Глава 48
Преди да мога да се замисля за това, което чух, трябваше да го чуя и от Голямата Рамона и от Жасмин, затова слязох по стълбите и ги намерих в кухнята с Джером, Томи и Наш. Бяха се събрали около дъбовата маса, за да вечерят късно червен боб с ориз, и, разбира се, ме поканиха да се присъединя към тях.
– Трябва да знам нещо – казах аз, без да приемам предложения ми стол. – Патси току-що ми каза, че имам брат близнак, който е погребан в гробището на Метери. Вярно ли е това?
Веднага получих отговора си. Можех да го видя в лицата им и да го прочета от мислите им. Тогава Голямата Рамона каза:
– Патси няма нужда да ти казва това сега. Тя изобщо не е длъжна да го прави. – Тя започна да се изправя.
Аз ѝ направих жест да седне.
– И Гоблин, – казах аз. – Никога ли не си мислила, че Гоблин може да е духът на онзи малък брат близнак, Гарвайн? – Попитах.
– Е, да, мислехме си го – каза Голямата Рамона, – но каква щеше да е ползата от това, ако го бяхме казали на едно малко дете, после на едно пораснало момче, а след това на един млад мъж, който си прекарваше добре в Европа, а Гоблин беше изчезнал и не създаваше повече неприятности, а след това на един прекрасен мъж, който се беше върнал вкъщи в един спокоен дом?
Кимнах.
– Разбирам, – казах аз. – И това е бил по-малък близнак? Малък, мъничък?
– Няма защо да те тревожи с всичко това, – каза рязко Жасмин. – При това момиче всичко е оправдание. Извинение или лъжа. Единствената причина, поради която тя е тя е, че искаше всички да я съжаляват.
Наш стана, за да изведе Томи, но аз им направих жест да продължат с вечерята. Виждах, че Томи е любопитен, но не виждах нищо лошо в това. Защо да пазим тайната още миг? Наш изглеждаше загрижен, както често правеше.
– И никой не съжали Патси? – Попитах. Навсякъде наоколо цареше мълчание. После Голямата Рамона каза,
– Тази Патси, тя е лъжкиня. Разбира се, че е плакала заради онова малко близначе. Знаела е, че то ще умре. Лесно е да съжаляваш за нещо, което няма шанс, за нещо, което няма да живее и седмица. Много по-трудно е да бъдеш истинска майка. А леля Куин наистина я съжали и ѝ даде пари, за да започне своята група. А после не остана наоколо, за да…
– Разбирам те – казах аз. – Просто исках да знам.
– Леля Куин никога не е искала да знаеш, – каза нежно Голямата Рамона. – Както казах, не е имало нужда никой да ти казва. Татко и Сладураната също не са искали да знаеш. Татко винаги казваше, че е най-добре да се забрави. Че е болезнено, а той използваше и друга дума. Каква беше тази друга дума?
– Гротескно, – каза Жасмин. – Казваше, че е болезнено и гротескно и че не ти казва за него.
– Просто никога не е намирал подходящ момент да ти го каже, – каза Голямата Рамона.
– Разбира се, че си мислехме, че Гоблинът е духът на онзи близнак – каза Жасмин, – поне в някои моменти, а в някои не. И предполагам, че през повечето време не смятахме, че това има значение.
Голямата Рамона стана, за да разбърка тенджерата с боб на печката. Тя изсипа малко от него в чинията на Томи. Синът ми, Джером, имаше прасковен коблер по цялото си лице и по чинията си.
– Сега, ако когато се върнеш от Европа – каза Голямата Рамона, – Гоблинът отново беше голяма напаст, може би щяхме да ти кажем за този малък близнак – знаеш, за да има някакъв вид екзорсизъм. Но ти никога повече не спомена Гоблин.
– И тогава той се появи от нищото, – каза Жасмин със схващане в гърлото, – и накара леля Куин да падне. – Тя се разплака.
– Сега не започвай с това – каза Голямата Рамона.
– Аз съм виновен за това, което се случи – отвърнах аз. – Аз съм ози, когото го отгледа и го направи силен. Дали е бил дух или привидение, няма много общо с това.
