Глава 6
Основният хол имаше три врати на дясната стена и поради стълбището, което се издигаше срещу лявата стена, само две от тази страна. Първата врата отляво водеше към моя апартамент, който беше с две стаи, а последната врата отляво водеше към спалнята в задната част на къщата.
Лестат попита дали може да види някоя от стаите и аз му казах, че може да види повечето от тях. Две от трите спални вдясно бяха необитаеми в момента – едната принадлежеше на малкия ми чичо Томи, който беше заминал на пансион в Англия, а другата винаги беше запазена за сестра му Британи – и бяха нещо като модни витрини, всяка от тях с богато украсено легло с балдахин от деветнайсети век, ритуален балдахин, кадифени или тафтени завеси и удобни, макар и модни столове и дивани, подобни на тези в спалнята на леля Куин долу.
В третата стая, която беше забранена за посещение, витаеше майка ми, Патси, която се надявах да не видим.
Всяка мраморна камина – едната снежнобяла, а другата в черно и златно – имаше свой отличителен детайл, а накъдето и да се обърнеше човек, имаше позлатени огледала и онези огромни горди портрети на предците – Уилям и съпругата му, хубавата Грейс; Гравие и съпругата му, блажената Алис; Томас, моят баща, и Сладураната, баба ми, чието истинско име беше Роуз.
Осветителните тела на тавана бяха газолиери с месингови рамена и шлифовани кристални чашки за крушките, по-обикновени, но и по-въздействащи от разкошните кристални полилеи на първия етаж.
Що се отнася до последната спалня отляво, тя също беше отворена, подредена и хубава, но принадлежеше на моя учител Наш Пенфийлд, който в момента завършваше работа за докторската си степен по английски език в един университет на Западното крайбрежие. Винаги беше съдействал с леглото с балдахин и неговите волани от синя коприна, бюрото му беше чисто и голо и го чакаше, а стените му, много подобни на моите, бяха отрупани с книги. Камината му, също като моята, имаше двойка столове, обърнати един срещу друг, елегантни и хубави.
– Гостите винаги са били от дясната страна на коридора – обясних аз, – в старите хотелски времена, а тук, в стаята на Наш, спяха моите баба и дядо – майка ми и баща ми. С Наш прекарахме последната около година, четейки си един на друг Дикенс. Стъпвам тревожно с него, но засега нещата се получават.
– Но ти обичаш този човек, нали? – Попита Лестат. Той ме последва в спалнята.
Вежливо огледа рафтовете с книги.
– Разбира се, че го обичам. Но той рано или късно може да разбере, че нещо много не е наред с мен. Досега съм имал много голям късмет.
– Тези неща зависят много от нервите – каза Лестат. – Ще се учудиш какво ще приемат смъртните, ако просто се държиш така, сякаш си човек. Но ти знаеш това, нали?
Той се върна почтително при рафтовете с книги, като не извади нищо, а само посочи.
– Дикенс, Дикенс и още Дикенс – каза той и се усмихна. – И всяка биография на която някога е била написана.
– Да – казах аз, – и го четях на глас на Наш, роман след роман, някои точно там, до камината. Прочетохме ги всичките, а после просто се потопих в някоя книга – „Старият магазин за любовници“ или Малкият Дорит или Велики очаквания – и езикът, той беше пленяваш, заслепяваше ме, беше както ти каза на леля Куин. Ти го каза много правилно. Беше като да се потопиш в една вселена, да, имаше я. – Прекъснах го. Осъзнах, че все още съм замаян от това, че бях с леля Куин, от начина, по който той я беше обгрижвал; а що се отнася до Наш, той ми липсваше и толкова много исках да се върне.
– Той изглежда е превъзходен учител – нежно подхвърли Лестат.
– Беше ми учител по всички предмети, – признах аз. – Ако мога да се нарека учен човек, а не знам дали мога, то е заради тримата учители, които съм имал – жена на име Линел, Наш и леля Куин. Наш ме научи как наистина да чета, как да гледам филми и как да виждам известно чудо дори в науката, от която всъщност се страхувам и която ненавиждам. Съблазнихме го от колежанската му кариера, с висока заплата и грандиозна обиколка из Европа, и сме много по-добре заради това. Той четеше на леля Куин, което тя просто обожаваше.
Отидох до прозореца, който гледаше към терасата от плочи с камъни зад къщата и към далечната двуетажна сграда, която се простираше на около двеста метра от другата страна. Покрай горния етаж на сградата имаше веранда – сградата, като широко разположени колони я поддържаха от приземния етаж.
– Там навън е навесът, както го наричаме – обясних аз, – и наричаме нашите любими фермерски работници „Хората от навеса“. Те са майсторите, поръчителите, шофьорите и охранителите и се подвизават там, в собствената си бърлога.
– Там е голямата кола на леля Куин и моята кола – която вече не използвам. Сега чувам хората от сараите. Сигурен съм, че и ти можеш. Винаги има двама в имота. Те ще направят всичко на този свят за леля Куин. Те ще направят всичко на този свят за мен.
