Лестат
В множеството от съветници
В балната зала трябваше да има четиридесет или четиридесет и пет членове на Неживите, когато влязох в нея с Луи. Носех Роуз. Бяхме се събрали за кратко в тишината на една стая в мазето, но не бях успял да успокоя нейните страхове, нито моите собствени по отношение на това да я напусна, и затова се бях зарекъл да не я изпускам от поглед.
– Бъди спокойна, скъпа моя – прошепнах ѝ аз. – Сега ти си с нас и всичко е ново.
Тя се притисна към мен, безпомощна и доверчива, а сърцето ѝ биеше опасно бързо в гърдите ми.
Загледах се в сбирката. Имаше шестнайсет или седемнайсет в Кръвта, които заемаха широката маса, съставена, както беше, от два реда малки квадратни масички, и повечето от тези Неживи говореха тихо помежду си в малки неформални групички, Антоан със Сибел и Бианка с Алесандра, а някои сами, като Мариус или Арманд, или майка ми, просто гледаха и чакаха, без да кажат нито дума. Даниел беше до Мариус. Елени и Евгения бяха до Севрейн. В далечните краища на огромното помещение имаше други малки групи, макар че нямах представа защо бяха встрани от пътя. Една или две от тях очевидно бяха Древни. А другите бяха много по-възрастни от мен.
Дългата широка правоъгълна маса нямаше столове в този край, обърнат към вратата.
А от другата страна самотният стол беше празен. Бенджи Махмуд стоеше до този стол. Затаих дъх, когато видях този празен стол. Ако са си мислели, че ще взема този стол, са били луди. Или са луди, за да се изразя по-сериозно и изящно. Аз нямаше да го направя. Двата стола, които бяха най-близо до главата на масата, също бяха празни.
Луи донесе снопчето копринени възглавници и ние тръгнахме по дължината на балната зала, докато останалите мълчаха неравномерно. Когато Луи разстла възглавниците, за да направи малко квадратно легло с възглавници за Роуз в ъгъла, никой не говореше.
Ръцете ѝ бяха горещи около врата ми, а сърцето ѝ биеше.
Сложих я на възглавниците и вдигнах одеялата над нея.
– Сега тихо и не се опитвай да следиш какво се случва. Просто си почини. Спи. Бъди сигурна, че Виктор ще се възстанови. Бъди уверена, че си под нашите грижи.
Тя кимна. Бузата ѝ пламна срещу моята, когато я целунах.
Отстъпих назад. Тя приличаше на рошава розова смъртна принцеса, депозирала се там в сенките, завита сега, с одеяла, които я покриваха, със светли очи, които гледаха напред към голямата група около масата.
Бенджи ми направи знак да отида в началото на масата. Той направи жест към Луи да заеме стола срещу този на Бенджи. От страната на Бенджи Сибел ме гледаше с възторжено очарование, а вляво от нея нежният ми млад музикант Антоан не можеше да изглежда по-почитан.
– Не – казах аз. Да, отидох до началото на масата, но не взех стола. – Кой ме поставя начело на това събрание? – Поисках да знам.
Никой не отговори.
Погледнах надолу по двете редици от лица. Толкова много познавах и толкова много не познавах, и толкова много древни и очевидно изключително могъщи. И нито един от призраците тук или духовете.
Защо не? Защо великата Севрейн беше довела три Древни жени кръвопийци, които стояха отстрани до стената на френските врати и просто ни наблюдаваха, но не и духовете и призраците на Таламаска?
И защо всички те гледаха към мен, тази августейша компания?
– А сега ме послушайте – казах аз. – Нямам триста години в Кръвта, както го казвате сега. Защо стоя тук? Мариус, какво очакваш от мен? Севрейн, защо не си на това място? Или ти? – Обърнах се към един от най-гладните кръвопийци в групата. Грегъри. – Да, добре, Грегъри – казах аз. – Има ли някой, който да познава нашия и техния свят там по-добре от теб, Грегъри?
Струваше ми се, че е на възраст колкото Махарет или Хайман, а поведението му беше толкова човешко, че можеше да убеди всекиго. Полска и способност, и безмерна сила – ето какво видях в него, облечен, както беше, в едни от най-модните дрехи, които съвременният свят може да предложи, с ръчно изработена риза и златен часовник на китката, който струваше колкото диаманти.
Никой не помръдна и не проговори. Мариус ме гледаше със слаба усмивка. Той носеше черен костюм, семпъл, с риза и вратовръзка. До него Даниел беше облечен по същия начин, напълно възстановен, това дете, което беше толкова лудо и изгубено след последния голям провал. А кои бяха тези другите?
Изведнъж имената заприиждаха към мен телепатично в хор от поздрави: Дейвис, Авикус, Флавий, Арджун, Торн, Ноткер, Еверард.
– Много добре, спрете, моля – казах аз и вдигнах ръка. – Вижте, аз излязох навън и говорих на тълпата, защото някой трябваше да го направи. Но аз не мога да бъда лидерът тук.
Майка ми, на половината маса от мен вляво, започна да се смее. Беше тих смях, но ме накара да се ядосам.
Дейвид, който седеше до нея, както винаги британски оксфордски дон в сакото си от туид на Харис и Норфолк, изведнъж се изправи на крака.
– Искаме ти да водиш – каза той. – Толкова е просто.
– И ти трябва да водиш – каза Мариус, който седеше срещу него и се обърна към мен, без да става, – защото никой друг не смята, че може да го направи ефективно.
