Грегъри
Тринити Гейт
Наследяване на вятъра
Грегъри трябваше да се възхити на този загадъчен Лестат. Няма значение, че Грегъри беше влюбен в него. Кой би могъл да не се възхищава на същество с толкова съвършено самообладание, с такава перфектна ориентация какво да каже на всеки кръвопиец, който се приближи до него, същество, което може да изпадне в най-голяма нежност със смъртната си подопечна Роуз в прегръдките си, а след това да се обърне с такава ярост към Сет, могъщия Сет, изисквайки да знае как и защо е изложил „тези смъртни деца“ на такива бедствия?
А после колко лесно се разплака, когато посрещна Луи и Арманд и изгубения си юнак Антоан, когото отдавна бе оставил в историята, жив тук и процъфтяващ с Бенджи и Сибел. Колко внимателно държеше ръката на Антоан, докато другият заекваше, трепереше и се опитваше да изрази любовта си, и колко търпеливо целуваше Антоан и го уверяваше, че ще имат много нощи заедно, всички те, и ще се опознаят и обичат както никога досега.
– Всички трябва да седнем на масата и да поговорим за това, което се случва – беше казал Лестат, така лесно поемайки командването. – Арманд, казвам да направим това в балната зала на тавана. Ще дойда там веднага след като отведа Роуз безопасно до мазето и поговоря с нея. И Бенджи, ти трябва да си там. Трябва да изключиш излъчването достатъчно дълго, за да бъдеш там, разбираш ли? Никой не може да отсъства сам или сама. Кризата е твърде голяма. Махарет и Хайман, убити, къщата им опожарена, Мекаре е изчезнала. Гласът наследява вятъра и ние трябва да задържим тази палатка заедно срещу него!
Грегъри се изкуши да ръкопляска. В предния коридор се чуваха фойерверки.
Арманд се беше съгласил веднага, сякаш беше най-естественото нещо на света да направи това, което искаше Лестат.
Но не беше ли това, което всички искаха?
А каква лична и красива фигура беше Лестат. Наистина Джеймс Бонд на вампирите. Как бе успял под такъв натиск да се появи на Тринити Гейт в свеж и впечатляващ ансамбъл от вълнени платове на Ралф Лорън, пастелен лен и коприна, с кафяво-бели обувки с крила, а цялата му блестяща грива от руса коса – може би най-приказната коса в света на вампирите – бе вързана отзад на врата му в черна коприна под диамантена брошка, която можеше да откупи крал, но вероятно не и сина му Виктор?
Карираното палто беше дълго, изискано като фрак от по-ранно време, когато модата е била по-смела и съзнателно романтична, и доста добре прикриваше някакво оръжие, голямо оръжие, което той носеше – с аромат на дърво и стомана – без да губи красивата си форма и кройка.
О, това беше сегашният кръвопиец, сегашният вампир, със сигурност. Кой друг би могъл по-добре да разбере, че сега е Златното време за всички Неживи, надхвърлящо всички минали епохи, и кой друг би могъл по-добре да поеме кормилото в този съвършен момент? И какво от това, че тази криза го бе довела до себе си?
До Грегъри, Зенобия, Авикус и Флавий изпитваха същото пълно възхищение и очарование, а Флавий се смееше тихо под носа си.
– Той е всичко, което някой някога е казвал, че е – прошепна той на Грегъри.
И Грегъри изпита онова замаяно нелепо чувство, което толкова много смъртни са описвали през хилядолетията – на пълна преданост към другия, така добре изразена в старата фраза „Ще го последвам навсякъде!“
И Грегъри наистина го почувства. Да, бих го последвал във всичко, което реши да направи, и бих предоставил всичките си сили, всичките си дарби на негово разположение. Но нима и всички останали не чувстваха точно същото? Нима всички спорове и неспокойни разговори не бяха спрели? Цялата къща се беше събрала във всекидневната, в коридора, на стълбите. Не бяха ли всички единни? Нима дори любимата на Грегъри Севрейн и неразгадаемият и вечно самоуверен Ноткер Мъдрия не гледаха Лестат със същото пълно подчинение? Дори майката на Лестат, притисната до входната врата в прашното си каки, гледаше сина си с някакво желязно задоволство, сякаш искаше да каже: Е, сега може би наистина ще се случи нещо.