Аз продължих:
– На горния етаж, виждаш ли вратите, това са малки спални, малки в сравнение с тези, искам да кажа, макар че са също толкова добре обзаведени с легла с балдахини, антични скринове и обожаваните от леля Куин сатенени столове. Навремето гостите отсядаха и там, разбира се, за по-малко, отколкото плащаха за престой в голямата къща.
– И майка ми, Патси, отсядаше там, когато аз растях. Патси живееше там, откакто се помня. Долу е мястото, където тя за първи път практикуваше музиката си, от лявата страна, това беше нейният гараж – студиото на Патси, но тя вече не практикува и сега е в предната спалня, точно по коридора. Тя е доста болна напоследък.
– Ти не я обичаш, нали? – Попита Лестат.
– Много се страхувам да не я убия, – казах аз.
– Опитай пак? – Каза той.
– Много се страхувам да не я убия, – казах аз. – Презирам я и искам да я убия. Сънувам го. Иска ми се да не го правя. Това е просто една лоша мисъл, която ми е влезла в главата.
– Тогава ела, братче, заведи ме там, където искаш да поговорим, – каза той и аз усетих мекото стискане на пръстите му върху ръката си.
– Защо си толкова мил с мен? – Попитах го.
– Ти си свикнал на хората да им се плаща, за да го правят, нали? – Попита той. – Никога не си бил твърде сигурен в Наш, нали? Дали щеше да те обича наполовина толкова, ако не му плащаха? – Очите му обходиха стаята, сякаш стаята му говореше за Наш.
– Голямата заплата и привилегиите могат да объркат човека – казах аз. – Не винаги разкрива най-доброто, не мисля, че е така. Но в случая с Наш? Мисля, че е така. Отне му четири години да напише дисертацията си, но тя е прекрасна и след като издържи изпитите си, ще бъде доволен. – Гласът ми трепереше. Мразех го.
– Той ще почувства, че е независим от нас, и това ще е добре. Той ще се върне и ще бъде спътник и придружител на леля Куин. Ще ѝ чете отново. Знаеш, че сега тя не може да чете. Тя ще го обожава. Нямам търпение това да се случи заради нея. Той ще я заведе навсякъде, където тя пожелае да отиде. Всичко това е заради нея. Той е красив мъж.
– Изправен си пред могъщи изкушения – каза Лестат и очите му се присвиха, докато ме оценяваше.
– Могъщи изкушения? – Попитах. Бях шокиран и дори малко възмутен. – Нали не мислиш, че бих се хранил с тези, които обичам? Искам да кажа, че знам, че направих тази колосална грешка със Стърлинг, беше богоугодно това, което направих; Стърлинг се приближи на косъм, но аз бях хванат неподготвен и се уплаших, уплаших се, че Стърлинг знаеше какво съм и ме познаваше, разбираш ли, и че Стърлинг разбираше… -Изневиделица. Кървава сватбена рокля, кървава булка. Глупак, не трябва да ги убиваш, когато са невинни, и то в тази нейна сватбена нощ. Тя е единствената булка, която някога ще имаш.
– Не това имах предвид – отвърна Лестат. Той ме върна към себе си, от мъката ми.
– Ела. В стаята ти сега, нали, братче? Където можем да поговорим. А ти имаш апартамент с две стаи срещу стълбището.
В мен настъпи спокойствие заедно с тихо щастливо очакване, сякаш той го беше наложил.
Той поведе по пътя, а аз тихо вървях след него.
Влязохме в дневната ми, която се намираше в предната част на къщата и имахме добра гледка към спалнята ми през отворените двойни плъзгащи се врати, а там беше огромното ми и царствено легло, балдахинът, тапициран с червен сатен, и подходящите червени столове, дебели и пригладени, разпръснати от спалнята до дневната, а между предните прозорци на дневната – компютърът и бюрото ми. Гигантският телевизор, към който бях пристрастен като всички, беше в ъгъла, близо до вътрешната стена.
Под газилерията стоеше централната маса с два стола един срещу друг и това беше мястото, където често сядах, изправен и много удобно, за да чета. Тук пишех в дневника си, докато гледах телевизия с едно око. Това беше мястото, където исках да бъда с Лестат. Не в двата стола до камината, която по това време на годината беше мъртва.
Веднага видях, че компютърът ми е включен.
Лестат усети, че съм разтревожен, а после и той видя съобщението, което плуваше със зелен печатен шрифт на черния монитор:
НЕ ЛЕСТАТ.
Самата му гледка ме стресна и аз веднага отидох до машината и я изключих.
– От Гоблин – каза Лестат и аз кимнах, като стоях на стража и чаках машината да се включи отново, но това не се случи.
През мен преминаха силни поредици от тръпки. Обърнах се. Смътно осъзнавах, че Лестат стои от другата страна на централната маса и че ме наблюдава, но едва ли можех да му обърна внимание. Тежките драперии на предните прозорци се поклащаха, а газилерията над мен бе започнала да се движи. Чуваше се онази слаба звънлива музика, която се носеше от стъклените чаши и техните украшения. Зрението ми беше замъглено.
– Махай се от мен, – прошепнах аз. – Няма да те видя, ще си затворя очите, кълна се в това. – И го направих, стискайки здраво очи като всяко малко дете, което се преструва, че спи, но загубих равновесие и трябваше да отворя очи, преди да падна.