– Това е абсурдно – казах аз, но никой не го чу, защото бях заглушен от хор от увещания и насърчения.
– Лестат, нямаме време за това – каза Севрейн.
Друга много властна жена кръвопиец, която седеше до Грегъри, повтори същите думи. Тя ми каза в бърз телепатичен изблик, че името ѝ е Хризанте.
Сега тя се изправи и каза с мек глас:
– Ако някой от тук присъстващите искаше да води, е, това щеше да се случи отдавна. Ти внесе нещо съвсем ново в нашата история. Сега те моля. Води.
Останалите кимаха и шепнеха в знак на съгласие.
Аз имах множество възражения. Какво съм правил някога, освен да пиша книги, да разказвам истории, да излизам на сцената на рок музиката, и как можеха да романтизират това извън всякаква мярка?
– Аз съм Принцът на братята, помните ли? – Казах.
Мариус махна с ръка на това с малко смях и ми каза да „се захващам!“.
– Да, моля – каза един тъмнокож кръвопиец, който се представи като Авикус. Този до него, Флавий, рус и синеок, само ми се усмихна, гледайки ме с доверчиво възхищение, каквото видях и по други лица тук.
– Нищо ефективно няма да бъде направено – каза Алесандра, – ако не поемеш кормилото. Лестат, аз видях в теб съдбата ти преди векове в Париж, когато ти дойде, крачейки безстрашно през тълпата смъртни.
– Съгласен съм – каза Арманд с тих глас, сякаш говореше насаме с мен. – Кой, ако не Принцът на братята, да поеме управлението? Пази се от всеки друг тук, който би могъл да се опита.
Навсякъде наоколо се разнесе смях.
Алесандра, Севрейн, Хризанте, Елени и Евгения изглеждаха като кралици от минали векове в простите си рокли със скъпоценни камъни, с коси, също толкова ефектни, колкото и златните обкови на ръкавите им, и пръстените на пръстите им.
Дори Бианка, крехката скърбяща Бианка, имаше величествена осанка, която предизвикваше уважение. А дребничката Зенобия, с тъмна коса, подстригана като на момче, в изискания си костюм от синьо кадифе, изглеждаше като херувимски паж от средновековен двор.
Всеки от нас внася в това наше царство определен чар, помислих си, и очевидно не мога да се виждам така, както ме виждат те. Аз, неудачникът, глупакът, импулсивният. И къде, по дяволите, беше синът ми!
Дълбоко в съзнанието ми за миг все пак проблесна мисълта, че този, който командва, по необходимост трябва да бъде безумно несъвършен, смело прагматичен, способен на компромиси, невъзможни за истински мъдрите и истински добрите.
– Да! – Прошепна Бенджи, след като долови това от съзнанието ми.
Погледнах към него, към малкото му лъчезарно лице, а после обратно към събранието.
– Да, точно си го разбрал – каза Мариус. – Диво несъвършен, смело прагматичен. Моите мисли са същите.
Дейвид отново беше заел мястото си, но този път се изправи гладкият, онзи, който се казваше Грегъри. Това със сигурност беше един от най-впечатляващите кръвопийци, които някога бях виждал. Той имаше самообладание, което можеше да съперничи на това на нашата изгубена Махарет.
– Води засега, Лестат – каза Грегъри с достолепна учтивост – и ще видим какво ще стане. Но засега ти трябва да ни водиш. Виктор е отвлечен. Гласът е насочил яростта си срещу онези от нас, които са били глухи за него, и сега се опитва да се премести от тялото на Мекаре, където и да се намира то, в тялото на друг, избран да изпълнява волята на Гласа. Сега със сигурност всички ние ще си сътрудничим в това, което правим тук. Но ти ще бъдеш лидерът. Моля те. – С поклон той седна и сгъна ръце върху златната маса.
– Добре, какво ще правим тогава? – Попитах. От чисто нетърпение реших да бъда председател, ако това искат. Но не заех председателското място. Стоях там, до него. – Кой е този, който отвлече сина ми? – Попитах. – Има ли някой и най-малка представа?
– Имам – каза Торн. Той седеше точно под централния полилей и от него пламтеше дългата му червена коса. Дрехите му бяха семпли, дрехи на работник, но имаше небрежния вид на войник на късмета. – Познавам го, този – кафява коса и сини очи, да – познавам го, но не по име. – Той продължи. – Той ловуваше в земите на франките по мое време, а той се връща в ранните времена и е направил тези жени тук… – Той посочи Елени и Алесандра.
– Рошамандес – каза Грегъри. – Как е възможно това?
– Рошамандес – каза Алесандра учудено, като погледна към Елени и към Севрейн.
– Да, това е той – каза Торн. – Нямах никакъв шанс срещу него.
– Той е кръвопиец, който никога не се е сражавал с други хора – каза Севрейн. – Как е попаднал под магията на Гласа? Не мога да си го представя, нито пък какво го е подтикнало да убие Махарет и Хайман на своя глава. Това е лудост. Навремето той избягваше кавгите. Неговото владение е един остров в Северно море. Винаги е държал изцяло на себе си. Не мога да проумея това.
– Но това беше Рошамандес – каза тихо Луи. – Виждам образа му в съзнанието ви и това е кръвопиецът, който разби стъклената стена и отвлече Виктор. И ще ви кажа още нещо. Това същество не е толкова много умело в това, което е тръгнало да прави. То искаше да вземе Роуз, но просто не успя да се справи и никога не навреди на мен или на Торн, когато лесно можеше да ме унищожи, а може би и Торн, доколкото знам.
