ГЛАВА 1
Аз съм на 20 години и вече нямам какво да губя. Ето защо не ми пукаше, че Бенингтън, Върмонт, изглеждаше като пощенска картичка за есента в провинцията. Двуетажната къща за спане и закуска, до която спрях, не се различаваше по нищо. Имаше дори бяла ограда и постоянна върволица от листа с цвят на залез, които се спускаха от многото дървета в двора.
Живописната околност рязко контрастираше с начина, по който изглеждах. Ако не бях изтощена от скръбта и стреса, може би нямаше да ми пука, че кафявата ми коса сега прилича на мазна кал. Или че дъхът ми отчаяно се нуждаеше от ментос, а не ме карайте да започвам за петната от кафе, които украсяваха ризата ми на WMU. Тъй като имах по-важни неща, за които да се притеснявам, дори не си направих труда да прикрия главата си от проливния дъжд, докато напусках колата си и се втурвах към хотела „Б и Б“.
– Момент! – Извика весел глас от по-навътре. След това по коридора се зададе едра възрастна жена с посивяла червена коса.
– Здравей, скъпа. Аз съм госпожа Полсън. Ти… о, боже, ти си мокра!
– Нищо страшно – казах, но тя се изгуби от погледа ми и след малко се върна с кърпа.
– Седни и се подсуши – нареди тя със същия цупещ тон, който майка ми беше използвала милион пъти преди това. Прилив на мъка ме накара да падна на стола, към който тя махна с ръка. Нещата, които не осъзнаваш, че ще ти липсват, докато не си отидат…
– Благодаря – казах аз, решена да не плача пред непознат човек. После извадих торбичката с цип, която носех със себе си през по-голямата част от деня. – Търся двама души, които може би са останали тук през предния уикенд.
Докато говорех, извадих снимка на сестра ми Жасмин и приятеля ѝ Томи.
Госпожа Полсън извади чифт очила от джоба на престилката си. След това седна зад голямото старинно бюро и прие снимката.
– О, какво хубаво момиче – каза тя и добави любезно – точно като теб. – Но никога не съм виждала някой от тях преди, съжалявам.
– Благодаря – казах аз, въпреки че ми се искаше да изкрещя.
Бях прекарала целия ден, показвайки снимката на Жасмин на всеки хотел, мотел и гостилница в Бенингтън, но никой не беше разпознал сестра ми. Но тя беше тук. Последните съобщения, които беше изпратила, бяха от Бенингтън, но полицията вече намекна, че според тях ги е изпратила, докато е шофирала през него. За тях Жасмин е била импулсивна осемнайсетгодишна девойка, която е тръгнала на път с приятеля си. Сестра ми може и да е импулсивна, но не би изчезнала за повече от седмица, ако не е имала сериозни проблеми.
Пъхнах снимката ѝ обратно в найлоновата торбичка и се изправих, толкова разстроена, че едва регистрирах какво казваше госпожа Полсън.
– …не мога да ти позволя да се върнеш в това, скъпа. Почакай тук, докато дъждът спре.
Примигнах изненадано от неочакваната ѝ доброта. Всички останали собственици искаха да си тръгна, щом разберат защо съм там, сякаш загубата на член от семейството можеше да бъде заразна. Очите ми се напълниха от внезапен прилив на сълзи. Може би беше така. Погребението на родителите ми беше вдругиден.
– Благодаря ви, но не мога – казах, гласът ми беше дрезгав от емоциите, които все още не можех да си позволя да почувствам. Шокът ми помогна за това. Преди десетина дни най-голямото ми притеснение беше да не направя лошо впечатление на професора ми по сравнителноправни науки, след като сигналите ми за текстови съобщения продължаваха да се пищят в часовете му. После прочетох текстовете на Жасмин и всичко се промени.
Госпожа Полсън ме дари с още една съчувствена усмивка.
– Позволете ми поне да ви направя чаша горещ чай…
Над приемния салон изведнъж се появи тъмен, мъглив двоен образ, който го накара да изглежда така, сякаш за миг е остарял с повече от сто години. Потиснах стон. Само не и това отново.
