Четвърта глава
Какво (и не мога да го подчертая достатъчно), по дяволите?
– Надпис на тениска
Гарет спря в комплекса, като районът беше предимно празен от работници и охранителни екипи, които обикновено го обитаваха. Само бабата и дядото на Пип си бяха вкъщи в момента. Те живееха в основната къща.
– Обадих се на всички, но ще отнеме известно време.
– За какво? – Попита Марика.
– Трябва да се прегрупираме, особено с тази нова информация. Робърт може да знае нещо. Какво би могло да свали Пип от пътя?
– Точно така, бившият ангел.
Гарет преглътна.
– И като си помисля, спорим от седмици.
– Ние с кого? – Попита тя, а тънките ѝ вежди се плъзнаха заедно.
– Всички ние. Охраната.
– Екипът по сигурността? За какво?
– За това какво да правим с нея. Алвин. Някои я искат в детската градина догодина, а други – в гимназията. Минахме напред-назад, вникнахме във всички „за“ и „против“ и все още не можем да решим. Разбира се, в крайна сметка това зависи от Лоуърови, но и те не знаят какво да правят.
Лоуърови са бабата и дядото на Пип, биологичните родители на Рейес, на които е поверено отглеждането на най-ценния – ако не и разочароващо преждевременен – дар на човечеството.
– Тя има нужда и от двете – каза Марика, докато вдигаше телефона си във въздуха в търсене на сигнал. Късмет с това.
– Е, да. Така и казах. Но това е невъзможно.
На Марика почти ѝ се стори, че има чертичка на телефона. Лицето ѝ падна, когато тя изчезна.
– Съвсем не.
Той изключи двигателя и се облегна с лакът на волана.
– Слушам.
– Тя има нужда от социализацията на деца на нейната възраст – каза тя, отказа се и прибра телефона в чантата си. – В същото време тя се нуждае от интелектуална стимулация, която може да намери само в условията на средно образование. Или дори на по-високо ниво, честно казано.
Когато Марика заговори, устата ѝ се движеше на меки, шепнещи вълни. Подобно на времето, когато се целуваха, но това беше отдавна.
– И какво предлагаш?
Тя му примигна.
– И двете. Не слушаш ли?
Гарет се опита да не се усмихне.
– Как предлагаш да и дадем и двете?
– Сутрин ходи на детска градина, а следобед – на гимназия.
Той усети как клепачите му се свиват от мисълта.
– Те могат ли да направят това?
– Разбира се.
– И това няма да е странно?
– Може би, но говорим за дъщерята на двама богове. Кой може да каже кое е странно и кое не?
– Вярно. – Той изпусна дълга, разочарована въздишка. – Знаеш ли от колко време спорим за това?
– Искам ли да знам?
– Не. Хайде да вървим.
Комплексът, с главната къща и множество стопански постройки, първоначално е бил манастир. Бяха прекарали осем месеца в изоставен манастир от другата страна на планината, докато Чарли беше бременна. Свещена земя и всичко останало. Манастирът не беше нещо ново, но като че ли правеше впечатление на Марика всеки път, когато правеше поход, за да вземе Заир.
Тя слезе от джипа, спря и си пое дълбоко дъх.
– Обичам това място. Толкова е спокойно и красиво.
Гарет се огледа наоколо. Всяка сграда беше преустроена, преди да се настанят. Проект, който би отнел години, отнемаше само няколко месеца, когато човек можеше да си позволи малка армия, работеща денонощно.
Единственото нещо, за което Рейес и Чарли не се скъпяха да оставят дъщеря си, бяха парите. Тя беше наследница във всеки смисъл на думата. Но това беше една история, която Гарет тепърва трябваше да ѝ разкаже. Молеше се някой ден все пак да успее да го направи.
– Добре – каза Марика. – По принцип сме под навес. Свръхестествен щит, нали?
Той сложи ръка на веждите си, за да блокира ниското утринно слънце, и кимна.
– И сме на свещена земя.
– Още едно ниво на защита.
– А комплексът е пълен с твоя екип по сигурността, заобиколен е от адски кучета и е подкрепен от един заминал ротвайлер, който служеше за пазител на Чарли, а сега и на Алвин.