– Тогава и ти не си виновен – каза Голямата Рамона. – А сега трябва да се отървем от него.
Усетих слаб полъх във въздуха. Лопатките на горния вентилатор започнаха да се въртят, въпреки че вентилаторът беше изключен. И Жасмин, и Голямата Рамона го усетиха.
– Дръжте се заедно – казах аз, – и не гледайте към него, нито към някоя от неговите хитрини. Сега трябва да отида и да поговоря с приятелите си. Трябва да поговоря с тях да се отървем от него.
Една чиния падна от рафта в килера и се разби на пода. Жасмин се пресегна треперещо, за да вземе метлата. Голямата Рамона направи кръстен знак. Аз също го направих.
Наш прегърна Томи. Томи изглеждаше развълнуван. Малкият Джером ядеше прасковения си кобер, сякаш нищо не се случваше.
Обърнах се и излязох от стаята.
В полилеите се носеше тъжната му музика.
Голямата Рамона се втурна покрай мен нагоре по стълбите, мърморейки, че трябва да бъде с Патси и Синди. Чувах истеричния плач на Патси.
Стоях пред затворената ѝ врата и я слушах дълго, без да мога да разбера сричките, чудейки се какъв ли наркотик е инжектирала Синди в бедрото ѝ, че все още е толкова нещастна, и осъзнах, че ме побиват тръпки по цялото тяло. Разбира се, винаги съм знаел, че тя ме мрази, но никога не го беше казвала толкова ясно, толкова убедително; а сега към това се прибавяше и моята самоомраза и за момента това беше почти прекалено за мен.
Влязох в стаята си и затворих вратата.
Лестат и Мерик седяха на масата – две елегантни и високопоставени същества, обърнати едно към друго. Аз заех стола с гръб към вратата. Компютърът беше включен веднага. Прозорците затрещяха. През тежките кадифени драперии се раздвижи конвулсия. Обшивката на балдахина над леглото се полюшваше от вятъра.
Мерик се надигна от масата, оглеждайки се, а махагоновата ѝ коса представляваше гъста маса по гърба. Лестат я наблюдаваше внимателно.
– Покажи се, дух – каза тя с тих дъх. – Ела, покажи се на тези, които могат да те видят. – Зелените ѝ очи изследваха стаята. Тя се обърна, загледана в газьола, в тавана. – Знам, че си тук, Гоблине – каза тя, – и знам името ти, истинското ти име, името, което майка ти ти е дала.
В един момент най-близките до нас стъкла на прозорците се счупиха. Стъклата полетяха срещу дантелените завеси, но не можаха да ги пробият и паднаха, заплетени и разпилени, и шумно се затъркаляха по пода. В стаята нахлу горещият нощен вятър.
– Страхлив, глупав трик – каза Мерик под носа си, сякаш му шепнеше на ухото. – Аз и сама бих могла да го направя. Не искаш ли да кажа истинското ти име? Страхуваш ли се да го чуеш?
Клавишите на компютъра шумха като луди. Видях как по екрана маршируват безсмислици. Приближих се до него.
НАКАРАЙМЕРРИКИЛЕСТАТУТНАПОКРИВАОРИ ЩЕСЕРАЗРЕЖЕУПАЛВАНЕТОНАЧЕРНОТОДЪРВОМАНОРВИ
Изведнъж под тавана се разстилаше огромен аморфен облак, издута отвратителна форма на човешка фиура, направена само от нишки кръв, с огромно и беззвучно крещящо лице, цялата форма рязко се свиваше и мяташе, като обграждаше Мерик и я шибаше с пипалата си, докато тя падаше по гръб на килима.
Тя вдигна ръце. Извика към нас.
– Оставете го! – А след това и към Гоблина: – Да, ела в обятията ми, да те позная, ела в мен, бъди с мен, да, изпий кръвта ми, познай ме, да, аз те познавам, да. . . . – Очите ѝ сякаш се завъртяха в главата ѝ и след това тя лежеше като в безсъзнание.
