Глава 16
ХАТЧЕТ
Напрежението във въздуха беше голямо, откакто върнах Лейла в жилището, което беше наела. Бяха я изписали от болницата двайсет и четири часа след като се беше събудила със строги инструкции да приема лекарства за гадене три пъти дневно, за да не получи нов припадък.
Тя не искаше да го приема, но след като лекарят подробно ми обясни ползите и страничните ефекти, аз ѝ наложих да го взема.
Тя вземаше шибаните лекарства.
Телефонът завибрира в скута ми и аз вдигнах, като отговорих на обаждането веднага, когато видях името на Саботаж на екрана си.
– Какво става, президент? – Попитах, усещайки как Лейла ме поглежда, когато отговорих на телефона. Не ѝ хвърлих и един поглед. Тя все още се държеше като праведна кучка и дори беше започнала да се измъква пред Матю.
Което започваше да ме вбесява до смърт. Не беше нужно нашите гадости да го засягат.
– Знам, че се занимаваш със семейни проблеми, братко, но имам нужда да се прибереш у дома. – Каза ми той. Изправих се от прегърбеното си положение на стола, като вниманието ми вече беше изцяло насочено към Саботаж. – Някой току-що взриви един от нашите шибани складове. Куршумът е откаран в спешното отделение с изгаряния по гърба и дясната ръка.
– Майната му. – Проклех и скочих от стола, на който седях. – Ще се върна след няколко часа. – Казах му.
– Какво става? – Грим поиска да знае, когато влезе във всекидневната, а тъмните му очи бяха насочени към мен.
– Някой е взривил един от проклетите складове. – Изръмжах. Очите му блеснаха опасно. – Куршумът е откаран в спешното отделение – изгорял е доста лошо. – Обърнах се, за да погледна Лейла. – Знам, че не искаш да се върнеш с мен, но голям късмет. Опаковай една чанта. Тръгваме. – Казах ѝ.
Лейла обърна очи към мен.
– Няма да ходя никъде, Хатчет. – Изръмжа ми тя.
Поставих ръцете си от двете ѝ страни на облегалката на дивана, като се наведох към нея. Тя преглътна трудно, като моментално притисна ръце към гърдите ми, опитвайки се да запази дистанцията между нас. Можех да видя как пулсът ѝ скача бясно в основата на врата.
– Жена, ще се върнеш с нас, дори ако трябва да преметна бремения ти задник през рамо. – Предупредих я мрачно. Не бях в настроение за нейните глупости точно сега. Трябваше да се върна вкъщи и да помогна да се справим с тази гадост.
– Добре. – Въздъхна тя. – Добре, ще стана и ще си събера багажа. Само моля те, махни се.
Позволих на устните ми да се усмихнат, докато се навеждах още повече към нея. Дъхът ѝ застина в гърлото, а пръстите ѝ се свиха в блузата ми. Може и да изричаше глупости за това, че не ме иска от устните ѝ, но тялото ѝ? То я предаде.
– Сигурна ли си, че искаш да го направя, бейби? – Попитах я тихо.
Тя отвори уста, за да каже нещо, но така и не издаде нито звук. Злорадствах, знаейки, че все още я засягам, независимо колко много искаше да го отрече и да ме отблъсне.
Изправих се до пълния си ръст. Без да кажа и дума, се отправих по коридора към мястото, където Матю си пишеше домашното.
– Хей, момче, връщаме се в моя дом. – Казах му, докато се подпирах на рамката на вратата му.
Той скочи от мястото си на пода, а радостен вик прозвуча из стаята. Усмихнах му се, а притесненията и страховете ми за братята ми и техните семейства се изпариха за миг.
– Ура! Ще видя ли Грейв, Тор и Скорпион? – Попита ме той.
Усмихнах му се.
– Разбира се.
– Да! – Той изкрещя, докато се втурваше към гардероба, за да вземе куфара си.
Помогнах му да опакова това, което щеше да му е необходимо, и той изкара куфара си в хола, веднага щом приключихме с опаковането на багажа му. Натоварих багажа на Лейла и Матю в пикапа си. Лейла застана до вратата на пътника, докато помагах на Матю да се настани в пикапа.