– Всичко гореизброено. Всяко свръхестествено същество, което иска да навреди на Пип, ще бъде блокирано. Поне на теория.
– Тогава ако нещо я е взело, ако нещо е искало да и навреди, как е преминало през всичко това?
Той наклони глава.
– Ето защо си тук.
– Точно така. Тя преметна чантата си през рамо. – Покажи ми къде точно е изчезнала.
– Натам. – Посочи той и поведе пътя около главната къща към пътеката в пусттошта зад нея.
Марика тръгна напред, поколеба се, после го последва, като през цялото време сканираше района с предпазливо изражение на лицето.
– Какво? – Попита той, докато си проправяха път по пътеката.
– Адските кучета.
Той спря и се обърна към нея.
– Виждаш ли ги?
– Разбира се. – Тя завъртя глава, като погледът ѝ периодично се спираше на това или онова място. – И каква гледка са. Нищо, което може да ги види, свръхестествено или не, не би решило да се изправи срещу дванадесет огромни звяра.
– Дори срещу Лютиче ли? – Когато тя го погледна въпросително, той обясни. – Пип ги кръсти. Всичките дванайсет. И едно от тях се казва Лютиче.
Марика тихо подсмъркна.
– Точно така. Знаех, че тя ги е кръстила. Аз обаче не мога да ги различавам, затова никога не съм си правила труда да науча имената им. Въпросът ми е дали адският пес знае, че е кръстен на принцеса от съвременна приказка?
Гарет се усмихна, въпреки че мисълта за онзи ден, в който малката миньонка беше кръстила всичките дванайсет адски хрътки със светеща в тъмното вълшебна пръчица, накара пропастта в гърдите му да се отвори и да го погълне целия.
– Ами ако не успеем да я намерим? – Попита той.
Една ръка се плъзна нежно по бицепса на дясната му ръка.
– Ще го направим – каза Марика с решителен тон. – Трябва да го направим. – Когато погледът му се върна от малката ръка на ръката му обратно към лицето ѝ, тя посочи и попита: – Това ли е мястото?
Той се отърси от временния си транс и се съсредоточи в посоката, която показваше с показалеца си.
– Да. Точно така. Откъде знаеш?
– Не го ли виждаш?
По кожата му настръхна тревога. Той пристъпи по-близо.
– Какво виждаш?
– Призрък. – Тя тръгна към него, но той я хвана за ръка и я изпревари.
– Приятел или враг?
– Не знам. – Тя сви пръсти в смъртоносен захват на ризата му, докато го следваше. – Не изглежда напълно сдържан.
– По какъв начин?
– Знае, че сме тук. Много добре осъзнава присъствието ни, но се взира покрай нас. Висок е, кавказец, с протрито синьо палто и плетена шапка. И изглежда ядосан.
– По дяволите. Имам нужда от Робърт. Имаме няколко… редовни клиенти, но по дяволите, ако знам как изглеждат.
– Ще се опитам да поговоря с него, но трябва да ти кажа, че те рядко признават съществуването ми.
– Наистина? – Попита Гарет, като я погледна през рамо. – Дори ако ги виждаш?
– Да. Мисля, че е така, защото всъщност не съм част от клуба. – Тя се промъкна покрай него към мястото, където беше изчезнала Пип.
– Първо, какво означава това? Второ – каза той, като я хвана за ръката – може ли да те нарани?
– Родена съм чувствителна към духовното царство. Баба ми го усети в момента, в който се появих на бял свят. Но трябваше да се науча да ги виждам. Ако пътувам отвъд завесата, мога да ги видя лесно, но трябваше да се науча да ги виждам в този свят. Физическия. Понякога се чудя дали не говорят с мен, защото за тях съм донякъде външен човек. Натрапник.
– Можеш да обясниш това по-късно. И второ?
– Не, той не може да ме нарани. Поне аз не мисля така. – Тя спря, кимна на духа и принуди лицето си да се усмихне. – Аз съм Марика, а това е Гарет. – Тя направи жест към него.
– Какво прави той? – Попита Гарет.
– Гледа. – Тя се обърна, за да погледне зад тях, и после поклати глава. – Просто не знам в какво се взира. Няма нищо там, което да мога да видя. – Тя отново насочи вниманието си към призръка. Или това, или беше толкова добра актриса, колкото той я подозираше понякога. – Сякаш е в транс. Кататонниа.