Най-сетне, когато тъкмо бях стигнал до момента, в който не можех да търпя повече, той се надигна, вятър, пълен с кръв, се надигна, блъсна се диво още веднъж пред тавана, а после се втурна през счупения прозорец, още малки парченца стъкло полетяха в дантелените пердета, които остави изцапани с парченца кръв и кървища, както остави и голите ѝ ръце и длани, лицето и краката ѝ покрити с нея.
Лестат ѝ помогна да се изправи на крака. Целуна я по устата и погали дългата ѝ кафява коса. Помогна ѝ да седне на стола.
– Исках да го изгоря! – Каза той. – Боже, направо кипнах да го направя.
– Аз също, – казах аз. Изправих бялата ѝ пола. Извадих носната си кърпичка и започнах да забърсвам кървавите драскотини, които той беше оставил по нея.
– Не, беше твърде рано за Огъня – каза тя, – а и срещата ни трябваше да се състои. Трябваше да съм сигурна във всичко.
– И той е духът на моя близнак? Вярно ли е? – Попитах.
– Да, вярно е, – каза тя тихо. Тя ми направи знак да спра с носната си кърпа, като нежно взе ръката ми и я целуна. – Той е духът на бебето, погребано в гробището в Метери, и затова винаги е бил най-силен тук – обясни тя. – Ето защо не си могъл да го вземеш със себе си в Европа, както ми каза Лестат. Ето защо той е бил прозрачен и слаб, когато отидохте чак в Ню Йорк. Ето защо беше още по-силен, когато отидохте в Ню Орлиънс. Ето защо се появи толкова силно край мавзолея тази вечер. Останките му са вътре в него.
– Но той наистина не разбира, нали? – Попитах аз. – Не знае откъде идва и какво е истинското му име?
– Не, той не знае, – каза Мерик.
Можех да видя как малките ранички изчезват, оставяйки я отново съблазнителната жена, която беше преди. Дългата ѝ вълнообразна кафява коса беше разкошно разрошена, а зелените ѝ очи все още бяха кръвясали и като цяло изглеждаше, че все още е разтърсена.
– Но той може да бъде накаран да разбере – продължи тя, – а това е най-мощното ни оръжие. Защото един призрак, за разлика от чистия дух, е свързан с останките си, а този призрак е най-свързан. Свързан е с теб по кръвен път и затова, нали разбираш, смята, че винаги е имал право на това, което имаш ти.
– Разбира се, – казах аз, – о, разбира се! – Едва сега ми стана ясно. – Той смята, че това е негово право. Били сме заедно в утробата на майка ни. – Усетих дълбока клепка болка в сърцето си.
– Да, и се опитай да си представиш за миг какво е била смъртта за този дух. На първо място, той беше близнак, а за близнаците знаем, че те ужасно усещат загубата на другия. Патси разказва, че сте плакали на погребението му. За това как леля Куин я моли да те утеши. Леля Куин е знаела, че чувстваш смъртта на Гарвайн. Е, Гарвайн е усещал раздялата с теб и в инкубатора, а при смъртта му несъмнено духът му е бил объркан и не е отишъл в Светлината, както е трябвало.
– Разбирам, – отвърнах аз. – И сега за пръв път през всичките тези месеци отново изпитвам съжаление към него. Чувствам… милост.
– Помилвайте се – каза любезно Мерик. Цялото Ѝ поведение беше милостиво. Всъщност тя много ми напомняше на Стърлинг Оливър. – Но когато те заведоха на погребението му – продължи тя, – когато те отнесоха там в деня на погребението му, бедният му нещастен дух, захвърлен надалеч, намерил своя жив двойник в теб, Тарквин, и се превърнал в твой двойник. Всъщност той се превърнал в нещо много по-силно от обикновен двойник. Той станал спътник и любовник, истински близнак, който чувства, че има право на твоето наследство.
