Глава 4
Повече от четиринайсет часа по-късно и интензивен полет Джейсън използваше нощните облаци в своя полза, докато обикаляше около камъка и мрамора на величествената крепост, кацнала на висок хребет. Тя беше известна просто като Архангелската крепост, защото там беше домът на Нейха. Окъпана в светлината на пълната луна, която все още не беше започнала да намалява, въпреки че до утрото оставаха само няколко часа, защитните ѝ стени не светеха в кехлибареното злато, което бяха под слънчевите лъчи, а в бледо, призрачно сребро.
След като бе скрил малката си чанта за по-късно прибиране, по-рано бе полетял надолу към тъмното огледало на езерото в основата на крепостта, направил оглед на дремещия град отвъд. От по-ниската наблюдателна точка крепостта изглеждаше мираж, въображаема фантазия.
Подходящ трон за архангела, която беше кралица на тази земя.
Разперил крила от абанос, които поглъщаха лунната светлина, както поглъщаха и слънчевата, той кацна безшумно, невидимо в сянката, хвърлена от една от големите порти, които защитаваха крепостта – порта, достатъчно голяма, за да затисне цяла кавалерийска част. Всяка порта беше скрита от предишната и следващата поради ъглите, под които беше построена крепостта, които прекъсваха линията на видимост и не даваха възможност да се набере скорост, която да се използва за атака на следващата порта. Като отбранителна мярка срещу конна атака това е великолепно.
Летящите врагове изискваха допълнителни мерки за противодействие, включително ескадрилата от ангели в небето и вампирите, въоръжени с оръжия земя-въздух на крепостните стени. Никой от тях не беше видял Джейсън. Това не означаваше, че са безполезни – рядко някой от охраната забелязваше човек, който е създаден да се слива с нощта. Джейсън беше напълно сигурен, че е избегнал откриването и от системата за сателитно наблюдение, тъй като способността му го превръщаше в неясна сянка, която се отхвърляше както от хората, така и от машините.
Вместо да мине през портата, той наблюдаваше в неподвижно мълчание, докато не успя да предвиди маршрута и времето на наблюдение на вампирските пазачи, след което – възползвайки се от мимолетната сляпа зона – прелетя нагоре и над портата, за да се приземи на ръба на геометрично орнаментираните градини на третото ниво на двора.
Фонтанът в центъра блестеше на лунната светлина, която осветяваше двора до блясък. Знаеше, че вляво от мястото на кацане се намира частният дворец на Нейха, чиито мраморни стени бяха инкрустирани с древни мотиви, създадени от полускъпоценни камъни. Но това не беше най-зашеметяващата му особеност – хиляди диаманти бяха вградени в стените, преплетени в дизайна, докато дворецът можеше да блести толкова ярко, колкото и самият камък… или да блести с огнено сърце, което събуждаше удивление у млади и стари.
– „От всички сгради, които съм виждал през живота си, Хира Махал е тази, която ми спира дъха.“
Тези думи бяха казани от Титус, а архангелът воин не беше човек, който обича поезията. Джейсън разбираше желанието му, защото Хира Махал или Диамантеният дворец – често наричан и Дворецът на скъпоценностите – беше произведение на изкуството, което не приличаше на никое друго. Сега, надигайки се от ниското си, приклекнало положение, той отново прецени времето, за да избегне стражите, и стигна до блестящата врата на двореца, без да бъде забелязан.
Стражът, който я отвори в отговор на почукването му, съскаше от изненада и посегна към оръжието.
– Предполагам, че това е шпионинът – каза отвътре женски глас, чийто език беше основният диалект в този регион. – Влез, Джейсън.
Като държеше стражата в полезрението си, Джейсън влезе в блестящата илюзия на двореца, за да види Кралицата на отровите, на змиите. За разлика от времето, когато бе разговаряла с Рафаел, сега Нейха бе образ на изящество – седеше на тронно кресло, а тялото ѝ бе облечено в сари в бледозелено, а не в ярко бялото на траура. Тя, както и останалата част от стаята, блестеше от светлината на свещите, която се отразяваше от безкрайната каскада от фасетирани скъпоценни камъни.