Видях Гоблин да стои вдясно от мен, непрозрачен, подробен, мой дубликат – компютърът беше включен, клавиатурата щракаше, а по монитора се носеха поредица от безсмислени срички, докато от малките компютърни колонки се чуваше неясен тътен.
Опитах се отново да затворя очи, но бях твърде съблазнен от него, от пълния ми двойник, дори до коженото ми палто и черните панталони, и от безумното му изражение, което със сигурност не отразяваше моето. Очите му блестяха злобно и триумфално, а усмивката му беше като на клоун.
– Казвам ти, върви си, Гоблине – казах аз, но това само удвои силата му и тогава образът започна да изтънява и да се разширява.
– Позволи ми да го нараня! – Каза Лестат спешно. – Дай ми разрешение.
Объркан, не можах да отговоря, въпреки че чух Лестат да ме моли отново. Усещах стегнатата хватка около себе си, сякаш ме държеше боа, или поне така си представях, и зрението ми ме напусна, стопявайки се в силните тръпки, от които не можех да се отърся. Усещах малките убождания по цялото си лице и по гърба на ръцете си и се опитвах да вдигна ръце, за да ги отблъсна, но ръцете ме боляха. Болеше всяка частица от голата ми плът, дори отзад на врата.
Обхвана ме паника, сякаш бях попаднал на рояк пчели. Дори клепачите ми бяха нападнати и знаех, че съм паднал на пода, но не можех да се ориентирам. Усещах килима под ръката си и не можех да стана.
– Малко братче, позволи ми да го нараня – каза отново Лестат. И аз чух собствения си глас, сякаш идваше от някой друг.
– Прокълни го, – казах аз, – нарани го.
Но дойде онова магнетично усещане за единение, Гоблин и аз, неразделни, и аз отново видях слънчевата стая, в която в дървената кошара, осеяна с играчки, стоеше едно дете, къдрокосо мъниче в малки гащеризони, за което знаех, че съм аз, а до него неговият двойник, двамата се смеехме заедно, без да ни пука – погледни червените цветя в линолеума, погледни слънчевата светлина, виж лъжицата, която летеше от край до край в дъга във въздуха – и бързо след това се нахвърлиха други образи и случайни моменти: смях в училищната стая и всички момчета, които ме гледаха, сочеха и шушукаха, а аз казвах: Той е тук, казвам ви, ръката му върху лявата ми ръка и аз пишех с молив с този негов почерк: Обичам те, Гоблин и Тарквин; и чистите електрически удари на удоволствието ме оставиха без тяло, без душа. Търкалях се по пода, нали?
– Гоблин. – Мисля, че прошепнах. – Този, на когото принадлежа и на когото винаги съм принадлежал. Никой не може да разбере, никой не може да проумее. – Гоблин, Гоблин, Гоблин.
Удоволствието се разгърна с неописуема сладост и утихна във вълни на сигурно блаженство.
Той се оттегляше, оставяйки ме студен, наранен и самотен навсякъде, свирепо, катастрофално самотен – той ме изоставяше.
– Нарани го! – Изрекох думите с цялото си дишане, ужасен, че не се чуват, и тогава очите ми се отвориха и над мен видях огромния разтеглив образ на себе си, лицето ми беше развълнувано и гротескно, и изведнъж то беше съставено от огнени точки!
Лестат беше изпратил Дара на огъня, за да изгори кръвта, която беше взел, и аз чух тихото стенание на Гоблина, беззвучния му неистов писък.
О, не, това беше грешка, не моят Гоблин, как можах да го направя, как можах да го предам!
Крясъкът му беше като на сирена. Дъжд от дребна пепел се спусна върху мен, всъщност сякаш се хвърли върху мен, а крясъкът му отново се извиси, пронизвайки ушите ми.
Въздухът се изпълни с миризма на изгоряло, като миризма на горяща човешка коса, а огромният безформен образ витаеше, вмъквайки се в моя солиден двойник за един съдбовен и страшно непрозрачен миг, предизвиквайки ме, проклинайки ме
– Зъл дявол, Куин, зъл! Лошо. Зло! – След това изчезна, избяга през вратата, оставяйки газовата бутилка да скърца на веригата, електрическите лампи да мигат и да изпращат пулсиращ вятър през дантелените панели на прозорците, докато тишината и спокойствието се затварят.
Бях на пода. Мигащите светлини бяха непоносими. Лестат дойде при мен, помогна ми да се изправя на крака и прокара ласкаво ръце по косата ми.
– Не можех да го направя – каза той, – докато не си тръгнеше от теб, защото когато беше с теб, Огънят можеше да изгори и теб.
– Разбирам, – казах аз. Бях изпаднал в треска. – И никога не съм мислил да го правя, да го наказвам с това, но помисли си как научава сега. Той е бърз. Той вече знае това, което е очевидно за мен и за теб, без съмнение, че ако се опитам да го изгоря, ако някой от нас го направи отново, той отново ще се слее с мен и ще накара огъня да ме изгори.