– Възможно ли е да е взел Алвин? – Попита Гарет, а гласът му беше по-остър, отколкото беше планирал. Разочарованието раздираше стомаха му до дупка.
– Честно казано, нямам представа. – Погледът ѝ се плъзна нагоре към неговия, лешниковите ѝ очи блестяха на утринното слънце, а изражението ѝ беше болезнено. – Съжалявам. Той не ми дава нищо.
Гарет се пребори с желанието да изглади тревожните линии от лицето ѝ.
– Недей така, Марика. Попитай го за Пип. Алвин. Наричай я Алвин.
С кимване тя прочисти гърлото си и опита отново.
– Можеш ли да ни помогнеш? Трябва да намерим Алвин. Алвин Лоуър.
Тя се задъха и погледна към Гарет.
– Не става. – Той поклати глава. Едва-едва.
– Опитай отново – каза той, а адреналинът се втурна във вените му.
Приближавайки се, тя попита:
– Знаеш ли къде е тя?
След миг тя изсумтя и сложи ръка върху тази на Гарет. Тази, с която я държеше. Тази, с която стискаше прекалено силно тънката ѝ ръка.
Той отслаби хватката си, но не я пусна напълно.
– Съжалявам. Аз просто… не знаем какво се е случило. Той може да е всичко друго, но не и просто призрак. Не си виждала на какво са способни някои от тези момчета.
– Всичко е наред. Благодаря ти.
Една част от Марика запя в радостна хармония, че Гарет ще се погрижи достатъчно, за да я задържи. Е, щеше да го направи, ако вътрешностите ѝ можеха да пеят. Той стоеше толкова близо, че тя можеше да усети топлината му. Силата му. Силата, която се криеше точно под твърдата му като камък повърхност. Или близостта му я караше да се замайва, или все още не се беше възстановила напълно от ритуала.
Имаше, разбира се, и трети вариант, но в момента не искаше да го признае. Отричането беше красиво нещо.
– Как се казва той? – Попита Гарет. – Знам имената на няколко от тях.
Тя се обърна обратно към отдалечаващия се мъж, чието каменно изражение беше изпълнено с ярост. Но освен един жест, той не помръдна.
– Как се казваш, мили? – Попита тя. – Приятел ли си на Алвин? Алвин Лоуър?
Призракът го направи отново. Поклати глава, движението беше толкова безкрайно малко, че тя се зачуди дали не си го е въобразила.
Реши да го изпита отново и каза:
– Алвин? – Когато той не помръдна, тя добави: – Алвин Лоуър.
Отново едва забележим намек за раздвижване.
– Не си ли я видял?
Той не помръдна.
– Това е името ѝ, заради него ли клатиш глава? Алвин Лоуър?
– Вече не – каза призрака с рязък шепот, макар че все още не помръдваше и не сваляше поглед от хоризонта отвъд. Той сви ръце в юмруци от двете си страни и Марика направи неволна крачка назад.
– Каза ли нещо? – Попита Гарет.
Тя вдигна показалец. Щеше да обясни по-късно, но в момента трябваше да измъкне каквото може от този човек.
– Това вече не е ли нейното име? Сменила ли го е?
Нищо. Отново камък.
Гарет заговори тихо в ухото ѝ.
– Трябва да ми дадеш нещо.
Тя се престори, че гласът му, близостта му, не ускорява пулса ѝ. След повърхностно кимване тя продължи.
– Как се казваш?
Никаква реакция.
– Някой взел ли я е? Видя ли някой да я взима?
– Чакай – прошепна човекът, след което ирисите му се изместиха наляво. – Изчакай.
Марика се обърна, но отново не видя нищо. Тя се пребори с вълна от замайване, ядосана, че собственото ѝ тяло я предава така злонамерено, след което го попита:
– Чакай какво?
Когато се обърна назад, призрака гледаше право в нея.
Тя се притисна в Гарет, после се оправи колкото се може по-бързо, без да обръща внимание на ръката, която той плъзна по ребрата ѝ, за да ѝ предложи допълнителна опора, на раздвижващата топлина, която проникна до кожата ѝ.
– Какво да чакам? – Повтори тя.