– Той има пет хиляди години в Кръвта – каза Севрейн – също като мен. – Тя погледна Грегъри с най-нежното си изражение и той кимна.
– Той беше мой приятел и нещо повече – каза Грегъри, – но когато се издигнах в Общата ера, никога не го познах. Това, което беше между нас, беше в онези тъмни нощи близо до началото, в края на първото хилядолетие по наше време, и той направи велики неща за мен, само от лична преданост. – Очевидно някакъв болезнен спомен го възпираше. Той остави въпроса да отпадне.
Бенджи вдигна ръка, но се изказа, преди някой да има възможност да отговори.
– Кой е чувал за Гласа? Кой го е чувал тази вечер тук? – Той се огледа очаквателно.
Никой не отговори.
Антоан, любимият ми беглец от Ню Орлиънс, каза тихо, че никога не е чувал Гласа. Сибел каза същото. Бианка също.
Тогава проговори Ноткер, този плешив, но красив кръвопиец с най-тъжните очи, големи кучешки очи, красиви и плувнали дълбоко, но дръпнати в краищата, за да изглежда трагичен, дори ако се усмихваше.
– За последен път ми е говорил преди три нощи – каза Ноткер. – Каза ми, че е намерил инструмента си, че повече няма да бъде в затвора. Каза ми да остана в дома си – моят дом е във Френските Алпи, както мнозина от вас знаят – и да запазя хората си там, че това, което ще се случи с него, няма отношение към мен. Каза, че той ще дойде на себе си и ще умрат само младите и слабите, а моите деца са твърде стари и твърде силни, за да бъдат засегнати.
Той направи пауза, след което продължи.
– Тук, в тази стая, има много хора, които този Глас би нарекъл млади и слаби. – Той погледна директно към Арманд, който седеше на няколко стола от мен вляво и срещу него. Той погледна към Луи. Не си направи труда да погледне към Сибел, Бенджи или Антоан, нито дори към Фаред.
– И ще ти кажа още нещо – каза Ноткер. – Този Глас може да подлуди човек. Сега няма как да го спреш. Преди месеци, да, преди да започнат убийствата, човек можеше да го блокира. Но не и сега. Той е твърде силен.
Това ме учуди. Не се бях замислял за това. Но в него имаше съвършен смисъл. Колкото повече Гласът убиваше вампирите по света, толкова по-силен ставаше той.
– Това е вярно – заяви Бенджи. – Точно това съобщават младите от всички краища на света. Вече няма как да го изключим. Убийствата са го направили силен.
Фаред се изправи на крака. Беше седнал тихо до Сет. И двамата носеха нещо, което бих нарекъл каскет от черно кадифе, с високи прилежно прилепнали яки и дълги редици от струйни копчета. Той застана с лице към мен.
– Гласът иска да се прехвърли от тялото на Мекаре в тялото на този избраник, на този помазаник – каза той. – И той иска аз да повлияя на това. Той ми каза. Каза ми го през нощта, когато пристигнахме тук. Той иска сътрудничеството на мен и на Сет. Аз никога не съм отговарял на Гласа. И вярно Гласът става забележително силен. Все още мога да изключвам Гласа, но е трудно. На Гласа трябва да се гледа като на сила, която може да тормози и да докара до лудост всеки ум, който притежава. Това вече е част от картината. Няма да правя това, което Гласът иска. Няма да сложа край на невинната Мекаре. Поне не и при сегашното положение на нещата.
Той зае мястото си, а Сет се изправи. От всички събрали се вампири Грегъри и Сет бяха може би най-могъщите. И между тях очевидно нямаше вражда. Грегъри гледаше нетърпеливо към Сет, а Сет бавно събираше мислите си, като очите му се местеха от един на друг на всички събрали се – с изключение на тези зад него до стената.
– Трябва да си напомняме – каза Сет, – че Гласът знае какво си казваме един на друг. Очевидно е, че може да посещава по желание всеки от нас, да вижда през очите ни и да чува през ушите ни, но не може да посещава повече от един, или поне така изглежда. Но тъй като няма как да изненадаме Гласа с каквото и да е решение, което вземаме тук, тогава ще кажа това направо. Гласът не бива да преминава в този, Рошамандес. Този не е духовно силен. Силен е в Кръвта, да, но не е духовно силен. Откъде знам това? Знам го по това, което вече е направил – бруталното клане на Махарет и Хайман, които бяха посечени до смърт като от обикновен мародер. И ако Гласът завладее такъв ум, Гласът ще го управлява.
Навсякъде около масата другите кимаха и мърмореха, че са съгласни. Всички бяха ужасени от това, което бе сполетяло великата Махарет и безпомощния Хайман. Аз бях ужасен. Никога не исках да изживея отново последното си посещение в опожарения комплекс, откриването на тези набързо направени гробове. В мен се събра дълбока ярост срещу този убийствен Рошамандес. Но все пак сега трябваше да говорим повече за това.
– Това не бива да се случва – съгласих се аз. – Гласът не може да отиде в Рошамандес. Абсолютно не трябва да се случи.
Когато пристигнах, им бях казал какво съм открил в комплекса в джунглата. Телата бяха осакатени и набързо погребани, а мястото – опожарено. Бях им разказал за останките, за унищожените древни книги, за сандъците с благородни бижута и скъпоценни предмети, които бяха разкъсани, разпръснати и почернели от сажди. Но отново споменах накратко за всички тук, които не бяха чули или разбрали.
– Наистина обикновен мародер – казах с отвращение.