– Може би ще го направи, – каза Лестат, като ме поведе към стола с права облегалка до масата. – Но мислиш ли, че той иска да умреш?
– Не, той не може да иска това, – отговорих аз. Бях задъхан, сякаш бях тичал. – Той отнема живота от мен. Какъвто и да е бил преди да се появя, не мога да си представя. Но именно моето внимание, моята любов го прави силен сега. И, по дяволите, не мога да спра да го обичам, чувствам, че го предавам, а той се храни от това!
Мигането на светлините беше спряло. Дантелените завеси бяха неподвижни. По гърба ми преминаха ледени тръпки. С шум от статично електричество в тонколоните компютърът внезапно изгасна.
Заеквайки, разказах на Лестат за образа, който бях видял, за себе си в кошарата, за стария балатум, който трябва да е бил в кухнята, и за Гоблина с мен, и че това не беше нещо, което си спомнях, а нещо, което знаех, че е истина.
– Той ми е показвал тези образи и преди, когато ме е нападал, образи на мен самият като бебе.
– И всичко това през годините?
– Не, едва сега, след Тъмния дар – при тези нападения, когато се сливам с него, както бих го направил със смъртна жертва. Това е Тъмната кръв. Тя се е превърнала във валута на паметта, вампирската кръв. Той иска да знам, че има тези спомени за времето, когато го видях и го подсилих с това видение още преди да умея да говоря.
Лестат се беше настанил на стола от другата страна на масата и за част от секундата развих положително суеверие за това, че е с гръб към вратата на коридора.
Отидох до вратата и я затворих, а след това, връщайки се, изключих компютъра изцяло и попитах дали можем да разместим столовете. Лестат ме хвана, докато протягах ръка, за да направя това.
– Бъди търпелив, братче – каза той. – Съществото те е изкарало извън нерви.
Седнахме отново, обърнати един към друг, Лестат с гръб към предната част на къщата, а аз с гръб към спалнята.
– Той иска да бъде Кръвен ловец, не виждаш ли? – Казах. – Аз се страхувам от него и от това, което може да направи. – Погледнах нагоре към газилерията, за да видя дали електрическите крушки мигат. Не, погледнах към компютъра, за да се уверя, че екранът му е празен. Да.
– Няма начин той да стане Кръвопиец – каза Лестат спокойно. – Спри да се тресеш, Куин. Погледни ме в очите. Сега аз съм тук с теб. Тук съм, за да ти помогна, братче! И той си отиде, а след изгарянето не мисля, че ще се върне, не и за дълго време.
– Но може ли да чувства физическа болка? – Попитах.
– Разбира се, че може. Той може да усеща кръв и удоволствие, нали?
– Не знам, – изръмжах аз. – О, надявам се да си прав, – казах аз. Почти се канех да се разплача. „Малко братче“, колко обичах тези думи, колко ги ценях и колко сладко беше, толкова сладко, колкото и леля Куин да ме наричаше завинаги Малко момче.
– Вземи се в ръце, Куин, – каза Лестат. – Потъваш пред мен. – Той стисна ръцете ми. Усещах твърдостта на плътта му. Имах някакъв намек за силата му. Но той беше нежен, кожата му беше копринена, а очите му бяха напълно добри.
– Но старата приказка в „Хрониките“ – казах аз, – за първите вампири – как те били хора, докато в тях не влязъл дух. Какво ще попречи това да се случи отново?
– Доколкото ми е известно, това никога не се е случвало оттогава – каза Лестат, – а сега говорим за хиляди години назад, за времето преди Древен Египет. Много Кръвни ловци, както ги наричаш, са виждали духове, а също и много хора. И откъде наистина знаем какво се е случило в началото, освен че по традиция ни е казано, че това е бил могъщ дух, който е влязъл в човешкия си носител чрез много смъртоносни рани. Смяташ ли, че твоят гоблин има силата или хитростта за такова съвършено сливане?
Трябваше да призная, че не е така.
– Но кой би си помислил, че той може да пие от мен? – Попитах. – Кой би си помислил, че той ще го направи? В нощта, когато ме създадоха, Създателят ми каза, че Гоблин ще ме изостави, че духовете изпитват неприязън към Ловците на кръв и скоро ще се окажа сам. Няма да има повече призрачни спътници за теб – каза той. Каза го подло. Защото не можеше да ги види, разбираш ли. О, какъв демон беше той!
Лестат кимна. Очите му бяха изпълнени с приглушено състрадание.
– В общи линии е така, – каза той. – Призраците се пазят от кръвопийците, сякаш нещо в нас, разбираемо, ги ужасява. Не знам какво е пълното обяснение на това. Но знаеш, че не винаги е така. Има много вампири, които виждат духове, макар че аз не съм един от тях, освен в много малко забележителни случаи, трябва открито да призная.
– Искаш да кажеш, че наистина не можеш да видиш Гоблин – казах аз.
