. През деня, когато кръвопийците спяха и тайните им бяха изчезнали заедно с тях, тя бе притиснала Виктор до сърцето си и той бе притиснал нея, и това бе само по себе си чудо, само по себе си тайнство, само по себе си дар.
Тя потръпна.
Сега осъзна, че Луи я гледа, както и Виктор. Много е вероятно Луи да е чел мислите ѝ. Дали беше видял тези нейни спомени с Виктор, заедно? Тя се изчерви.
– Мисля, че Сет е взел решението – каза Луи, говорейки на самите ѝ мисли. – В противен случай никога нямаше да те доведе в Тринити Гейт снощи. Не. Той само чака Лестат да го утвърди. Той е взел решението си.
Роуз се усмихна, но усети как в очите ѝ напират сълзи.
– Той ще дойде тази вечер, знам, че ще дойде – каза Луи.
– Фаред отдава голямо значение на човешкия живот, на човешкия опит – каза Виктор. – Може би и баща ми го прави. Мисля, че Сет изобщо не се интересува много от човешкия опит.
Роуз знаеше, че Виктор е прав. Тя си спомняше твърде ясно първия път, когато бе зърнала Сет. Беше в малките часове и тя изпитваше болка. Навсякъде около нея имаше игли, ленти, монитори. Виктор нямаше да се върне до сутринта, а д-р Гилман не можеше да бъде открит.
При нея беше дошъл Сет, тъмноок мъж в вездесъщите бели престилки на болницата, който стоеше на разстояние от леглото ѝ и ѝ говореше с тих глас.
Беше ѝ казал, че болката ще изчезне, ако го слуша, просто да следва думите му, и наистина, докато ѝ говореше за болката, докато я молеше да я опише с цветове, да си я представи и да каже какво и къде я усеща, болката се стопи.
Тя се разплака. Разказала му за чичо Лестан и за това как той е искал тя да бъде щастлива и здрава млада жена и как тя го е разрушавала отново и отново. Може би никога не е била достатъчно добра, каза тя, за цял живот.
Сет се разсмя с тих и студен смях. Той обясни с голям авторитет, че тя не е съсипала нищо, че животът е отговорен за живота, че болката е навсякъде, че тя е част от процеса на живота, както раждането и смъртта.
– Но радостта, радостта, която си познала, любовта, която си познала, това е важното, а ние, съзнателните, тези, които можем да скърбим, само ние можем да познаем радостта.
Беше странна среща. И тя не го беше виждала повече, докато не се почувства много по-добре, и тогава беше сигурна, че той не е повече човек, отколкото чичо Лестан е човек, и тогава вече знаеше, че Фаред не е човек и д-р Гилман също не е човек, и че Виктор знае всичко това с много по-голямо разбиране, отколкото тя би могла да има. Беше се борила с това, разхождайки се по пода на стаята си в пустинната болница, разпитвайки собствените си сетива, собственото си усещане за нормалност, и Сет се появи и каза:
– Не ни позволявай да те побъркаме. – Той излезе от сенките и взе ръцете ѝ в своите. – Аз съм точно това, което си мислиш, и това, от което се страхуваш – беше ѝ казал той. – Защо да не знаеш? Защо да не разбереш?
Ефектът от тези нощни разговори беше неизмерим и първия път, когато двамата с Виктор бяха интимни, тя му каза на ухото:
– Не се страхувай за мен. Аз знам какви са те. Знам всичко за тях. Разбирам.
– Благодаря на небето – беше отговорил Виктор. Бяха се сгушили един в друг по модата на лъжичката и той беше целунал косата ѝ. – Защото вече не мога да лъжа за това. Мога да пазя тайни. Но не мога да лъжа.
Сега тя го гледаше, гледаше начина, по който седеше в креслото, гледаше далечната стъклена стена и яркия градски пейзаж отвъд нея. И почувства такава любов към него, такава любов и доверие.