– Ще разбереш. – Той направи жест към страната си с кимване.
Тя погледна отново, но когато се обърна към него за втори път, той беше изчезнал.
– По дяволите – каза тя, измъкна се от хватката на Гарет и се завъртя в пълен кръг, за да потърси мъжа.
– Какво? – Попита Гарет, като също сканираше района.
– Изчезна.
– Той ли?
– Не. Искам да кажа, да, но той е чиста духовна енергия. Той може да го направи само за едно мигване. Видя ли къде жестикулираше?
– Забравяш с кого говориш.
Тя се разстрои също като Гарет, макар и повече от себе си, отколкото от ситуацията.
– Не се обиждай, но ти си ми абсолютно безполезен.
– Това е грубо – каза той, изненадан. – Какво направих?
– Нищо. Това е проблемът. – Тя започна да се отдалечава, но той застана пред нея. Тя се спря съвсем близо до това да се блъсне в него, напълни дробовете си и каза възможно най-търпеливо: – Ти си сляп. Трябва да видиш, Гарет.
– Какво да видя?
– Тях.
Той сведе очи.
– Тях?
– Тях, тях. Животът на Алвин можеше да зависи от това. И ако… когато я върнем, трябва да можеш да я защитиш от всеки враг пред портата ѝ, не само от тези, които виждаш.
Тя го заобиколи. Той я последва.
– Разбирам – каза той. – Повярвай ми. Но не мога да направя нищо по въпроса. И спорът няма да ме накара изведнъж да виждам мъртви хора. Трябва да…
Марика се завъртя с лице към него.
– Но ако можеш. Ако можеше да ги видиш, щеше ли да искаш?
– Предполагам, но това е спорно.
– Значи, ако имаше начин, определено щеше да го искаш? Това е голямо решение, Гарет. Такова, за което щях да говоря по-късно, но…
Погледът му стана предпазлив, сивото в очите му блестеше като сребърна коприна.
– Защо говорим за това?
– Защото може би има начин да го направим. Не забравяй, че и аз не можех да ги видя. Не и във физическия свят. Трябваше да се науча.
– Това звучи чудесно, но нямаме време.
– Трябва да намерим време. Имам нужда от твоята помощ, за да я намеря.
– Точно така. И без това не съм ти от полза.
Чувствайки се малко подтисната, тя повдигна рамо.
– Нещо такова.
След дълъг момент на размисъл той попита:
– Няма да ме намажеш с пилешка кръв, нали?
– Не. – Развълнувана, че той отстъпва, тя хвана китката му и го поведе към една плоска скална пейка.
– Чакай, тук ли ще правим това? – Попита той, докато сядаше на пейката. – Сега?
– Няма по-подходящо време от сегашното. Дръж това. – Тази сутрин, докато Гарет спеше, тя приготви необходимите материали. Подаде му малка кожена торбичка, пълна с билки и подправки.
Той я взе и набръчка носа си.
– Какво има в това?
– Не искаш да знаеш. – Тя му подаде друга торбичка, пълна с фрагменти от човешки кости и бял пясък, напоен с кръвта на врабче. – Сложи по една във всяка ръка.
Той и се намръщи, но се подчини.
Гарет винаги се бе чудил какво ли е да видиш починалите в цялата им прелест. А не само сиво петно от време на време. Дали това щеше да го стресне? Той се съмняваше. В края на краищата беше бил в ада. Виждал е хора във всякакви ужаси. Колко по-лошо би било да види починалите на Земята?
– Какво правят тези? – Попита той, като въртеше торбичките насам-натам
– Нищо. Те отвличат вниманието.
– Какво? – Той погледна назад към нея, за да открие ръката, която бе сложена пред лицето му. Преди да регистрира какво прави, тя духна в ръката си.
От дланта ѝ се издигна бял прах и замъгли зрението му. Той се дръпна назад, но шокът го накара да се задъха – което вероятно беше планът на вещицата – и той вдиша голяма част от праха дълбоко в дробовете си.
Той се отдръпна още назад. Примигна. Разтърка очите си и се свлече в пристъп на кашлица.
– Какво става, Марика? – Светът се наклони настрани и той падна на ръце и колене. Тя току-що го беше упоила с ЛСД.
Назад към част 4 Напред към част 6