– Казах ти още първия път, че не мога да го видя – търпеливо каза Лестат. – Не и докато не изпие кръвта. Тогава видях образа му, определен от кръвта. Този път беше същото и аз изпратих Огъня към тази кръв. Ами ако той те беше нападнал отново? Не мисля, че тези пламъци биха могли да те възпламенят. Нямаше достатъчно тяга. Но за всеки случай ще използвам друга сила, ако той дойде отново, сила, която и ти имаш, а именно Дарбата на ума, както я наричат някои, не за да прочета мислите му, а за да го притисна, да го отблъсна с телекинетична сила, докато той толкова се умори да се защитава, че не може да се задържи и трябва да избяга.
– Но как мога да се противопоставя на нещо, което не е материално? – Попитах.
– Той е материален – поправи ме Лестат. – Той просто е направен от материал, който не разбираме. Помисли си ясно.
Кимнах.
– Опитах се да го отблъсна, – признах. – Но нещо се случва, нещо се случва в разума ми, и той е върху мен, и удоволствието започва да напира, виновното удоволствие, че сме заедно, и тръпките се разбягват, сякаш душата ми има тръпки, и има дразнещ ритъм в него, ударен ритъм, и аз съм негов роб.
Дори докато говорех за това, усетих как ме обзема сладко изтръпване, някаква последна блудкава тръпка на съюза. Погледнах ръцете си. Всички малки ранички от убождания бяха заздравели. Почувствах лицето си и отново видях спомените. Чувствах огромно тайно познание за Гоблина, непоклатима зависимост.
– Той стана моят вампир – казах аз. – Той се храни с мен, заключва се в мен. Аз съм… да, аз съм негов роб.
– И роб, който иска да се отърве от господаря си, – каза Лестат замислено. – Дали е по-силно с всяко нападение, това виновно удоволствие? – Попита той.
– Да, да, така е, – признах аз. – Знаеш ли, имаше години, важни години, когато той беше единственият ми приятел. Беше преди идването на Наш Пенфийлд. Беше преди да дойде учителката ми Линел. И дори докато Линел беше тук, аз и Гоблин винаги бяхме заедно. Никога не съм се примирявал с никого, който не е понасял разговорите ми с Гоблин. Патси го мразеше. Патси е моята майка, помниш ли? Понякога беше съвършена комедия, но така си беше. Патси тропаше с крака и крещеше: „Ако не спреш да говориш с този проклет призрак, си тръгвам!“ Сега леля Куин е съвършено търпелива, толкова търпелива, че мога да се закълна, че е имало моменти, макар че леля Куин не иска да го признае, в които е виждала самия Гоблин.
– Но защо не иска да признае? – Попита той.
– Всички мислеха, че Гоблин е лош за мен, нали разбираш? Всички мислеха, че не бива да го насърчават, нали разбираш? И затова не искаха да разговарям с Таламаска, защото мислеха, че Стърлинг и Таламаска ще възпитат у мен тази проклета способност да виждам призраци и духове, и затова, ако някой от тях е виждал Гоблин, ако баба ми и дядо ми са го виждали някога, не са казали.
Лестат сякаш размишляваше върху това за момент. И за пореден път забелязах онази съвсем малка разлика между очите му. Опитах се да я изтласкам от мислите си, но едното око беше все така по-ярко от другото и определено бе оцветено с кръв.
Той каза:
– Мисля, че е време да прочета писмото ти до мен, нали?
– Може би да, – беше всичко, което успях да кажа.
Той извади плика от вътрешния джоб на палтото си и разкъса прилежно края му, оставяйки ониксовата камея да се изплъзне от него в дясната му ръка, а след това се усмихна.
Той погледна бързо няколко пъти от дълбоко издълбаното бяло изображение към мен и обратно, а след това потърка изображението много нежно с палец.
– Мога ли да го задържа? – Попита той.
– Това е моят подарък за теб, ако искаш твоя е, – казах аз. – Да, предназначено е за теб. Беше, когато си мислех, че никога няма да се срещнем лице в лице. Но да, запази я. Беше направена за леля Куин, нека си призная, но след Тъмната кръв не исках да ѝ я давам. Но не знам защо се разпилявам по такъв въпрос. За мен е чест, че молиш да я запазя. Тя е твоя.
Той я пъхна в страничния джоб на палтото си, а после отвори писмото и го прочете внимателно, или поне така ми се стори.
В него се съдържаше молбата ми да ми помогне да унищожа Гоблин и молбата ми за търпението му, че съм се осмелил да вляза в Ню Орлиънс в търсене на него, и докладът ми за това как съм познавал и обичал Таламаска, признание, от което кръвта кипваше в лицето ми, когато си помислех за Стърлинг и за това, което едва не бях направил същата тази нощ. Имаше и признанието ми колко обичам леля Куин и как искам да се разделя с нея, ако Лестат реши да ме накаже със смърт за неподчинение на единствените му правила.
Сега разбрах, че голяма част от съдържанието на писмото ми е било разкрито по всякакъв друг начин и че това, което държеше, беше само официален документ за това, което вече знаеше.
Много почтително той прегъна страниците, удвои ги и ги прибра обратно в джоба си, сякаш искаше да запази писмото, макар че не знаех защо. Пликът беше захвърлен настрани.