Джеси наведе глава. Видях как в очите ѝ се появиха кървави сълзи. Видях как Дейвид я прегърна.
Пандора, която седеше с наведена глава и с ръка около другаря си Арджун, избърса кървавите сълзи от очите си.
Сега Арманд заговори, като не си направи труда да се изправи или да повиши глас, а просто се обърна към групата по начин, който ги накара да се съсредоточат по-внимателно върху него. Отличен трик на онези, които шепнат така, че да трябва да се движиш напред, за да ги чуеш.
– Какъв е характерът на Гласа? – Попита той. – Никога не е говорил с мен. Каква е душата, която стои зад Гласа?
– Ами, ти знаеш дяволски добре – каза Бенджи, – че това е Амел, познатият дух на Мекаре, който отиде в Акаша и загуби разсъдъка си за цялото това време, тези еони от време, тези епохи, тези хилядолетия.
– Да, но какъв е характерът на Гласа? – Попита Арманд.
– Без какъвто и да е морал – каза един от по-младите, който досега не беше проронил и дума. Това беше модерен чернокос вампир в доста лъскав кожен костюм от три части и риза с висока яка и буйна червена вратовръзка. Той се обърна на стола си с лице към мен. Произнесе името си на глас за всички:
– Еверард – след което продължи.
– Иска да унищожи младите, настройва ги един срещу друг. Той възбужда старите. Но всички тези неща ги знаете, всички вие знаете това. То няма никакъв морал. Няма характер. Няма любов към собственото си племе, както казва Бенджи. То е чудовище без племе. То е обещало да ме унищожи.
– И мен също – каза Дейвис, зашеметяващ копринено черен кръвопиец със смайваща красота. – И то може да изкара всекиго от главата му, просто от главата му.
Арджун, чернокосият спътник на Пандора, кимна.
– Лудост – прошепна той. – Той е дъхът ѝ в мозъка.
Алесандра се изправи на крака.
– Той влезе в мен – каза тя. – Извади ме от земята. То има голяма сила на убеждаване. – Обемната коса на Алесандра правеше рамка около дългото ѝ овално лице, на тесните ѝ бадемовидни очи. Каква красавица беше сега, още по-могъща, отколкото преди две нощи, без да е останало абсолютно нищо от онази луда кралица от старите времена при Лес Иннокентий. Но тя все още имаше онази царствена осанка и онзи стеторичен глас. – То ме убеди, че мога да се освободя от гроба, в който бях лежала повече от двеста години; върна ми ума и след това ме изправи срещу останалите в Париж. То ми говореше интимно. Познаваше моето страдание и ми разказа за своето. Не бива да попада в Рошамандес. – Сега тя направи пауза, като погледна към Елени и Евгения и към Бианка. – Рошамандес няма собствена истинска морална сила – каза тя. – Той никога не е имал. Когато ние, неговите бегълци, бяхме пленени от старите Деца на Сатаната, той никога не ни спаси. Избягваше да воюва с тези чудовища. Остави ни на гибел.
Около масата се чуха много кимания и потвърждения, макар че очевидно Елени не беше сигурна в това, но не искаше да говори.
– Не, той е миролюбив по природа, но не е слаб – каза Грегъри. – Вие не го виждате в правилната светлина. Той никога не се е интересувал от това да бъде воин. Животът никога не го е удовлетворявал, но това не означава, че е слаб.
– Но смисълът, който тя изтъква – каза Севрейн, повишавайки глас – е, че той е твърде слаб, за да се бори с волята на Гласа.
– А той е достатъчно стар – каза Сет студено, – за да поеме Гласа в себе си, да изгори на слънце и да убие десетки по-млади кръвопийци, а точно това иска Гласът. Пак ти казвам, той не е духовно силен.
– Но защо? – Попита Луи. – Какво толкова оскърбява Гласа в младите?
– Те го отслабват – каза Сет. – Те трябва да го направят. Ето защо сега телепатичната му сила се увеличава. Неконтролируемото размножаване на младите го изтощава. Физическото му тяло – това невъобразимо средство, чрез което всички ние се поддържаме оживени – не е безкрайно по размер. – Той погледна към Фаред, който кимна. – И когато малките се размножат, той иска да ги изгори. Сега как точно се е засилил, остава загадка. Дали вкусът на кръвта в Основното тяло е по-изтънчен? Дали вижда с по-голяма острота през очите на Основното тяло? Може ли да чува звуци по-ясно? Не знаем. Знаем, че действителният му телепатичен глас сега е по-силен в резултат на убийствата. Това знаем. Но се обзалагам за това. Именно той, Гласът, е подтикнал Старейшината в онези отдавнашни нощи в зората на Общата ера да остави Акаша и Енкил на слънцето, за да предизвика първото Голямо изгаряне. И именно той, под някаква форма в съзнанието на Акаша, я накара да изтреби толкова много от племето, преди да ухажва Лестат за своите още по-мрачни цели.
– Не можеш да бъдеш сигурен в нищо от това – каза Пандора. Тя за пръв път говореше и беше явно неохотна, почти срамежлива. Тя отново избърса кръвта в очите си. В Пандора имаше едно свито качество, пасивност, сдържаност, което я правеше по-малко забележима от другите жени тук, въпреки че беше също толкова надарена във всяко отношение. Беше облечена в западна рокля от мека индийска материя и бродерии, почти равна на дългото ювелирно шерувани на Арджун. – През всичките тези векове – каза тя, – когато общувах с нея, никога не съм виждала в нея да се раздвижва нещо, което би могло да бъде Амел.