– Да, и ние започнахме дългия си път заедно, – казах аз, – двама истински близнаци, двама истински братя. – Опитах се да си спомня, че някога съм го обичал. Чудех се дали тя може да види в душата ми и да усети неприязънта, която сега изпитвах към него, поробването, което беше толкова злокобно за мен през цялата тази дълга година, откакто Петрония така грубо ме бе направила. И загубата на леля Куин – неописуемата загуба на леля Куин.
– И сега, след като ти е дадена Тъмната кръв – каза Лестат с пресеклив глас, – той иска това, което смята за свой дял от нея.
– Но това не е всичко, което се случва – каза Мерик, продължавайки в своя приглушен стил. Тя ме погледна втренчено. – Искам да ми опишеш, ако искаш, какво се случва, когато той те напада.
Замислих се за миг, после заговорих, като очите ми се движеха от Мерик към Лестат и обратно.
– Това е като сливане, сливане, което никога не съм усещал, когато бях жив. О, той беше вътре в мен понякога. Мона Мейфеър ми каза, че е бил. Тя каза, че когато сме правили любов, той е бил в мен и тя е знаела, че е там. Можела е да усети това. Мона се смята за вещица заради начина, по който усеща духовете.
– Ти обичаш Мона Мейфеър? – Попита нежно Мерик.
– Много, – успях да отговоря. – Но никога повече няма да я видя. Тя ще ме познае какъв съм още щом ме погледне. Отчаяно избягвах Роуан Мейфеър по време на поклонението и месата. Съпругът ѝ Майкъл също. И двамата са това, което Таламаска наричат вещици. А на погребението се появи и призракът на Жулиен Мейфеър. Леля Куин беше негово дете. Аз съм негов потомък.
– Имаш кръв на Мейфеър? – Попита Мерик. – И си виждал Жулиен?
– Скъпа моя, пих горещ шоколад с чичо Жулиен в дните, когато можех да го пия – казах аз. – Той ми поднесе с него животински крекери в порцеланова чиния, които по-късно изчезнаха точно както той.
Много набързо ѝ разказах цялата история, включително случката с маската и пелерината, и видях как устните ѝ се разтегнаха в щедра и красива усмивка.
– О, нашият чичо Жулиен, – каза тя с победоносна въздишка. – Леглата, които оставяше незастлани и топли, какъв човек беше той. Чудно е, че в град Ню Орлиънс има някой, който да не споделя някакво генетично наследство от него! – Тя ме погледна с лъчезарно. – Той дойде насън при моята Велика Нана, когато бях на единайсет години, и ѝ каза да ме изпрати в Таламаска. Те бяха моето спасение.
– О, Боже на небето, – заявих аз. – Не знаеш какво едва не направих на Стърлинг Оливър.
– Забрави за това! – Каза Лестат. – Аз имам предвид това! Това вече е минало и свършило. – Той вдигна ръка и направи кръстен знак. – В името на Отца, Сина и Светия дух те освобождавам от всички грехове. Стърлинг Оливър е жив! Сега този въпрос е приключен, докато аз съм Майстор на завета тук.
Мерик избухна в мек, сладък смях. Тъмната ѝ кожа правеше зелените ѝ очи още по-блестящи.
– А ти си Майсторът на Завета, нали? – Каза тя с кокетно проблясващ поглед към Лестат. – Ставаш такъв автоматично, където и да отидеш.
Лестат сви рамене.
– Но, разбира се, – каза той точно така, сякаш го имаше предвид.
– Можем да поспорим за това, мой великолепно оперен приятелю – отвърна тя, – но ни трябва това време, докато Гоблин е изтощен. И трябва да се върнем към въпроса, който е на дневен ред. И така, Гоблин е твой близнак, Тарквин, и ти смяташе да ми разкажеш какво е, когато двамата сте заедно сега. Опиши сливането.
– Положително е електрическо – казах аз. – Сякаш частиците му, ако приемем, че той е изграден от тях…
– Той е – намеси се тя.
– …се сливат с моите и аз напълно губя равновесието си. Изгубвам се и в спомените, които той или поражда, или става жертва, не знам на кое, но се връщаме назад към моменти в креватчето или кошарата и аз изпитвам към него само любов, каквато сигурно съм изпитвал като бебе или малко дете. Това е едно смешно блаженство, което изпитвам. И то често е без думи, с изключение на изразите на любов, които са елементарни.