Скъпите антики изчезнаха, заменени от счупени мебели или изобщо от нищо. Температурата също се понижи, което ме накара да потреперя, преди движението в коридора да привлече вниманието ми.
Едно русо момиче мина покрай овехтялата на вид приемна. Лицето ѝ беше размазано от мръсотия и беше завито с изпокъсано одеяло, но не ми беше нужен втори поглед, за да я разпозная.
– Жасмин – прошепнах аз.
Госпожа Полсън заобиколи бюрото и ме сграбчи, а по лицето ѝ изведнъж се стрелнаха навити сенки, сякаш под плътта ѝ бяха хванати змии. Жасмин продължаваше да минава покрай нас, сякаш не знаеше, че сме там. Ако не беше изненадващо силната хватка на госпожа Полсън, можех да протегна ръка и да докосна сестра си.
– Чакай! – Извиках.
Хотела отново се появи в елегантно обзавеждане и топла, уютна температура. Също толкова бързо Жасмин изчезна. Госпожа Полсън все още ме държеше в здрава хватка, въпреки че сенките по лицето ѝ бяха изчезнали. Най-накрая успях да я отблъсна и се насочих към коридора, където бях зърнала сестра си.
Преди да направя три крачки, в задната част на главата ми избухна болка. Сигурно за кратко ме е повалила, защото следващото нещо, което си спомням, беше, че съм на колене, а госпожа Полсън се канеше отново да ме удари с тежката рамка за картина.
Излез! Тази единствена, категорична мисъл беше всичко, което умът ми успя да сътвори. Тялото ми сигурно се съгласи. Не знам как, но изведнъж излязох навън и затръшнах вратата на моето Чероки. След това потеглих, чудейки се какво е накарало госпожа Полсън да се превърне от любезна стара дама в маниак, който разбива черепи.
Върнах се в хотела си сякаш на автопилот. След като паркирах, останах да седя в колата с изключен двигател, опитвайки се да се преборя с гаденето, докато обмислях следващия си ход. Можех да се обадя на 911, но не исках да си призная, че съм имала поредната странна халюцинация точно преди госпожа Полсън да ме нападне. Ако кажех на някого това, щях да се запиша за престой в тапицирана стая. Отново. Второ, полицаите в Бенингтън вече не ме харесваха. Още щом пристигнах тази сутрин, ги псувах, че не са направили достатъчно, за да намерят Жасмин. Вероятно щяха да вземат страната на госпожа Полсън и да предположат, че съм направила нещо, за да я провокирам.
Направих пауза. Дали бях? Не си спомнях да съм се измъкнала от госпожа Полсън. Ами ако бях направила нещо друго, което не помня? Може би нещо, което я е изплашило толкова много, че ме е ударила в знак на самозащита? Идеята, че освен халюцинации може да имам и припадъци, развали и без това мрачното ми настроение. Слязох от колата и отидох в хотелската си стая. Щом влязох вътре, пуснах чантата си, сякаш беше петдесеткилограмова котва, и светнах лампата.
Всичко в мен се скова. Диванът би трябвало да е празен, но там седеше мъж с коса с цвят на тъмен мед, а голямата му фигура заемаше по-голямата част от пространството. Силни вежди, прав нос, високи скули и чувствена уста съставяха лице, което беше достатъчно поразително, за да украсява билбордове. Той изобщо не изглеждаше изненадан от появата ми. Всъщност, ако не знаех добре, щях да се закълна, че ме е очаквал.
Красивите мъже не прекарват вечерите си в очакване на мен. Ето защо си помислих, че е поредната халюцинация, докато не заговори. Моите халюцинации никога досега не ми бяха говорили.
– Здравей – каза непознатият, а дълбокият му глас бе оцветен с акцент, който не можех да определя. – Съжалявам, че ви го казвам, но ви предстои наистина лоша нощ.
Знаех, че трябва да се обърна, да отворя вратата и да избягам, за предпочитане, докато крещя. Това беше единственият логичен отговор, но аз стоях там, някак без да се страхувам от натрапника. Чудесно. Инстинктите ми за оцеляване сигурно тайно са сключили самоубийствен договор.