– Не съм сигурен, че си права – каза Мариус с лек проблясък на раздразнение. Той никога и по никакъв начин не би проявил търпение към Пандора.
– Аз също не съм толкова сигурен – казах аз. – Бях с Акаша за много кратко. Но видях някои неща – моменти, в които тя сякаш се блокира, спира, сякаш нещо невидимо я е взело под контрол. Нямаше време да разбера.
Никой не ме оспори.
– Но сега трябва да кажа това – продължих аз. – Не смятам, че Гласът е непременно непоправим. Тоест не и ако ние не сме непоправими. Смятам, че през последните двадесет години Гласът направи важна крачка по изцяло ново пътешествие.
Видях, че това шокира някои от онези, които ме гледаха. Но не беше шокирало Мариус или Дейвид. Що се отнася до Сет, беше невъзможно да се каже.
– Има ли значение сега? – Попитах. – Не съм сигурен, че има. Искам да си върна Виктор. Никога не съм поглеждал сина си. Искам той да е тук в безопасност и Гласът знае това. Но що се отнася до самия Глас, до самия Амел, той далеч не е безсъвестно и безчувствено чудовище.
– Защо изобщо казваш това? – Попита Бенджи. – Лестат, това е невероятно досадно. Как можеш да казваш това? Това нещо ни убива.
Сибел му направи жест да замълчи.
– Гласът ми говори от много време насам – казах аз. – За първи път чух Гласа само няколко години след като Акаша беше унищожена. Мисля, че увреденото съзнание на Мекаре е позволило на Гласа да дойде в съзнание. И знам, че моите видеофилми, моите песни, каквото и да съм направил там при излъчването на нашата история, всички тези образи, може би са раздвижили Гласа в Акаша, точно както са раздвижили съзнанието на Акаша.
Всички знаеха старата история за това, как гигантският видеоекран в светилището на Акаша и Енкил бе донесъл моите експерименти с рок музика право при краля и кралицата. Сега няма нужда да се занимаваме с това.
– Гласът дойде при мен още в началото. И може би при мен благодарение на тези видеоклипове. Не знам. Но за съжаление не знаех кой или какво е Гласът. И не отговорих така, както трябваше.
– Искаш да кажеш, че сега нещата щяха да са различни – попита Дейвид, – ако беше знаел и беше реагирал по някакъв друг начин?
Поклатих глава.
– Не знам. Но мога да ви кажа следното. Гласът е същество със своя собствена отделна история. Гласът страда. Той е същество, което има въображение. Човек трябва да има въображение и съпричастност, за да познае любовта и красотата.
– Какво те кара да мислиш така? – Попита Мариус с нежен укорителен глас.
– Безмилостните аморални същества могат да оценят красотата. И те могат да обичат.
– Но мисля, че е вярно това, което казва Лестат – каза младият Даниел. Той не се извини, че сега противоречи на Мариус. Те бяха заедно от много време. – И не съм изненадан да чуя това. Всеки един от вас, когото съм познавал, е имал тази способност – да оценява красотата и да обича.
– Е, ти точно доказваш моята теза – каза Мариус.
– Стига толкова – каза Сет. – Искам да си върна Виктор. Той е както наш, така и твой син.
– Знам това – отвърнах аз.
– Но ако Гласът има съпричастност – извика Бенджи, седнал напред, а федора му се спускаше над лицето му. – Ако Гласът има въображение и знае как да обича, тогава с него може да се разсъждава. Това е, което искаш да кажеш, нали?
– Да – отговорих аз. – Разбира се. Което поставя нашия приятел Рошамандес в много опасна ситуация. Гласът лесно сменя лоялността си. Гласът отчаяно иска да научи, както и да постигне целите си.
Еверард се засмя.
– Точно такъв е Гласът. Непостоянен. Това е този демон, който може да се вмъкне в ума ти или в моя, или в твоя, или в твоя като паяк, който се плъзга по хлъзгавата блестяща нишка на паяжината си, и да се опита да те накара да направиш неща, които никога не би направил.
През цялото това време нито Бианка, нито Джеси бяха проговорили. Всъщност те седяха една до друга, Джеси беше уморена, изтощена и съкрушена от новината за смъртта на Махарет, а Бианка все още беше в частен ад заради изгубения си спътник, но изведнъж сякаш никой от тях не можеше да издържи повече и след известно мълчаливо съгласие Бианка стана и поиска с пронизителен тон:
– Какъв е смисълът от всичко това? Ние сме безпомощни пред този Глас и това, което той иска! Защо седим тук и си говорим, опитвайки се да разберем това? Този Глас, вижте какво направи с нас! Вижте! Нима никой тук няма да заплаче за Махарет? Никой ли няма да поиска минута мълчание в нейна памет? Никой ли няма да говори за онези, които можеха да живеят вечно, а сега са мъртви и изчезнали в земята така лесно, сякаш са смъртни?
Тя трепереше. Очите ѝ бяха вперени в Арманд, който седеше по-близо до мен, от противоположната на нея страна на масата. Лицето на Арманд беше картина на шок и болка, докато я гледаше. Всъщност то беше толкова потъмняло и уязвимо, че сякаш не беше лицето на Арманд. А после се обърна и погледна Мариус, сякаш отправяше някакво безмълвно искане. Той също я погледна с най-дълбоко съчувствие. След това тя се свлече на стола си, сложи лице в ръцете си и тихо заплака.