Роуз, бедната Роуз, бедната смъртна Роуз, бедната нежна ужасена Роуз с огромните си търсещи сини очи и гъстата синьо-черна къдрава коса. Колкото по-скоро я пренесат, толкова по-добре. Съзнанието на един смъртен можеше да бъде увредено непоправимо от това, на което това момиче беше станало свидетел.
Тя се бе вкопчила в Лестат като трепереща булка в бялата си копринена рокля, опитвайки се толкова отчаяно и самоотвержено да запази плача си тих, а той като могъщ младоженец я държеше в прегръдките си, успокоявайки я за пореден път, докато я предаваше на Луи.
– Дай ми един скъпоценен миг, скъпа моя – каза й той, – и аз ще бъда с теб. Сега си в безопасност.
Грегъри гледаше учудено, докато Лестат с жест накара майка му да се отдръпне и отвори входната врата. Той излезе на малкия портик и се загледа право в младите бегълци, събрани по трима на тротоара в дълбоките сенки на гигантските дървета, които претъпкваха тясната уличка и чиито електрически лампи бяха загадъчно изключени преди няколко нощи.
Надигна се рев, какъвто Грегъри не беше чувал от събраните кръвопийци през целия си живот. Дори старите войски на Кралската кръв не бяха подкрепяли с такъв рев своя водач.
През цялото това време младежите не се подчиняваха на предупрежденията на Бенджи, събираха се час по час, за да наблюдават къщата, и се мъчеха да забележат лицата, които се появяваха на прозорците, като внимателно проверяваха всяка преминаваща кола за нови пристигащи, макар че всъщност пристигащите рядко, ако изобщо някога, идваха с кола, а тези, които идваха, успяваха да се вмъкнат в подземния гараж под третата къща на сбирката.
Нито един безсмъртен в къщата не се осмеляваше да признае съществуването на тези отчаяни същества, нито за миг, освен Бенджи, който чрез радиопредаването само и единствено ги призоваваше нежно да не се събират и да си ходят.
И все пак те бяха дошли и сега оставаха, неудържимо привлечени от единственото място, около което имаха надежда.
И този смел светъл джентълмен вампир, Лестат, сега слезе направо по стъпалата на тротоара, за да ги посрещне.
Протегна ръка и ги привлече към себе си в огромен тесен кръг, като им каза с властния си глас да бъдат мъдри, да внимават и най-вече да бъдат търпеливи!
Навсякъде около Грегъри кръвопийците в къщата се преместиха към прозорците, за да наблюдават това абсолютно безпрецедентно зрелище – принцът паун с тъмната си кремава кожа и безупречни дрехи, който отделя време да разговаря с поданиците си, а те наистина бяха негови поданици, блуждаещи, блъскащи се бебета-вампири, които се опитваха да го уверят в любовта си, в предаността си, в невинността си, в желанието си за „шанс“, в обещанието си да се хранят само със злодея, да нямат повече кавги, да не се бият, да правят това, което той иска, което той казва, да имат неговата любов и неговата закрила като владетел.
И през цялото време айфоните мигаха, дори фотоапаратите светкаха, а по-високите и силни мъже се мъчеха да изглеждат джентълменски, докато се стремяха към първите редици, опитваха се да хванат ръката му, жените му хвърляха целувки, а тези отзад подскачаха нагоре-надолу, за да му помахат.
До Грегъри Бенджи Махмуд беше обзет от радост.
– Виждаш ли това? – Извика той и сега скачаше във въздуха, сякаш все още беше дванайсетгодишното момче, което беше, когато Тъмната кръв го взе.
– Много съжалявам – обърна се Лестат към тълпата с най-истинския и убедителен глас, – че ми отне толкова време да се опомня, да опозная нуждите ви, да позная отчаянието ви. Простете ми, че ви подведох в миналото, че избягах от вас, че се скрих от онези, чиято любов търсех и после разочаровах. Сега съм тук и казвам, че ще преживеем това, чувате ли ме, и Бенджи Махмуд е прав. От устата на бебетата! Той е прав. „Адът няма да има власт!“
Отново от тях се разнесе рев, сякаш буря бе ударила тясната уличка. Какво, по дяволите, си мислеха смъртните в сградите отсреща за такива неща? А какво да кажем за няколкото коли, които се опитваха да си проправят път към Лексингтън или Медисън авеню?