Дълго време ме гледаше мълчаливо, лицето му беше по-скоро открито и щедро, което изглеждаше естествен израз за него, а после заговори:
– Знаеш ли, бях по следите на Стърлинг Оливър, когато попаднах на теб. Знаех, че влиза в къщата ми – той го е правил неведнъж – и си помислих, че е време да го стресна малко. Не бях сигурен как да го организирам, макар че нямах никакво намерение да му се разкривам, но после попаднах на теб, който се готвеше да направи малката уплаха съвсем окончателна за господин Оливър, и именно от обърканото ти съзнание разбрах причината, поради която си дошъл.
Кимнах, после казах набързо:
– Той не иска да ми навреди, видя го. Не мога да ти кажа колко съм ти благодарен, че ме спря. Не мисля, че щях да оцелея, ако го бях убил. Сигурен съм в това. Това щеше да е финалът за мен, а аз се ужасявам от собствената си некадърност, че една такава смърт… Но трябва да осъзнаеш, че той няма да ни навреди, на никой от нас…
– О, да, сега ти си тръгнал да го спасяваш от унищожение. Престани да се тревожиш. Таламаска е забранен, казах ти. Освен това им дадох онова, което искаха от известно време, не виждаш ли?
– Да, да те видят, да поговорят с теб.
– Правилно, и те ще обмислят това, и ще бъдат изпратени писма до Старейшините, но аз знам много добре, че не могат да ни навредят. А той и кохортите му няма да излязат тук да те търсят. Те са прекалено почтени.
– Много безопасно, – казах бързо. – На остров Захарен Дявол, който те никога не биха могли да намерят. Но със сигурност си прав, че Стърлинг ще спази обещанието си да не ме търси и да не ме предава. Вярвам му напълно. Ето защо е толкова ужасно, че едва не го нараних, едва не отнех живота му.
– И дали щеше да е докрай с него? – Попита той. – Нямаш ли самоконтрол, след като си започнал?
Бях изпълнен с нещастие.
– Не знам какъв самоконтрол имам. В нощта, в която ме направи, допуснах грешка, като отнех живота на невинен човек.
– Тогава това беше грешка на твоя Създател – отвърна той. – Той трябваше да бъде с теб, да те учи.
Кимнах.
– Нека сънувам, че щях да скъсам със Стърлинг, но не просто се страхувах от него, страхувах се да не разбере за мен, а жадувах за смъртта му. Не съм сигурен как щеше да протече това. Той се бореше с мен с елегантност на ума. Той притежава това, елегантност на ума. Да, мисля, че щях да отнема живота му. Той беше преплетен с любовта ми към него. Щях да бъда прокълнат за това завинаги и щях да намеря някакъв начин да сложа край на себе си веднага. Проклет съм за това, че почти го направих. Проклет съм за всичко. Живея във фатална душевна нагласа.
– Как така? Какво имаш предвид? – Попита той, но не беше изненадан от казаното от мен.
– Сякаш вечно съм в плен на последен обред или диктувам завещание. Аз умрях в нощта, когато Създателят ми ме доведе; аз съм като един от жалките призраци от имението Блекууд, който не знае, че е мъртъв. Не мога да се върна към живота.
Той кимна, повдигна една вежда и после се отпусна.
– А, добре, знаеш, че това говори много по-добре за дългото съществуване, отколкото за безразсъдството и дяволското поведение.
– Не, не знаех, – казах бързо. – Това, което знам, е, че те имам тук и ти ми помогна с Гоблин, а ти виждаш какво може да направи Гоблин. Виждаш, че Гоблин трябва да бъде… трябва да бъде унищожен. А може би и аз.
– Нямаш и най-малка представа за това, което казваш, – отвърна той тихо. – Ти не искаш да бъдеш унищожен. Искаш да живееш вечно. Просто не искаш да убиваш, за да го направиш, това е всичко.
Сега вече знаех, че ще се разплача.
Извадих джобната си носна кърпичка и избърсах очите и носа си. Не се обърнах, за да направя това. Това щеше да е твърде страхливо. Но все пак се огледах, без да мърдам глава, и когато го погледнах обратно, си помислих какво зашеметяващо красиво същество е той.
Само очите му щяха да свършат работа, но той беше надарен с много повече, гъста масивна руса коса, голяма фино оформена уста и изражение, красноречиво за разбиране, както и за интелигентност, и под светлината на газовата лампа той беше идолът от матинето, който се носеше пред мен, пренасяйки ме от себе си в някакъв неизмерим момент, в който се наслаждавах на външния му вид, сякаш той не можеше или не знаеше.
– А теб, мой безвремев – каза той с мек сигурен глас, в който нямаше и намек за обвинение, – виждам те тук, в твоята изискана обстановка от огледала и злато, от човешка любов и очевидно наследство, и ограбен по същество от всичко това от някой небрежен демон, който те е оставил сираче и неспокойно, не, мъчително, вписан сред смъртните, от които все още толкова отчаяно се нуждаеш.
– Не, – казах аз. – Аз избягах от Създателя си. Но сега те търся и така те намерих, макар и само за тази нощ, но те обичам, обичам те толкова сигурно, колкото обичам леля Куин, и Наш, и Гоблин, да, колкото съм обичал Гоблин, обичам те. Прости ми. Не мога да го задържа.