Джеси едва се помръдна. Младата Джеси, сътворена от Махарет с древната кръв в нея, с бяло лице, трепереща от най-човешките емоции, но поддържана от толкова силна кръв. Фаред криеше същата формула безкрайно по-добре от нея.
– Любимата ми леля наистина мислеше да унищожи племето – каза Джеси. – Тя ми обеща, че няма да го направи. Но непрекъснато мислеше за това.
– Това е вярно каза Дейвид. Той беше точно до нея.
– Разбирам защо Рошамандес изпълни заповедта на Гласа – каза Джеси. – И знам, че ако леля ми е искала да живее, е можела да спре Рошамандес. Можеше да спре всеки един от нас, дори теб, Грегъри, или теб, Сет. Или теб, Севрейн. Тя не беше чужда на това да се защитава. Силата ѝ беше отвъд представите ни. Както и опитът ѝ. Тя умираше отвътре. И тя позволи на Рошамандес да отнеме живота ѝ.
Тя седна обратно в малкия позлатен стол. Дейвид я целуна по бузата.
Аз вдигнах ръце.
– Вярно е – казах аз. – Махарет мислеше да унищожи себе си и Мекаре. Да отнесе Мекаре със себе си в ядрото на действащ вулкан. Видях образите на това, които идваха от нея. Пакая в Гватемала е този вулкан. Не ми се иска да го казвам. Мразя да го призная, защото тя не трябваше да умира така от ръцете на този неописуем Рошамандес! Но това е истина.
Всички изчакаха, но беше ясно, че аз няма да продължа, нито пък Джеси, и накрая Мариус се изправи на крака с обичайната си властност и изчака всички погледи да се приковат към него.
– Вижте, ясно е, че не можем да изненадаме съществото и не можем да измамим съществото – каза той. – И не можем да живеем без него. Така че нека да решим къде е най-силната ни защита. Няма да се съгласим на нищо, ако Виктор не бъде върнат невредим. И тогава ще се вслушаме в Гласа, в това, което Гласът има да каже за това, което иска.
– Той не може да претендира за Рошамандес! – Каза Алесандра разпалено.
– Не, не може – каза Ноткер. – И мога ясно да ви кажа, че най-преданият му съмишленик, този, който трябва да бъде негов съюзник в това, е също толкова миролюбив и неподготвен за битка като тази, колкото и господарят му.
– И кой е този съюзник? – Попита Алесандра.
– Това трябва да е Бенедикт – каза Ноткер. – Никой друг не може да бъде.
– Да, Бенедикт – каза Севрейн. – Разбира се. Именно с Бенедикт той живее на този остров в северните морета. Именно с Бенедикт той живее от векове.
– Бенедикт – прошепна Алесандра, – не онова бедно блажено свято момче, което е довел от монасите!
– Бенедикт? – Попита Елени. – Бенедикт беше този, от когото Магнус – твоят създател, Лестат – открадна Кръвта. Защо в Кръвта той е едва два пъти по-възрастен от мен. Той никога не е бил силен, никога. Защо целият му чар е в това, че е крехък като цвят на глициния, като орхидея. Но откъде знаем, че това е единственият съюзник на Рошамандес?
– Обзалагам се, че е така – каза Ноткер, – защото не знам за друг. И между другото, това „бедно блажено свястно момче“ ме въведе в Кръвта и се справи отлично с това.
В стаята се чу тиха вълна от смях, но тя утихна почти веднага.
– Но каква загадка имаме тук – каза Ноткер. – Имаме нежния Рошамандес, който се хранеше с красота, поезия и музика и привличаше онези, които му харесваха, и никога нямаше сили да се бори за някого от тях срещу другите, а сега Бенедикт, свещеният Бенедикт. А ти, Лестат, казваш, че Гласът те обича. Казваш, че обича и че има въображение и душа. Е, тук имаме загадка, тъй като той е избрал двама забележителни кръвопийци.
– Може би те са били единствените двама – каза Сет студено, – които биха търпели схемите на Гласа, които са станали жертва на нелепите му фантазии.
– Защо нелепо? – Попита Мариус. – Какво имаш предвид?
Вместо Сет отговори Фаред.
– Лестат е прав. Гласът тепърва започва пътуването си като съзнателна същност. Може да е упражнявал някакво тъмно брутално влияние върху Основното тяло в миналите векове, но сега е дете в царството на целта. И ние не знаем пълното му намерение. Подозирам, че смяната на телата, преместването от нямата и почти сляпа Мекаре в енергичното тяло на Рошамандес, представителен мъж с несъмнени дарби, е само първата стъпка за Гласа.
– Е, затова трябва да го спрем – каза Мариус.
– Не може ли по някакъв начин да бъде изваден от вампирското тяло? – Попита Бенджи. – Д-р Фаред, не можете ли да го поставите в някаква машина, в която да се храни постоянно с Кръв, но да не може да вижда и чува или да пътува през собствената си невидима мрежа?
– Това не е мрежа, Бенджи – каза Фаред търпеливо. – Това е тяло, голямо невидимо, но осезаемо тяло. – Той въздъхна. – И не, не мога да измисля машина, която да го поддържа. Не бих знаел откъде да започна. Или дали подобна схема ще проработи, а когато това нещо бъде отстранено от Основното тяло, ние започваме да умираме, всички ние, нали? Това е, което ни казахте, че се е случило преди.
– Това е, което се е случило – каза Сет.
– Но Свещеното ядро умираше – каза Мариус – когато за последен път беше отстранено. Какво ще стане, ако го отстраниш, докато Ядрото на тялото е живо, сърцето и мозъкът са свързани?