– Колко време продължава това?
– Минути, секунди – каза Лестат вместо мен.
– Да, и всеки път е по-силен от предишния – добавих аз. – Последният път – той дойде снощи – имаше стягане на сърцето ми, както и малки прорезни рани, много по-силни, отколкото съм усещал досега, и той излезе през прозореца, разбивайки всички стъкла по същия начин, както и тази вечер. Никога досега не е бил толкова разрушителен.
– Сега той трябва да бъде разрушителен, – каза тя. – Той глупаво е увеличил материалния състав на своето същество. Докато преди е бил почти изцяло енергия, сега има и значително количество материя и не може да преминава през солидни стени, както някога. Напротив, той се нуждае от врата или прозорец.
– Точно така, – казах аз. – Бил съм свидетел на това. Усещах как въздухът се променя, как той си тръгва.
Тя кимна.
– В наша полза е, че той е подвластен на гравитацията, но при призраците винаги е така. Само че сега при него е по-силно, защото е развил апетит за кръв и така се е обременил. Можеш ли да ми кажеш нещо друго за този синтез?
Поколебах се, после признах.
– Много е приятно. Като… като оргазъм. То е като… като контакта ни с нашите жертви. То е като сливането с тях, само че е много, много по-меко.
– По-меко? – Попита тя. – Губиш ли равновесие, когато вземаш жертвите си?
– Не, не, не губя – отвърнах аз. – Разбирам какво искаш да кажеш. Но удоволствието не е толкова силно при Гоблина. Бих го признал, ако беше така. Това е объркване, което изпитвам, наред с лекото удоволствие.
– Много добре. Има ли нещо повече, което можеш да ми кажеш?
Дълго мислих.
– Чувствам се тъжен – казах, – ужасно тъжен, защото той е мой брат, а той умрял и никога не е имал друг живот освен този, който аз му дадох. А сега се е случило това и той не може да продължи напред. И аз мисля – знам, че трябва да умра с него.
Тя ме изучаваше в продължение на няколко минути, както и Лестат, и тогава Лестат заговори, като френският му акцент беше доста остър, докато ме гледаше:
– Това не се изисква, Куин, а освен това, дори и да се опиташ да го вземеш със себе си в смъртта, няма гаранция, че той ще си отиде.
– Точно така – каза Мерик. – Той може и да те остави да продължиш и да остане тук, за да тормози някой друг. В края на краищата е избрал да бъде с теб, защото си му брат. Но би могъл да се премести при някой друг. Както си казал на Лестат, той е много хитър и се учи бързо.
Лестат каза:
– Не искам да умреш, братче. – Мерик се усмихна. Тя каза:
– Майсторът на завета няма да ти позволи да умреш, Малки братко.
– И какво да правим? – Попитах. Въздъхнах. – Каква ще бъде съдбата на Малкия брат на Малкия брат?
– След малко ще ти обясня това – каза тя, – но нека ти обясня какво се случва сега, когато се сливаш с него. Той се свързва не само с теб, но с духа на вампира в теб. Сега, знаеш старите приказки, че всички ние сме потомци на един родител, в когото чист дух се е слял със смъртен, и че всички ние до ден днешен сме част от този единствен чист дух, носейки в предсмъртните си тела безсмъртния дух, който ни оживява и ни дава жаждата за кръв и способността ни да живеем от нея.
– Да, – казах аз.
– Е, твоят демоничен брат, който сам е дух, е много подобен на дух и когато сега се слива с теб, той се слива с този дух в теб и познава удоволствие, много по-голямо от всяко, което е познавал, когато си бил смъртен.
– А, разбирам, – казах аз. – Разбира се.
– Той не го разбира. Знае само, че това е като сладка дрога за него, и пие от вампирската кръв, за да изпита свръхестественото колкото се може по-дълго и по-пълно, и едва когато издръжливостта му е на привършване, те освобождава и отново изчезва в невидимост и слабост, замаян и сънуващ с кръвта, която е приел.