– Няма как да простя, – каза Лестат. – Главата ти гъмжи от образи, а аз ги улавям как мигат и претъпкват мозъка ти, докато търсят разказ, и затова трябва да ми разкажеш, трябва да ми разкажеш целия си живот, дори това, което смяташ, че не е важно, разкажи ми всичко. Нека се излее от теб, а после заедно ще преценим какво да правим с Гоблина.
– А аз? – Попитах. Бях избухлив. Бях луд. – Ще преценим ли какво да правим с мен?
– Не ме оставяй да те плаша толкова много, братче, – каза той с най-милия тон. – Най-лошото нещо, което бих направил с теб, е да те напусна – да се измъкна от теб, сякаш никога не сме се срещали. А сега не мисля за това. Мисля по-скоро за това, че те познавам, че те обичам и съм започнал да те ценя, а съвестта ти ми свети доста ярко. Но кажи ми, не те ли подведох вече? Сигурно сега не виждаш в мен героя, който някога си си представял.
– Как така? – Попитах учудено. – Ти си тук, ти си с мен. Ти спаси Стърлинг. Спря едно бедствие.
– Не успях да унищожа зверския ти призрак – каза той с приятелско свиване на рамене. – Дори не мога да го видя, а ти си разчитал на мен. А аз хвърлих Огъня върху него с всичко, което имах.
– О, но ние едва сега започваме – отвърнах аз. – Ще ми помогнеш с него, нали? Ще го разберем заедно.
– Да, точно това ще направим, – отвърна той. – Нещото е достатъчно силно, за да заплашва други, няма съмнение в това. Щом може да се бори с теб, както го направи, значи може да нападне и други – това мога да кажа, и че реагира на гравитацията, което за нашите цели е добър знак.
– Как така реагира на гравитацията? – Попитах.
– То изсмука самия въздух, когато те напусна – отговори той. – То е материално. Казах ти. Има някаква химия във физическия свят. Всички призраци са материални по вероятност. Но има хора, които знаят повече от мен за това. Аз само веднъж видях човешки призрак, говорих с човешки призрак, прекарах един час с призрак и това ме ужаси съвсем.
– Да – отвърнах аз, – това беше Роджър, нали, който дойде при теб в хрониката, наречена „Мемнох Дяволът“. Прочетох как си разговарял с него и как те е убедил да се грижиш за смъртната му дъщеря Дора. Прочетох всяка дума. Повярвах в това; повярвах, че си видял Роджър и че си отишъл в Рая и Ада.
– И така и така трябва, – отвърна той. – Никога не съм лъгал в тези страници, макар че диктовката бе на друг. Бил съм с Дявола Мемнох, макар че какъв е бил той в действителност – дявол или игрив дух – все още не знам. – Той направи пауза. – За мен е повече от ясно – каза той, – че си забелязал разликата между очите ми.
– Съжалявам, не можех да не го забележа, – казах бързо. – Това не е обезобразяване. – Той направи жест на пренебрежение заедно с любезна усмивка.
– Това дясно око беше откъснато от мен – каза той, – точно както го описах, от онези духове, които щяха да ми попречат да избягам от Ада на Мемнох. А после ми го върнаха тук, на Земята и понякога вярвам, че това око вижда странни неща.
– Какви странни неща?
– Ангели – каза той, като се замисли, – или онези, които наричат себе си ангели, или искат да ме накарат да заключа, че са ангели; и те идваха при мен през дългите години, откакто избягах от Мемнох. Идваха при мен, докато лежах като в кома на пода на параклиса на „Света Елизабет“, сградата в Ню Орлиънс, която ми беше завещана от дъщерята на Роджър. Изглежда, че моето откраднато око, моето възстановено око, моето кръвясало око, е установило някаква връзка с тези същества и бих могъл да ти разкажа за тях, но сега не е моментът.
– Те ти навредиха, нали? – Попитах, усещайки това в маниера му. Той кимна.
– Оставиха тялото ми там, за да го пазят моите приятели – обясни той и за първи път, откакто го видях, изглеждаше притеснен, нерешителен, дори леко объркан.
– Но духът ми го взеха със себе си, – продължи той. – И в едно толкова осезаемо царство, каквото е тази стая, ме поставиха да изпълнявам заповедите им, като винаги заплашваха да ми отнемат това дясно око, да ми го вземат завинаги, ако не правя това, което ми заповядват.
Той се поколеба и поклати глава.
– Мисля, че това е окото – каза той, – окото, което им даваше правото да претендират за мен, възможността да стигнат до мен в това царство и да ме вземат – това беше окото, откраднато в друго владение и после върнато на Земята в законното му гнездо. Може да се каже, че когато са гледали надолу от своето възвишено Небе, ако това е Небе, са виждали през мъглите на Земята това ярко и блестящо око.
Той въздъхна, сякаш изведнъж му стана мъчно. Погледна ме изпитателно.
– Това наранено око, това омагьосано око – продължи той, – им даде компас, за да ме намерят, техния отвор, така да се каже, между владенията, и долу дойдоха, за да привлекат духа ми против волята ми.
– Къде те отведоха? Какво направиха?