– Лейди Нейха. – Той се поклони почтително, но все пак даде да се разбере, че не е подмазвач и никога няма да бъде. Беше научил елегантното движение от Илиум и то му беше полезно в редките случаи, когато трябваше да се появи публично пред някой от Кръга.
– Изненадваш ме.
Поздравът беше пълен, той срещна проницателния ѝ кафяв поглед, съзнавайки фината змия с цвят на изумруд, която носеше като жива гривна.
– Очаквахте дивак ли? – Попита той на същия диалект, тъй като отдавна беше научил доминиращите езици в света – включително и вариантите, използвани в родните територии на членовете на Кръга. В края на краищата тайните нямаха един-единствен език.
Устните, изрисувани със седефена руменина, се извиха.
– Наистина правиш такова впечатление. – Вдигайки се от тежко изваяния си стол от черен мрамор, чиито резби бяха инкрустирани със злато, тя слезе по трите стъпала до пода, покрит с ръчно тъкан копринен килим с оттенък на сапфири под слънчевата светлина.
Когато той не ѝ предложи ръката си, тя вдигна властно вежда.
– Трябва да имам и двете ръце свободни, за да се бия.
Смехът на Нейха беше деликатен… криеше пронизителна нотка под него.
– Толкова си честен, но тогава това е хитра лъжа, нали? Един шпионин никога не може да издаде всичко.
Джейсън не каза нищо, тъй като нямаше интерес да играе тази конкретна игра.
– Хайде – каза тя с блестяща усмивка, в която се долавяше признателността на безсмъртна, която рядко губи битка на разума и която е изстреляла едва първия си залп – време е да се запознаеш с тази, на която ще се закълнеш във вярност с кръв. Всичко е готово за церемонията.
Джейсън изложи единственото си условие, докато вървяха. За негова изненада Нейха не само че не направи никакво възражение на условието му относно продължителността на клетвата, но и го приветства.
– Ти си твърде опасно същество за Махия. – В тона на архангела се долавяше нечленоразделна тъмнина. – Горкото дете вероятно ще умре от страх, ако не знае, че скоро ще се освободи от веригите, които ще я свързват с теб. – Тя не обърна внимание на големия бухал, който летеше безшумно като призрак точно отвъд открития външен проход, по който вървяха. – Махия не е способна да се справя дълго с такова бреме.
Джейсън отново запази мълчание. Принцесата никога не му се бе струвала слаба, но той винаги бе улавял само най-беглите ѝ проблясъци, защото тя не беше никаква сила в двора, не беше в центъра на никакви интриги и затова не представляваше особен интерес за един шпионин. И все пак той знаеше, че всичко това може да е хитрост, а Махия – добре скрито острие. Нямаше особен смисъл да се възлага на крехка „дрънкулка“ да следи движението на вражески шпионин.
От друга страна, Махия можеше да е единственият възможен избор – единственият известен пряк потомък на същата древна кръвна линия като Нейха, който беше жив и не беше обвързан с любовник.
Дори докато преглеждаше всичко, което знаеше за принцесата, той се вгледа в ливреите и въоръжената охрана, скрита зад рифелованите колони от червен камък; в начина, по който модерното осветление беше интегрирано, за да изглежда като неразделна част от вековната структура; в леката прелест на придворните дами, излезли на нощна разходка, които се поклониха, когато Нейха го поведе не през градините, а нагоре и в двора на четвъртото ниво.
Тъй като изисканият дворец на най-високото ниво се използваше само за настаняване на гости от калибъра на Кръга, а иначе оставаше празен, освен за ротацията на стражата, на практика това беше най-отдалечената част на крепостта, а стените падаха стръмно от двете страни. Въпреки това някои части от него бяха по-нови от останалата част на структурата, като това ниво беше променено от първоначалния си дизайн преди около триста години.
В центъра на двора се намираше павилион с крехки колони, които поддържаха покрива. Това беше непроменено, но около него бяха добавени градини във формата на едно стилизирано цвете, като всяко от „венчелистчетата“ беше засадено с различни цветя. Някъде фонтанът създаваше нежна музика, но той не можа да го види веднага – тогава осъзна, че водата се стичаше по каскадите на издигнатите страни на павилиона, за да се влее във фини канали, които поддържаха градините влажни въпреки пустинния климат в тази част от територията на Нейха.