– Глупости – каза Сет. – Нещото живее в мозъка и когато премахнеш мозъка, Ядрото на тялото започва да умира.
– Не е задължително… – каза Фаред.
– Разбира се – въздъхна Мариус. Той сви рамене и направи безпомощен жест. – Това е извън обсега на моето разбиране. Напълно извън обсега на моето разбиране. Просто не мога… – Той спря.
Съчувствах му. Не знаех почти нищо за механиката на това, на което всички бяхме станали свидетели, когато Акаша беше убита. Знаех само, че Мекаре е погълнала мозъка ѝ и това е било достатъчно, за да може Амел да се вкорени в нея.
– Въпросът е, че колкото и да сме умни – каза Сет, – не сме в състояние да създадем машина, която да поддържа Амел, и изобщо не сме в състояние да си представим безкрайно сигурни средства за поддържане на такава машина, дори и да успеем да я създадем. Разбира се, при такъв сценарий ние все още ще бъдем впрегнати в Гласа. А Гласът може да е постоянно нащрек, така да се каже, за да намери съюзник, който да го освободи.
– Би било така – казах аз. – И кой би могъл да го вини? Ти говориш за тази идея за машината, сякаш това същество не е разумно и способно на непоносима болка. Ами то наистина усеща такива неща. Казвам ви, че трябва да има решение на всичко това, което да не включва безнадеждното затваряне на Амел. Именно заточението му в Мекаре е довело до това! Да, нейният наранен ум му е дал вакуум, в който да навлезе в себе си. И аз си признавам, че го стимулирах, когато стимулирах Акаша. В това няма съмнение! Но Амел чувства, Амел иска и Амел обича.
– Не бих го нарекъл Амел – каза Мариус. – Това е твърде лично. Засега той е Гласът.
– Наричах го Глас, когато не знаех кой е той – възразих аз. – И другите, които го описваха като Гласа, не знаеха кой е той.
– Все още не знаем кой е всъщност – каза Мариус.
– И какво искаш да кажеш, Лестат? – Попита Арманд с онзи свой изтънчен тон. – Искаш да кажеш, че този дух, Амел, е добър? Лестат, всичко, което научихме за него от близначките, беше, че е зъл.
– Не е така – казах аз. – Всъщност близначките изобщо не ни казаха това. Освен това защо по своята същност то би трябвало да е или добро, или зло? А онова, което близначките описаха, беше игрив, хвалебствен дух, който обичаше Мекаре и се стремеше да накаже Акаша за това, че някога я е наранила, и по някакъв начин този дух влезе в тялото на Акаша и стана едно с нея, едно с онази, която мразеше. И сега, шест хиляди години по-късно, той се оказва възстановен в тялото на тази, която е обичал, а тя е мъртва за него, мъртва за всичко.
– Ах, това е красива история – каза Пандора под носа си.
– Но това не го прави добър! – каза Арманд.
– И това не го прави и зъл – казах аз. – Когато Махарет ни разказваше тези стари приказки, тя ясно каза: добрите духове са тези, които изпълняват нарежданията на вещиците, а лошите правят пакости. Това е много примитивно и почти безполезно определение за зло или добро.
Изведнъж осъзнах, че Бенджи жестикулира към Арманд, молейки го да млъкне, а също и Луи. И видях, че Мариус прави подобен жест с ръце, спуснати ниско до масата, сякаш искаше да каже: „Бъди тих“. И не по-рано от това, което бях забелязал, Арманд също го забеляза.
Замислих се за миг, като притиснах пръстите си точно под очите си. След това казах:
– Вижте, аз не говоря в полза на Гласа. Не се опитвам да го измамя, като възхвалявам чувствителността му или израстването му, или способността му да обича другите. Казвам това, защото го вярвам. Гласът може да ни каже неща, които никоя друга същност на този свят не може да каже, а това включва може би и други духове, които са сред нас… – Погледнах многозначително към Севрейн. Сега говорех за Гремт. – Същности, които всъщност не ни се доверяват! Или ни помагат. Такива духове може да са толкова ядосани на Амел, да са против него, да са негови заклети врагове отпреди време, че на тях не може да се разчита точно сега да ни помогнат.
– Не знаем това – каза Севрейн. – Знаем само, че няма да помогнат. Ти говориш за могъщи духове, които след време може и да ни помогнат, но засега чакат, чакат да видят какво целим да направим.
– Не, не бих отписала тези духове – каза внезапно Пандора. – Те могат да ни помогнат още.
– Точно така – каза Севрейн.
В един момент всички изпаднаха в малка суматоха. Но беше ясно, че мнозина на масата знаят за какво става дума, а мнозина не знаят. Бенджи не знаеше. Нито пък Луи или Арманд, но Мариус знаеше, както и Пандора. И дори лъскавият и елегантен Еверард знаеше.
– Таламаска още няма да ни помогне – каза Мариус. – Но те са с нас в това дело.
– Таламаска е съставена от духове? – Попита Бенджи. – Откога това е известно!
Мариус бързо му каза да мълчи, че всичко ще бъде проучено.
И тогава вдигна ръце за мълчание. Напълно очаквах да бъда игнориран, но се случи точно обратното.