Какво значение имаше това? Това беше Манхатън, където подобна тълпа можеше да се събере пред нощен клуб, на откриване на галерия или на сватба, и не бързаха ли да се махнат от пътя на смъртните, ако се налагаше? О, каква смелост, да излезеш навън и да ги заговориш, да повярваш, че това е възможно.
Шестдесет века суеверия, тайнственост и елитарност бяха преобърнати в един скъпоценен миг.
Лестат се върна по мраморните стъпала към портика, спря с вдигнати ръце, за да остави всички тези айфони и фотоапарати да щракат, дори се засмя на една смъртна двойка, млади, любопитни туристи в големия град, които минаха, чудейки се що за знаменитост е това, а после забързаха нататък, промъквайки се през сменящите се кръвопийци, сякаш бяха обикновени готически деца, които никога няма да навредят на никого.
– Сега трябва да ни оставите да си свършим работата! – Заяви Лестат. – Моля ви да изслушате всичко, което Бенджи има да каже, особено в тази нощ от всички нощи, и да бъдете търпеливи с нас. Аз самият ще се върна при вас лично, когато имам да ви кажа нещо важно, наистина важно.
Една млада жена се втурна напред и целуна ръката му; мъжете издаваха бурни викове на подкрепа. Всъщност в тълпата се разнасяха дълбоки гърлени звуци, каквито някога издаваха кръвожадните смъртни войници, но които сега бяха присъщи на спортната публика в препълнените зали. Ура, ура!
– Къде да търсим Виктор? – Извика един мъж от средата на празната улица. – Бенджи ни каза да търсим, но откъде да започнем?
Грегъри видя, че това шокира Лестат. Той не беше подготвен за това. Очевидно не беше знаел, че Бенджи е изпратил съобщение веднага след като Виктор е бил отвлечен. Но Лестат се изправи на крака.
– Този, който върне Виктор в безопасност на тези стъпала – извика той, – ще се насити на моята могъща кръв в благодарната ми прегръдка, кълна се.
Цялото променящо се и блестящо събрание отново изрева в унисон.
– Но внимавайте, докато търсите, докато слушате, докато използвате дарбите си, да хвърляте мрежата за гласа му, за образите му и за мястото, където е пленен. Защото това нещо, което държи Виктор, е безмилостно, изгнаник и убиец на най-великите от собствения си вид, и затова е отчаяно. Елате при нас, тук, или се обадете на Бенджи с всякакви сведения. А сега бъдете в безопасност, бъдете мъдри и бъдете добри! Бъдете добри!
Тълпата започна да крещи.
С голямо махване на дясната си ръка Лестат се отдръпна през отворената врата и после я затвори.
Застана там, сякаш си поемаше дъх, с гръб към тъмната дървена ламперия, а после погледна нагоре и големите му синьо-виолетови очи пробляснаха като светлини по околните лица.
– Къде Луи е отвел Роуз? – Попита той.
– Долу, в мазето – каза Грегъри. – Ще се видим на тавана.
Цялото събрание се придвижи нагоре, към гигантската бална зала, където щеше да се проведе срещата.
Докато Грегъри стигне до последния етаж и влезе в огромното слабо осветено пространство, конферентната маса беше подредена, като бяха събрани множество по-малки квадратни маси, всяка покрита със златни листове, за да образуват един голям блестящ правоъгълник със столове от едната и от другата страна.
Тя се намираше точно под централния полилей и беше осветена от полилеите преди и след него.
Всички обитатели и гости на къщата се вливаха в стаята.
– Ще има ли ред къде да заемем местата си – попита Арджун с учтив глас, докато се приближаваше към Грегъри.
Грегъри се усмихна.
– Не мисля, че има значение, стига да има свободен стол в онзи далечен край, начело на масата.
Изведнъж той осъзна, че до него стои Севрейн, неговата древна и скъпоценна Кръвна съпруга Севрейн. Но нямаше време да я вземе в прегръдките си, да ѝ каже каква радост е било по-рано да я види как идва през задната градина и влиза в тази къща с цялата си компания.
Тя не можеше да прочете мислите му, но въпреки това знаеше какви са те.
– Сега имаме бъдеще – прошепна тя. – Има ли значение, че сме пропилели толкова много възможности да се срещнем в миналото?
А той каза с тиха въздишка:
– Честно казано, вярвам, че това е вярно. Ние имаме бъдеще. – Но сега успокояваше и себе си, и нея.
Назад към част 23 Напред към част 25