Там, където някога целият двор беше заобиколен от свързани помежду си апартаменти, сега имаше два отделни двореца – един от страната, която гледаше към назъбения терен на планините, и един, който гледаше към града. Останалите две страни изглежда бяха част от по-старата архитектура. Сега обаче и двете групи сгради стояха отделно от дворците, а апартаментите вече не бяха свързани помежду си.
Целият участък беше под строга охрана.
Тези стражи не се поклониха, докато Нейха минаваше покрай тях, бяха изцяло съсредоточени върху задачата си. Сарито ѝ потряпваше на вятъра, докато вървеше, а Нейха скрупульозно държеше крилата си далеч от чистия камък на пътеката, която водеше към осветения от лампи павилион, чиито иначе открити страни бяха забулени с фини коприни, вързани в момента за колони, които напомняха на Джейсън издължени вази, а арките над тях бяха фино изрязани. Една жена стоеше в центъра на павилиона и носеше сари, което можеше да е бледорозово, но на меката светлина изглеждаше кремавобяло – сякаш скърбеше там, където Нейха не скърбеше.
Джейсън вече знаеше, че лицето ѝ е дребно и остро, тялото ѝ е меко извито и с височина, която едва стига до гръдната му кост, очите ѝ са светлокафяви, толкова ярки на фона на кожата с цвят на мед и черната ѝ коса, че са първото нещо, което всеки забелязва в нея. Очите на рис или на пума. Очите на Ерис бяха сини, но бащата на Ерис притежаваше същите характерни ириси, които маркираха принцеса Махия като незаконнородена.
Никой на света обаче не притежаваше крилата на Махия – дълбоко изумрудени и ярко кобалтови с наситено черни пръски, див размах, наподобяващ ветрило на паун. Само че някак си Махия бе успяла да остане извън светлината на прожекторите, докато никой не споменаваше принцесата с крила, съперничещи на прочута с красотата си птица, когато говореше за най-зашеметяващите крила на света.
Тя направи грациозен реверанс, когато Нейха се приближи, наведе шия, за да разкрие уязвимата голота на тила си, косата ѝ беше разделена по средата и събрана на прост възел на тила.
– Милейди.
– Опитай се да не я плашиш прекалено много, Джейсън – промърмори Нейха, а фините кобалтови нишки в първичната част на иначе снежнобелите ѝ крила прошепнаха за кръвната им връзка. – Тя е доста… полезна в някои случаи.
Джейсън кимна в знак на поздрав към жената, която накара счупените бръсначи да прорязват тона на Нейха, получи реверанс, също толкова елегантен, макар и не толкова дълбок, колкото този, който беше направила на архангела. Тя обаче запази мълчание, когато Нейха вдигна един пръст и иззад една от колоните се появи вампир с тюрбан, облечен в униформата на стражата, с поднос с кадифена облицовка в ръце. В малиновата тъкан се намираше церемониален нож, чиято дръжка беше обсипана с жълти сапфири.
Нейха го вдигна с дълги пръсти, които явно се чувстваха като у дома си с острието.
– Време е.
Церемонията беше древна, думите, които Нейха го помоли да изрече на Махия, а Махия на него, бяха непроменени от хилядолетия. Лишена от ритуалните одежди, тя представляваше обещание за вярност, което не оспорваше по-дълбоката му клетва към Рафаел, но го задължаваше да запази вярата си в Махия и нейната кръв за времето на изпълнение на задачата му.
– Приемам твоята клетва – каза Махия, произнасяйки заключителните думи за тази част от ритуала. – Докато името на предателя не стане известно. Свършено е.
Нейха се усмихна в гъстата тишина, след като Махия прие сделката им.
– Твоят врат, Джейсън.
– Мисля, че не – каза той, без да мигне, и завъртя ръката си, за да разкрие китката си. – Кръвта си е кръв.
– Ти не ми вярваш? – Копринен въпрос, от който капеше заплаха.
– Нямам доверие на никого на врата си. – Беше достатъчно могъщ, за да оцелее най-вероятно при обезглавяване, но това не означаваше, че иска да рискува.
Главата падна от хлъзгавите му от кръв ръце, за да тупне на пода.
– Съжалявам. . .