– Къде отива той?
Тя поклати глава.
– Не знам. Той се разпръсква, губи формата си и организацията си. Сравни го с голямо морско същество, което е съставено до голяма степен от морска вода, само че при него тя е въздух, и той се наслаждава на кръвта, доколкото може, докато енергията му не я изгори, и трябва да чака друга възможност, а всичко това му отнема време, точно както появата и общуването винаги са отнемали време, както е с всички духове.
Тя спря за миг и ме изгледа внимателно, сякаш за да провери дали съм разбрал. След това продължи.
– Колкото по-добре го разбереш, толкова по-добре ще бъде за нас, когато се опитам да го изпратя от Земното царство, защото не мога да го направя, не мисля, че ще го направя без твоето пълно съдействие.
– Имаш моето съдействие, – казах аз. – Що се отнася до моето разбиране, аз се опитвам.
– Готов ли си да го пуснеш? – Попита тя.
– Да го пуснем! Мерик, той уби леля Куин. Мразя го и го презирам! Мразя го! Мразя себе си, че някога съм го хранил и отглеждал! Той е предал утробата, която сме делили! – Тя кимна на това.
Сълзите се надигнаха в очите ми. Извадих носната си кърпичка, но имах половинчато желание да ги оставя да потекат. Бях с двамата души на света, които нямаше да бъдат зашеметени от вида им.
– И как да се отървем от него? – Попитах. – Как да го измъкнем от Земното царство?
– Ще ти кажа – отвърна Мерик. – Но първо нека попитам. Когато пристигнахме тази вечер, видях едно много старо гробище долу до блатото. Лестат каза, че то е принадлежало на теб. Каза, че си виждал духове там.
– Да, – отговорих аз. – Глупави духове, духове, които не ти дават нищо. – Избърсах очите си. Почувствах се малко по-спокоен.
– Но там има две или три издигнати гробници, високи може би три метра.
– Има една, която е с такава височина. Всички букви са изтрити.
– Тя е широка? Дълга?
– И двете. Правоъгълник.
– Това е добре. Искам да сложиш дърва и въглища за голям огън на тази гробница. Трябва ти много гориво. Огънят трябва да гори наистина горещо и за известно време. След това в цялата останала част на гробището искам да има свещи. Свещи на всеки гроб. Знаеш за какви свещи става дума, за дебели църковни свещи. (Кимнах.) Аз ще запаля свещите. Аз ще запаля огъня. Просто приготви тези неща за мен. Ако искаш, можеш да накараш твоите хора да свършат тази част, не е важно кой ще я свърши.
– Но със сигурност не ги искаш наоколо – каза Лестат.
– Не, не искам. Те трябва да се махнат от фермата Блекууд. Всички.
– Какво да им кажа? – Попитах.
– Кажи им истината, – каза Мерик. – Кажи им, че провеждаме екзорсизъм, за да се отървем от Гоблина. Ритуалът е опасен. Гоблинът в яростта си може да се опита да нарани някого.
– Разбира се, – казах аз. – Но има един проблем. Патси. Патси е единствената, която може да не отиде.
– Самата Патси ти е дала ключа към нейния характер – каза Лестат. – Ето. – Той бръкна в джоба си и извади златна щипка за пари, издута от хилядадоларови банкноти. – Дай ѝ това. Изпрати я заедно с медицинската ѝ сестра в един хубав хотел в Ню Орлиънс.
– Разбира се, – казах отново.
– Голямата Рамона ще се погрижи тя да отиде – каза Мерик. – Ти сам виждаш, че всички останали са заминали, и да ги изпратиш в „Уиндзор Корт“ или в хотел „Риц-Карлтън“ е прекрасна идея. Съжалявам, че не се сетих за нея.
– Ще се погрижа за това, – казах аз. – Но ми кажи – същинският екзорсизъм. Как ще го направиш?
– По най-добрия начин, който знам, – каза тя. – Моите любящи приятели, Отрядът на любимите, не ме наричат вещица за нищо.
Назад към част 48 Напред към част 50