– Искам просто да кажа, че този Амел е дух с огромни познания и тайни, а се оказа, че той е нашият дух! – Изчаках. – Не виждате ли? Не можем да продължаваме да говорим за него, сякаш е евтин злодей, който е нахлул в съществуването ни просто за да ни създава неудобства, да ни плаши, да ни тормози и да изисква неща от нас. Той е изворът на самия ни живот. – Наведох се напред и опрях ръце на масата. – Значи той убива – казах аз. – Ние убиваме. Затова той убива безмилостно. Кой тук на моята възраст или по-възрастен не е правил същото? Тази същност, това същество, е в основата на това, което сме ние. Независимо дали има някакъв план или не, освен да завладее Рошамандес, той има съдба! Всички ние имаме! Това е, на което ме научи тази криза. На това ме научиха непрестанните настоявания на Бенджи! Ние сме племе със съдба и тя е съдба, за която си струва да се борим. И Амел чувства това, което чувстваме и ние, че той е същество, осъдено да страда по причини, които не може да разбере, същество, което иска да обича и иска да се учи, което иска да вижда и да чувства, и то, също като нас, има съдба, за която си струва да се бори.
Пълно мълчание.
Почти нямаше движение, освен че всички се споглеждаха един друг. После с тих глас заговори Сет.
– „Мисля – каза той – че Принц Лестат е изказал отлична мисъл.
Мариус кимна.
– Значи това, което искаш да кажеш – каза Бенджи – е, че Гласът е член на племето.
Засмях се.
– Ами да!
– И той е зъл, и ние сме зли – прошепна Арманд.
– Това не е така! – Каза Бенджи. – Ние не сме зли. Ти никога няма да разбереш това. Никога.
В Сет настъпи промяна. Тя беше внезапна. Той се изправи на крака, Севрейн също, както и Грегъри.
– Какво става? – Попитах.
– Рошамандес. Той идва – каза Сет. – Той се приближава.
– Той е над нас, буквално – каза Грегъри.
Мариус се изправи на крака заедно с тях.
Аз стоях там със скръстени ръце и слушах. Погледнах през рамо към Роуз, която лежеше в неспокоен сън под одеялото си. Погледнах към Луи, който ме наблюдаваше внимателно.
Но сега всеки можеше да го чуе, да чуе стъпките му, а ясно се виждаше, че всички го чуват, освен Роуз, която спеше.
Той, това същество със затворено като свод съзнание, вървеше с нарочно чути стъпки по желязно стълбище някъде, вероятно от портал на покрива, и в коридора отвъд входа на балната зала.
Бавно се появи пред погледа ми – поразително красив млад мъж в лице и форма, но със сигурност кръвопиец на пет хиляди години. Имаше тъмнокафява коса и меки, много отворени сиво-сини очи, беше облечен във впечатляващ военен жакет, черно кадифе, с горскозелена украса, много ласкателен за високата му добре направена фигура, и пристъпи право в подножието на масата.
– Рошамандес – каза той. В лицето му се появи колебание. После се поклони на събранието. И с кимване предаде поздравите си: – Севрейн, скъпа моя. И Грегъри, Небамун, мой стар приятел, и моите любими, Алесандра, Елени, Евгения. И Ноткер, любимият ми Ноткер. И Еверард, най-скъпият ми Еверард. И на всички вас – моите поздрави. А на теб, Принц Лестат, аз съм на твое разположение, така да се каже, стига да успеем да се споразумеем. Синът ти все още е невредим.
Един вампир, мъж, който беше част от групата на Ноткер, стана, взе стол от стената и го донесе до масата.
Но това величествено и внушително същество заобиколи от едната страна и си проправи път до Джеси, застана зад нея, над нея и се наведе, за да ѝ говори интимно.
– Никога не съм искал да нараня Махарет – каза той. – И с цялото си сърце и душа бих искал да намеря някакъв начин да го избегна. Направих го, защото тя искаше да изтреби всички ни. Кълна ти се, че това е истина. И убих Хайман, защото си мислех, че когато разбере какво съм направил, ще се опита да ме накаже за това.
Тя гледаше право напред, очите ѝ бяха тъпи и зачервени и гледаше надалеч, сякаш не беше чула. Тя не помръдна. Дейвид също не вдигна поглед към Рошамандес.
Рошамандес въздъхна. И когато го направи, по красивите му черти премина доста непринудено и кавалерско изражение, доста пренебрежително изражение. То беше там само за секунда, но аз го долових и се стреснах от него, стреснах се от твърдостта му в контраст с тези елегантни и чувствителни думи.
Той се обърна, върна се в подножието на масата, така да се каже, и седна на приготвения за него стол.
– Знаеш какво искам – каза той. Обърна се към мен. – Знаеш какво иска Амел. Знаеш ли, Лестат, знаеш, че синът ти е при Бенедикт. – Той бръкна в джоба си и вдигна блестящ айфон, за да го видят всички, а след това го постави пред себе си на масата. – Натискам бутона тук и Бенедикт убива Виктор. – Направи пауза, очите му обходиха масата нагоре-надолу и след това се спряха върху мен. – Но това не е задължително да се случи, нали? И, разбира се, имам Мекаре на сигурно място, както несъмнено сте предположили.
Не казах нищо. Със силата на ума си може да изпрати взрив до този телефон, помислих си. Но дали той знаеше това? Аз със сигурност не го знаех със сигурност. Мразех го. Мразех самата му гледка.
– Трябва ли да ти напомням, че ако нещо се случи с мен – продължи той, – Гласът ще подтикне Бенедикт незабавно да убие сина ти и може би никога няма да разбереш местонахождението на Мекаре.
Останалите го гледаха в студено мълчание.
Назад към част 24 Нпред към част 26