Когато очите на Нейха останаха ледено студени, той очакваше тя да го окървави много повече от необходимото, но тя направи само най-плитък прорез на китката му, точно над пулса. Когато капчица кръв се изсипа върху кожата му, тя нареди на Махия да наклони шията си и направи още един разрез над пулса на другия ангел.
Този последен акт беше последната и за мнозина отблъскваща причина, поради която церемонията вече не беше на почит.
– Принцеса Махия – каза той, приближавайки се достатъчно, за да види напрегнатата линия на челюстта ѝ, гръбнака ѝ, твърд като сухожилията на шията ѝ.
Леко кимване, разрешение да скрепи обета с най-елементарното действие.
Потопи глава и прокара език по рубиненочервената капка, която се отъркаляше в сумрачната ѝ кожа, а топлото ѝ желязо беше метално на езика му. Той се отдръпна и вдигна китката си.
Махия постави и двете си ръце под китката му и я вдигна към устните си. Докосването на устните ѝ до кожата му беше леко като крила на пеперуда. Повдигна глава и каза:
– Кръвният обет е запечатан – изражението ѝ беше неразчетено в самата липса на дълбока емоция. С изключение на тази единствена проява на неприязън по време на запечатването на обета, те сякаш стояха на коктейл и разменяха любезности, ефектът беше толкова любопитно повърхностен.
Може би това беше всичко, което имаше в принцесата, но всеки инстинкт на Джейсън му нашепваше друго.
Той се обърна към Нейха, като не изпускаше от поглед загадъчната Махия.
– Ерис?
Тя плесна с ръце и се засмя.
– О, какво нещо да кажеш непосредствено след първичен кръвопролитен акт. – Напомни, че във времена, изгубени в мъглата на историята, такива обети са били изричани между влюбени, кръвта е разменяла еротична целувка. – Ти наистина си студен, Джейсън.
Много пъти в живота си го бяха наричали така и това беше факт, който той не оспорваше, макар че дълбоко в него гореше котел от черен огън.
– Ето защо съм тук.
– Разбира се. Ела.
Когато Махия тръгна да се спусне зад него, Джейсън поклати глава.
– Няма да те имам зад гърба си. – Тя беше непозната, а нивото ѝ на заплаха все още беше загадка. – Върви пред мен или до мен.
Светкавица от стряскащо кафяво, но тя пристъпи в крачка до него… фино, фино жужене на напрежение по раменете ѝ. То беше толкова фино замаскирано, че дори Джейсън можеше да не го долови, ако вече не беше нащрек за всякакъв признак на жената зад маската. Махия, изглежда, също не обичаше да има някой на гърба си. Необичайно за придворна „дребосъчка“, още повече за принцеса, която би трябвало да е свикнала със свита.
Нейха не каза нищо повече, докато не стигнаха до двореца, който гледаше към града, а широките му врати се охраняваха от двама ангели, въоръжени както с мечове, така и с оръжия.
– Отнесете се към това разследване с уважението, което моят съпруг заслужава.
Като разбра, че архангелът няма намерение да ги придружи, Джейсън я изчака да си тръгне, преди да влезе в двореца през вратите, които стражите отвориха, а очите им бяха пълни с подозрение. Миризмата на гниене го заля още щом влезе и той веднага разбра, че Ерис все още лежи вътре, въпреки времето, което беше отнело на Джейсън да стигне до крепостта.
Любовта на Нейха към Ерис беше такава, че тя никога не би предложила изнасиленото му тяло за зрелище, така че това сигурно беше рационален избор, за да запази сцената. Не го очакваше от нея след лудостта, която беше видял в очите ѝ, когато говореше с Рафаел, а трябваше – Нейха беше силна не просто по сила, а и по ум, независимо от скорошните си загуби. Той нямаше да забрави това отново.
Придържайки крилата си плътно до гърба, за да избегне неволен контакт с предмети в двореца, той каза:
– Къде е Ерис? – Можеше да проследи миризмата на разложение до тялото достатъчно лесно, но трябваше да открие линия на комуникация с жената, която стоеше мълчаливо до него.
Махия беше загадка, а Джейсън не обичаше загадките.
Затова той щеше да я разреши.
Назад към част 4 Напред към част 6