– Хатчет. – Обади се тихо тя, докато затварях задната пътническа врата.
Обърнах се, за да я погледна. Беше облякла сив клин и стара колежанска тениска. Краката ѝ бяха обути в чифт сандали, а в ръцете си държеше леко одеяло.
– Благодаря ти, че се погрижи за него. – Каза ми тихо тя, като отмести погледа си от мен, докато поставяше ръка върху все още плоския си корем.
Покрих ръката ѝ с моята, като с другата си ръка нежно хванах брадичката ѝ и обърнах лицето ѝ, за да ме погледне.
– Винаги ще се грижа за него, както се грижа за теб и за нашето малко, независимо колко ми се караш. – Напомних ѝ, докато нежно стисках ръката ѝ. В очите ѝ се натрупаха сълзи, стените ѝ се разбиха срещу мен. – Може и да ме мразиш в момента, Лейла, но това никога няма да промени факта, че ще направя каквото трябва, за да защитя и трим ви.
С тези думи я пуснах и се запътих към шофьорската врата, като се вмъкнах в пикапа.
***
Лейла беше заспала на пътническата седалка и леко хъркаше, когато спрях през портите на клуба. Скраб веднага затвори портите, след като Инк и Грим спряха на паркинга зад мен. Поставих пикапа на паркинг и се измъкнах, заобикаляйки от страната на пътника.
Отворих вратата на Лейла, докато Мастило се наведе, за да помогне на Матю да излезе. Плъзнах едната си ръка около горната част на гърба ѝ, а другата под коленете и внимателно я вдигнах от пикапа. Тя изстена тихо, но аз нежно я разтърсих, наблюдавайки как се успокоява в спокойния си сън.
Саботаж беше отворил вратата на клуба за нас, когато влязох през вратата. Усетих, че многобройни очи ме следят, докато се движех през бара към стълбите, но не им спестих поглед. Братята ми нямаше да ме разпитват, а жените щяха да свикнат отново с нея.
След като я сложих на леглото и се уверих, че се е настанила, изтичах обратно по стълбите, насочвайки се право към параклиса, знаейки, че Изи ще настани Матю.
Изхвърлих телефона си в кошчето и влязох през вратата на параклиса, като заех мястото си на масата.
– Знаем ли кой е взривил склада? – Поиска да разбере Грим, след като седнах на масата.
Саботаж кимна.
– Куршумът е зърнал знака на едно от момчетата. Демоните на Ада. – Каза ни той.
– Майка му да еба. – Изръмжах. – Не сме им направили нищичко. Вече три години е мирно.
– Говори се, че имат нов президент. – Заговори Инк.
– Така че, който и да е взел заплатата на новия президент, очевидно има шибан проблем с Дивите врани. – Изказа се Грейв, като каза това, което вече беше в съзнанието на всички ни.
Нещо не ми се връзваше.
– Не ми звучи правилно. – Заговорих, като погледнах към моя президент. Той стисна челюстта си, чувствайки същото, което и аз.
Това не се струваше правилно на никой от нас.
– Какво си мислиш, братко? – Попита ме Призрака, привличайки погледа ми към него.
– Всички в Демоните на Ада се съгласиха на примирие. – Напомних на всички на тази маса. – Никой от нас не изпитваше враждебност, когато всички сключихме това споразумение. И ние давахме на Адските демони достъп до нашите пристанища и пътища, което им даваше повече печалба. За мен нещата не се подреждат. Твърде проклето лесно е да ги посочиш – да изглежда така, сякаш се опитват да ни изтрият от лицето на земята. Ако го направят, ще загубят всичко, което са спечелили, а това ги прецаква.
– Куршумът ги е видял, братко. – Заговори Грейв.
Поклатих глава, като погледнах към Саботаж. Той ме изучаваше за момент.
– Смяташ, че някой се опитва да ни съсипе – и то не друг клуб. – Коментира Саботаж.
Кимнах веднъж.
– Някой, който има нещо против един от нас, седящите на тази маса. И единственият човек, за когото се сещам, е бащата на Лейла. – Информирах братята си. – Той мислеше, че съм в затвора. – Съобщих на Саботаж. Той стисна челюстта си. – Беше в болницата, когато отидох да взема Матю, и се опитваше да накара тамошния офицер да му позволи да вземе Матю у дома.