Тя погледна Луи, Луи, който отново я гледаше, сякаш четеше мислите ѝ.
– Ти беше повече от любезен – каза тя – но ако ни изгонят от всичко това, ако в крайна сметка се случи това, не знам какво бъдеще може да има за нас.
Тя погледна към Виктор. Изражението му не ѝ казваше нищо, освен че я обича и че има търпение, каквото тя нямаше.
Опита се да си го представи – двамата заедно, женени, с деца, собствените им розови бузки, малки деца, които се носят през света на вълшебното килимче на богатството, завещано им от същества от тайно и непознато царство. Тя не можеше да си го представи, не можеше.
Но със сигурност някак си никога нямаше да се стигне дотам. Всичко това нямаше да остане в чудодейния спомен, който щеше да избледнява с всяка изминала година.
Тя погледна Луи.
А той ѝ подари една от онези редки светли усмивки. Изглеждаше топъл, човешки и едновременно с това твърде велик, за да бъде смъртен.
– Това наистина е подарък, нали? – Попита Роуз.
По изражението на лицето му падна сянка, но после той отново се усмихна и я хвана за ръка.
– Ако Лестат може да го поправи, значи ще бъде поправено – каза той. – И за двама ви. Но в момента се случват други неща, други неща и никой няма да те въведе в нашия свят, докато тези предизвикателства не бъдат посрещнати.
– Знам – каза тя. – Знам.
Искаше ѝ се да каже още, че е било толкова мило от страна на Луи да остане с тях, да ги изчака, когато очевидно трябва да ѝ е било трудно да напусне постоянно нарастващите тълпи при Тринити Гейт, но тя беше казвала това отново и отново. И знаеше, че благодарностите ѝ към всеки и към всички се превръщат в своеобразно бреме, и го остави там, където беше.
Стана и отиде до голямата стъклена стена, за да погледне към града, за да остави очите си да се движат из тази бляскава дива гора, в която самият живот кипеше навсякъде около нея така сигурно, както и в далечните улици долу, а само на метри от нея сякаш имаше затъмнени прозорци, разкриващи опушени и призрачни офиси и претъпкани спални и всекидневни, и покриви с блестящи сини плувни басейни, а някои със зелени градини, съвършени градини като градини-играчки, с дървета-играчки, които ѝ се струваше, че може да протегне и да вземе с пръсти, и всичко това се простираше към голямата далечна сянка на Сентрал парк.
Искам винаги да помня тези нощи, помисли си тя. Искам да ги запазя завинаги в паметта си. Искам да не губя нищо. Когато това стане, когато е решено и всичко свърши, ще напиша мемоари, които се стремят да уловят всичко завинаги. Когато се случва, то е твърде красиво, твърде смазващо и можеш да усетиш, че се губи с всеки дъх, който поемаш.
Съвсем неочаквано над нея се появи дълбока тъмна маса, нещо като облак, който се образуваше и се спускаше точно пред очите ѝ. За част от секундата той се сгъсти и се издигна пред нея, като на практика я заслепи, докато тя падаше назад от прозрачната стена.
Чу се страхотен бум, огромен ужасяващ рев и трясък, тя усети, че пада, а около нея се изсипа дъжд от счупени блестящи стъкла. Главата ѝ се удари в дървения под. Чуваха се оглушителни шумове, трошаха се мебели, падаха картини и огледала, а през стаята преминаваше силен студен вятър. Вратите се затръшнаха. Счупиха се още стъкла. Тя се преобърна настрани, косата ѝ беше разпиляна от вятъра, ръцете ѝ се хванаха за нещо, нещо здраво, което да я крепи, когато видя коварните стъклени парчета навсякъде около себе си и започна да крещи.
Видя как Торн полетя към една кафява фигура, облечена изцяло в черно, която стоеше пред преобърнатата и счупена маса. Но фигурата отблъсна Торн с такава сила, че той сякаш прелетя през цялата дължина на стаята. Луи лежеше проснат на пода в локва кръв.