– Ако знаеше каква седмица имах, щеше да разбереш, че каквото и да си планирал, можеш само да я подобриш – чух се да отговарям, доказвайки, че гласните ми струни са участвали в желанието за смърт.
От друга страна, не грешах. Сестра ми? Безследно изчезнала, след като миналия понеделник ми изпрати SMS-и с текст „помощ“ и „в капан съм!“. Родителите? Загинали в автомобилна катастрофа два дни след като пристигнали в Бенингтън, опитвайки се да проследят стъпките на Жасмин. Аз? Освен че бях загубила цялото си семейство, едва не си бях разбила главата. В сравнение с това да те ограбят звучи като ваканция.
Усмивка се появи отстрани на устата на натрапника ми. Какъвто и отговор да беше очаквал, той не беше такъв.
– Ако спечеля? Вероятно. Ако загубя, нещата ще станат много, много по-зле – увери ме той.
– Какво е състезанието? – Попитах, чудейки се защо водя разговор с натрапника. Мозъчно увреждане от раната на главата?
Той се надигна. Въпреки озадачаващата ми липса на страх, аз се стреснах, когато той се приближи. Трябваше да е с половин метър по-висок от моя ръст от един и шейсет, с рамене, които биха запълнили рамката на врата, и мускули, които никой обемист шинел не би могъл да скрие. Единственото по-поразително нещо бяха очите му: дълбоко сини, обградени със сиво, толкова светло, че почти блестеше.
– Състезанието е да видим кой ще си тръгне оттук с теб – отвърна той, а сребристо-сапфиреният му поглед се плъзна по мен.
– Ами ако не искам да ходя никъде? – Възразих.
– Твърде късно е за това – каза той тихо, протегна ръка и привлече вниманието ми към факта, че носеше кожени ръкавици.
Отклоних се. По някаква причина все още не бях обзета от ужас – събудете се, инстинкти за оцеляване! – Но нямах намерение да му позволя да ме хване. Той не се опита да ме спре, докато тичах покрай него в спалнята. От друга страна, осъзнах с вътрешен стон, защо би го направил? Сега той стоеше между мен и единствената врата на стаята.
Приближи се към мен и сърцето ми започна да бие. Защо не си тръгнах, когато имах възможност? И защо не крещях за помощ точно сега?
Три силни удара по вратата ме стреснаха. После не можах да повярвам, когато разпознах гласа.
– Мис Дженкинс, бихте ли ме пуснали да вляза? Това е детектив Крогер. Срещнахме се тази сутрин в полицейския участък.
Полицай, когато имах нужда от такъв? Чудеса се случват!
За мой шок натрапникът се обърна и отвори вратата. Двамата мъже се взираха един в друг и макар че нарушителят беше с гръб към мен, видях как детектив Крогер го оглежда.
– Той е проникнал в стаята ми – казах аз и направих жест „направи нещо“.
Крогер вдигна вежди.
– Така ли е, господине?
– Предполагам, че е по-добре да ме приемете – изрече натрапникът.
Очаквах Крогер да посегне към белезниците си. Вместо това той влезе вътре, затвори вратата и изгаси осветлението.
– Какво правиш? – Задъхах се.
– Премести се на дивана – каза Крогер и аз не знаех дали говори на мен или на моя загадъчен натрапник.
Не възнамерявах да остана на тъмно, за да разбера. Опипвах спалнята, докато стигнах до нощното шкафче, след което включих лампата. Светлината заля стаята, показвайки, че моят натрапник все още се намира в зоната на минихола с Крогер. Всъщност изглеждаше, че никой от двамата не е помръднал и на сантиметър. Какво ставаше?
– Защо не ме арестувате, детектив? – Попита нарушителят с копринения си глас с акцент.
– Добър въпрос – добавих аз.
– Замълчи, кучко – каза Крогер рязко.
Челюстта ми падна. Преди да успея да отговоря, юмрукът на Крогер се изстреля и удари по-големия мъж в рамото. После се намръщи, сякаш изненадан, че няма ефект. Нападателят улови юмрука на Крогер, когато той отново замахна към него.