– О, ако само знаех, че са небесни същества, – заяви той с тих страстен глас. – Ако само знаех, че Дявола Мемнох и тези, които дойдоха след него, ми бяха показали истини! Всичко щеше да е различно и щях да мога някак да спася душата си!
– Но ти не знаеш. Те никога не са те убеждавали – подразних го аз.
– Как мога да приема един свят, пълен с несправедливост, заедно с техните августейши замисли?
Той отново поклати глава и погледна настрани, после надолу, сякаш търсеше някакво място за съсредоточаване, а след това отново към мен, докато продължаваше.
– Не мога да приема изцяло това, което научих от Мемнох и от онези, които дойдоха след него. Никога не съм разказвал на никого за последното си духовно приключение, макар че другите, кръвопийците, които ме обичат – нали знаеш, моята похотлива дружина от възлюбени, сега ги наричам така, дружина от възлюбени – те знаят, че нещо се е случило, усещат го твърде добре. Дори не знам кое от телата ми е истинското – това, което лежеше на пода в параклиса на Света Елизабет, или това, което бродеше с така наречените ангели. Бях неволен търговец на знания и илюзии. Историята на последното ми приключение, тайното ми неизвестно приключение, приключението, което не съм доверил на никого, тежи на душата ми, сякаш иска да накара духовното ми дихание да угасне.
– Можеш ли сега да ми разкажеш за това приключение? – Попитах.
Мислех си, че е нужно голямо чувство за сила у него, за да изглежда толкова лесно унил, да ми показва такава скръб.
– Не – каза той. – Още нямам сили да разкажа тази история, това е чистата истина.
Той сви рамене и поклати глава, след което продължи:
– Имам нужда от нещо повече от сила. Нуждая се от смелост за тази изповед, а точно сега сърцето ми е топло от това, че съм с теб. Да, ти имаш история, която да разкажеш, или ние имаме история, която да изживеем заедно. Точно сега алчното ми сърце е приковано към теб.
Бях победен. Разплаках се като новородено бебе. Издухах носа си и се опитах да остана спокоен. Кръв по носната кърпичка. Тяло от кръв. Разум от кръв. Светкавицата на очите му върху мен. Виолетово.
– Би трябвало да приема късмета си – казах аз, – и да не го поставям под въпрос, но не мога да устоя. Какво ти попречи да ме унищожиш, да ме накажеш за това, че влязох в къщата ти, че направих това, което направих на Стърлинг? Трябва да знам.
– Защо трябва да знаеш? – Попита той, смеейки се тихо. – Защо е толкова важно да знаеш?
Поклатих глава и свих рамене. Отново избърсах очите си.
– Суета ли е в мен да настоявам за отговор на въпроса? – Попитах.
– Вероятно, – каза той и се усмихна. – Но не би ли трябвало да разбера? Аз, най-суетното същество? – Той се засмя. – Не ме ли видя да се преструвам пред леля ти долу? – Кимнах.
– Добре, – каза той. – Ето я и линията от причини, поради които не съм те убил. Харесвам те. Харесва ми, че имаш женски черти и мъжко тяло, любопитните очи на момче и големите лесни жестове на мъж, откровените думи на дете и мъжкия глас, сбърканите маниери и честната грация.
Той ми се усмихна съвсем замислено и ми намигна с дясното си око, след което продължи.
– Харесва ми, че си обичал Стърлинг – каза той. – Харесва ми, че почиташ славната си леля Куин толкова откровено. – Той се усмихна палаво. – Може би дори ми хареса, че падна на колене и целуна краката ѝ, макар че този жест дойде доста късно в играта на моето решение. Харесва ми, че обичаш толкова много хора около себе си. Харесва ми, че си по-щедър от мен. Харесва ми, че мразиш Тъмната кръв и че твоят Създател те е обидил. А сега – не е ли това хубаво? Това не е ли достатъчно?
Бях тихо бълнувал от благодарност.
– Не си мисли, че е много безкористно от моя страна да съм тук – продължи той, очите му се разшириха, гласът му придоби малко топлина. – Не е така. Имам нужда от теб, иначе нямаше да съм тук. Имам нужда от твоята нужда от мен. Имам нужда да ти помогна, положително имам нужда от това. Ела, братче, пренеси ме дълбоко в твоя свят.
– Моят свят, – прошепнах аз.
– Да, братче, – каза той. – Да продължим заедно. Разкажи ми историята, която си наследил, и живота, който си живял. Разкажи ми за този зверски и съблазнителен Гоблин и как е придобил силата си. Искам да чуя всичко.
– Влюбен съм в теб – отвърнах аз.
Той се засмя с най-съблазнителния и нежен смях.
– Разбира се, че си, – отвърна той. – Разбирам те прекрасно, защото съм влюбен в себе си. Фактът, че не се превивам пред най-близкото огледало, изисква голяма доза самоконтрол.
Беше мой ред да се засмея.
– Но любовта ти към мен – продължи той, – е причината, поради която ще ми разкажеш всичко за себе си и за фермата Блекууд. Започни със семейната история и след това навлез в своята собствена.
Въздъхнах. Замислих се. Направих крачката.
Назад към част 6 Напред към част 8