– Чакай – отстъпи. Защо бащата на Лейла ще си мисли, че си в затвора? – Попита Грим. – Какво не си ни казал, братко? – Попита той ядосано.
Въздъхнах.
– Не съм довел въпроса до знанието на клуба, защото беше между мен и него – не чувствах, че засяга клуба.
– Е, това очевидно са глупости. – Заговори Скорпиона. Погледнах към него. – Ти си семейство, братко. Ако някой се изгаври с теб, той се гаври с всички нас, които седим на тази маса. – Напомни ми той.
Въздъхнах.
– Знам, но и без това се занимавахме с гадости – опитвахме се да разберем кой се опитва да саботира „Дивите врани“, кой се опита да убие нашия президент – така че просто го запазих за себе си. – Извадих рязко дъх. – АТФ ме посочи моментално за изчезването на Линкълн от улицата. Дадох им това, което искаха, и те ме пуснаха на свобода. Но бащата на Лейла ги насочи към мен.
– Мислиш, че той е взривил проклетия ни склад? – Попита ме Саботаж, а в тъмните дълбини на очите му гореше гняв.
Кимнах.
– Той не би го направил сам, но не бих го подминал, ако наеме някой да го направи вместо него. Когато Лейла се върна в града, той ми даде да разбера, че не иска да съм около дъщеря му – лично дойде да ме информира.
– Трябва да му докараме задника тук, да му дадем проклет урок… – започна Скорпионът, но аз моментално отхвърлих тази глупост.
Ако Лейла избяга от мен заради това, че съм пребил Линкълн, тя щеше да се премести в съвсем друга държава, ако разбереше, че съм наранил баща ѝ.
Може и да не сме заедно в момента, но аз исках да е тук, при мен.
– Не! – Изригнах на Скорпиона. – Няма да го пипаме, дяволе. – Изръмжах, като се уверих, че очите ми срещат всеки член, седящ на тази маса.
– Той се ебава с клуба, братко – ебава се с теб. – Отвърна ми с лай Скорпионът, като се ядоса.
– Съгласен съм с Хатчет. – Извика се Саботаж. – Лейла не понася добре начина, по който Хатчет върши гадости, и ще се преобърне, ако разбере, че ще направим гадости на баща ѝ. – Саботаж ме погледна. – Трябва да я оставим да реши как да се справи с това. Тя трябва да осъзнае какво, по дяволите, прави нейната кръв с теб, Хатчет – прави с нея.
Поклатих глава.
– Тя все още ми е ядосана, През. Никога няма да ми повярва. – Казах му, гласът ми беше покрит с горчивина.
– Мисля, че подценяваш любовта на тази жена към теб. – Заговори той. Погледнах към него. – Не знам как смяташ да го направиш, но тя трябва да знае, братко. Това може да ѝ отвори очите за някои глупости – че не си най-безмилостният мъж, когото познава.
– Нека Хатчет да го разбере. – Каза Саботаж на всички. – Имам го предвид. Никой не преследва бащата на Лейла, ясно ли се изразих? Хатчет ще съобщи на всички нас, които седим тук, когато разбере какво, по дяволите, ще прави, ясно ли ви е?
Когато всички изразиха съгласието си, Саботаж удари с чукчето си по масата. Когато обаче Инк отвори вратата, за да си тръгне, Лейла вече стоеше от другата страна, опряла ръка на корема си, а по бузите ѝ се стичаха сълзи.
Майната му.
Мигновено се дръпнах от стола си.
– Лейла, бейби, говори ми. – Поисках, докато се втурвах към нея.
– Той… той… – Тя се задави. – О, Боже мой, толкова съжалявам. – Тя се задави. – Той можеше да убие Куршума. – Заплака тя.
– Предполагам, че тя знае. – Измърмори Грим, докато придърпваше плачещата Лейла в прегръдките си, държейки я, докато тя се разпадаше, а съкрушените ѝ викове звучаха в тихия клуб.
Назад към част 15 Напред към част 17