Виктор се втурна към Роуз.
Кафявокосата фигура грабна Виктор с една ръка, въпреки че Виктор се бореше срещу него с всички сили, и когато Торн отново се втурна към фигурата, тя хвана с една ръка косата на Торн и отново го отблъсна.
За миг това високо същество, което държеше Виктор без усилие в хватката на лявата си ръка, погледна към Роуз и се приближи към нея, но Луи се издигна зад него като голяма сянка и непознатият се отклони, завъртя се назад и удари Луи с десния си юмрук.
Отново и отново Роуз изкрещя.
Фигурата се надигна от пода, обвивайки двете си ръце около Виктор, и тя излезе през голямата назъбена дупка в стъклената стена. Излезе навън и нагоре и изчезна в небето. И тя знаеше къде е отвел Виктор този кафявокос, знаеше – нагоре и нагоре, по-бързо от вятъра и към звездите. Мощен като чичо Лестан, неудържим като чичо Лестан, който я беше спасил от онзи малък остров в Средиземно море преди толкова много време.
Виктор беше изчезнал!
Роуз не можеше да спре да крещи. Тя пропълзя на колене през счупеното стъкло. Торн лежеше вдясно, лицето и главата му бяха покрити с кръв. Луи пропълзя към Роуз.
Изведнъж Луи се изправи на крака. Той я вдигна на ръце и я изнесе от стаята, от студения бръснещ вятър. Торн се клатушкаше точно зад него, удряше се в стените от двете страни като пиян, а кръвта се стичаше в очите му.
Луи се втурна с нея по дългия коридор. Тя се вкопчи в него плачейки, докато той я носеше в спалнята, която беше нейна на това място, и я сложи нежно, внимателно, сякаш щеше да се счупи на бялото легло.
Торн се вкопчи в страните на вратата, сякаш можеше да падне.
В коридора се чуваха гласове, тропане на крака, викове.
– Кажи на всички да се махат – каза Луи. – Обади се в къщата. Отиваме там сега.
Тя се опита да спре да плаче. Задушаваше се. Не можеше да диша.
– Но кой беше, кой го взе, кой го направи? – Изхлипа тя. Отново започна да крещи.
– Не знам – каза Луи.
Луи я уви в бялата завивка на леглото, притисна я, люлееше я, целуваше я, докато тя не замлъкна.
След това я изнесе от апартамента и я притисна до себе си в асансьора, докато слизаха в подземния гараж.
Накрая, когато се качиха в колата, която се движеше бавно нагоре по Медисън Авеню, а Торн седеше на предната седалка до шофьора, тя успя да спре да плаче, като се облегна на гърдите на Луи.
– Но защо взе Виктор, защо, къде го е завел? – Тя не можеше да спре да пита, не можеше да спре.
Чуваше как Торн говори с тих глас на Луи.
Тя усети дясната ръка на Луи около челото си, обръщайки лицето ѝ към него, а лявата му ръка леко докосваше кръста ѝ. Той наведе глава и притисна ухото си към шията ѝ. Кожата му беше копринена, точно както винаги беше била кожата на чичо Лестан – студена, но като коприна.
– Роуз, Лестат е дошъл. Той е в къщата. Чака те. Ти си в безопасност. Всичко с теб е наред.
Тя спря да ридае едва когато го видя.
Той стоеше в преддверието с протегнати ръце, чичо ѝ Лестан, любимият ѝ чичо Лестан, ангел за нея, вечен, непроменен, вечно красив.
– Моята Роуз – прошепна той. – Моята скъпа Роуз.
– Взеха Виктор, чичо Лестан – проплака тя. – Някой го взе! – Сълзите се стичаха по лицето ѝ, докато тя го гледаше. – Чичо Лестан, той си отиде.
– Знам, скъпа моя. И ние ще го върнем. А сега ела при мен – каза той и мощните му ръце я обгърнаха. – Ти си моя дъщеря.
Назад към част 21 Напред към част 23