Крогер се взираше, невярващо набраздил чертите на лицето си, докато се опитваше да се отскубне и не можеше. След това сякаш го осени разбиране.
– Ти трябва да си Ейдриън – изплю Крогер.
– От плът – отвърна леко моят натрапник.
Тъкмо се канех да попитам какво, по дяволите, се случва, когато се чуха изстрели. Паднах точно когато един от мъжете се втурна към мен, твърде бързо, за да видя кой. Успях да отскоча, без да се сплескам, макар че при дивия си скок бутнах нощното шкафче.
Стаята потъна в мрак, когато лампата се счупи. Сърцето ми се разтуптя от мигновената слепота. Преди не се бях страхувала, но сега се страхувах, хваната в капан в стая с двама мъже, които явно искаха да се убият. Отново започнах да се оглеждам в леглото и този път се натъкнах на нещо голямо. Това нещо ме сграбчи и аз се изплаших, ритайки, удряйки и драпайки, за да се освободя.
Тогава ме издърпаха и ме запратиха жестоко в стената. Болката ме обзе, а когато преглътнах, усетих вкуса на кръвта. Започнах да падам, зашеметена, когато една груба хватка ме издърпа нагоре.
Лъч лунна светлина попадна върху лицето на нападателя ми и аз се отдръпнах. По кожата на Крогер като змийски езици проблясваха сенки, които превръщаха чертите му в отвратителна маска на злото. По-лошото беше, че знаех, че не халюцинирам. Болката, която усещах, беше твърде реална.
– Искаш ли да знаеш какво се е случило със сестра ти? – Гласът на Крогер беше суров. Изкормващ. – Скоро ще разбереш.
Без да се замислям, го ударих колкото можех по-силно. Той изглеждаше изненадан, но ударът дори не го накара да помръдне.
Изведнъж той бе изтръгнат назад и след това хвърлен право нагоре. Когато Крогер падна обратно, Ейдриън го ритна достатъчно силно, за да го прати да се сгромоляса през прозореца на спалнята. Преди още да успея да изкрещя, Ейдриън скочи след него. След това чух само блъскащи се звуци и стенания, преди един отчетлив щракащ звук да накара нещо първично да се напрегне в мен.
Един от тях току-що беше умрял, знаех го. Но кой?
В дупката, където беше прозорецът, се издигна тъмна форма. Започнах да се отдръпвам, всяко движение беше болезнено, когато видях нещо сребристо да блести на лунната светлина.
Очите на Ейдриън.
– Изглежда, че все пак ще дойдеш с мен – каза той, докато се вмъкваше през прозореца.
Не ме притесняваше непринуденият му тон, нито фактът, че току-що беше убил някого. Бях твърде заета да възприемам това, което бях видяла на лицето на детектив Крогер, да не говорим за това, което беше казал.
Искаш да знаеш какво се е случило със сестра ти? Скоро ще разбереш.
Надеждата се промъкна през разбърканите ми емоции. Ако змиеподобните сенки върху лицето на Крогер бяха истински, тогава може би и моето видение на Жасмин в леглото и закуската беше истинско!
– Трябва да… да вземем Жасмин – успях да се задъхам, усещайки нещо мокро там, където стисках корема си.
Ейдриън отдръпна ръцете ми и въздъхна.
– Ти си ранена. Съжалявам, но той беше едно от кучетата на Деметриус, така че беше по-трудно да го убием.
Той ме вдигна. Въпреки че докосването на Ейдриън беше далеч по-нежно от това на Крогер, не можех да спра болезнения си стон.
– Не се притеснявай, скоро ще се оправиш – каза той и ме понесе към вратата.
Трябва да вземем Жасмин! Исках да настоявам, но езикът ми сякаш беше обявил стачка. Изтръпването на крайниците ми и бученето в ушите ми вероятно също не бяха добър знак.
– Как се казваш? – Чух да пита Ейдриън, а гласът му сега звучеше много далечно.
Успях да кажа само една дума, преди всичко да потъмнее.
– Айви.
Назад към част 1 Напред към част 3
